Кнут Фалдбакен
Вечно твой (23)

2

Патрулките, излезли на вечерната си обиколка, го прибраха от една пейка в градския парк.

Отначало се направи на възмутен, когато поискаха да узнаят името му. Въпреки всичко бе свикнал да го разпознават по улиците. Не, не искаше да си даде името. Не, не е претърпял какъвто и да е инцидент и нямаше какво да им съобщава.

След това осъзна комичността на ситуацията и стана по-сговорчив, макар и все още да отказваше да си даде името. Започна да се чувства някак си добре зад подпухналото си, неузнаваемо лице. Освен това — думите го бяха изоставили. Всички взаимовръзки бяха унищожени. Нямаше какво да сподели, нямаше истории за разказване, никакви новини за съобщаване, не искаше да описва на когото и да било нито случки, нито хора.

— Ще трябва да дойдеш с нас в районното и да се наспиш в отрезвителното — каза младото русо момче, което изглеждаше така, сякаш бе взело полицейската униформа само назаем. — Може утре да ти се пооправи настроението.

— Не помниш ли поне какво си направил с дрехите си? — попита колежката му, която все пак, въпреки очевидния си неприязън, забеляза, че трепереше от студ на режещия сутрешен въздух, облечен само по риза с къс ръкав.

— Знаеш, че ако ни дадеш поне един телефон, ще можем да се обадим и да уведомим близките ти. Те сигурно те чакат и се тревожат какво е станало с теб. Знаеш ли колко е часът?

— Никой не ме чака — смотолеви Сигмунд през подпухналите си устни. — Но това е една друга история. В момента нямам сили да ви я разказвам. Някой друг път, а? Усмихна се той, стенещ от болки в лицето.

Отрезвителното беше една гола стая в мазето, без прозорци, с нар, кофа и крушка на тавана.

Сигмунд се изтегна на нара и моментално се унесе, но веднага подскочи като ужилен и се запита колко ли време е спал. Часовникът му показваше пет и петнадесет. Беше неделя сутрин и нямаше да забележат отсъствието му още дълго време. Отново бавно се успокои, намери позиция, която не измъчваше пребитото му тяло толкова много и се заслуша в шумовете от сградата, докато чакаше сънят да дойде. Но нищо не се чуваше. Абсолютно нищо. В сивото утро на неделната сутрин цареше септемврийска тишина. Точно толкова тихо бе и в главата му — нямаше впечатления, които трябваше да се преработят, нито събития, които да се осмислят, никакви прозрения да трябва да се артикулират, отношения да се установяват или да се излагат прозрения.

Помещението миришеше стерилно на препарати за чистене. Жълто-белите стени не му разказваха нищо. Матракът беше твърд, но това не му пречеше. Вслушваше се в тишината отвън. „В безопасност — беше единственото, което се оформи в главата му. — В безопасност. Аз съм в безопасност.“

Беше се страхувал от вакуума, но сега разбра, че го обичаше. Надяваше се, че ще мине още дълго време, преди някой да се сети за него и да дойде да го прибере. Нямаше какво повече да каже. Нито една думичка.