Кристина Дод
Изчезналата принцеса (28)

28

Носът на лодката се наклони право надолу, щом попадна на поредния стръмен участък и Еванджелин отчаяно натисна греблата. Безполезно. Подхвана я водовъртеж, който я завъртя на сто и осемдесет градуса, и тя се озова обърната срещу течението, откъде се спускаше истински водопад. Тя отново се завъртя — тъкмо навреме, за да се измъкне от тази опасност и да попадне на друга.

Не знаеше колко време продължава това. Цяла вечност ли, минута. Потните й длани стискаха греблата. Пред нея се изпречи огромен валчест камък. Тя го заобиколи, обаче реката я понесе, запращайки я ту насам, ту натам. Дъното на лодката се остърга в друг камък, наклони се и се напълни с вода. Ако това мъчение не приключеше час по-скоро, вече нямаше да се безпокои за Даниор. Щеше да пее с ангелчетата в рая — а не можеше да докара и най-простата мелодия. Обаче само след миг излезе от бързеите толкова светкавично, колкото бе навлязла в тях. Бученето и пяната останаха зад нея, реката стана по-широка и кипежът премина в бавно, успокояващо течение. Еванджелин попадна сред една долина, простираща се докъдето поглед стига. Тя стисна греблата и приливът на ужас във вените й бавно отшумя. Беше успяла! Беше в безопасност. Жива и невредима.

За разлика от лодката. Лашкането по скалите бе пробило уплътнението от катран. Отвсякъде нахлуваше вода. Еванджелин я насочи към серефинския бряг. Ръцете я заболяха, докато се опитваше да прекара по течението все по-тежкия съд.

Лодката потъна на три метра от песъчливия бряг и се наложи Еванджелин да плува — умение, на което никога не се бе учила. На три пъти потъна, преди краката й до докоснат дъното и тя да изпълзи на пясъка.

Задъхана, плюеща вода, Еванджелин се претърколи, втренчи се в чистото синьо небе, обсипано с прелестни пухкави облачета, и упражни първо немския си, после баминския и накрая добрия стар английски, псувайки на поразия.

Нищо не пречеше на Даниор да й каже за бързеите. Кой да помисли, че реката можела да се спуска толкова бързо и да гъмжи от толкова много остри скали? Слава богу, че беше чела писмата от онзи американски заселник в граничната зона. Ако той не беше описвал подобно мъчение и начина, по който е оцелял, тя като нищо щеше да се разбие в камъните и да загине. Все още се намираше над Плезонс, а възнамеряваше да доплува в Испания. Оттам беше решила да замине… все едно къде. Сега трябваше да си опита късмета по сухоземния път. Даниор вероятно щеше да нареди да я търсят точно тук със съзнанието, че ако е оцеляла след водопадите, е била принудена да спре на това място. А революционерите също не стояха със скръстени ръце.

И всичкото това за какво? Тя не беше принцесата, а Даниор изрично беше уточнил, че му трябва именно тя.

Неговата гордост и бръщолевенето му за техните дечица и за правото им на престола беше възпламенило решимостта й да избяга.

Да се върне ли в Англия с нейните мрачни, облачни дни, вечна самота и просмукваща се в костите влага? Не. За пръв път се изправи лице в лице с истината. Върнеше ли се там, някой можеше да я разпознае като крадлата на Леонините скъпоценности, а Еванджелин бе чела какво ли не за английските затвори, за да й се струва такава перспектива приемлива. Да не говорим, че нямаше пари. Вече бе изпитала на свой гръб милосърдието на английските благотворителни институции и едва се беше отървала жива.

Трябваше да замине някъде другаде. Главата й беше пълна с най-разнообразни и любопитни познания. Сигурно можеше да се препитава с това по някакъв начин.

Може би във Франция. На теория разбираше винопроизводството. Или пък в Италия. Би могла да развежда като чичероне английски туристи из древните римски забележителности. А защо не в Швейцария, където да се спуска с въже по стръмни канари, за да спасява заблудени кози.

Но ако не се размърдаше, щеше да стигне до под кривата круша. Доколкото познаваше Даниор, той вече плуваше като хала по същата тази река. Нямаше лодка или гребла, но Еванджелин не вярваше, че това ще го спре. Този мъж сигурно щеше да използва някой пън и борови клонки!

Изправи се тромаво и се огледа. От двете страни се простираха борове почти до реката и се тъмнееха на туфи нагоре в планината. Тук-таме се виждаха сечища, ниви и селца. Повечето изглеждаха обезлюдени, но в едно кипяха трескави приготовления както вчера в Бланка. Хората щяха да ходят на Разкритието. Не на поредното годишно празненство, отбелязващо бъдещото Разкритие, а на самото Разкритие.

По някаква необяснима причина Еванджелин се загледа в мъничките фигурки и се почувства гузна, все едно бе разбунтувалата се принцеса. Не би трябвало да се чувства така, но ето на.

Обърна се и пое по брега, гледайки да не натоварва болния си крак.

Какво щяха да правят, ако истинската принцеса не се появеше? Даниор нямаше да има шанс да отвори кристалното ковчеже с джаджата, която бе поръчал да му изработят.

Дълбоко изровен път се виеше на юг и на север покрай реката. Гората изглеждаше едва ли не злокобна в самотата си и Еванджелин с мъка превъзмогна неприятното усещане, че я наблюдават. Обръщаше се рязко и се оглеждаше, но не забеляза никого. Всички бяха вече в Плезонс. Затова тя се насочи на юг.

Даниор щеше да стои самичък на катедралните стъпала, мъчейки се да обясни на народа, който беше чакал този миг хиляда години, че неговата принцеса предпочита незнайните пътища на съдбата пред сватба с него. Че тя предпочита двете страни да попаднат в лапите на революционерите, да настъпят войни и безредици тъкмо когато надеждата е засияла най-ярко.

А народът щеше да го убие. Беше чела за силата на тълпата, а от личен опит знаеше какво значи попарена надежда. Щяха да разкъсат Даниор, а той щеше да стои безропотно, защото тя бе разбила на пух и прах всичките му мечти с отстъпничеството си.

Отстъпничеството на принцесата, поправи се тя.

Пътеката заобикаляше дървета и валчести камъни. Понякога минаваше покрай реката, понякога тя се губеше в далечината, ала докато крачеше по тревата, Еванджелин неизменно чуваше ромона на водите й.

Цялото приключение се оказа пълна каша, поредица от случайни съвпадения, които я белязаха като принцесата и я доведоха до интимна близост с първия истински мъж, когото бе срещнала. Авантюрата приключи тази сутрин, когато му избяга за трети и последен път.

Разбира се, не бяха напълно разединени. Той бе пленил нейното сърце и сега я измъчваше такава болка, че й идеше да се превие надве и да завие.

Каква ти принцеса беше тя!…

Не беше принцесата, но все пак… все пак… какво чак толкова ще стане, ако отиде в Плезонс? Довечера би могла да нощува в някоя празна колиба, а утре щеше да влезе в Плезонс и да се слее с тълпите пред катедралата. Ако истинската принцеса не се явеше и народът се разгневеше на Даниор до степен, че да поиска смъртта му, тя щеше… ами… да направи нещо.

Ускори крачка.

Този план беше по-добър от варианта, в който просто се изпаряваше, без никога да разбере какво е станало, разкъсвана между представи за най-лошото — смъртта на Даниор — и надеждата за най-доброто: женитбата на Даниор с истинската принцеса.

— Ех, така е най-добре — на висок глас се убеждаваше тя. — Така е най-добре за всички.

След поредния завой вляво Еванджелин зърна една колиба, сгушена на полянка. Някакъв мъж с шапка, килната напред, седеше на стол в двора. Той се усмихна — имаше пълна с бели зъби уста, две несъразмерни трапчинки и очи, които не знаеха що е доброта.

Еванджелин го позна и сърцето й задумка бързо, равномерно, като ковашки чук. Тя вдигна полите си и побягна.

Той се засмя: онзи познат, жесток смях.

Доминик.

Столът се блъсна в земята. Чу се трополене. Ослепяла от страх, тя кривна от пътеката в гората, но преди да е направила две стъпки, той скочи върху нея и я събори. Преди да си е поела дъх, Доминик вече я беше метнал на рамото си.

Той изви едната й ръка назад. Толкова яко стискаше китката й, че ако тя предприемеше опит да се освободи, щеше да си счупи ръката.

Затова Еванджелин гледаше да не шава излишно, търпеше болката и чакаше мига, когато той ще я остави и тя ще може да се съпротивлява.

— Принцесо Етелинда, спестихте ми толкова главоболия. Дойдохте при мен — отново.

По тона му личеше, че се забавлява и тя изтръпна.

— Ти… май се навираш… където съм аз — изпъшка тя, докато се подрусваше на рамото му.

— Имам си начини.

— Шпиони — презрително изсъска тя.

— Че как иначе! Хората вършат забележителни неща за възможността да бръкнат в кацата с меда, разбирай в хазната.

„Хора като Виктор и Рафаело ли?“ — идеше й да попита, но колкото по-малко знаеше Доминик, толкова по-добре.

Доминик отвори с ритник вратата на колибата и тя примигна на сянката под сламения покрив. Без предупреждение той я стовари с лицето надолу върху одъра. Рухна върху нея, приковавайки я към сламения дюшек. Разлетя се прах и Еванджелин протегна ръка назад, мъчейки се да докопа някоя уязвима част от тялото му, с което да осигури на него болка, а на себе си — преимущество, само че Доминик пак й изви китката.

Той зашепна в ухото й сластно, като любовник:

— Революционерите се разцепиха заради теб. Знаеш ли? Част от тях вече не ме следват. Разправят, че е трябвало да те убия още щом съм те пипнал, вместо да те оставя жива, за да ми избягаш. Бил съм малодушен, не съм можел хладнокръвно да убия жена.

Сламата шушнеше, дюшекът миришеше на застояло и на мръсни тела. На смътната светлина Еванджелин видя как нещо пропълзя по одеялото.

— И сега ще се опиташ да ги опровергаеш — присмя му се тя.

Чисто репчене. Лесно беше да се заблуждава, че се е примирила да умре без Даниор. Точно сега фактът, че Доминик като нищо може да й пререже гърлото толкова я плашеше, че тя трепереше като мокър плъх. По-лошо, не можеше да скрие страха си от Доминик.

— Всъщност не. По всичко личи, че са били прави. Дори в името на каузата не мога да убия безпомощна жена. — Пусна китката й, колкото тя да се изпълни с надежда. После сграбчи косата й в юмрук, опъна шията й назад и затисна гръбнака й с коляно.

— Обаче знаеш ли какво мога да направя?

Скърцайки със зъби, Еванджелин понесе болката. Свободната му ръка се плъзна по голия й крак.

— Мога да те изнасиля.

— Не! — Призля й при мисълта за такава диващина.

— Спри ме де — подигравателно я посъветва той. — Умна си и те бива да хвърляш къчове, но аз те пипнах, принцесо. Принцеса Етелинда. Възлюбената спасителка на нашите две страни.

— Не е вярно!

Той бурно се засмя. Личеше си, че искрено се забавлява.

— И преди го каза, обаче Даниор не е преследвал нищо, така както преследваше теб. Нашето принцче душа дава да се ожени за теб, но дали ще те вземе, когато разбере кой е вкусвал от прелестите ти?

Еванджелин се задърпа, пренебрегвайки болката в скалпа и в гръбнака.

— Мръсник!

— Такъв съм аз.

Наистина щеше да я изнасили. При отворена врата, на това мръсно легло, в тази порутена хижа. Тя трескаво се запита дали някой не върви сега по пътеката. Току-виж се намерил кой да я чуе. Пое си дъх и се разпищя колкото й глас държи.

Доминик заби коляно в гръбнака й, тя се задави и утихна.

— Ако се постарая, ще хвърля едно копеленце във фурната ти. По този начин — вятърът облъхна дупето й, когато той набра нагоре полата — дори революцията да не успее и тъпият Даниор да се вреди на трона с вашата сватба, уж за благото на народа, моят син ще царува след това. Копелето на най-голямото копеле от… — гласът му секна — … всички.

Дланта му се плъзна по задника й — не грубо, не любещо, а сякаш той търсеше нещо. Догади й се и тя реши, че е на път да повърне, но тогава Доминик измърмори:

— Невъзможно.

Дръпна се встрани, така че светлината да я облива, и пак я заопипва.

— Не. Не вярвам.

Еванджелин се напрегна, стремейки се да го отхвърли с всяко мускулче.

— Какво не вярваш?

Той за последно прокара длан по задните й части. След което я освободи. Пусна косата й, махна коляното си от гърба й.

Тя дръпна полата си надолу и рязко се обърна. Очакваше някой номер, очакваше нож, удар или нещо по-лошо.

Доминик я гледаше смутено, с ококорени очи и се смееше. Гръмко, неприлично, от сърце. Преви се надве, стисна се за корема и се заразхожда из стаичката като побъркан пес, на всичкото отгоре прихванал бяс.

Еванджелин скокна от одъра. Би трябвало да избяга. Вместо това го издебна, когато той се превиваше наблизо, замахна с юмрук и го цапардоса право в окото.

Доминик затули лицето си и кресна:

— Да му се не види, жено, това пък защо беше?

Тя го удари в стомаха.

Той се строполи и Еванджелин го изрита в ребрата с ботинките си. Ботинките, които Даниор й беше завързал.

Доминик се претърколи встрани от нея. Престана да се смее. Застина.

Внезапното секване на смях и движение, на злостните му подигравки я зашемети. Изправи се над него със стиснати пестници. Едната ръка я болеше от съприкосновението с черепа му. Беше ли го убила?

Полекичка започна да се отдръпва от него. Той лежеше неподвижно — тъмна сянка на пода.

Еванджелин в шемет си припомни какво е сторил, какво се е опитал да й причини, какви бяха намеренията му. Припомни си първия път, когато бе приложила на Даниор китайска хватка, но не беше успяла незабавно да изпълни втората част. Припомни си всички ужасни последствия, които я бяха сполетели оттогава.

Обърна се и изтича навън.

Доминик се размърда. Изправи се, отметна косата от очите си, бавно отиде до вратата и се втренчи в Еванджелин, която бягаше по пътя към Плезонс. Когато тя вече не можеше да го чуе, още веднъж избухна в смях.