Катрин Каултър
Хемлок Бей (19)

19.

Сейнт Джон, Антигуа

Сградата на публичната администрация, близо до летище „Рийд“

— Толкова е горещо и хубаво тук — въздъхна Шерлок. — Знаеш ли, Шон щеше много да хареса това място. Можехме да го съблечем и да си поиграем с него в пясъка, да строим замъци, да копаем ровове. Представям си как тича по пясъка и с един замах разрушава пясъчните кули.

За първи път, откакто изобщо можеше да си спомни, Шерлок усети, че Дилън не я слуша. Можеше само да си представи какво му минава през главата в момента. Беше неговата акция и той естествено се притесняваше, нямаше как да не се тревожи. Работеха съвместно с Кралската полиция, както и с американското консулство. Но това все пак бе чужда страна. Местните полицаи не можеха да разберат защо федералните агенти на Съединените Щати се тревожат толкова от предстоящата среща с една едноръка жена, за която се предполагаше, че ще кацне тук. Но съдействаха и вече се държаха наистина сериозно, когато Савич показа на цялата група снимки на нейните жертви, включително последната на остров Тортола.

Тами можеше да пристигне в Антигуа само в късната сутрин — нямаше друг начин дори ако наемеше бързоходна лодка. Тортола беше доста далече оттук. Времето беше приятно, нямаше нито силен вятър, нито големи вълни. Тя би могла да ги изпревари само ако пътуваше със самолет, а те внимателно следяха въздушния трафик от Тортола и близките острови. Нямаше изобщо никакви индикации, че тя знае как да управлява самолет. Бяха имали време да уредят всичко, да сложат всекиго на подходящата позиция.

— Имаме време — изгледа го Шерлок. — Престани да се тревожиш. Мерилин ще бъде тук след около два часа. Ще повторим пак всичко с нея, стъпка по стъпка.

— А ако не е само Тами? Ако пътува под външността на Тими? Нали помниш, Тими потърси Мерилин в Куонтико.

Шерлок никога не го бе виждала толкова да се съмнява във всяка своя стъпка.

Когато проговори, гласът й беше спокоен и равен като синя вода покрай пясъчен плаж.

— Едната ръка си е една ръка, въпреки всичко. Никой на островите не е съобщил, че е видял наоколо да се размотава човек с една ръка. Знаеш, че всичките местни полицаи в Британските Вирджински острови и Американските Вирджински острови са вдигнати под тревога. Властите в Антигуа не са свикнали на такива приготовления, затова можеш да се обзаложиш, че са много загрижени, че се притесняват повече от нас, особено след като видяха снимките на жертвите. Дилън, всички вземат нещата много сериозно.

— И ти мислиш, че трябва просто да спра да се тревожа?

— Не, не е възможно. Но ти си достатъчно опитен. Само спри да се съмняваш в себе си. Направил си всичко необходимо. Ако трябва да се справяме с нещо друго, а не само с Тами, ще се справим.

Местните полицаи, не особено много на брой, се бяха събрали на летището. Опитваха се да не се набиват на очи, но не успяваха. Въпреки всичко, двама от тях дори се шегуваха с туристите. Всички бяха свикнали да се оправят най-много с местни хора, повечето им случаи бяха свързани със злоупотреба с алкохол или някоя дребна кражба от безмитен магазин. В операции като тази не им се бе случвало да участват и може би това ги правеше малко нервни.

Савич не се чувстваше сигурен. Проверяваше повторно с Вини Арбъс всеки член на екипа за бързо реагиране. Ако Тами Татъл успееше да вземе за заложник някой цивилен, бяха готови да реагират. Снайперистите бяха разположени на стратегически места из летището и около него. Половината от тях бяха облечени като туристи, другите — като персонал от летището. Не будеха никакво подозрение.

Щеше ли Тами да дойде със самолет? Щеше ли да изникне изневиделица? Не знаеха. Бяха проверили по два-три пъти всички хотели и вили, които даваха стаи под наем. Джими Мейтленд седеше в кабинета на полицейския началник под монтирания на тавана вентилатор и се вареше в собствената си пот.

Близо петдесет агенти от ФБР бяха ангажирани в операцията под кодовото име „Трипод“.

След няколко часа на летището пристигна Мерилин Уорлъски, трепереща чак до подметките на новите си маратонки „Найки“, притисната плътно до агент Вирджиния Косгроув, която я охраняваше. Косгроув също беше нервна, но беше твърде нова и не знаеше какво точно да очаква. Схващаше се като най-важния агент тук. Към нея щеше да се насочи Тами Татъл. Тя беше добър стрелец, щеше да предпази Мерилин Уорлъски. Беше готова.

— Тя идва, господин Савич — произнесе Мерилин с равен глас, когато той отново й се обади в шест часа вечерта.

Стоеше до информационното табло на летището, гишето на „Карибиан Еърлайнс“ беше вляво от нея.

— Всичко ще е наред, Мерилин — каза Вирджиния с по-скоро нервен, отколкото успокояващ глас, и потупа ръката й може би за тридесети път. — Агент Савич няма да допусне да се случи нещо, ще видиш. Ще хванем Тами.

— Нали ви казах, Тими се обади. Когато е Тими, е способна на всичко.

— Мислех, че е способна на всичко и когато е Тами — отбеляза Савич.

— Тя може. Той може. Ако и двамата са тук, не само Тими, тогава работата става много напечена.

Савич усети внезапна тревога. Изрече бавно, с дълбок и спокоен глас:

— Мерилин, какво искаш да кажеш с това „ако и двамата са тук“? Имаш предвид и Тами, и Тими? Не разбирам.

Мерилин сви рамене.

— Не мислех да ви казвам, но го видях как се случва преди няколко години. Бяхме в едно загубено курортно градче, Оук Блъфс. Нали знаете, на остров Мартас Вайнярд. Видях Тами да излиза от оная много красива викторианска розова къщичка, където се бяхме настанили, завъртя се няколко пъти, ужасно бързо, като Линда Картър, когато ще се превръща в Магьосницата. Точно така Тами се превърна в Тими, сякаш двамата са едно, и това беше най-страшното нещо, което съм виждала, откакто Тами влезе в оная мотелска стая, цялата опръскана с кръвта на онова малко момче.

Савич знаеше, че това е абсурд. Тами не можеше да се превърне от жена в мъж. Това беше невъзможно, но Мерилин явно го вярваше. И той подзе внимателно:

— На тебе ти се е сторило, че Тами и Тими някак си съжителстват в един човек, така ли?

— Да, точно така. Завъртя се бързо няколко пъти и се появи Тими, надървен и цапнат в устата.

— Когато Тами се превърне в Тими, как изглежда?

— Като Тами, обаче като мъж, нали разбирате…

Вирджиния Косгроув изглеждаше доста смутена. Понечи да каже нещо, но Савич я погледна и поклати отрицателно глава. Искаше Мерилин да опише Тими. Мерилин изведнъж застина. Започна да души въздуха наоколо като животно, което усеща опасност. И прошепна:

— Усещам, че Тими е наблизо, господин Савич. Ужасно близо е. О, Господи, страх ме е. Ще ми извие врата като на пиле, задето ви помагам.

— Не разбирам нищо — прошепна Вирджиния Косгроув, тихо като Мерилин. — Значи Тами всъщност е мъж?

— Мисля, че скоро ще узнаем, агент Косгроув. Сега не мислете за това. Вашата грижа е Мерилин. Просто я пазете.

Мерилин се притисна към Вирджиния и хвана ръката й.

— Няма да го оставите да ме вземе, нали, агент Косгроув?

— Не, Мерилин, няма да го допусна близо до тебе. — Тя се обърна към Савич. — Можете да разчитате на мене, ще я пазя с цената на живота си.

Беше седем часът вечерта. Слънцето беше залязло и се здрачаваше, звездите и лунният сърп пълнеха небето. Беше красиво и топло. Щурците свиреха, но никой не ги слушаше.

Летището изглеждаше съвсем нормално, с изключение може би на това, че беше доста оживено за този час — нещо, което Савич се надяваше Тами Татъл да не разбере. Но той знаеше, че тя ще го забележи, местните полицаи изглеждаха доста нервни и нямаше как тя да не се усети.

Савич си пое дълбоко дъх, наблюдавайки тълпата.

— Тими е наблизо, Шерлок, така каза Мерилин. Каза, че го чувства. Но това беше преди един час. Мисля, че тя е още по-изплашена от мене. И също така е твърде уверена — без никакво съмнение — че Тами може да се превръща в мъж, когато си поиска… в този Тими.

— Ако се покаже някакъв Тими — изрече Шерлок, — ще трябва и двамата да идем на преглед в лудницата.

— Права си.

В момента на летището нямаше много туристи, поне не истински. Повечето самолети от Щатите бяха вече пристигнали и пасажерите се бяха разпръснали, бяха останали само по-малките, междуостровни полети. Това беше и добре, и зле. Полицаите имаха по-малко прикритие, но пък и намаляваше възможността някой цивилен да бъде ранен.

Всичко се случи толкова бързо, че никой не можа да го предотврати. Нисък набит мъж, блед като самата смърт, с късо остригана черна коса и със стърчащи на темето кичури се появи като че ли от нищото зад агент Вирджиния Косгроув. И прошепна на ухото й:

— Само да мръднеш, скъпа, само ако направиш някое движение да алармираш федералните, дето се навъртат тука, и ще ти прережа гърлото от ухо до ухо. И ще бъде много забавно, ако живееш достатъчно дълго, за да видиш как кръвта ти бликва като ярък червен фонтан.

Вирджиния чу Мерилин да изхленчва. Как се бе озовал зад нея? Защо никой не я бе предупредил? Защо никой не го бе видял? Да, гласът звучеше като мъжки, като на този Тими Татъл, за когото говореше Мерилин. Какво става тук? Тя трябваше да се успокои, да не издава паниката си. Затова кимна бавно.

— Няма да помръдна. Няма да сторя нищо.

— Радвам се — измърмори мъжът и направи рязко движение към гърлото й.

Кръвта бликна. Вирджиния издаде къс вик, който премина в нисък гърлен стон.

Той се обърна към Мерилин, усмихна се и каза:

— Да вървим, бейби. Моето скъпо момиче, много ми липсваше. Готова ли си, бейби?

— Да, Тими, готова съм — прошепна Мерилин.

Той хвана ръката й в своята кървава ръка, а с другата вдигна ножа към гърлото й. В този момент Савич, който разговаряше тихо с Вини Арбъс, видя как кръвта блика от шията на Вирджиния Косгроув. Гледаше към нея само преди миг. Как е възможно? После видя как един мъж влачи Мерилин, опрял нож в гърлото й. Десет други агенти и поне десетина цивилни видяха как Вирджиния се олюля и падна, а кръвта й опръска всичко, видяха и бледия като смъртта мъж, който влачеше Мерилин Уорлъски.

Настана истински ад. Хората се развикаха, разтичаха се, някои не можеха да помръднат от ужас или се свличаха на пода, прикривайки главите си с ръце. Но най-силното, това, което всички щяха да запомнят невероятно ясно, беше миризмата на кръв. Тя изпълваше въздуха, изпълваше дробовете им.

Отвличаха човек — не случаен пътник, а Мерилин Уорлъски.

Савич, най-накрая освободен от викащите цивилни, видя мъжа — би разпознал това лице, където и да е. Беше лицето на Тами Татъл, но не съвсем. Не, не беше възможно! Той обаче можеше да се закълне, че именно мъж държи ножа до гърлото на Мерилин и че има две ръце, защото със собствените си очи виждаше тези две ръце. Трябваше да е някой друг, а не Тами Татъл, преоблечена като мъж. Някой, който изглежда като Тами, за да го заблуди. Но как този луд се бе озовал толкова близо до Вирджиния и Мерилин, как никой не го бе забелязал? Изведнъж всичко му се стори пълна нелепица.

Агентите сграбчваха туристите, които още стояха прави, и ги натискаха да лягат на пода, за да си разчистят пътя към мъжа и неговата заложничка.

Един местен полицай, съвсем млад, стигна пръв до тях. Извика на мъжа да спре и стреля във въздуха.

Мъжът спокойно се обърна към полицая, извади един зигзауер от джоба си и го простреля в челото. После се обърна и като че ли забеляза Савич, който беше поне на петдесет крачки от него. И извика:

— Ей, това съм аз, Тими Татъл! Здравейте всички!

Савич знаеше, че снайперистите, които са се прицелили в Тами Татъл, много скоро ще влязат в действие.

Той се плъзна зад гишето на „Карибиан Еърлайнс“, последван от десетина агенти, и продължи да се придвижва към Тими Татъл.

Отекнаха три изстрела. Високи, ясни, пронизителни. Бяха снайперистите, а те нямаше да стрелят, ако не виждаха добре Тими Татъл.

Савич вдигна глава. Знаеше, че не може да е на повече от двадесет крачки от Тими Татъл. Но не го виждаше. Да не би да са го пропуснали?

Отекнаха още пет-шест изстрела, чуха се писъци, дълбоки стонове, крясък на уплашени хора.

Савич почувства нещо, нещо силно и се обърна бързо. Видя Шерлок на около десет крачки, точно вляво от него заедно с трима други агенти, тъкмо се надигаше, насочила зигзауера си към мястото, където само преди секунди бяха Тими Татъл и Мерилин. Изглеждаше толкова смутена, колкото се чувстваше и той. Успя да се въздържи да не й викне да отстъпи назад, за бога, само да не се доближава, защото не иска да й се случи нещо. Но кой може да я нарани. Мъж, който всъщност не е мъж, някакъв призрак, изскочил от побъркания мозък на Тами Татъл?

Савич зърна как някаква дреха се мярка пред погледа му, подуши миризмата на кръв и разбра, че това е Тими Татъл. Затича, колкото можа по-бързо към конферентната зала — единственото място, където Тими би могъл да заведе Мерилин. Ритна вратата.

Спря на място, насочил готовото за стрелба оръжие. В центъра имаше голяма правоъгълна маса и дванадесет стола, един проектор, факс и няколко телефона.

В стаята нямаше никой. Беше празна. Дори тук усещаше миризмата на кръвта на Вирджиния; би се заклел, че усеща тази миризма, натрапчива, удряща в носа, от която му ставаше лошо. Преглътна конвулсивно, преглеждайки всеки инч от стаята.

Тими не бе влязъл тук. Значи е в друга стая? Последван от агентите, изтича през фоайето на летището и видя жена си с насочено оръжие да отваря врата с надпис „Охрана“.

Пресече за миг фоайето и се озова там. Видя Шерлок, стоеше насред стаята, а тримата агенти, пръснати ветрилообразно зад нея, внимателно оглеждаха всичко. Шерлок не правеше нищо, взираше се мълчаливо в единствения огромен прозорец, който гледаше навън.

Обърна се бавно и го видя застанал в рамката на отворената врата, с агентите зад гърба си, как я гледа с потресени и изплашени очи. Младата жена наведе глава настрани в безмълвен въпрос, после просто затвори очи и се свлече на пода.

— Шерлок!

— Господи, ранена ли е?

— Какво се случи?

Тримата агенти се струпаха край тях.

Савич изкрещя:

— Погрижете се за нея! Конърс, провери всички! Дийвърс, Конлин, Марк, Ейбрам, тръгвате с мен!

Чу един от агентите да вика след него:

— Тя диша, не виждам да е пострадала. Оня не е влизал тук, Савич, нямаме представа къде е отишъл.

Прозорецът, помисли той. Шерлок се взираше в прозореца. Взе един стол и го запрати с все сила срещу огромното стъкло. Трясъкът, който последва, и купчината блестящи парченца опровергаха предположението, че Тими Татъл и Мерилин Уорлъски са минали оттам, защото стъклото беше цяло преди удара. Но това нямаше значение. Къде можеше да отиде Тими Татъл? Претърсиха всеки инч, огледаха всички сгради, дори се вмъкнаха в хангара, където стоеше напълно готов за полет един самолет на „Америкън Еърлайнс“, поразпитаха пилота. Но Тами или Тими Татъл не се виждаше никъде, както и Мерилин. Сякаш се бяха стопили във въздуха, без да оставят някакво доказателство, че са били тук, освен тялото на Вирджиния Косгроув, вече обезкървено, отпуснато на една страна, покрито с няколко одеяла, край което се суетяха местни полицаи. И онзи местен полицай, който бе застрелян в челото.

Когато Тими бе стрелял в полицая, го бе направил с дясната ръка.

Савич бе прострелял Тами Татъл в дясната ръка в онзи обор в Мериленд, близо до Плъм Ривър.

В болницата бяха ампутирали дясната й ръка.

Запита се дали всички не полудяват.

Не, трябваше да има обяснение.

Някакъв мъж бе проникнал в летището, бе убил Вирджиния Косгроув и бе отвлякъл Мерилин. И никой не го бе видял, докато не бе хванал Мерилин за врата и не я бе повлякъл със себе си.

На никого не му се говореше. Всички на летището изглеждаха уморени и гледаха невярващо.

Савич и екипът му се върнаха в стаята на охраната. Шерлок още беше в безсъзнание, бяха я завили с одеяло, местният лекар седеше на пода до нея.

Мълчанието натежаваше все повече. Джими Мейтленд седеше на един стол близо до Шерлок.

Савич погали жена си по косата и върху лицето му се изписа болка.

— Изглежда като заспала — каза лекарят, който се бе приближил към него. — Просто заспала. Скоро трябва да се събуди и ще ни каже какво е видяла.

— Разпространихме из целия остров описание на Тими Татъл — обади се Джими Мейтленд, — и на Мерилин Уорлъски. Тримата агенти, които бяха с Шерлок, не са видели нищо. Абсолютно нищо.

Савич кимна и докосна отново косата на жена си. Не мислеше, че някога вече ще се учуди на каквото и да било.

След няколко минути Шерлок отвори очи, огледа се и изненадващо се усмихна.

— Защо ме прегръщаш така, Дилън? Какво стана?

— Не си ли спомняш? — Говореше бавно, думите като че ли излизаха с неохота, може би защото не искаше никакъв отговор.

Тя затвори очи за миг, намръщи се и каза:

— Помня, че влязох в тази стая и трима агенти ме следваха. Нямаше никой. — Сви вежди. — Не, не съм сигурна. Имаше нещо… може би светлина… нещо… не си спомням.

— Когато влязох, ти стоеше на място и се взираше в този огромен прозорец. Другите агенти претърсваха стаята. Но ти не помръдваше. После изведнъж се строполи.

— Видя ли Тими Татъл или Мерилин? — запита Джими Мейтленд.

— Тими Татъл — проточи Шерлок, — да, тоя луд, бял като стена, да, спомням си. Беше сграбчил Мерилин за врата… с нож, да, имаше нож. Ужасих се, когато видях Дилън да влиза след него в оная конферентна зала.

— Видяла си Тими да влиза в конферентната зала?

— Така мисля. Но това не може да бъде. Не е ли влязъл тук?

— Не знаем. Никой от агентите не го е забелязал тук — каза Савич. — Не, Шерлок, няма нищо. Сега си почини. Може би ще си спомниш някакви подробности, когато се оправиш. Главата боли ли те?

— Да, малко. Защо?

— Чувстваш ли се изтощена? Сякаш си прекалила с алкохола?

— Ами, да, май това е, което наистина чувствам.

Савич вдигна очи към Джими Мейтленд.

— Всички, с които говорих, агенти и цивилни, всички до един се чувстват така.

— Шерлок — приближи се към тях Мейтленд, — защо точно ти припадна? Сигурно си видяла нещо.

— Мисля, сър. Опитвам се да намеря смислено обяснение.

По лицето й премина тъмна сянка, но тя тръсна глава решително, сякаш да изгони неприятните мисли. Дилън отново я притисна към себе си, пазейки я, но без да знае от какво.

Тогава тя се дръпна леко от него и изрече с убеден глас:

— Дилън, добре съм, наистина. Имам много над какво да мисля. Случи се нещо наистина странно, нали?

— Така е.

— Той е тук, някъде дълбоко в мозъка ми и ще го измъкна.