Кнут Фалдбакен
Вечно твой (6)

2

Селма и Сузане случайно бяха застанали плътно една до друга и за пореден път го удиви разликата помежду им — разликата, която досега винаги беше в полза на Селма, разбира се. Как въобще би могла по природа възпълната и на всичкото отгоре непрекъснато бременна и кърмеща млада домакиня да се конкурира с тънката и елегантна, стегната собственичка на един от най-добрите модни бутици в града?

Но тази вечер, на тази особена, плътна априлска светлина, която отново се беше спуснала пред прозорците като слабо, но инато обещание за идеща пролет и която засенчваше лампите в стаята с упоритостта си, изведнъж забеляза колко слаба, почти болнаво изпосталяла изглеждаше Селма в сравнение с инертната, тежка женственост, която изпълваше едрото тяло на сестра й като гъста, желирана течност. Острият контраст в този момент го накара да възприеме почти прекалено поддържаната фигура на жена си като нещо сухо и неплодородно, като ялова местност, красива и внушителна при дневна светлина, но на която пътник никога не би се спрял да отпочине, защото нямаше сенчести горички, сочна трева и зелен мъх, на който да положи глава, нито пък тихи потоци, пълни с жабки и рибки, никакви възвишения и могили, които изникваха изневиделица, обещавайки вълнуващи открития и гледки отвъд, никакъв хумус, който човек можеше да загребе с шепа, за да усети как топлата, лека, почти лепкава материя се разпада в ръката му, гъделичкайки нежната кожа между пръстите.

Когато сега съзерцаваше плоския, стегнат корем на жена си под прилепналата рокля, внезапно изпита импулсивното желание да удря. Прииска му се да я удари точно там, така, както на човек неустоимо му се приисква да удари по изпънатата кожа на барабан, ако някой път случайно мине покрай него, а наоколо няма никой и има възможност да даде израз на внезапно обзелите го чувства.

По същия начин пищната талия на балдъзата му, каширана едва отчасти от широката рокля, в този момент събуди у него най-нежните чувства, макар именно обемът й често по един или друг повод да беше ставал мишена за саркастичните нападки на Селма — а и неговите — когато бяха сами.

— Мен ако питаш, никога няма да си върне фигурата — обичаше да казва Селма, докато стоеше пред огледалото и приглаждаше роклята си по плоския корем и задник.

— Не че предишната й фигура беше кой знае каква, че да иска да си я връща — понякога беше добавял той и двамата добре се подсмиваха.

Обаче в момента едвам удържаше желанието си предпазливо да притисне ръка към кръглия корем на Сузане и да почувства… Поне веднъж да види дали тази странна, малка подутина, хем мека, хем стегната, която се получава под пъпа през първите седмици на бременността, беше такава, каквато винаги си я беше представял.

Омагьосан от контраста между добре моделираната фигура на жена си, съзнателно изложена до безформеното, меко тяло на балдъзата, продължи да си фантазира, докато не усети, че подобни мисли заплашваха рутинния баланс помежду им. Балансът, който се уповаваше на мрежата от задължения, отговорности и споразумения, общи ангажименти и на непоклатимостта на прозаичните дейности на отегчението; на непробиваемата монотонност на осемгодишния им брак.

Погледна как се беше издокарала и си помисли, че ако една жена не се докарва за мъжа си, тогава за кого? Досещаше се за отговора, но досега му беше удобно да не изказва на глас това, което интуитивно усещаше. Изведнъж прозря колко очевидно беше всичко: докарваше се за някого. Трябваше да има някой, заради когото ходеше да бяга и прекарваше времето си във фитнес клуба и пред огледалото. И щом не беше за него, за кого беше тогава? За какво ще си поддържа гърдите стегнати, талията тънка, а бедрата твърди, ако нямаше кой да ги прегърне, да ги почувства и погали? Сигнали не се изпращат, ако няма получател. Във всеки случай не и ако поне не се надяваш, че някъде все ще се намери получател. Нищо не е току-тъй. Така елементарна и брутална е драматургията на изневярата.

— От гъсталака на слънчевите страни, всяка нощ към планинските хижи конник лети… — декламираше тъстът над празната си чаша за кафе. Останалите стояха безжизнено в стаята, слушаха, макар и мислено да бяха съвсем другаде. Ела беше в кухнята.

— Ибсен — просвети тъстът тези, които сами не разпознаха цитата. — Ибсен също е бил известно време в Италия. Там, където и ти смяташ да ходиш…

Тук със сигурност му се искаше да прикове Селма със соколовия си поглед, но беше вече омаломощен от аперитивите, виното, вечерята и няколкото коняка след нея и вместо това обръщението му придоби почти умоляващ привкус.

— Да, татко, но той е бил на юг, в Рим и около Неаполитанския залив. Соренто, Истрия. Аз ще ходя в Милано.

Селма приветливо се усмихваше на баща си с перфектно начервените си устни, но същевременно беше оголила зъби, тъй че всъщност направо изсъска корекциите.

Същевременно думите прозвучаха така, сякаш по този начин вече се сбогуваше с присъстващите.

Сега всички седяха. Селма беше избрала стола възможно най-отдалечен от неговия — или поне на него така му се струваше. Предстоящата раздяла, на която и двамата — такава беше негласната им уговорка — гледаха като на изцяло прагматично решение, без да го драматизират, сега се бе превърнала в заплаха. В поврат. В семеен конфликт, който трябваше да намери стратегическо решение, без родителите й да заподозрат нещо. De facto развод.

Сузане се беше пльоснала току до него на дивана. Усети топлината, която се излъчваше от тялото й така силно, сякаш седеше до печка.

— Като си помисля само колко надалеч ще ходи Селма — подшушна му тя. — Че и ще стои там почти година. Добре, че не съм аз!

Широкото й, меко бедро се беше притиснало плътно към неговото почти по цялата си ширина. Сякаш й се искаше да компенсира загубата на топлина, която той щеше да претърпи през идната година. Тежкият й парфюм, който тя ползваше при събирания (Селма иронично го наричаше „Хавайска роза“), изпълваше въздуха наоколо му с упоителна натрапчивост така, че той за момент се отдаде на внезапната представа как лежи под нея, изцяло безпомощен и обездвижен, притиснат от тази едра, мека, заплодена жена, която бавно го задушаваше със силното си ухание и едновременно с това с любвеобилната си тежест изстискваше от тялото му и последната искрица живот.

Така се унесе в това прелестно смъртно видение, че дори не чу какво му говореше. Само разсеяно зяпаше през прозореца към сивото небе и мярна бялото сако на Ролф, който беше излязъл на верандата да пуши. Под парапета все още лежаха останки от преспи мръсен сняг. Коледният венец беше паднал на земята и се разлагаше във водата, събрала се между прогнилите дъски.

— Да, но дали това пътуване го е направило по-щастлив? Аз не мисля, че тези строфи дават повод за подобно твърдение: „… всяка нощ към планинските хижи конник лети…“ Ти какво мислиш?

Тъстът беше минал в отстъпление. Сега просто се молеше да го оставят поне да се оттегли с достойнство. Едно малко признание от нейна страна би било достатъчно. Обаче точно в този момент Селма не беше в настроение.

— При всички положения го е направило един от най-известните драматурзи в света. Със сигурност нямаше да е така, ако само си беше стоял в къщи!

— Не, права си. То подобни пътувания днешно време са на мода сред хората на изкуството. Някъде четох, че онзи вашият бивш съученик Детлеф, Сигмунд Детлеф, е станал писател. Ти май беше близка с него по едно време, Селма, нали така? Сега сигурно и той ще ходи в Америка. Мдаа, успя да пробие и той с вулгарните си писаници…

— Порно! — изкиска се Сузане и Харалд беше склонен да се съгласи. Беше хвърлял по един поглед на някои от романите на Сигмунд, но после ги оставяше настрана. Селма ги купуваше всичките веднага, щом излезеха на пазара.

— Значи и ти си на път да станеш световноизвестен дизайнер, щом като сега изведнъж ти е станал такъв дерт да ходиш в чужбина?

— Я ми кажи… — Харалд усети, че гласът й трепереше.

— Какъв точно ти е проблемът с моя квалификационен курс в чужбина? Ако смяташ, че има нещо неморално в това една година да се дообразоваш в Милано, то направо си го кажи, вместо да ми седиш тук и да ми цитираш стари строфи като някой оракул.

— Милано е прекрасен град — включи се жената на чичо Макс. Явно не беше доразбрала и мислеше, че се води обикновена дискусия на тема „туристически дестилации в Европа контра закостенял норвежки провинциализъм“. — А и италианците са царете на модата. Със сигурност ще ти е само от полза, Селма…

— А разноските… — въздъхна тъстът. Погледът му беше съвсем умислен. — Разноските…

— Ами какво, ако просто ми се иска да се махна от тук за малко? — Селма повиши глас. — Да се разкарам от този проклет град, в който кисна вече повече от 10 години, откак завърших училище? Веднъж дори не сме отишли на почивка някъде на Юг! Да, за Бога, един път. Един проклет път…

— Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог, защото Той няма да прости на онзи, който злоупотребява с Него…! — изневиделица прокънтя откъм люлеещия се стол на баба Агнес и всички подскочиха. Мислеха, че вече беше заспала.

— Някой иска ли още кафе? — боязливо попита Ела, стоейки със сребърната кана в ръка, несигурна дали трябваше да навлезе в електрическото поле, възникнало между мъжа й и дъщеря й. — Още кафе? Селма? Сузане?

Сузане взе каната и започна да налива на насядалите около ниската масичка направо от мястото си. При това й се наложи да се протяга напред и встрани, като по този начин горната част на тялото й малко или много попадна директно в скута на Харалд. Усещането от напращелите гърди на Сузане, които така открито и безсрамно се търкаха в бедрото му, събуди у Харалд непознати досега сладки страсти. С помощта на вътрешния огън, разгорял се в него благодарение на многобройните видове алкохол, които беше погълнал в продължение на следобеда и вечерта, достигна до убийственото заключение, че за първи и единствен път в живота си усещаше търкането на чифт женски гърди в бедрото си. При това чувството адски му допадна. Мина му през главата, че сигурно имаше много неща от „интимната сфера“ — както сега всички журналисти бяха започнали да се изразяват — които или беше пропуснал, или от които чисто и просто се беше отказал в деня, в който баща му почина, а той взе решението сам да поеме фирмата — решението, което изпълни живота му със съвсем други задължения и отговорности. А и така както съвместният им живот със Селма се беше развил, хладният и окастрен сексуален живот се беше превърнал в част от негласното споразумение помежду им. Всъщност още от самото начало беше така, още от първия им незадоволителен опит за интимност. Очевидното облекчение, което и двамата изпитаха в момента, в който експерименталният им ентусиазъм рязко спадна, също стана част от трезвата, прагматична платформа, на която той усещаше, че се крепи бракът им и която според него ги правеше по-устойчиви от повечето двойки към неминуемите семейни кризи.

Сега обаче изведнъж погледна по-друг начин на нещата. В действителност подобно отношение беше израз на една разигравана житейска философия, която накратко можеше да се формулира по следния начин: ако нямаш твърде големи очаквания, трудно нещо ще те разочарова. Или още: не можеш да изгубиш нещо, което не притежаваш. Сега, в този момент, с чувство на тъга му стана ясно колко много неща вече бе пропуснал още преди да е осъзнал, че ги има. Едва 28 годишен, той вече гледаше назад към живота си като някой старец. Спомни си детството, приятелите и приятелките, смеха, безгрижието. Чувството, че все още няма отпътували влакове, че няма окончателно проиграни шансове. Обзе го огненият копнеж по всичко това, примесен с внезапна и остра меланхолия. Искаше му се отново да е млад.

Преди да си тръгнат, тъща му Ела за последно завлачи дъщеря си в кухнята. Като ги видя да се отдалечават, за първи път забеляза колко много всъщност си приличаха. И двете сякаш страдаха от някаква физическа болка, която по никакъв начин не трябваше да се издаде, но която същевременно си личеше по измъченото им изражение, напрегната стойка и нервните движения.

— Не забравяй какво ти казах, Харалд — избоботи тъстът, стискайки ръката му на раздяла. Нямаше и помен от доскорошната му отмала. Очевидно беше в състояние да мобилизира едно последно напрягане на силите, от чисто облекчение, че гостите най-после се разотиваха и че до следващия път имаше цяла година — петдесет и седма беше годината, когато човекът напусна собствената си душа, просто защото нещата извън нея изведнъж му се сториха по-интересни. От тогава се опитваме да запълним празнотата с всевъзможни глупости, на които се натъкваме по пътя си. Но все не успяваме. Все така празни си стоим. Изпразнени от копнежи.

Селма и майка и се появиха отново. Плътно притиснати. Сякаш се бяха впили една в друга и сега не можеха да се освободят.

— През петдесет и седма — продължаваше тъстът последната си за деня реч, — година един английски лекар, името му е Стенли Раймс, изминал петдесет и четири мили от Нюкасъл до Лондон пеша, само за да изпробва издръжливостта на един определен вид обувки. Обувките издържали. Защото тогава имаше нещо, наречено качество. И отговорност, и дълг. И морал. А не както сега. Не както сега, не… А ти, скъпа моя, тъкмо беше тръгнала на училище и разправяше на всички, че искаш да станеш медицинска сестра. Искаше да спасяваш човешки животи. Помниш ли, Селма? Не, има си хас да помниш. За догодина май не е сигурно, че ще сте тук с нас. Тогава Селма ще е из голямата чужбина. Не забравяй Ибсен: „… всяка нощ към планинските хижи конник лети…“ А ние през това време ще се радваме на внуците… Да, децата са истинска благословия.

Тук той изкуствено разтегна устни в доброжелателна усмивка и погледна към близначките, вкопчени в сложна схватка, от която не можеха сами да се освободят, стенейки и ревейки от болка и гняв като два праисторически гущера. Ролф, който беше погълнал доволно количество коняк, отстъпи дискретно встрани и за малко да прекатури телефона от стойката му. Макс и жена му вече седяха в таксито и чакаха Ролф, Сузане и децата, които пътуваха в същата посока.

На баба Агнес й бяха помогнали да си легне, след като заспа в люлеещия се стол. За нея денят на Възкресението беше приключил. Тръгвайки, Селма притисна майка си, като че ли се виждаха за последен път. След това силно, но набързо прегърна баща си през врата, без да промълви и дума и изтича към колата. Беше пила съвсем малко и смяташе, че може да кара.