Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Принцесите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Runaway Princess, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,6 (× 72 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Кристина Дод. Изчезналата принцеса

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 2010

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-067-7

История

  1. — Добавяне

17

Единствените звуци в гората идваха от бумтенето на водопада, отсечените им стъпки и осезаемото, напрегнато любопитство на тримата мъже. Еванджелин не биваше да приказва подобни неща пред телохранителите му, но белята бе сторена. На Даниор му оставаше да се надява, че тя ще скалъпи такава нелепица, че Виктор и Рафаело просто няма да се хванат. Ако той я предизвикаше, тя почти сигурно щеше постъпи точно така.

С похвален такт Рафаело попита:

— Щом не е умряла, как така сте я наследили?

— Сподели ми, че й е дошло до гуша от скучния живот в Англия и на следващия ден изчезна. Търсих я, но тя бе много стара и упорита. Страх ме е, че е влязла в морето и течението я е отнесло. — Гласът на Еванджелин доби плачевна нотка. Това не бе зле съчинена измислица, а история, в която тя влагаше сърце и душа. — Съобщих за изчезването й пред властите и когато те прочетоха завещанието, установих, че ми е оставила цялото си състояние.

— Удобно — подхвърли Даниор.

Еванджелин го плесна по главата.

— Недей да говориш така. Обичах я. Тя ме спаси!

Водопадът се чуваше по-отблизо, заглушавайки гласовете им, иначе Даниор изобщо не би разрешил този разговор да продължава. Но Еванджелин беше добра разказвачка. Даже на него му стана интересно, затова й опрости перването — тя щеше да заяви, че той си го е заслужил за незнайно каква грубиянска изцепка — и остави Рафаело да зададе следващия си въпрос:

— От какво ви е спасила?

— От сиропиталището.

За пръв път вежливостта на Рафаело към принцесата се пропука.

— Аха. Господарю, с ваше разрешение ще изостана да проверя за преследвачи.

От това, което допреди няколко седмици щеше да е пряма молба, сега нямаше да излезе нищо свястно и Даниор не се поколеба:

— Изплъзнахме им се, така че нека засега останем заедно.

— Както желаеш. — Рафаело едва сподави изненада си, но дали беше искрена, Даниор не можа да прецени.

Виктор не вярваше на принцесата, никога не й беше вярвал, но тя очевидно го забавляваше.

— Ваше Височество, наследили сте състояние от възрастната госпожа, която ви е наследила от сиропиталището. Какъв е бил проблемът?

— Адвокатът на Леона, най-надутият пуяк в Ийст Литъл Тийнмут — по тона й си личеше, че го презира, — ми каза, че банкерите ще изчакат да бъде открито тялото или един разумен период от седем години, преди да я обявят за починала, но след като смъртният акт минеше през съдилищата, щях да получа порядъчна сума. Достатъчно пари, с които да изкарам до края на живота си. При условие, че ги изразходвам разумно.

Виктор се изкиска:

— Голям ден ще бъде, когато някоя жена се научи да харчи разумно.

— Моето намерение бе съвсем сериозно. Обаче адвокатът ме отказа от него.

Наближиха подножието на водопада. Лека мъглица се стелеше във въздуха, по дърветата имаше мъх.

— Как така те е „отказал“? — полюбопитства Даниор.

— Изтъкна, че вече не съм млада, че никога не съм била някоя хубавица и че един господ знае от какво семе съм се пръкнала.

Еванджелин толкова се вживяваше, все едно си вярваше. Даниор я стисна по-здраво в знак на утеха. Тя стремглаво продължи с небивалиците:

— Нищо чудно родителите ми да били убийци, или поне скитници или цигани. Но според мистър Ишъруд ако съм харчела разумно, никога нямало да ми се наложи да се цаня на работа отново и току-виж някой благовъзпитан мъж склонял да ме вземе за съпруга.

— Колко любезно от негова страна — подхвърли иронично Виктор.

— Той беше вдовец и ме зяпаше похотливо.

Виктор пак се изкиска, но този път в него личеше съчувствие.

— Такъв съвет би накарал коя да е жена да хукне по магазините.

Даниор се прокашля.

— Ако това беше истина — припряно уточни Виктор.

— Да. Особено, при положение че адвокатът бе напълно прав. Аз съм на двайсет и четири години, никой мъж не ме е намирал за неустоима, а ако седнех да чакам седем години за парите, даже мистър Ишъруд можеше да ми се види стока. — Звучеше непоносимо честна и сериозна. — Беше ми мъчно за Леона, много по-мъчно, отколкото ми е по силите да изразя, но тя все ме ръчкаше да преследвам мечтите си. Не можех да я напусна, докато е жива, но… взех касетката с ценностите.

— Откраднала сте касетката с ценностите? — Виктор с удоволствие натърти на думата. — Откъде?

— Мистър Ишъруд ми позволи да му помогна с опаковането на вещите и да се спогодя с хората, които щяха да ги предложат на търг. Те не осъзнаха, че вещите трябва да заминат за Гластънбъри, не за Ейвбъри, а когато попитах за касетката, мистър Ишъруд се оправда, че я бил сложил не където трябва. Не знам дали е наясно с каква лекота открих скривалището му.

— Нашата принцеса. Да краде! — Рафаело май бе останал без дъх.

— От къде на къде! — изплющя гласът на Еванджелин. — Всичко си беше мое! А мистър Ишъруд вече беше бръкнал в кацата с меда. Ако накрая от парите не бе останало нищо, кой щеше да се загрижи, че съм била измамена? Аз не съм принцесата.

Ама че лъжа, помисли си Даниор. Много я биваше в свободните съчинения, затова трябваше да й отправи предизвикателство.

— Ти си принцеса с много развинтена фантазия.

Ядосаната й въздишка пролази гърба му.

— Не ми ли видя роклята? От Лондон е. Същото важи… важеше… за бонетата, ръкавиците и багажа ми. Накупих ги в Лондон, прекосих Ламанша и отседнах на квартира. Наех гидове да ме разведат из Бордо и Тулуза и ангажирах частна карета, която ме доведе до курорта. Всичко страшно ми хареса.

— До момента с бомбата — вметна Даниор.

— Около час преди това — поправи го тя. — Когато те видях.

Изглеждаше непоколебима, но главата й се клатушкаше до рамото му. Тялото й сякаш му натежаваше.

Отначало реши, че се е уморил. После си даде сметка, че тя е отмаляла. С напредването на нощта и стихването на вълнението от бягството им, Еванджелин явно беше стигнала до предела на силите си.

Даниор почти се радваше. Най-сетне бе спокоен, че няма отново да му избяга.

— Скоро ли ще видим Водопада на Жана? — прошепна тя.

Дъхът й, топъл и дъхав, разроши косата му, погали лицето му, подсети го за техните целувки — споделени и предстоящи.

— Въобще няма да го видим. Минах оттук, защото…

— Моля ти се! Как така ще минем толкова наблизо и няма да го видим! — Еванджелин бе разочарована като дете, което са лишили от лакомство.

Даниор се смъмри, че не бива да й угажда на глезотиите. Стъпките им потъваха в блатистата почва, която поддаваше, и пак се издуваше обратно. Именно по тази причина беше планирал да мине оттук, понеже на дневна светлина нямаше да има следи от тях.

— Моля ти се, Даниор.

За жена, която преди две нощи бе показала, че почти не е наясно с разните там женски хитрости, забележително умееше да го манипулира. Неочаквано за самия себе си той прозря, че държи ключа към нейното манипулиране.

Даде жест на двамата телохранители да останат на място. Бавно и предпазливо се запъти към потока, образуван от водопада. Обгърна с поглед местността и след като нищо не помръдна, излезе от сенките.

Заля ги бледото сияние на месечината и Еванджелин си пое дъх. Оттласна се от него и той я пусна да слезе. Тя се подпря на него и повдигна лице към небесата с леко открехнати и влажни устни. Мъглата се виеше на валма във въздуха.

Над тях се въздигаха варовикови скали, излъскани и набраздени, прорязани от урви. Във всяка урва се спускаше водопад като течна верига от сребърна музика. От най-високата точка се спускаше най-голямата каскада. Водата непрестанно падаше от върха: летящ поток, пеещ в прослава на луната. Най-накрая шуртящата маса се разбиваше върху скалите във вечно кресчендо.

Даниор и преди бе виждал канарата и водопада. Беше дебнал като хищник из тези планини, учейки се да използва шумовете и маскировките на природата. Ала погълнат от задачата да остане жив и да прокуди врага от родината си, не бе отделил време да възприеме тези чудни красоти. Едва сега, виждайки въодушевлението върху лицето на Еванджелин, усети дивната магия както никога през детството си.

Почувства се изнурен. Колко път бе изминал оттогава, как само бе изгубил чистосърдечието си.

Чак сега си позволи да се разтревожи какво може би са причинили бунтовниците на неговата принцеса. Дали не са я пребили? Изнасилили? Преди тя бе неосквернена, дали не са я използвали по възможно най-гнусния начин? Ако беше така, щеше да ги убие.

Отново я погледна и този път съзря петната на челото й, калта по бузите й. Разчорлената й коса беше бухнала диво около лицето, с изключение на едно място, където бе залепена за скалпа. Докосна кичурите, които изскърцаха под пръстите му, и той усети леката миризма на изгоряло.

Сега се сети. Въглените бяха причината.

Опита се да избърше с палец най-тъмното петно на бузата й. Тя трепна и се отдръпна.

Синина. Нещо — или някой — я бе ударило.

Бяс кипна във вените му като втечнена жарава. Доминик имаше да се кае! Скъпо щеше да си плати. Внимавайки да не уплаши Еванджелин с гнева си, той отново допря длан до бузата й, прогонвайки болката с нежна милувка.

— Еванджелин, повече не можем да стоим тука — прошепна Даниор и улови китките й, за да я поведе обратно.

Тя изохка и се строполи в прегръдката му.

— Недей! — Когато той я пусна, обясни: — Завързаха ми китките. Въжето…

Усети лепкавата кръв под пръстите си и се взря в раните на лунното сияние. Около всяка китка имаше кръг засъхнала, потъмняла кръв.

Щеше да убие Доминик. Щеше да му изтръгне ръцете. Изверг. Безжалостно влечуго.

Смяташе, че тя е смела и достойна за негова жена. Едно гласче в главата му присмехулно каза: „Много е достойна, няма що“.

Обгърна дланите й в шепи и нежно попита:

— Какво друго ти причиниха онези… бунтовниците?

— Нищо кой знае какво. Доминик не им даде.

— Колко благородно от негова страна. — Даниор въпреки всичко щеше да го убие.

— Само едно-две шамарчета, освен това всички ме нащипаха. — Тя вдигна ръка пред шията си. — Не беше приятно, обаче те не ме… нищо не се случи…

За негов срам и позор глождещото го напрежение стихна. Тя го увери, че не са я изнасилили. Не се налагаше да бере грижа за честта си на баминец или за факта, че неговият първороден син може да не е негов.

— Даниор? — Еванджелин го погледна в лицето и даже лунната светлина не прикриваше огромното й изтощение. — Вярваш ли ми?

— Разбира се, че ти вярвам — тросна й се той, ядосан до безумие, че не се е сетил да я успокои. — Принцесите не лъжат.

Но тя го правеше. Започна с лъжите още щом го зърна в Шато Фортюн. Излъга го за миналото си, произхода си, особата си. Но за това й вярваше.

— Нито пък аз — отвърна тя, придържайки се към версията си за сгрешената самоличност с упорство, на което Даниор би се възхитил у другиго. Щом успя да го убеди, че винаги казва истината, значи бе лъжкиня от най-висш порядък.

Той клекна с гръб към нея и Еванджелин обви ръце около врата му и го яхна, сякаш години наред са пътували по този начин. Даниор се изправи, намести я и плъзна ръце по бедрата й, за да я хване по-удобно.

Тя се нагласи, мъчейки се да му помогне, без да си дава сметка как го докосва, и той изпита още по-дълбоко облекчение. Неговата принцеса нямаше да посрещне брачната нощ с омраза. Харесваше го много и той би могъл да преодолее всяка нейна съпротива по отношение на сливането им.

Закрачи обратно към гората, придържайки се към мъха. Рафаело и Виктор поеха след него надолу по възвишението, движейки се успоредно на ручея. Щом песента на водопада заглъхна, мислите му се насочиха към неговото затруднение.

Тя го възбуждаше. Непрекъснато го възбуждаше. Не беше очаквал това от един политически брак. Бе се клел да бъде верен на принцесата, независимо от евентуално безразличие към лицето и фигурата й. Сега установи, че му се ще да я положи на постеля от борови клонки и да я люби, докато лъжите, преструвките и протоколът помежду им не изгорят, оставяйки само две преплетени тела.

Брадичката й се удари в рамото му и тя изхленчи.

Беше изнурена. Знаеше го, но щом преодоляха първия остър ръб на опасността, неговата ерекция заплаши да скъса копчетата на дюкяна му. Разумът му хладно преценяваше риска, а тялото му глупашки негодуваше, без да го е грижа.

Усети гадене в стомаха. Ако не внимаваше, щеше да стане като баща си.

Не. Беше се заклел никога да не се превърне в такъв развратник и безделник, ето защо вечно се самонаблюдаваше.

Само че ако не се разсееше в скоро време, цялото му въздържание щеше да отиде напусто. Щеше да отпрати Виктор и Рафаело и да се нахвърли на Еванджелин. Клетичката, изтощена, насинена Еванджелин.

Обърна глава и заговори телохранителите си:

— Проклети бунтовници. Когато ми наскачаха от дърветата, за малко не ми изтръгнаха ръцете.

— Пукнаха ми главата — възторжено добави Виктор. — Подозирам, че ще има да кървя цяла нощ.

— О, така ли? — намеси се Рафаело. — Блъскаха ме в една скала. Май ми счупиха ребрата.

Даниор се поотпусна. Това се казваше мъжки разговор: да си сравниш раните, да се похвалиш, че си препатил най-зле.

— Като цяло ми се струва, че ни пазеха за нататък, като паяци, уловили твърде много мухи.

Еванджелин вдиша шумно.

— Зле ми е. — Тя се задави и ръцете й изпуснаха Даниор.