Кнут Фалдбакен
Вечно твой (21)

6

Изнесоха болната жена в инвалидна количка.

— В купето за болни — обясни мъжът й почти със страхопочитание, с изражение, сякаш искаше да се извини за всички причинени неудобства. Благодари им за помощта, подаде ръка и на двамата и се измъкна навън с целия си багаж.

Отново останаха сами в купето. Седяха лице в лице, коляно срещу коляно с масичката помежду им.

— Мисля, че имате нещо, което ми принадлежи — каза той, след известно време мълчание.

— Така ли? И какво е то? — отвърна тя, все едно че напълно беше забравила малкия им флирт.

— Обещахте ми, че ще имам възможност да… да си го взема.

И гласът и изражението на лицето му бяха напрегнати, но дали от страх за скъпото бижу или че тя ще сложи край на техния tete-a-tete не можеше да се прецени.

— Ще си получите украшението, само спокойствие. Няма закъде да бързаме — каза тя и се усмихна, отбягвайки погледа му.

— Напротив — отговори той. — Спешно е. Защото май ставаше въпрос и за нещо друго, нали?

— Държите се като малко момче — каза тя и се усмихна възможно най–чаровно към празното пространство.

— Това току-що си беше цял цирк, няма що — въздъхна той, видимо удовлетворен от отговора й и сложи ръце на тила си, изпъчвайки гръдния си кош!

Тя го погледна и й стана ясно, че няма да е лесно отново да покачи напрежението. Играта беше станала предсказуема. Той беше станал предсказуем. Отначало щеше да започне с няколко любезни увертюри: погалване по ръката или по косата, някоя ласкателна забележка. Беше твърде добре възпитан, за да се осмели отново да си пъхне ръката под полата й, освен ако тя изрично не го поканеше. После щеше да се върне към предложението си за Цюрих и ако тя се забавеше с отговора, той щеше да го повтори с южноевропейска настоятелност. И това щеше бързо да й омръзне.

— Не забравяйте, че вие също ми обещахте нещо — добави тя, за да го разсее малко и за да предотврати твърде бързото пързаляне по леда на баналността. Освен това беше решила да завърши започнатото.

— Така ли? Наистина?

Самоуверената му усмивка даваше да се разбере, че се считаше способен да спази всяко едно обещание, което бе дал.

— Обещахте ми… Във всеки случай го одобрихте като идея, да ми позволите и аз да изкажа мислите си на глас, да ви споделя моите желания и копнежи. И сега ми се иска да направя именно това…

— Ами давайте направо! — подкани я той и се намести в по-удобна поза. — Но няма ли да ви е по-приятно да се преместите насам и да си „желаете“, да кажем, по по-задушевния начин?

Тя се направи, че не го чу, и продължи да говори бързо.

— Всъщност вие сте идеалният спътник. Винаги съм си мечтала за такъв като вас. Но за първи път ми се случва да пътувам заедно с непознат, който… Да, привлекателни мъже съм срещала, разбира се, доста, но с вас имам и усещането за близост и контакт. Чувствам ви близък и чужд едновременно — идеалната комбинация, що се отнася до еротиката, не сте ли съгласен? В любовта се говори за „сливане“. Но всъщност ни най-малко не става въпрос за „сливане“, а напротив, обикновено се стига до пълното затваряне на партньорите в себе си. Не е ли еротиката, разбира се, когато функционира, всъщност взаимното съгласие на двама души да погледнат дълбоко в себе си и да признаят всичко? Да се хвърлят в пропастта на собствените си души и да се наслаждават без чувство на срам, притеснение или задължение към партньора си? Защото в акта човек се наслаждава на себе си, а не на другия. Човек обича собственото си тяло, неговите напрежения и облекчения — чуждото тяло е само средство, не сте ли съгласен…? Не, сега трябва да ви разкажа за какво си мечтая понякога, когато съм на път — прекъсна се тя сама, понеже й се стори, че той започна да задържа погледа си твърде дълго върху пейзажа навън, който отново бе преминал в долина. Да не би вече да се приближаваха до Белинцона?

— Аз никога не бих могла като вас да вдигна телефона и да си поръчам един млад масажист — макар че в моя случай предпочитам да е на средна възраст… — Тя се изкиска. — Някой плешив турчин с препаска и бирен корем. Имам предвид, че никога не бих могла да свирна на наличния професионален Адонис, да легна на леглото и да си разтворя краката. Не е така просто. Не и за една жена. Във всеки случай не и за мен. Макар и аз като всички останали да си мечтая за необвързващ секс…

Собствените й думи отново я накараха да се почувства гореща и влажна и си помисли: „Това е необвързващ секс! Това е сам да се оставиш в ръцете на другия! Егоистична наслада — да си разтвориш краката, душевно“. Но тя се съмняваше, че той схващаше нещата по този начин и за това продължи:

— Аз също си мечтая нещо да се „случи“ с мен. Но тогава трябва да е нещо, за което не аз съм поела инициативата, за да не нося отговорността. Трябва да е нещо драматично, което да ме впечатли и увлече, нещо започнато от мъж, на когото не може да се устои, някой като вас, красив, чаровен, интелигентен и пълен с разбиране мъж, но същевременно някой нереален мъж, когото не познавам, никога повече няма да видя и когото дори нямам желание да опозная — един мъж, който е достатъчно близко, за да усетя миризмата и силата му и същевременно достатъчно далеч, за да мога да остана насаме със себе си, докато му се наслаждавам… — Сега отново бе успяла да привлече вниманието му и се наслаждаваше на това да седи тук и да си фантазира свободно и без цензура, с него в ролята на слушател. Небрежно се питаше дали и за него това душевно разсъбличане, тази безсрамна откровеност представляваше по-голяма отдаденост, По-интензивна интимност, отколкото един сеанс в леглото.

— Затова… — прекъсна я той. И на него му се искаше да даде своя принос. — Затова, вие сте най-необикновената, най-… обаятелната жена, която съм срещал през целия си живот! И не мога просто да сляза от влака и да ви изгубя завинаги! Умолявам ви, нека да прекараме вечерта в Цюрих. И, ако искате, можем да се срещнем така и друг път, ако и вие като мен пътувате често по този маршрут. Нека да запазим това, нека да запазим контакта. Можем да си пишем. Тук е визитната ми картичка…

— За съжаление…

Трябваше да му запуши устата, преди да беше развалил всичко.

— Нямам време. Утре имам две уговорки в Ротердам. А в петък ще ходя на погребението на баща ми.

Това го порази като куршум между веждите.

— О, моите съболезнования. Моля да ми простите. Наистина не знаех…!

— Не, разбира се, че нямаше как да знаете — отговори спокойно тя. — А и не е нещо, за което трябва да се тревожите. Не и вие.

Вътре в себе си усети как едно мрачно и опасно цвете разцъфтяваше в душата й при тази мисъл — дива, забранена радост, абсолютно ненормална, за която трябваше да бъде наказана, както и за всички останали щуротии. „Но наказанието“ — помисли си тя триумфираща и внезапно прободена от самоунищожителна страст, — „е само мое!“. Като зряла жена, само тя определяше наказанието си, тя и никой друг.

— Скъпи — каза тя и усети как сълзите й избиха в момента, в който сложи ръка върху едрата му китка и започна да я гали, докато след няколко секунди не усети как напрегнатите и резервирани мускули на това прекрасно мъжко тяло отново се отпуснаха. — Иска ми се да те помоля да направиш нещо за мен, тук и сега, ако искаш, ако ще успееш да ме изслушаш… Ако още имаш желание да изпълниш странните ми желания…

„Каквото пожелаеш“ — отвръщаха очите му. — „Каквото пожелаеш, само ми го кажи…!“

— Този… този предмет, който взех от теб… Искам да си го вземеш обратно. Със сила, разбираш ли? Дори и да се браня. Искам да ме принудиш да ти позволя да си го потърсиш… И после да си го вземеш. Независимо какво казвам или правя… Имам нужда някой да бъде груб с мен. Твърд. Не опасно брутален или насилствен, скъпи, не си мисли, че съм такава. Но е това, за което си мечтая и най-после съм намерила мъж, на когото мога да го призная — искам да бъдеш строг и решителен. Трябва да почувствам силата ти, твоята воля. Искам да бъда победена и покорена от някого, когото същевременно мога да си представя, че обичам. И ако се съпротивлявам, можеш да ме накажеш, можеш да правиш, каквото си пожелаеш: да ми крещиш, да ме наричаш с мръсни имена, да ми викаш курва, путка, мръсна курвенска путка… Искаш ли? Готов ли си да го направиш заради мен?

Той кимаше притаил дъх. И двамата стояха изправени. Ръцете му я обгръщаха в силна хватка, но тя опря лакти на гърдите му и го отблъсна.

— Не така! Още не! Първо ще изляза и когато се върна, не те познавам, а ти ме нападаш. Разбираш ли?

— Ами ако дойде някой…? — простена той.

— Няма — изпъшка тя. — Виж… — и му посочи към вратата. Там още висеше „Моля не пречете“ — бележката на кондуктора.

Тя направи една крачка, протегна ръка и спусна щорите. — Така, сега никой няма да дойде. Само аз… само аз…

С ръка плътно обгърнала тила му, тя придърпа красивото му, симетрично лице към своето. С другата погали бедрото му и плъзна ръка нагоре, докато не почувства твърдия му пенис. Стисна го и едновременно с това впи зъби в него, така че кръвта потече топла в устата й, а той нададе вой от болка, рязко отдръпна лицето си и я погледна с очи, пълни с ярост, сякаш за малко да я удари.

— Точно така! — прошушна му тя. — Любими! Точно така… Ей сега се връщам! — и разклати възбудения му член, който още стискаше силно в ръката си, сякаш беше ръката на непослушно дете.

Вън в коридора трябваше да се прилепи тотално до стената, за да пусне няколко забързани души да минат. Бяха кондукторът и началникът на влака заедно с някакъв строго изглеждащ господин в костюм и очила с позлатени рамки и кожена чанта в ръцете. Зад тях припкаше господин Гьослинг. Всички заедно изчезнаха в първото купе, но само миг подир това господин Гьослинг отново се появи. Влачеше краката си и сякаш отведнъж всичкият живец бе напуснал износения му образ. Той се отпусна на една от сгъваемите седалки, поставени на стената и остана да седи така, втренчен в скръстените си ръце. Внезапно раменете му се разтресоха и от устните му на тласъци се разнесоха тънки, жални вопли. Господин Гьослинг плачеше.

— Няма да се оправи — чу го да стене тя. — Ще ми умре!

Той отправяше хълцащите си жалби към празния коридор помежду им. Подсмърчаше. Нито за миг не вдигна поглед. Седеше втренчен в ръцете си — ръцете, които я накараха да се сети за ръцете на баща си, за неговите ужасно дълги пръсти, които сега лежаха восъчно бели и скръстени върху савана…

„Ама че глупост! — помисли си Селма безцеремонно, сякаш бе ядосана от случката. — В днешно време никой не умира по влаковете!“ Страданието на мъжа я подразни и обърка чувствата й, а в този момент последното, което искаше, бе да я обземе някаква форма на любов към ближния. На възрастната дама щяха да й дадат някакъв стимулант и да се погрижат за нея на следващата спирка. А тя и без това не беше далеч. Елементарно.

Но кондукторите и мъжът с очилата, който явно беше лекар — се бавеха ли бавеха вътре. Господин Гьослинг бавно се свлече на мястото си, сякаш силите му изцяло го напускаха.

Когато тримата мъже отново се появиха, бяха със сериозни изражения на лицата и тихо обсъждаха нещо. Не бързаха. Явно всичко бе свършило и Селма се почувства като разтърсена от огромна трагедия.

Началникът на влака се наведе и каза нещо на господин Гьослинг, но не последва никаква реакция. Хвана го за рамото, за да му помогне да се изправи, но горкият човек само безсилно падна назад. Началникът на влака накрая се отказа, килна фуражката си и тръгна след другите. Господин Гьослинг остана да седи както преди, отпуснат на седалката, с лице заровено в ръцете. Навън долината разкри очарователната си алпийска панорама. По склоновете се забелязваха първите есенни окраски. Скоро щяха да пристигнат в Белинцона. Селма впери поглед навън, докато гледката не се разми от сълзите й.

В тоалетната старателно изми и подсуши седефената кутийка. Влакът тъкмо пристигаше в Белинцона и тя спря кондуктора, който забързано мина покрай нея.

— Бихте ли бил така добър да предадете това на пътника от купе сто седемдесет и едно? Негово е…

— Не можете ли да му го дадете сама, за бога? Купето се намира в съседния вагон.

Кондукторът явно наистина бързаше.

— Знам, но… не ми се иска. Разбирате ли, получи се една ситуация… — На един италиански кондуктор нямаше какво повече да му се обяснява. Влакът беше спрял и пътниците започнаха да се бутат покрай тях.

— Signora, надявам се, че не е станало… — Кондукторът съвсем бе забравил спешната си работа. — Надявам се не се е случило нещо, което бихте искала да ми доложите?

— Не, не… — увери го тя. — Нищо сериозно. Просто малко недоразумение. Но неудобно… Разбирате ли? Между другото, кога е следващият влак на север?

— Експресът ли имате предвид? Чак късно вечерта. Но Белинцона е красив град.

— Всички италиански градове са красиви.

— Благодаря ви, Signora.

— Аз ви благодаря за помощта.

— Няма за какво.

Той се забърза към купето, а тя към вратата, където беше голяма тъпканица. Държеше чантата си под ръка. Останалият багаж бе изпратен от Милано. Усещаше се хладният дъх на есен. На края на перона видя паркирана линейка — тебеширено бяла и червена в треперещия студен въздух.