Катрин Каултър
Хемлок Бей (6)

6.

Хемлок бей, Калифорния

— Добре, Макс, какво намери?

Шерлок се приближи и погледа екрана на лаптопа.

— О, Господи, та той бездейства! Не мислиш ли, че отново се превръща в Максин, Дилън? Да не би нещо да не е в настроение?

— Не, Макс си остава Макс, просто сега се съсредоточава. Ще измъдри нещо.

— Да бе, надявай се.

— Виж, Макс малко трепна. Означава, че се е задълбал. Лили спи ли?

— Да, току-що я проверих. Не поиска да вземе хапче против болката. Каза, че не й трябва. Не е ли чудно?

— На мене ми каза, че лекар, който може да я накара да се почувства добре, без да я нарани, със сигурност е нещо по-добро от съпруг, който прави точно обратното. Каза, че още е под влияние на срещата с нея.

— Е, тъй като доктор Чу не държа нашите ръце, ние трябва да избием стреса във фитнес залата. — И Шерлок се засмя. — Това беше чудесно, Дилън, Лили иска да се измъкне от цялата мръсна история. Според госпожа Скръджинс, Тенисън ще си дойде след около два часа. Тя ми каза, че прави вегетарианска вечеря специално за теб — специалитетът й бил лазаня с тиквички и нещо с ябълки и лук, което щяло да те накара да бъдеш… как го каза… в съвършена физическа форма. Мисля, че иска да види снимката ти на някой календар, Дилън. А ти какво смяташ? — Савич се засмя и леко потупа Макс. — Май си е паднала по тебе, Дилън. Мисля, че беше поразена, когато те видя по тениска сутринта, с вдигнат цип, но незакопчан колан. Видях странни пламъчета в погледа й, докато произнасяше името ти. Беше стиснала ръце на гърдите си. Това е сигурен признак за сърдечни вълнения. Тя те желае.

Савич вдигна вежда към съпругата си.

— Недей, Шерлок, плашиш ме.

Шерлок се сети какво изпитваше, когато го видеше по тениска — или без нея — и изобщо не се усъмни, че тази гледка е предизвикала силно сърцебиене у госпожа Скръджинс. Леко докосна с върховете на пръстите си врата му и започна да го масажира. Лаптопът изписука.

— Той ревнува.

— Не, може би ми казва, че го разсейва това, което правиш с мене.

Шерлок се наведе, целуна го по врата, после му се усмихна.

— Време е да поспортуваме малко. Мислиш ли, че има фитнес зала в Хемлок бей?

— Ще намерим. Утре сутрин, ако Лили продължава да се чувства добре, ще си грабнем багажите и ще намалим нивото на стреса.

Тя се протегна и разтри врата си.

— Мислиш ли, че Тенисън й е давал хапчета, за да се чувства депресирана? Че вероятно е сменил таблетките с безопасни, за да се подсигури, понеже ти си тук?

— Напълно възможно е. След като доктор Чу не можа да намери нищо сигурно във връзка с така наречения опит за самоубийство на Лили след погребението на Бет, мисля, че тя никога не се е опитвала да се самоубие.

— Странно, Лили сякаш си спомняше, но не напълно. Ако тя не го е направила, значи трябва да е Тенисън. И това е бил първият опит на това копеле! Били са женени само от четири месеца, Дилън. Невероятно хладнокръвно. Наистина полудявам. Но трябва го докажем и да го ударим с фактите.

— Ще се опитаме, Шерлок. Ето, виж тук. Добра работа, Макс.

Двамата прочетоха изречението, изписано на екрана. След няколко минути Савич вдигна глава и погледна Шерлок. Сините й очи горяха.

— Не е чак такава изненада, нали? Значи нашият Тенисън е бил женен преди, точно както е казал на Лили. Само че не си е направил труда да спомене, че първата му жена се е самоубила едва тринадесет месеца, след като са се оженили.

Савич се плесна по челото.

— Трябва да съм пълен идиот, Шерлок. Какъв негоден брат се показах, особено след историята с първия й съпруг. След Джак Крейн трябваше да се намъкна във всяко килерче в къщата му, да проверя всичките му банкови сметки за последните двадесет години. И знаеш ли още какво? Трябваше чисто и просто да попитам Тенисън как е умряла първата му жена.

— И той сигурно щеше да те излъже.

— Нямаше да има значение. И можех още тогава да направя това, което правя сега. Но аз се въздържах, уважавах решението на Лили, а това можеше да й струва живота!

Шерлок увиваше един къдрав кичур коса около пръста си, сигурен знак, че е развълнувана. Той взе ръката й в големите си длани.

— По-скоро аз трябва да се набия, Дилън. Мислиш ли, че Лили щеше да се ожени за него, ако беше разбрала, че първата му жена се е самоубила?

— Можем да я попитаме. И би могла също да се обзаложиш, че тя също ще си задава непрекъснато този въпрос. Но работата е там, че това се случва сега и очите й вече са широко отворени. Преди единадесет месеца смяташе, че го обича, че е намерила наистина чудесен баща за Бет. Ако Тенисън й беше казал, сигурно щеше да изпита съчувствие към него — горкият човек, така да загуби жена си. Може би въпреки всичко щеше да се омъжи за него. Ако й го бях казал, това сигурно щеше да я раздразни, тя щеше да ми се разсърди и напук щеше да се омъжи за него.

— Добре, добре… Знаеш ли, Дилън, понякога ние, жените, мислим със сърцата си, за разлика от вас, мъжете, които мислите…

Той й се ухили широко.

— Добре, хайде да не казваме.

— Всичко е било илюзия. Виж, първата му жена — казвала се е Линда — е била богата, Дилън. Имала е тлъст попечителски фонд от дядо си. О, Господи, и е била само на двадесет и пет години.

— Я прочети това, Шерлок. — Савич прокара пръст по челюстта си и добави с едва прикривано отвращение: — Ах, това копеле. Нещата очевидно опират до пари. Татенцето му се е забъркало в някаква мръсотия и синчето се опитва да го измъкне. Или пък и двамата са затънали до гуша. Това май е по-вероятното.

— Да — отвърна Шерлок. — Толкова банална история — двама алчни мъже се опитват да получат това, което искат.

Савич кимна, дочитайки края на информацията на екрана. Замълча за момент и каза:

— Според мене, е доста вероятно Тенисън да е убил първата си съпруга, както е вероятно и да се е опитал да убие Лили. Дали татенцето му е помагало за това? Възможно е, но няма значение. Вече не искам да поемам никакви рискове. Искам сестра ми да се измъкне оттук. Искам да я заведеш в онова хубаво пансионче, където бяхме отседнали в Юрика. Как се казваше?

— „Опашката на русалката“, на Калистога Стрийт. Сега е късна есен. Туристическият сезон приключи, така че ще има стаи. А ти какво ще правиш?

— Аз ще си хапна една хубава вегетарианска вечеря заедно с Тенисън. Много обичам лазаня. И ще видя дали мога да го накарам да си признае нещо, което да ни е от полза. Наистина искам да го хвана натясно. По-късно ще дойда при тебе и Лили.

Той стана и отново силно я прегърна.

— Вземи Макс със себе си. Накарай го да открие всичко възможно за Фрейзър-старши и за усилията му да накара да бъде построен този хубав обществен път към красивото курортно местенце по крайбрежието… Ако щатското законодателство каже „не“, проектът пропада. Той има неприятности. Може би става въпрос и за някакви подкупи.

— Не забравяй за другата му инвестиция — „Златен залез“.

— Да, и оттам може да изскочат много печалби. Елкът Фрейзър навсякъде инвестира долари. Питам се дали не се натъкват на още бариери. Може би затова искат да отстранят Лили. Отново са изпаднали в големи финансови затруднения. Сега си опаковайте нещата и изчезвайте от тази къща.

Лили обаче не му оказа особено съдействие. Беше будна и умът й беше извънредно бистър. Попипа леко с пръст отстрани по главата си и обяви с почуда в гласа:

— Забелязвате ли, не съм депресирана. Всъщност, това не ми е в характера. Мисля, че вече се оправям.

Бяха в коридора пред спалнята. Лили беше облечена в размъкнати джинси и огромен пуловер. Косата й беше вързана на опашка, не беше гримирана, и сложила ръце на кръста, много напомняше на Савич на сестричката му, която едва шестнадесетгодишна се изправяше предизвикателно пред родителите им, които я възпитаваха строго и се караха за най-новите й измислици.

— Не, Дилън, няма просто да си подвия опашката и да си замина. Искам да прочета всичко, до което се е добрал Макс досега. Искам да говоря с Тенисън, да му хвърля фактите в лицето. Имам право да разбера дали съпругът ми, за който се омъжих само преди единадесет месеца, не ме е взел, само за да ме убие. Но има един голям проблем. Защо ще го прави? Аз нямам никакви пари.

— За нещастие, скъпа — изрече Савич с много нежен глас, — ти си невероятно богата. Просто забравяме какво ни остави баба.

— О, моите картини от Сара Елиът. Прав си, забравих, защото те така и така си стоят в музея.

— Да, но по закон са твои — цели осем картини, завещани на тебе. Току-що пратих имейл на Саймън Русо в Ню Йорк. Нали го помниш? Запознах те, когато с него учехме заедно в колежа.

— Помня. Само че беше страшно отдавна. Още преди да бях започнала да се подвизавам като букмейкър.

— Напротив, тогава вече беше станала — възрази Савич и леко я удари с юмрук над лакътя. — Помниш ли залозите за играта „Армия — флота“? И как татко разбра, че си взела двадесет долара от съседа, господин Ходжис?

— Скрих се в твоята стая под леглото, докато той се успокои.

Двамата се засмяха. Шерлок ги гледаше с весел поглед. Лили депресирана? Трудно беше човек да предположи, като я гледа сега, че някога е могла да бъде депресирана.

— Да, помня Саймън Русо — каза Лили. — Беше жива досада, ти се съгласи с преценката ми, макар тази преценка да нямаше никакво значение, защото той ти харесваше.

— Саймън си е такъв. За него истинският свят е светът на изкуството. Но все пак веднага ми отговори на имейла — осемте картини на Сара Елиът струват приблизително между осем и десет милиона долара.

Лили го загледа. Лицето й бе неподвижно. После бавно поклати глава.

— Това не е за вярване. Не, ти се шегуваш, нали? Моля те, кажи ми, че това е шега, Дилън.

— Тц. Картините дори са увеличили стойността си след смъртта на баба преди седем години. Всеки от четиримата внуци получи по осем картини. Всяка картина струва по около един милион долара точно сега, ако се вярва на Саймън.

— Това е огромна отговорност, Дилън.

Той кимна.

— И аз като тебе мисля, че всички сме се чувствали по-скоро техни пазители, отколкото притежатели; наша отговорност е да се грижим картините да бъдат в безопасност, докато сме живи, и да бъдат изложени, за да може хората да им се наслаждават. Доколкото си спомням, ти беше дала своите в Чикагския музей на изкуствата. Още ли са там?

Лили изрече полека, отривайки влажните си длани в крачолите на дънките:

— Не. Когато се оженихме с Тенисън, той каза, че е редно да бъдат тук, в местния музей, близо до нашето жилище. Затова ги преместих в Музея на изкуствата в Юрика.

— Тенисън познава ли човек, който работи в музея? — трепна Савич.

Лили отвърна много тихо:

— Елкът Фрейзър е в борда на директорите.

— Бинго! — извика Шерлок.

* * *

Когато Тенисън Фрейзър влезе през парадния вход на къщата си тази вечер, видя съпругата си застанала на най-долната стълба да гледа към него. Тя забеляза как очите му се изпълват с любов и загриженост. Но не след дълго той разбра, че нещо не е наред. Усети го, както животното усеща опасността във въздуха. Забави крачка, но когато стигна до жена си, изрече нежно, вземайки ръцете й:

— Лили, скъпа, много си бледа. Сигурно още те боли. В края на краищата, операцията беше много скоро. Моля те, скъпа, нека те отведа в леглото. Трябва да си почиваш.

— Всъщност се чувствам добре, Тенисън. Няма защо да се тревожиш. Госпожа Скръджинс е направила чудесна вечеря. Гладен ли си?

— Ако си сигурна, че искаш да хапнеш долу, тогава да, гладен съм. — Той изгледа предпазливо шурея и снаха си, които тъкмо влизаха във фоайето от всекидневната.

— Здравейте, Шерлок, Савич.

Савич само кимна.

— Надявам се, че денят ти е бил добър, Тенисън — каза Шерлок и му се усмихна лъчезарно.

Надяваше се той да не разбере, че би предпочела вместо това да го удуши със собствената му вратовръзка.

— Не, в действителност не беше — отвърна Тенисън. Дръпна се на една крачка от Лили и пъхна ръце в джобовете. Не сваляше очи от съпругата си. — Лечението на стария господин Дейли не върви добре. Не спира да повтаря, че иска да налапа дулото на пушката. Напомни ми за тебе, Лили, това ужасно отчаяние, когато умът не може да се справи. Денят беше ужасен. Дори нямах време да дойда те видя, преди да излезеш от болницата. Съжалявам.

— Е, случват се такива неприятни неща по някой път, нали? — Шерлок потупа ръката му и се усмихна на отвратения поглед, който той й хвърли. Когато тръгнаха към трапезарията, Савич й намигна.

Тенисън грижливо настани Лили на стола й пред дългата маса. Лили обичаше тази трапезария. Когато се бяха преместили тук, тя я бе пребоядисала в светложълто и бе изхвърлила всички тежки мебели. Сега изглеждаше много модерна, с лъскави италиански мебели в стил „арт деко“ и изящен шкаф. На стените висяха пет постера отново в стил „арт деко“, пълни с цветове и раздвижени стилизирани фигури. Тенисън седна и госпожа Скръджинс веднага се зае да сервира. Обикновено тя оставяше храната в кухнята и се прибираше у дома, но не и тази вечер.

Тенисън каза:

— Добър вечер, госпожо Скръджинс. Много мило от ваша страна, че останахте.

— Удоволствието е мое, доктор Фрейзър — отвърна тя. Шерлок, която я наблюдаваше как сипва храна в чинията на Лили, разбра, че госпожа Скръджинс няма да си тръгне, докато не бъде недвусмислено поканена. — Не можех да си тръгна, докато госпожа Фрейзър не се върна.

Савич потисна усмивката си. Госпожа Скръджинс искаше да чуе всичко. Тя разбираше, че положението е напечено, макар да не знаеше защо, и й беше ясно, че взривът тепърва предстои.

Лили взе малка хапка от рулото, което имаше божествен вкус, и се обърна към съпруга си:

— О, Тенисън, много ще се зарадваш, надявам се, като чуеш, че не съм се опитвала да се самоубия, забивайки експлоръра си в секвоята. В действителност спирачките отказаха, включително ръчната. И понеже карах по това невероятно криволичещо шосе 211, нямах никакъв шанс. Това облекчава ли мисълта ти?

Тенисън мълчеше, дъвчейки съсредоточено и намръщено. Лазанята ухаеше великолепно. Преглътна и изрече бавно, наклонил глава настрани:

— Ти си спомни, Лили?

— Да, спомних си.

— А, значи имаш предвид, че си променила решението си. Но е било твърде късно, защото тогава спирачките са отказали?

— Точно така. Разбрах, че не съм искала да се самоубивам, но тогава това нямаше значение, тъй като някой очевидно се беше погрижил спирачките да откажат.

— Някой? Хайде, Лили, но това е нелепо!

Савич подхвърли небрежно:

— За съжаление, колата беше пресована още на другия ден след инцидента, така че не можем да проверим нелепо ли е или не.

— Може би мислиш така — подзе Тенисън, — просто защото искаш да си спомниш нещо различно, нещо, което може да облекчи болката от последните седем месеца.

— Не съм на това мнение, Тенисън. Нали разбираш, спомних си, докато бях под хипноза. И когато излязох от хипнозата, си спомних останалото, съвсем точно, всичко.

Тенисън вдигна вежди. Савич никога не бе виждал такова рязко вертикално движение. Зет му се обърна към него и заговори с нисък овладян глас, но за всички бе ясно, че е бесен:

— Да не искаш да кажеш, че си завел Лили при хипнотизатор? При някой от ония шарлатани, които тъпчат мозъците на пациентите с разни врели-некипели?

— Не — намеси се Шерлок, хващайки стиснатата в юмрук ръка на Лили под масата. — Тази лекарка не тъпче мозъците с нищо, Тенисън. Тя просто помогна на Лили да си спомни какво е станало онази вечер. Дилън и аз бяхме там през цялото време; и двамата сме добре запознати с хипнозата, тя е част от работата ни. Не намираш ли за странно, че спирачките са отказали? Не допускаш ли, че поне е възможно някой да ги е повредил?

— Не, това, което мисля, е, че Лили си спомня неверни неща. Не съм сигурен дали го прави нарочно или е много объркана и иска нещата да са такива. Не виждате ли? Тя си е въобразила, че спирачките са отказали, за да не трябва да се изправя лице в лице с това, което е направила. Не мисля, че спирачките са отказали. Със сигурност не мисля, че някой ги е повредил. Това излиза извън границите на допустимото и фактът, че тя твърди такива неща, че настоява, че се е случило точно това, много ме тревожи. Не искам Лили да си мисли подобни неща. Това може да я накара да загуби отново почва под краката си… Вижте, аз съм психиатър и не използвам разни фокуси, за да получа предопределен резултат. Това не ми харесва, Савич. Аз съм съпруг на Лили. Отговорен съм за нея.

Шерлок насочи вилицата си към него и изрече ледено:

— Но не се справяш особено добре с това, нали?