Кристина Дод
Изчезналата принцеса (23)

23

Часове по-късно, на бреговете на едно ручейче посред вековна борова гора, Еванджелин си даде сметка, че трябва да избяга от този човек, и то възможно най-скоро.

— Остани тук. — Даниор я улови над лакътя и я настани върху влажния, обрасъл с мъх бряг. — Ето тук отпусни другия крак.

— Както желаеш. — Тя се разкрачи над ручейчето.

Той стъпи с гигантските си крака отзад, прегърна я през кръста и я притегли до себе си. Гръмовният му глас отекна в ухото й:

— Това са вечните извори на река Плезонс. Заедно сме стъпили с единия крак в Баминия, а с другия — в Серефина.

— О! — Тя затъваше — в калта, в лъжите, във фантазиите да доживее живота си с Даниор. Ако час по-скоро не му избягаше, Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол щеше да изчезне безследно и на нейно място да се появи кралица Еванджелин.

Дрипавите ръкави на Даниор бяха навити до лактите. По мускулестите му и талантливи ръце растяха косъмчета.

— Ако тръгнеш надолу по течението на това поточе, ще видиш, че се събират води от сто други извора и те образуват реката, която тече през града. Заедно можем да обединим народа и да превърнем държавата в мирна и благоденстваща.

Сега разбираше защо се е осмелил да спре тук, въпреки стремежа си да заобиколи Доминик. Искаше да й втълпи идеята си, а това древно и значимо място бе наситено с внушения.

Добре го беше измислил.

— Значи този ручей тече чак до Плезонс?

— Чак дотам.

Кралица Еванджелин. Какво му бе лошото? Щом кристалното ковчеже не бе омагьосано, както бе уверен Даниор, и щом можеше да бъде отворено, нямаше да има грахово зърно под дюшеците, нямаше да има изпитание за истинската принцеса.

Някой трябваше да осъществи пророчеството, за да накара народите на новонаименуваната държава Сереминия да решат, че се е изпълнила съдбата им. Щеше да извърши добро дело, като помири двете разкъсвани от войната страни, защото истинската принцеса не желаеше този висок пост.

Сега, присмехулно рече едно гласче в главата й. Истинската принцеса не го иска сега.

— Ще последваме ручейчето до село Бланка.

— Ами ако Доминик ни е устроил засада там?

Той плъзна длани по ребрата й и спря точно под гърдите.

— Не бой се. Ще внимаваме, обаче тамошните селяни са ми верни.

— Доминик може да им напакости.

— Тези хора ще се бият, ако трябва, но ние няма да злоупотребим с гостоприемството им. Ще вземем лодка, за да стигнем максимално бързо до Плезонс, така че пак повтарям: не се страхувай.

— Не се страхувам — отговори Еванджелин, но всъщност не го слушаше.

Умът й работеше по задачата с избягалата принцеса: какво ще стане по-нататък? Какво ще стане, ако принцесата се опари в реалния свят и открие колко е трудно да бъдеш обикновена жена? Дори заможните дами се тревожеха за спазването на приличието и доброто си име, та дори и за своята безопасност. Еванджелин доста бързо бе установила това.

Какво щеше да стане, когато принцесата се върне, за да поиска своето законно владение и докаже коя е? Даниор щеше да се отдръпне с погнуса от Еванджелин.

А тя не би могла да понесе погнусата му.

— Оттук колко има до Плезонс? — Гласът й беше дрезгав.

Топъл и жизнен, същински юнак, Даниор я прегърна силно.

— С божията помощ още утре ще бъдем там.

— С божията помощ — вяло повтори тя.

Умът й вреше и кипеше, обмисляйки затруднението, в което бе изпаднала.

Ами ако нещо лошо се е случило с принцесата? Бог знаеше, че това съвсем не е изключено. Доминик се беше развихрил и такава вероятност съществуваше. Ако Даниор наистина търсеше принцесата, би могъл да я спаси от някаква гибелна съдба.

Тогава щеше да бъде благодарен на Еванджелин.

Той притисна длан о корема й:

— Преди годината да е изтекла, ще си имаме син. Може би вече сме го направили.

— Дъщеря — машинално го поправи Еванджелин. — Ще раждам само дъщери.

Сигурно се беше побъркала: да води такива спорове…

— И на дъщери ще съм доволен. — Гласът му беше сладък като крем с канела. — Поне десетина бройки.

Шокирана от скандалния му отговор, Еванджелин се възпротиви:

— Най-много три.

— Осем.

— Шест.

— Дадено. — Смехът му отекна, топъл и дълбок.

Усмивка изгря на устните й. Тя строго си каза да престане, обаче този мъж я влудяваше, обсебваше. Как само съумяваше да изтъче необятни мечти само с крехка паяжина от думи! Даже й каза, че я обича.

Обича я. Какъв момент бе това! Кадифена нощ, бездънна страст, а неговият гръмовен глас шепнеше накъсано „Обичам те, Еванджелин“.

Докато е жива, ще къта на скришно място този миг.

Не че му вярваше. Никой никога не я бе обичал. Никой в сиропиталището и даже не Леона. Леона… Еванджелин едва го проумяваше, обаче Леона я използваше за някаква своя цел. Не й беше споделила за революцията, очевидно избухнала през 1796-а, по време на която били убити владетелите на Баминия и Серефина. По-лошо, Леона й бе наговорила тайни. Откъде ги е узнала? Дали не си е давала сметка какви неприятности ще докара на главата на своята нищо неподозираща възпитаница?

Тайни. Даниор твърдеше, че историята, с която Еванджелин бе запозната, е достояние единствено на кралските фамилии. Въпреки че му бе изгодно да я излъже, тя му вярваше.

Еванджелин му вярваше, защото той никога не лъжеше.

С изключение на обяснението му в любов. Би сторил всичко за народа и царството си, даже би компрометирал честта си, за да оплете жената, която според него държеше спасението на неговата страна в ръцете си. Тя го разбираше и приемаше неискреността му, обичайки го още по-силно заради неговата самоотверженост.

Поточето извираше от планината и се спускаше към Плезонс. Баминия и Серефина бяха само кал под нозете й, обаче земята съществуваше вечно. Докато те с Даниор бяха преходни; крехки човеци, дошли на земята по една причина: да осъществят съдбата си.

Оставаше само да разбере каква е съдбата й.

Даниор шепнеше гальовности в ухото й; слова, обичайно запазени за най-изтънчените дами или най-талантливите куртизанки:

— Толкова си прелестна, любима, толкова съвършена. Предизвикваш ме, задоволяваш ме. Мечтая да те докосна, да те подготвя, да бъда в теб.

Цялото й тяло се напрегна, попаднало под въздействието на неговия глад, изразен с груба откровеност. Редно бе да е шокирана, а не да се разтапя, докато големите му ръце я галеха от шията до бедрата и я милваха, все едно тя живее за такива ласки. Ако не внимаваше, лесно можеше да се пристрасти към докосването му и от удоволствие да се размърка като котка.

Кракът й затъна в тинята с още сантиметър, както нейната честност затъна в тресавище от ненаситност, копнеж и желание.

Еванджелин яростно се отскубна. В бързината стъпи в ручейчето и се заподпира по мъха. Даниор се протегна да я изправи.

— Студено е! — възкликна Еванджелин, докато водата бълбукаше по предницата на ботинките й.

Глупава забележка, обаче някак си бе очаквала горещината от горните извори да се е пренесла тук. Един господ знаеше, че в последните мигове страшно се беше стоплила.

— Да, студено е. — Даниор все така я държеше, втренчен в профила й, а тя се правеше, че не забелязва. — Намокри ли се?

— Да. — Еванджелин изтръска крака си.

— За днес вървя достатъчно, плюс това не бива да ходиш с мокри крака. Отново се налага да те нося.

Тя не искаше. Не искаше да го докосва, все едно докосваше живото въплъщение на изкушението. Обаче трябваше да му избяга, а не би допуснала грешката да го подцени. За да успее нейният план, тя трябваше да е отпочинала, а той — изтощен.

— Добре, носи ме. Но първо ми дай си измия лицето.

Даниор неохотно прибра пръстите си и тя коленичи на брега. Натопи ръце в ледената вода и наплиска лицето си, надявайки се, че така ще си избистри главата.

Той също коленичи до нея и си наплиска лицето, след което сви шепи и отпи. Еванджелин направи като него, а когато утоли жаждата си, повдигна глава и видя, че той я чака. Хвана брадичката й между пръстите си, обърна мокрото й лице към своето и я целуна.

Тя вече познаваше целувката на Даниор. Той излъчваше сила, сърцатост и страст с допира на устните, с вкуса на устата си. Даряваше толкова много, обаче тя усещаше как се обуздава, сякаш се страхува да не се раздаде прекалено. Предизвикваше я със задръжките си и някаква неустойчива част от нея я подтикваше да остане при него, да се пребори със сдържаността му и да опознае истинските глъбини на неговия огън.

Глупачка.

Отново опита да се отскубне, само че този път той задържа лицето й на сантиметри от своето.

— Уместно е — рече — бъдещите крал и кралица на Бамфина…

— Сереминия — настоя тя.

— … Бамфина да се мият, напият и целуват при извора на река Плезонс. Това е кръщене на душите ни.

Еванджелин изхленчи и заудря раменете му, но имаше толкова шанс да го отблъсне, колкото да пресуши извора чрез пиене.

— Погледни ме. Погледни ме.

Неохотно, ала без да е в състояние да пренебрегне заповедния му тон, Еванджелин погледна. В сапфирените му очи искреше собственическо чувство. Черните му коси си просеха да бъдат сресани от пръстите й. В суровите му черти бе стаено благородство: не изисканост, а възприет и изпълнен дълг. Можеше да разчита, че даде ли този мъж обет, ще го спазва до края на съвместния им живот.

Вече не можеше да се сдържа. Трябваше да му разкрие най-голямата си тайна. Най-важната тайна.

— Обичам те.

Бавна, доволна усмивка изгря на устните му.

— Да. Да, ето това исках да чуя.

Това не беше точно реакцията, която си бе представяла.

Той се изправи, повличайки я със себе си.

— Трябва да побързаме. Нямаме много време, а ме е налегнало…

Еванджелин се смая, когато бузите му се обагриха в алено.

— Какво?

— Предчувствие, че сме загазили. — Даниор сръчно качи нея и торбата на гърба си.

— Мислех, че не вярваш в магия.

— Тук не става дума за магия. — Той нагласи краката й. — А за предчувствие.

Би искала да го подразни малко, но той се затича към долината. Когато забави ход, беше успял да я остави без дъх и без дързост. Със сигурност нарочно я бе пораздрусал. Този мъж беше хитър и можеше да бъде доста коварен. Хубаво, че й го припомни.

Пътеката ставаше все по-прашна и утъпкана, сигурен знак, че наближават населено място. Ручеят стана по-пълноводен. Даниор го прескачаше, минавайки напряко, докато потокът не се превърна в река Плезонс, където вече нямаше брод. Пътуваха от страната на Баминия.

Наближиха хребет над планинска долина и той спря на върха, където водата падаше от една скала. Еванджелин чуваше могъщото бучене, усещаше как земята трепери под краката му, там, където слънцето се срещаше с изпаренията, се беше образувала дъга. По бреговете имаше дървета и Еванджелин зърна сребристобялото отражение на реката, която се виеше през едно селце.

Той й посочи изгледа.

— Това е Бланка.

Живописното селце беше заобиколено от ниви. Планините закрилнически се издигаха около него. Бланка изглеждаше мирно и пасторално като кое да е английско селце.

Заля я прилив на гордост.

— Искам да вървя.

— Аз мога да те нося.

Еванджелин го обичаше, но въпреки това той я дразнеше повече от всеки друг мъж на земята.

— Не ме интересува дали можеш да ме носиш. Интересува ме, че селяните може да ме помислят за слабачка. — Тя прицели един ритник в корема му. — Или още по-лошо: за мързелана.

Или беше изрекла думите властно, или петата й бе направила контакт с някое чувствително място, защото Даниор изсумтя и я остави на земята.

— Кракът ти сух ли е? — попита я.

— Достатъчно е сух. — Еванджелин направи няколко крачки. — И почти не ме боли. — Удивително, обаче беше истина.

Може би Даниор възразяваше прекалено много. Колкото и абсурдна да беше представата, нищо чудно бабите да са прави и принцът от стародавния род Леон да притежава целително докосване.

Тя бе значително просветена от научните изследвания в Европа през изминалото столетие, обаче мистиката на магията я очароваше. Не че вярваше в такива неща. Сигурно Даниор е прав и кристалното ковчеже щеше да се отвори чрез някаква хитрина, а не чрез магия, но тайничко в себе си Еванджелин си мечтаеше това за магията да е вярно. Част от нея се оглеждаше за феи в слънчевите лъчи, които проникваха през клоните, и очакваше крал Артур да възкръсне от гробницата си на Авалон.

Беше голяма романтичка и скъпо плащаше за това със сегашното приключение.

Зарея мрачен поглед в долината. Разумно беше да си спомня докъде са я докарали романтичните й наклонности.

При спускането Еванджелин видя това, което разстоянието беше скрило. Купчини овъглено дърво бяха струпани край нов хамбар. Оскъдният добитък пасеше по вече изпасани поляни. Еванджелин се намръщи на посърналите ниви с ечемик. Даже зърното изглеждаше унило, изнемощяло. Реколтата още малко и щеше да загине.

— Какво се е случило тук?

— Война и революция — отговори Даниор. Изглеждаше уморен, докато гледаше в почернелия дънер на това, което някога е било грамаден дъб. — Но сега явно няма революционери. — Той посочи селото.

Пред тях единственият път беше оживен. Хората се бяха запътили към най-голямата колиба, понесли кошници и облекло, а приятните им гласове ехтяха. Няколко каруци стояха на пътя, деца се гонеха и се заливаха от смях.

Еванджелин почувства празничната атмосфера. Също така усети мига, в който селяните ги забелязаха.

Защото смехът секна, жените прибраха децата до полите си и изведнъж гора от вили се насочи към нея и Даниор.