Кристина Дод
Изчезналата принцеса (16)

16

Хилейки се с гнусна наслада, Доминик зашлеви Даниор с разперена длан. Злобният кръг от революционери прихна, но на Даниор му беше все едно. Смехът не значеше нищо, важно бе да оцелееш.

— Драги принце, поднасям ти почитанията, полагащи се на твоя благороден род Леон. — Доминик пак го зашлеви.

Даниор се стрелна и улови китката на Доминик.

— Къде е принцесата?

Доминик се взря в пленената си китка.

— Толкова си силен, Даниор. — Отскубна ръката си. — Само че аз съм по-силен.

— Тази вечер никой не може да ти се опре. — Рафаело стоеше отдясно на Даниор, а Виктор — отляво.

— Не само тази вечер. — Доминик посочи с палец към билото. — Тя се храни с яхния и се топли на огъня. Правя ти услуга, като те убивам, Даниор. Изгората ти е една такава…

Сияние озари нощното небе и сътресението разклати земята под нозете им.

Шайката бунтовници вкупом се втурнаха нагоре с лица, озарени от страхотния пожар. Последваха още няколко по-слаби взривове.

— Какво е това, по дяволите? — Доминик първо се отдръпна, после се завъртя към Даниор и го посочи с пръст. — Твоята принцеса е забъркала някаква каша!

— Етелинда? — Еванджелин е била в центъра на онази експлозия? Писък раздра въздуха, пронизвайки Даниор с мъката си. — Бога ми, ако си я убил…

— Малката! — Доминик хукна.

Без да го е грижа за бунтовниците, Даниор последва по петите Доминик, тичайки по тъмните чукари. Зад него пъхтяха мъже. Близо до надвисналата канара се пропука зъбер, сякаш заплашваше да се откърти. Доминик хукна още по-бързо, Даниор не изостана. Камъни очертаваха сенчестата им пътечка. Във въздуха се стелеше прахоляк. Непрестанните ругатни на Доминик го отведоха до разпръснатите остатъци от един взривен камък. На слабата светлина от звездите Даниор не виждаше нищо, освен гъсталак от форми, инертни или бавно подвижни. Нямаше огън, само няколко трески догаряха тук-там.

Беше ли мъртва Еванджелин?

Не, бунтовниците я бяха запазили жива, за да я изправят пред трибунал. Трябваше да е жива.

— Етелинда! — изкрещя той.

Отзад в него се бутаха мъже, които нахлуваха в лагера с псувни и възклицания. Той вдигна ръце пред устата си и изкрещя като във фуния:

— Еванджелин?

Някой го стисна за ръката.

— Тихо.

Нейният глас — дрезгав, уморен, отчаян. Нейната миризма, обгръщаща го като наметало. Нейната миризма, на подправки и цитруси, и някакво ухание, което определено бе само нейно. Щеше да го разпознае навсякъде по въздействието, което оказваше на сетивата му.

Обзе го въодушевление. Грабна я, почувства фините й кости, стисна я в прегръдка.

— Етелинда! — Без да се замисля, я избута от себе си и я разтърси едно хубавичко. — Да не си посмяла пак да ми изкараш така ангелите!

Тя се закашля и го заудря по пръстите:

— Трябва да се махаме.

Той незабавно овладя странната си еуфория, потуши внезапния изблик на гняв. Какво си е въобразявал? Разбира се, че трябваше да се махат.

Огледа се, мъчейки се да определи местонахождението на Рафаело и Виктор. В среднощната суматоха обаче това не му се удаваше. Някакъв мъж пищеше като заклан, а болезнените му излияния бяха примесени със закани по адрес на Еванджелин. Неколцина души стенеха, повечето псуваха на поразия.

Скоро някой, вероятно Доминик, щеше да запали факла. Даниор трябваше преди това да измъкне Еванджелин.

— Тук сме, господарю — обади се от дясната му страна Рафаело.

Даниор се отпусна облекчено. Благодари се на бога за Рафаело и таланта му да вижда в тъмното като котка.

— Някой от вас двамата носи ли провизиите?

— Да. — Рафаело звучеше напълно доволен от себе си.

След това някой се нахвърли върху принцесата. Черен плат бе метнат на главата й. Тя започна да се боричка и нададе приглушен писък. Даниор протегна ръце към нападателя й, но Еванджелин бе освободена така внезапно, както бе нападната.

— Нейно Височество имаше въгленче в косата си — приглушено обясни Виктор.

— Мислех, че съм ги изтръскала всичките. — Звучеше разтърсена и по-уплашена, отколкото Даниор си беше дал сметка. — Да не би нещо да ми е останало по гърба?

Даниор я завъртя.

— Не.

— Навсякъде се разлетя огън. Отърколих се няколко пъти в пръстта, за да загася пламъците. — Тя шумно си пое дъх. — Моля ви, не можем ли просто да…

Даниор я повдигна и я накара да стъпи върху камъка, който препречваше пътеката им.

— Остани тук. — Подскочи до нея и клекна. — Качвай се.

Без да се колебае дори за миг, тя обви ръце около врата му и крака около кръста му.

Даниор едва не се засмя при мисълта колко елегантно мина бягството им. В лагера всички тичаха нагоре-надолу, опитваха се да разберат какво се е случило, има ли пострадали, оцелели ли са мижавите им запаси от храна и оръжия. Той, принцесата, Виктор и Рафаело избягаха, без никой да им попречи. Нямаше никакво значение, че отдалече чуха крясъка на Доминик, който заповядваше да ги търсят. Бунтовниците не бяха заели позиции, мракът, който доскоро бе в тяхна полза, сега работеше за Даниор, а той нямаше намерение да спре, преди да са много, много далеч оттук.

Неговата принцеса бе при него; в името на Санта Леополда, нека някой опита да му я отнеме!

Ориентира се по северната звезда и се запъти надолу към прикритието, осигурявано от дърветата.

— Ще поемем направо към Баминия. С малко късмет ще пресечем границата на разсъмване.

Виктор и Рафаело подтичваха подире му, за да насмогнат на едрите му крачки, и в същото време запазваха мълчанието, на което се бяха научили през годините потайни борби.

Еванджелин плътно се беше долепила до него. Сухият въздух дразнеше дробовете му, тялото й бързо му натежа, но той не забави темпо, докато не стигнаха до дърветата.

Там намали скоростта и взе да обръща повече внимание къде стъпва. Изкривените дървета от склоновете скоро отстъпиха на иглолистни растения, които напояваха всичко с аромат. Хвърли опитен поглед към кръглата месечина, която кръжеше току над хоризонта. Тази нощ беше изгряла по-рано и следващите две нощи щеше да има пълнолуние, но дърветата ги бранеха от враждебни очи, а светилната им помагаше да различат горската просека. Даниор добре познаваше гората от времето, когато воюваше с французите. Оттук поне десетина пътя водеха към Баминия й Серефина, а бунтовниците нямаха представа по кой ще поемат.

Въпреки това той бързаше. Тези експлозии бяха дар божи, който им помогна да избягат. Не възнамеряваше да пропилее такава благодат.

Само че обвинението на Доминик не му даваше мира. „Твоята принцеса е забъркала някаква каша!“ Тя не би могла… или?

В далечината чуха бумтене.

— Какво е това? — попита Еванджелин.

— Водопад — отвърна Даниор. — Един от най-големите, викат му Водопада на Жана.

— Водопада на Жана — скръбно пророни тя. — Колко красиво.

Виктор използва прикритието на шума, за да каже:

— Искам да узная какво причини взривовете.

— О, аз бях. Хвърлих в огъня торбичка с патрони за мускет.

Еванджелин бе толкова делова, че на Даниор му трябваше цяла минута, за да реагира.

— Торбичка с патрони за мускет — повтори.

Рафаело се присламчи до тях, което породи безгрижен звуков фон от кършещи се клонки и хлъзгащи се борови иглички.

— Ваше Височество, откъде се сдобихте с торбичка патрони за мускет?

— И колко голяма беше? — Виктор сякаш я предизвика с тона си.

— Навярно „торбичка“ е преувеличено да се каже — замисли се Еванджелин. — По-скоро става дума за… нали се сещате… от онези малки кожени чантички, в които мъжете си съхраняват барута.

— Паласки — поясни Даниор.

— Да. Видях една да виси от пояса на Мъника, когато го изритах между краката. Той падна, а аз коленичих до него. Направих се на разкаяна — мъжете винаги вярват, че жените трябва да са разкаяните, независимо колко са си заслужили някой да ги срита, и му я откраднах, докато се извинявах.

В гласа на Рафаело личеше потрес:

— С цялото ми дължимо уважение, Ваше Височество, не ми е ясно как дама с вашата култура и потекло знае как да ритне един мъж.

— Още по-малко къде да го ритне. — Виктор съвсем не изглеждаше толкова шокиран. — Предупредете ме, ако опасно се доближа до мулешкия ви къч.

— Като се замисли човек — промълви Еванджелин, — иронично е, че вдигнах във въздуха лагера им с техния барут.

Даниор се чудеше да се притеснява ли, да се гордее ли. Как да обясни таланта на това закриляно момиче да оцелява? Та нали монахините би трябвало да са я учили на шев и бод!

— Ти можеш ли да шиеш?

— Как иначе! — докачи се тя.

Защо ли отговорът й не го успокои много?

— Наистина, от принцесата не можехме да очакваме по-малко от експлозия. — Виктор снижи глас, но не му се удаде да смири сарказма си. — Щом успя да се спусне по стената на метоха, за да ви избяга, господарю, подозирам, че малко барут в огъня не е голям подвиг за нея. Тя твърди, че не е нашата принцеса. Може би казва истината.

— Да! — Еванджелин едва не се изсули от гърба на Даниор.

— Не. — Даниор я стисна по-здраво и обузда яростта си, но безпристрастно си отбеляза мнението на Виктор и по-важно: че се чувства достатъчно уверен, за да го изкаже гласно. — Аз не греша. Ти, принцесо моя, ми написа писмо, в което заявяваше, че не си призвана да ми бъдеш съпруга и да осъществиш пророчеството, но си сигурна, че ще ме „сполетят добрини“. — При мисълта за наивно жизнерадостния тон на нейното послание му идеше да сграбчи съдбата за гушата.

От деня на рождението си бе предопределен за принца, който ще обедини повторно Баминия и Серефина. Всеки божи ден се гордееше от съдбата си. Беше неудържим. Щеше да обедини двете страни напук на бунтовниците, баща си, майката на принцесата и самата принцеса. Даже напук на съдбата.

— Когато разпитахме твоите учители, те казаха, че си изглеждала душевно изтерзана, преди да изчезнеш. Надявам се, че е така, понеже си напуснала училището във Виея със зестрата си.

— Но аз ти казах откъде са парите ми.

— О, да — захапа я той. — Наследила си ги от възрастната госпожа, за която си работела.

Тя се размърда неловко на гърба му и той усети как сърцето й се разтуптя.

— Д… да.

— Малките момиченца, отгледани в пансиони от монахини, са известни с неумението си да съчиняват лъжи. Запъват се и общо взето се държат гузно като сгащен крадец.

Еванджелин подскочи. Буквално подскочи, а тялото й се разтрепери.

— Не съм откраднала парите.

— Става дума за твоята зестра, която трябваше да се похарчи в подготовка за сватбата, а не за толкова опасна авантюра, че да застраши живота на всички ни!

Ръцете й се вкопчиха в раменете му, бедрата й се стегнаха около хълбоците му.

— Не аз избрах тази авантюра, ти ме принуди, тъй че недей да ми вменяваш вината. А парите не бяха зестрата ми. Не излъгах. Леона ги остави на мен, само дето… само дето… всъщност тя не умря… точно.