Кристина Дод
Изчезналата принцеса (12)

12

Стиснал с две ръце дупето на Еванджелин, Даниор я повдигна и нагласи краката й около хълбоците си. Беше преодоляла задръжките му, спор да няма. Прекалено добре се беше справила.

Полата й остана помежду им само защото Еванджелин се бе отпуснала върху нея с цялата си тежест. Ходилата й лежаха на масата, ръцете й стискаха раменете му. В позата липсваше каквото и да е достойнство, но не я интересуваше. Сега главната й грижа се явяваше натискът на твърдата му издутина. Не си беше давала сметка, че го иска в лоното си. Ръцете му мачкаха дупето й. Тя се залюля до неговата коравина, запалвайки в себе си същия пламък, който изгаряше и него.

Всяка рационална мисъл лумна в пожара, оставяйки Еванджелин на милостта на тази сладка агония. В нея на вълни се разстла топлина, предизвикана от напористите му слабини, от искрящите му очи, от силата на мишците му. Все едно яздеше див кон. Не знаеше как да го обуздае, не знаеше какво ще предприеме той в следващия миг, но всеки негов подскок я отнасяше надалеч по неизследвана пътека, а й се искаше пътуването да продължи безкрайно. Обаче чувстваше, че това е невъзможно и някъде съществува край, който ще я задоволи.

— Моля ви, Ваше Височество, моля ви…

Сякаш думите го отрезвиха, защото той спря. Той пое юздите на страстта си и на Еванджелин й се дощя да го заналага с юмруци и да изкрещи „Не!“.

Ала се въздържа, току-що бе открила в себе си извор на сласт, за който не бе подозирала. Някаква предпазливост не й позволи да разкрие напълно емоциите си. Първо щеше да разбере природата им и докъде ще я отведат. А тогава — пътища много.

— Защо ме нарече така? — Гласът му дрезгавееше, сякаш бе тичал дълго или се бе борил здраво.

Тя несигурно се отдръпна от чатала му.

— Как да съм те нарекла?

— Ваше Височество. — Той й позволи да се плъзне надолу. Беше спускане, изпълнено с опасности и с триенето на две тела, вече възбудени от знойна сласт и объркване. Тя не се осмели да спре, ала едва-едва продължи. Залови се за разговора като за сламка, нищо че беше глупав и безсмислен.

— Ти си „височество“. Нали?

— За теб не съм. — Пръстите й се допряха в пода, но той я задържа за още малко. — За теб съм Даниор.

Да, така беше. В нейното съзнание той не беше принц или височество. Просто Даниор, мъжа, когото опозна твърде добре за твърде кратко време. Като се сети точно колко добре, не можа да срещне погледа му, не можа да сдържи руменината, която я покри цялата.

— Искаш ли да те пусна? — попита той.

Сега тя го погледна.

— Да!

— Щом е така, държа да ме наречеш по име.

„Когато врагът ти е приклещен в ъгъла, настъпва времето да се споразумеете.“ Очевидно беше чел същия италиански мислител от шестнайсети век.

А как иначе? Той бе принц, а принцовете трябваше да разбират тънкото изкуство на преговорите.

— Даниор — подсказа й.

Тя не можеше да игнорира ръцете, които все още я притискаха до тялото му, или пък факта, че възбудата му не е отшумяла. Човек трябваше да знае кога да признае поражението си.

— Даниор.

Без излишно злорадство — като показваше повече самообладание от нея — Даниор й помогна да си стъпи на краката. Тя се олюляваше и коленете й трепереха, но той я подкрепяше за лактите.

— Виж ме.

Тя нямаше такова желание. Да срещне погледа му би било смущаващо и някак опасно.

— Страх ли те е?

— От теб ли? Не. — Еванджелин рязко извърна поглед към него.

— Добре. Не искам да те е страх.

Брадичката му бе изопната, устата — опъната решително, веждите — свъсени над сериозните очи. Друга жена би побягнала.

— Искам да разбереш какви ще бъдат отношенията ни. Този брак няма да бъде учтив и безкръвен като повечето кралски бракове. Като браковете на нашите родители. Помежду ни лумти огън. Отношенията ни ще бъдат жарки и потни, отвъд нашия контрол. Отвъд твоя контрол — поправи се набързо.

— Ами твоят контрол?

Той се усмихна — кратка и сдържана извивка на устните — и се изпъчи.

— Уверявам, те, че няма да ти хареса, ако загубя контрол.

— Ти точно това направи току-що! — Вярно бе, чувстваше го.

— Ако напълно бях изгубил контрол, мила моя, сега щеше да си просната по гръб с крака, навирени във въздуха.

Грубостта ставаше някак по-заплашителна поради липсата на изразителност в тона му, но той спокойно я вдигна и я занесе до леглото. Седна с нея и сърцето й избумтя. Дали в крайна сметка нямаше да я обладае? Това щеше да бъде авантюра, за каквото копнееше, но сега осъзнаваше, че опасността е прекалено голяма. В него дебнеше звяр, забулван от тънкия слой на цивилизацията. Той дори си го призна.

Само дето в нея също дебнеше нещо. Лека жена? Луда жена? Жена, дотолкова измъчена от самотата, че отговаряше на първия срещнат мъж?

Прибра крака до гърдите си, затвори очи и си пожела да се върне в Ийст Литъл Тийнмут, където на мъждива свещ да си избожда очите над древен, зацапан ръкопис.

Вместо това чу плисък на вода и видя Даниор да пълни пукнатия леген от кофата. Той се върна при нея, мълчалив и самоуверен, почти добър, и остави легена на пода.

— Протегни ми крак.

Тя го загледа втренчено, без да разбира.

— Крака ти, Еванджелин.

Тя нищичко не проумяваше.

Той я хвана за глезените и издърпа краката й над дюшека. Чевръст като бавачка, той бръкна под едното коляно, развърза жартиерите и й смъкна чорапа. Ако това беше прелъстяваше, него хич го нямаше по тънката част, реши Еванджелин.

Даниор натопи крака й избърса с един парцал от чувала мазолите и коравите пети, които би трябвало да докажат, че тя не е принцеса, а жена, на която често й се налага да върви пешком. Изглежда той не разбра това, защото поклати глава при вида на набитите й стъпала.

— Ще имаш ботушки, преди пак да поемем на път, обещавам, и дебели чорапи, които да предпазят деликатната ти кожа.

Пръстите й се свиха, когато той погали чувствителния свод, и Еванджелин си поправи мнението за уменията му на прелъстител.

— Защо го правиш?

Той положи единия й крак в скута си, подсуши го и взе другия.

— Кое, че те мия ли?

— Миеш ми краката, храниш ме, носиш ме на гръб. Защо си толкова добър с жена, която мислиш за избягала принцеса?

Сметна, че няма да й отговори, толкова дълго трая мълчанието му. Но когато чу отговора, направо й се прииска да не е задавала въпроса:

— Защото искам да зависиш от мен за всичко — въздуха, който дишаш, храната, която ядеш, водата, която пиеш. — Гласът му преливаше от силни емоции, черните му вежди бяха свъсени, очите му я изкушаваха да повярва. — Когато се омъжиш за мен, ще ти дам всичко.

— Не мога да се омъжа за теб. Не съм принцесата. — Ала гласът й трепна.

— Ваше Кралско Височество, време е да изоставите фасадата на независимост и да си спомните коя ще бъде вашата сила през бъдните години.

Еванджелин преглътна при заплахата за своята независимост, идеща не от неговата, а от нейната слабост. Бог да я пази, тя беше загубила всичко — пари, дрехи, дом. Не знаеше накъде ще поеме сега, а този мъж й предлагаше лесно разрешение. Бъди принцесата, никой няма да разбере, а така ще има на кого другиго да разчиташ, освен на себе си.

Даниор сигурно я бе наблюдавал зорко и твърде ясно бе съзрял копнежа, изписан на лицето й.

— Това е — промърмори той. — Предай се. Ще видиш, че е лесно.

— Лесно, докато отнякъде не изникне истинската принцеса. — Еванджелин се предложи като жертва върху сребърна тепсия. — Рано или късно ще се наложи да откриеш къде е тя.

— Тя е при мен. — Даниор докосна челото й с плоското на палеца си и Еванджелин ясно усети мазолите, причинени от жизнен опит и тежък труд. — Ще те привикна към моя вкус, към моя мирис и докосване. Когато свърша с теб, ще бъдеш обвързана с мен чрез най-яката верига в моята ковачница.

Тя подозираше, че не иска да научи, но трябваше да попита:

— Какво ще рече това?

— Страст. — Както беше коленичил, той се наведе над нея и залепи последна интимна целувка на устните й. — Ще зависиш от мен чрез страстта.