Кнут Фалдбакен
Вечно твой (12)

5

— Сигмунд, това звучи толкова вълнуващо, някак си европейско… — въздъхна тя. — Знаеш ли, ти си първият истински писател, когото срещам през живота си. И при това изглеждаш толкова добре! Мисля, че досега никога не съм излизала с момче… с мъж, който… Ти си най-страхотният, знаеш ли? — и така нататък, с прехласнат поглед, забит в него, докато изреждаше списъка с превъзходствата му.

— Толкова си почернял. Да не би по цял ден да лежиш на плажа?

— Не, но отсега нататък с удоволствие, в случай, че наминеш и пак решиш да се правиш на ексхибиционистка…

Повече не беше необходимо. Чувстваше се лек и щастлив. Не преставаха да се усмихват един на друг през останките от вечерята. Страстно се взираха в лицата си.

Тя нямаше особено тъмен тен, не и за калифорнийка. Не й оставаше време да ходи на плаж. Имаше домашни, тренировки, освен това като повечето студенти работеше почасово, за да може да си плати част от таксите. Солидното финансово състояние на семейството й пострадало след развода и сега само се водели безкрайни съдебни процеси за това, което било останало. Тя работеше за един агент на недвижими имоти, който често организираше посещения по обектите вечер. В този град покупко-продажбите на имоти вървяха с трескаво темпо. Той веднъж на шега й бе предложил (естествено абсолютно безотговорно, без да се осмели да довърши мисълта си, но и без да може да се въздържи да я изкаже, след като веднъж вече му бе хрумнала) да си отваря очите за някой малък, уютен подслон за тях двамата, на което тя само уклончиво се усмихна. На него му беше ясно, че порядъчно алкохолизираната й майка разчита на нея и няма да я пусне да се изнесе.

— Жалко, че семестърът скоро свършва… — Светлите очи придобиваха тъмен оттенък, сякаш бистрите сини ириси внезапно биваха набраздени от меланхоличен порив. — Другата седмица ще ни дадеш темата за курсовата работа и след това остават само още две седмици. И после си тръгваш.

В този момент на него му се искаше да я увери, че няма да си тръгне, че няма да изчезне от живота и, във всеки случай не и веднага след края на семестъра. Искаше му се да й каже „Аз съм свободен човек!“, макар и да е всичко друго, но не и това. „Аз мога да вземам решенията си сам!“

Но не можеше да й го каже и затова се задоволяваше с това мълчаливо да седи и да попива гледката — нежната й, грациозна осанка. В момента дори му приличаше на елфа, на мираж, нереален и почти твърде красив, твърде крехък и естетически съвършен за този свят. Тя печално сведе поглед, а пръстите й си играеха с тънката верижка на медальона, която винаги носеше около шията си и в която в момента се бе заплел един косъм.

— Каква тема смяташ да ни дадеш? Чудя се дали ще е Хамсун или Ибсен. Или може би ни готвиш нещо съвсем друго, за да ни прекараш…?

Той бе леко изненадан от подобен обрат в разговора. Досега никога не бе проявявала интерес към учебния план или курсовите работи. Вълнувала я бе самата литература, книгите, стиховете. Можеха да седят по цели часове на плажа, в кафе, „Девъргрийн“, в неговата или нейната кола и оживено да разговарят за романтичния житейски екстаз на Хамсун, при който реалността винаги се превръщаше в анти климакс на мечтите, често твърде тежък, за да може да бъде понесен. Или пък за възхищението на Ибсен от непорочността и безкомпромисността, често срещани у младите жени, което без съмнение — заедно бяха стигнали до това заключеше — отразяваше личния му опит в извънбрачните връзки. Ако външните форми на отношенията им бяха заимствани от актуалните холивудски продукции, то словата помежду им бяха тези на великите поети, а съдържанието идваше от книгите.

Сега изведнъж му зададе конкретен въпрос за курсовата работа — нещо, което в интерес на истината му бе забранено да обсъжда с нея. Опита се да се усмихне хитро и всезнаещо, но продължи да мълчи, защото бе попаднал в дълбока дилема — така му се искаше да изпълни и най-малкото й желание!

— Не искаш да ми отговориш. Нямаш ми доверие. Май не трябваше да те питам. Просто толкова се вълнувам! А и така ми се иска да се представя добре — заради теб! За теб! — тя сведе глава и той можеше да се закълне, че по бузата й се търкулна сълза.

— Темата ще е за Хамсун — прошепна той и стисна ръката й, намерила неговата през рачешките черупки и изпомачкани салфетки. Макар до този момент да не се беше замислял сериозно по въпроса. Сега обаче изведнъж го обзе чисто хамсунско опиянение от живота, което елиминираше всички досегашни само хипнотизиращи роли и отваряше пространство за болката в гърдите му, предизвикана от ясното съзнание, че краят наближаваше и че скоро щеше да я изгуби завинаги, че екстазът е краткотраен, но безсмисленото, невъзможното, несериозното ще бъде още дълго: учителят и неговата любима ученичка. Реалност, почти твърде тежка, за да може да бъде понесена.

Така че трябваше да е Хамсун.