Кнут Фалдбакен
Вечно твой (7)

З

Беше решил да не засяга темата за гостуването по пътя към къщи. И без това бе излишно, защото и двамата отлично знаеха какво другият имаше да каже по въпроса. За всеки от тях беше тягостно изживяване, но през последните няколко години, когато ситуацията ставаше все по-непоносима, никой не можеше да прояви необходимата изобретателност, инициатива или смелост, в случая дори необходимата бруталност спрямо другия, за да каже или предприеме нещо, така че веднъж завинаги да изчистят този всъщност незначителен проблем от съвместния си живот. Великденският обяд не беше приятен и за двамата, но не беше и достатъчно важен, за да го превръщат в повод за кавга. Въпреки това се скарваха всеки път, когато засегнеха темата. Тя очевидно страдаше най-много и най не можеше да понася самодоволния си, авторитарен баща, но въпреки това не можеше да търпи, когато Харалд открито го критикуваше. Дори антипатиите им не хармонираха достатъчно, за да им дадат чувството на съюзничество.

— Тя се съмнява, че има рак.

Сега така или иначе въпросът бе повдигнат. Обядът. Гостуването. Проваленият следобед, който по някакъв неведом път бе разтворил поредната пропаст помежду им, при положение, че би трябвало да е точно обратното — да ги сплоти в общата им съдба, заедно преодолени изпитания и т.н.

— Открили са й тумор на гениталиите. Разбира се, не е задължително да е злокачествен…

Защо й беше да му сервира подобни детайли точно сега? Той много добре знаеше защо! Използваше болестта на майка си, за да запълни тишината и за да му отнеме възможността да засегне други теми, които останаха да висят във въздуха, след многобройните намеци и подмятания от страна на тъста му. Но така лесно нямаше да се отърве.

— Трябва да се отбележи, че баща ти беше в апогея си тази вечер. Върховете на цивилизацията и културата били постигнати през петдесет и седма, добре бе! Много интересно…

— Резултатите ще излязат най-рано след две седмици.

— Е, теб тогава вече няма да те има.

Имаше намерение скоро да тръгва, за да може да си потърси жилище и да започне някой курс по италиански.

— Стори ми се добре осведомен…

— Осведомен?

— Да, точно така. Осведомен.

— Не разбирам какво точно имаш предвид.

Караше прекалено бързо през пустите улици.

— Аз пък мисля, че много добре разбираш. Намеците му не бяха двусмислени.

Наложи й се рязко да набие спирачки, за да избегне някаква неравност на пътя. Въпреки това колата неприятно се разтресе и двамата подскочиха по местата си.

— Казах на мама, да. Смятам, че е нормално. Всъщност дори тя ме попита. Беше забелязала нещо. Жените усещат подобни неща. Не мога и да я лъжа. Освен това не виждам причина да го правя.

— А тя естествено му го е разказала на него.

— В този град така или иначе нищо не остава скрито.

— Да, тук си напълно права…

— Нещо конкретно ли имаш предвид?

— Значи не съжаляваш, така ли?

— Да съжалявам? За какво има да съжалявам? Случи се в най-неподходящия момент. Вече всичко бяхме решили. Най-после имах възможността да отида малко в чужбина. Нищо не е загубено. На двадесет и седем години съм.

— Не, разбира се. Имам предвид, да, права си.

Тя направи опит да се засмее.

— Ама че физиономия си направил. По-зле и от татко. „Разноските.“ Да не живеем в Средновековието!

Зави към тяхната улица. След само още 10 — 15 секунди щяха да стигнат до портата. Ако искаше да каже още нещо, сега беше моментът.

— За едно нещо само се чудя…

Имаше чувството, че току-що скочи с парашут — нещо, което в действителност за нищо на света не би направил.

— А? За кое?

Вече беше пуснала мигача.

— Мое ли беше?

Вкара колата твърде бързо и за малко да се блъсне в гредата на портата. Наложи й се отново рязко да спре.

— Какво точно имаш предвид?

— Детето мое ли беше?

— Боже Господи, сега пък това! Няма опасност да ни се изчерпят темите на разговор тази вечер!

— Ще съм ти много благодарен, ако ми отговориш честно на въпроса. Струва ми се, че имам известно право на това. Много добре знам, че си се срещала с него. Както сама каза, в този град всичко излиза наяве. Рано или късно.

— Действително ли искаш да говорим за това сега?

— Да. Точно сега. Ако нямаш нищо против, разбира се.

Точно в момента. След подобно уютно прекарване с вашите, няма по-подходяща възможност. Вече и без това сме стигнали дъното. Оттук по-ниско не можем да паднем, ако разбираш какво имам предвид.

— Във всеки случай не разбирам как ще я карам без сарказма ти…

— Ако обичаш, не сменяй темата. Зададох ти един прост въпрос.

— Ревнуваш ли?

— Да, ревнувам явно е новата модна думичка. Човек не трябва да си признава, че ревнува, прав ли съм? Ами в такъв случай май ще трябва да призная, че ревнувам, а? Че съм бесен, обезумял, болен от ревност, а? За да ти го спестя на тебе, нали? Но сега ще ти кажа защо съм бесен — защото не мога да се примиря с това колко неделикатно си постъпила. Ти, която иначе толкова държиш на изискаността. Да излезеш да се срещаш с него „тайно“. Тук, в града!

За собствено удивление чу как собственият му глас трепереше, макар съзнателно да не усещаше някакъв порив от емоции. Освен това толкова пъти вече беше предъвквал всичко, премислял твърденията, наблюденията и заключенията си едно по едно, дума по дума. Нали беше на сигурна почва. Разочарование, гняв, болка, объркване и безизходица му бяха добре познати. Беше кроил планове и отработвал стратегията си от седмици насам. На всичко отгоре „правото“ — каквото и да означаваше тази дума — беше на негова страна, във всеки случай, що се отнася до конвенционалния морал, за който тя очевидно и пет пари не даваше. Нещо, което му носеше допълнително превъзходство — мислеше си той. Да, в действителност беше очаквал тази конфронтация с радост, беше вкусвал думите и изразите, изпробвал бе гласа си, беше смукал суверенитета и разочарованието си като сладко-кисел бонбон. Беше репетирал ролята си с перверзен мазохизъм.

И ето, че сега тя беше тук до него. Седяха рамо до рамо, пристегнати от предпазните колани, затворени в тясното купе и изказвайки думите, те придобиваха ужасяваща финалност. Той седеше тук и необратимо я обвиняваше в изневяра, изискваше факти, търсеше потвърждения на това, за което иначе всичко би дал само и само никога да не узнае. Въпросът беше повдигнат, крачката направена, парашутът се отвори, но сега му се стори, че се спуска към земята с безумна скорост.

— Ти самият как мислиш? — попита го тя и го погледна директно в очите. Не беше с лице към нея, но го долови с периферното си зрение.

— Ти мислиш ли, че беше твое?

— Мисля, че би могло и да е мое… чисто технически.

— „Чисто технически“.

— Което не прави нещата по-розови.

— Боже мили…! — въздъхна тя. — Боже мили! Боже мили…!

— А какво мислиш ти, де? От мен ли беше или не? Ти може би затова…?

— Мръсник! — озъби се тя.

— Ами хайде, отговори ми тогава!

Харалд усети как гневът на справедливостта заплашително пулсираше в очните му кухини. Не беше честно той да се премята в див полет към гибелта си, докато тя още стоеше спокойно и преценяваше маневрите си. Вкопчи се в нея. Повлачи я след себе си. И тя падна с него. Усети го по промяната в гласа й, по дребните движения, напрегнатите й мускули, по уханието на косата й, което внезапно беше станало непоносимо силно в затворената кола.

— Вярно е, че се срещнахме. Два пъти.

Пое си въздух, сякаш щеше да се гмурка на дъното.

— Първият път беше безобидно, в едно кафене в града, почти „случайно“, макар че се бяхме уговорили, разбира се. Беше ми писал, преди да дойде. В интерес на истината си пишехме от време на време. Много му се искало да ме види след толкова много години, често си бил мислел за мен и т.н. Бях объркана. Не пишеше „вас“.

— Не, естествено, че е имал предвид само тебе.

— Беше странно. Толкова години не се бяхме виждали и изведнъж се срещаме и някак си едва ли не очакваме, че всичко ще е както преди. Както тогава, преди да…

— Разбирам.

— Не, не разбираш, защото и аз не можех да го разбера отначало. В крайна сметка нали нищо не е както преди — той вече постигна целта си и е известен писател, а аз…

— Разбирам…

— Престани с това „разбирам“!

— Да, добре…

— Затова се уговорихме да се видим отново. Въпреки че никой от нас не гореше от желание, или поне на мен така ми се стори. Нали вече се бяхме видели. Но като че ли и двамата — или поне аз — се бяхме настроили да… някак си да направим от тази среща нещо голямо и важно. И аз реших, че… Реших, че трябваше да се случи. Така го замислих. Така исках. Беше нещо, което трябваше да се случи в моя живот. Освен това беше ясно, че и той искаше същото, в противен случай нямаше да ми пише, или поне аз така си мислех. Запазил е целия си предишен чар. И — почти невероятно е! — ни най-малко не се е променил. Косата му е малко по-дълга, но иначе никаква промяна. Сякаш времето е минало покрай него, без да го докосне. Въобще не се е възгордял от успеха си и точно това вече съвсем ме зашемети. Затова предложих излета до планинската хижа. То пък се случи, че точно тогава имаше годишна среща на мебелните търговци и маса познати бяха там. Но да ти кажа честно, в момента и пет пари не давах за тях, защото в живота ми беше на път да се случи нещо изключително важно. Щях да получа своето потвърждение. Да запълня някаква липса. Или може би да сложа край на нещо, което усещах, че бях оставила недовършено в младостта си. Трябваше да наваксам пропуснатото и то със замах!

Но после, когато дойде с почти два часа закъснение и куп извинения заради Хана и децата и тем подобни, кухнята на хотела вече беше затворила и трябваше да се задоволим с рум сървиз и бутилка вино от хладилника и не се получи много празнична вечеря на свещи, нали, но подобни дреболии не трябваше да могат да ни развалят настроението. Това, което трябваше да се случи, щеше да се случи и нищо не можеше да го предотврати. Аз бях там, той беше там, заедно в една хотелска стая високо в планината…

Колата им стоеше спряна насред двора с включен мотор, а левият мигач бясно святкаше, изстрелвайки къси резки хладна жарава срещу останките сняг, които лежаха покрай оградата.

— Надявах се, че ще е малко по-находчив. Бях си внушила, че е имал сумата любовни афери, ей така, между другото, като се има предвид колко известен е станал напоследък. Бях се настроила за едно истинско прелъстяване или нещо подобно. Ах, и аз не знам…

Откъде взема подобна наглост? — мислеше си той ужасен. Как въобще е възможен подобен разговор между съпруг и съпруга? Как е възможно жените изведнъж да гледат на любовния си живот като мъже, а и да говорят за него като мъже? С други мъже? При това със собствените си съпрузи? Как е възможно отчуждението в рамките на един нормален брак да нарасне така жестоко? Как може бруталността да вирее така удивително добре между съпрузи?

— Обаче той всичко обърка — констатира тя, все едно че говореше за монтьора, на когото бяха оставили колата за инспекция. — Още от самото начало. Започна с приказки. Искаше да си говорим за всичко, което се е случило от тогава насам. Трябваше едва ли не да се изповядаме един пред друг и да видим докъде ни е довел Животът, разбираш ли. И по този начин щяхме да сме сигурни, че това, което бяхме на път да направим, е единственото правилно, нещо неминуемо, направо съдбоносно. Защото между нас била съществувала специална връзка, особен контакт, още от преди, и защото в живота има неща, които никога не се променят и не всичките ни действия трябва да са ръководени от условности и прозаичен морал и т.н. И тогава започна да ми просветва, че той се опитваше сам себе си да убеди, а не мен! Та нали аз бях там, гримирана и издокарана и само го чаках да свърши с приказките си, колко често бил мислел за мен през всичките тези години и колко много държал на мен, че едва ли не съм оставила празнина в живота му и че вмъквал малки загадки, знаци и описания за мен в романите си с надеждата, че ще ги забележа, като ги чета — а аз трябваше да кимам и да се преструвам, че е било точно така, нали. Той беше убеден, че и аз съм чувствала по абсолютно същия начин…

Разтегна устните си в безпомощна усмивка и поклати глава. Ръцете й нито за миг не бяха пуснали кормилото. Мигачът светеше.

— И едва тогава усетих, че тръпката беше преминала. Започнах да усещам как отсъствието му, всичките тези години всичко, което междувременно беше постигнал, това че беше имал късмета на Пепеляшка от приказката и някак си беше успял да постигне мечтите си, докато ние тук само се бъхтим в сивото си ежедневие, и позицията, която си беше извоювал, все едно е дошъл за малко на гости в родния си край и ме е подбрал като хубав сувенир, който тъкмо смяташе да прибави към колекцията си… Усещах колко ужасно неравностойни бяхме в тази ситуация. И се изплаших до смърт! Защото разбрах, че беше на път да ме причисли към своя живот, към вълнуващия си, творчески, одухотворен, смислен живот. И да ми отнеме моя. Че с какво можех да му изляза насреща? С моя мизерен бутик в града и бездетния ми брак, при положение че той ми излагаше на показ всичките си романи и нови проекти и пътувания в чужбина и покани да преподава в университета в Калифорния! Говореше ми за бащинството сякаш той беше изобретил правенето на деца!

Беше толкова тежък. Изпълваше хотелската стая с едрото си тяло, дългите си ръце и дебел глас. Не оставяше място за други. Разбрах, че ако прекарам нощта с него в това двойно легло, животът ми ще бъде анулиран и в най-добрия случай ще свърша като изречение в някой от романите му… За Бога, след няколко месеца ще заминава за Америка и всичко, което му се иска, е една топла путка в куфара на път за голямата чужбина. Така елементарно стоят нещата, опасявам се. За хора като него е така. Тъй че нищо не се случи. Чуваш ли? Нищо не стана. Аз не позволих да се случи. Само му наливах вода в мелницата. Приказвахме цяла нощ. Него изглежда го устройваше. Отървах се само с уплаха и си спасих кожата. Три седмици по-късно разбрах, че съм бременна. По него време вече бях запланувала пътуването. Бях твърдо решена, че няма да допусна нищо да ми го провали. Нищо! Искам и аз да направя нещо самостоятелно. На път съм да постигна нещо. Не искам никога повече да се чувствам толкова незначителна, безпомощна, толкова заличена! Разбираш ли? Тук става въпрос за моя живот. Затова. Разбираш ли? Затова!

Светлината от фаровете размиваше безцветната априлска градина пред очите му и я превръщаше в мъртва тундра. Харалд беше втренчил поглед в ябълковите дървета, които започнаха да придобиват човешки форми и сякаш пипнешката се приближаваха към него по замръзналата земя, с разперени ръце и наострени нокти, за да разкъсат плътта му.

— Разбираш ли? — крещеше тя и на него му се стори, че ноктите й вече го прорязваха до мозъка на костите. Как можеше да разбере, че съвместният им живот беше станал толкова безутешно стерилен, че дори най-малката проблеснала искрица живот незабавно трябваше да бъде угасена? Как беше възможно да разбере, че жената, за която се бе оженил, се беше превърнала в чуждо, плашещо, непредсказуемо и агресивно същество, което внезапно разполагаше с арсенал от думи и изрази, напълно непознати за него? Думи и изрази, които го плашеха. Не, по-скоро го изпълваха с отвращение, примесено със страх. Внезапно го обзе острият, меланхоличен копнеж по добре познатата ситуация около трапезата на тъста му: столовата с тържествено подредената маса, където всеки си имаше своето място, празнично облечените роднини, едно и също всяка година, същите гозби и разговори, същото отегчение, година подир година. Сигурността на тази великденска картинка, гарантирана именно от нейната предсказуемост, в момента му се стори като пречистваща, топла баня. И иронията, че седеше тук и де факто жадуваше възможно най-отегчителната, безутешна и безсмислена ситуация, за която въобще можеше да се сети, го принуди неволно да се разсмее и напълни очите му със сълзи.

— През петдесет и седма… изхлипа той. — През петдесет и седма, когато бях на осем годиш, филмовите звезди се казваха Даяна Рос, Джейн Менсфилд и Мерилин Монро. Спомням си го, защото изрязвах снимките им от илюстрираните списания. Имаха големи гърди, тънки талии, обли ханшове и плътни, полуотворени устни, които шепнеха: „Come to me, my melancholy baby…“^[1] Малките момченца запомнят подобни неща много добре. За цял живот. И те идват. Идват и идват. При тези меки устни, които шептят. И продължават да шептят: „Ела при мен. Ела. Ти — да, ти! Ела…!“ Чуваш ги. Още дълго след като шепотът е затихнал, имаш чувството, че ги чуваш. Ясно. Дори сега, когато стоя до теб и се опитвам да чуя какво ми говориш, докато ми обясняваш, че няма подобен шепот, а може би дори никога не го е имало в нашия съвместен живот, аз още ги чувам. Ясно. Все още!