Кнут Фалдбакен
Вечно твой (27)

3

Когато се успокоиха и Хана щедро сипа още уиски, Селма отвори една от кутиите с тайнствено, почти кокетно изражение.

— Виж какво още намерих! Това са най-старите снимки, още от първите години, когато започна да снима. Това е, което всъщност исках да ти покажа.

Тя разпредели снимките на масата като ветрило — лъскави, пожълтели копия. Повечето доста аматьорски. Обикновени групови снимки на млади хора, от празници и излети.

— Познаваш ли се?

— Да! Това сме ние!

Повечето снимки показваха тях, тоест Селма, Сигмунд и Хана. На купони на класа, на ски, на Тенерифе.

— Колко млади сме били!

— Колко По-млади и красиви…

— Мислиш ли? Не и ти, Селма. Сега си по-хубава. Ти някак си намери твоя стил…

— Ами, боя и кит, мила моя. И скъпи дрехи.

— Аз наистина имах хубава фигура.

— Ти имаше сензационна фигура!

— Тогава наистина ли съм се къпала по монокини? Още на онези години?

— Засенчваше всяка една жена на плажа. Мен също. Аз бях плоска като дъска. Тогава те мразех.

Кискаха се и се смееха, подвиквайки кратки коментари, докато разглеждаха снимките.

— Можеше да станеш топманекенка.

— Само жалко, че е нямало някой топфотограф на плажа.

— Ах, един фотограф е бил при всички положения там и той те е уловил…

— Кой?

— Харалд.

— Харалд…?

Хана изведнъж разбра, какво намекваше приятелката й и се изчерви.

— Не виждаш ли как те е преследвал с фотоапарата? Не виждаш ли кой през цялото време е в центъра на вниманието? Кой винаги изглежда добре? Не забелязваш ли, колко съсредоточен с бил върху теб? Той трябва да те е обожавал…!

— Престани! — Хана притисна бузите си с длани.

— Но това е очевидно!

— Не, не беше така. Той ни най-малко не ме обожаваше. Даже напротив… Точно тогава ние… той… между нас вече не вървеше. И после се появи Сигмунд и… Точно заради това стана!

— Погледни снимките. Те не лъжат…

Това лято той се отчужди от мен. Не ме докосваше. Дори вече не говореше с мен — промърмори Хана. — Дори, когато излизахме всички заедно. Никога не се бях чувствала така отблъсната… така изоставена.

— Той те е галел с фотоапарата си.

— Когато не съм го гледала, да. Ах, по дяволите! Мъже!

— Да, тук имаш право…

Хана отново се успокои.

— Не разбирам. Какво означава всичко това? Ти какво мислиш, че означава, Селма?

— Според мен означава, че през цялото време те е обичал.

— Ама че начин да го покаже!

Запазил е твои снимки. И тези на многото деца. А и на някои къщи — малки, симпатични къщички с японски рози и остъклени веранди, такива, които нямат нищо общо с нашата собствена. Запазил е снимки от живота, за който всъщност си е мечтал.

— Какво чувстваш ти, гледайки всичко това?

— Понякога ми се струва, че сякаш отдавна нищо не съм изпитвала. Понякога ми става мъчно. И тогава се замислям, какво ли щеше да е, ако всичко се бе стекло по различен начин…

— Различен?

— Да. Ако случайността бе размесила картите по-иначе… Ако наистина ти и Харалд и аз и Сигмунд бяхме останали заедно, както си беше отначало.

— Знам, че сте имали контакт.

Беше смела стъпка, но се почувства добре, от това, че й го каза. Срещу Селма вече нямаше какво да губи.

— Контакт и контакт… Беше доста безобидно. И малко неестествено. Аз му пишех писма и му разказвах за необуздания си живот. Използвах го като стената на плача и като изповедник. Виждали сме се само два пъти и при това само говорихме, говорихме и пак говорихме… Той не е особено по еротичната част, или?

— Значи е вярно… — прошепна Хана.

— Кое да е вярно?

— Че сте прекарвали цели нощи заедно и само сте разговаряли.

— Нямах на кого друг да се доверя. Сигмунд притежава почти женска способност да изслушва. Той винаги толкова се интересува… Пък и аз бях малко суетна и си мислех, че това, което му разказвах, може би някой ден щеше да се появи някоя от книгите му. Но никога не сме имали афера. Честна дума! — изведнъж тя придоби почти жлъчен вид — Ще ти кажа нещо. Аз не мога да спя с мъже, които наистина харесвам. Някога чувала ли си подобна идиотщина? Нещо толкова болно…!

Сега и двете отново плачеха.

— Не изневярата е най-лошото — изхълца Хана, — а отсъствието! За всичко останало в живота отсъствието е като болкоуспокояващо. Но не и в брака. Той пазеше най-доброто от себе си за своите книги. И за колегите. И за всички интересни хора, с които постоянно се срещаше. И за теб също. Мразех те заради това! Мразех те! А, аз, какво получавах аз? Какво стана от мен? Само погледни каква съм била преди…!

Тя хвана две снимки, погледна ги с всички признаци на отвращение и отново ги захвърли на масата.

Селма се приведе напред.

— На един въпрос трябва да ми отговориш честно, Хана.

Хана я погледна и сякаш потръпна, но не даде нито съгласие, нито отказ, а само се втренчи в приятелката си.

— Какво се случи между теб и Харалд на тържеството на класа?

— Да се случи? Че какво да се е случило?

Тук минаваше границата. Дотук да, но не можеше да пусне старата си приятелка. По-нататък. Това бе свещена територия. Тя и Харалд. От снимките бе разбрала нещо много важно: била е обичана. Някога. Наблюдаваше приятелката си изпълнена със симпатия. И съчувствие. Селма игра с нея открито. Тя бе загубила най-много. Мъжът й бе мъртъв и тя молеше за помощ. Но Хана не можеше да я пусне тук. Селма имаше себе си, своя собствен живот — цялата й личност и поведение го доказваха. Хана имаше само това. Тя знаеше нещо, което Селма не знаеше. Така трябваше да бъде.

— Имам предвид, за какво си говорихте? Аз разбрах… Нали знаеш колко „отзивчиви“ са хората, когато се случи нещо? Чух, че сте имали малко близък разговор нея вечер. Нещо казахте ли си…? Имаше ли нещо… нещо, което евентуално би могло да обясни тази гротескна злополука? Какво е правил там горе, в планината, когато всички останали вече са си били по къщите?

О, да, Селма все още имаше чувства. Но тайната на Хана бе твърде скъпоценна, за да я жертва заради една демонстрация на „откровеност“.

— Поговорихме си за старите дни. Беше си пийнал повечко. Изглеждаше смутен. Идваше за малко, после пак отиваше някъде. Като председател на тържествения комитет имаше доста работа. Накрая беше порядъчно фиркан. Аз си поръчах такси за вкъщи, заедно с няколко други, които продължиха към „Гранос“.

— Имам причина, за да те питам — поясни Селма, все едно, че не бе забелязала уклоните на Хана. — Защото намерих и това тук… — Тя се разрови из чантата си и измъкна един плик. — Тоест, намериха фотоапарата в колата му и аз дадох лентата да се прояви. Виж…

Тя подаде на Хана куп снимки и Хана започна колебливо да ги разглежда една след друга. Обикновени есенни пейзажи. Самотна пейка на пристанището. Дървета в мъглата. Колата, един широк мерцедес, сниман съвсем отблизо отпред, ужасяващо, решетката на охладителя като пастта на акула. И тогава се започваше: размазана снимка на мъж с разбито и кървящо лице. И още една. Една ухилена, гротескно подута уста, сякаш човекът е искал да се усмихне на фотографа. Разпозна Сигмунд.

Но имаше още: Сигмунд — позна го по стойката, косата и вратовръзката — по риза, на четири крака на асфалта, с широко разтворена уста и вцепенено втренчен поглед, навсякъде кръв, по лицето, по ръцете, дрехите…

Тя постави снимките на маста и затвори очи. Беше заподозряла нещо, когато в неделя той се върна прибра от празника и й даде само мъгляви обяснения. Предположи нещо, но не искаше да знае истината, нямаше достатъчно сили за нея. Сега я разбра — дотам се беше стигнало значи, когато Харалд тръгна да кара Сигмунд да не ходи на коктейла.

— Знаеш ли нещо за това, Хана?

Гласът на Селма трепереше.

— Не… За Бога, не! Аз… толкова е ужасно. Какво смяташ се е случило?

— То е ясно. Били са се.

— Били са се? Сериозно ли? — Хана се бореше за въздух, сякаш някой я беше стиснал за гърлото.

— Били са се — установи Селма с триумфираща нотка в гласа. — През цялото време знаех, че Харалд ревнува от него, но че ще се стигне чак дотук… Че и да направи снимки! Какво всъщност ти разправи Сигмунд, когато се прибра вкъщи с разбит нос?

— Значи си чула?

— В един малък град всичко се чува.

— Каза ми, че са го нападнали.

— Така ли? Нападнал го е Харалд в див изблик на ревност. Затова исках да те питам, дали Харалд не е казал нещо онази вечер, някой намек…

— Не… не, не и на мен. Говорихме си само за отминалите дни и…

— Харалд цял живот ужасно ревнуваше от Сигмунд.

— Може би. Като гледам снимките, които е направил, разбирам, че той е бил талантливият от тях двамата.

— Това не е било основната причина.

— Имаш предвид любовта? Че вие двамата, ти и Сигмунд преди бяхте гаджета?

— Той не понасяше факта, че Сигмунд и аз имахме контакт. Но може би Сигмунд се е чувствал по същия начин. Може би е предполагал, че Харалд никога не е престанал да те обича?

— Мислиш ли, че това е вярно?

— А защо не? Снимките му го показват. А и бракът ни не беше някоя градина от рози.

— Да, може би си права — каза Хана, която знаеше правилния отговор и се сгряваше от него. — Мисля, че имаш право. Било е любов.

Разплакаха се при мисълта за двамата мъже, които се бяха съсипали един друг от бой заради тях.