Кристина Дод
Изчезналата принцеса (2)

2

Гърлото на Еванджелин се стегна от страх. Кой беше този човек? Откъде знаеше, че тя говори бамински? И защо, защо, за бога, бе напуснала Англия?

Опита се да затръшне вратата, натискайки с цялата си тежест, ала непознатият й попречи с огромния си крак. Той изръмжа, когато тежкото дърво го фрасна по коляното, ала неумолимо затласка навътре.

— Анри! — развика се тя. Беше чула ясно Анри, къде се губеше той?

— Не, принцесо, да ги нямаме такива. — Непознатият отново говореше на бамински. — Няма измъкване.

Вече напълно беше успял да отвори вратата.

Еванджелин се протегна и видя оберкелнера да маха ходила във въздуха, заклещен между двама мъже.

Забелязал нейното удивление, непознатият попари всичките й надежди и илюзии с една сбита фраза:

— Подкупих го. Ако се заслушаш внимателно, ще чуеш дрънченето на монетите в джоба му.

— Нали заради мен щеше да надвиеш мечка стръвница! — изкрещя тя.

Анри опита да се извърне, ала мъжете не му позволиха и преди да е изпищяла повторно, непознатият влезе и я изтика навътре. Излъчването му бе мрачно и сърдито, като на разгневен мечок. На Еванджелин това никак не й харесваше. Паниката, която я беше накарала да се прибере в апартамента си, отново я завладя и тя се втурна покрай мъжа. Той я сграбчи за кръста и я завъртя, преди да се е ударила в касата на вратата. Погледна го. Злокобното му излъчване беше придобило гигантски измерения.

Ала тя не беше изучавала китайски трактати за едното нищо. Първо да овладее страха си, после да помисли и да се сети… Еванджелин си пое дъх и направи оценка на ситуацията. Той стоеше отдясно с протегната под ъгъл ръка, при което свивката на лакътя му беше уязвима. Лесна и законна плячка.

Но макар че той беше по-голям, по-силен и готов да използва мощта си срещу нея, тя откри, че е неспособна безмилостно да му отговори със същото. Поне не без предупреждение.

— Пусни ме! — нареди му на френски със сносна имитация на спокойствие.

— Няма, принцесо. — Тонът му бе изключително самоуверен. Стисна я още по-здраво, но не забеляза, че деликатната й ръкавица се изплъзна от другата му ръка.

Еванджелин проследи падането й с широко разтворени очи. Тя се приземи върху едното му стъпало — смешна украса за този удобен ботуш. Погледът й полекичка се плъзна по дългите му крака в черни панталони. По гърдите му, опъващи черния жакет и снежнобялата риза. По лицето му.

Ни капчица доброта не омекотяваше изваяните черти. Никакъв недостатък не придаваше човечност на божествената му хубост. Сякаш бе природна стихия: опасен, суров, безчовечен. Може би дори… луд?

Налагаше се да действа.

Рязко му изви китката. Пръстите му неволно се разпериха и тя продължи да извива.

Той се опули слисано, когато разбра, че мъничката й бяла ръка владее неговата. Китайците бяха прави. Хватката работеше!

— Не на това са те учили в метоха — разгневи се той. — Я си признай къде…

Властният му тон я подтикна да забие лакът в ръката му, с цел да извади ставата.

Другата му ръка я блъсна в челото и тя загуби равновесие. Катурнаха се на пода, коляното му се опираше в нея. Непознатият я сграбчи под мишница, издърпа я към себе си и затръшна вратата.

Тя моментално го пусна и се изправи с олюляване.

Той се намръщи още повече. Лапите му се впиха в кръста й, невнимателният му ботуш смачка ръкавицата, която преди малко се беше изплъзнала на килима.

— Бих искал да узная откъде си научила този номер. Ако не се беше поколебала…

Ако не се беше поколебала, щеше да е свободна.

Но Еванджелин не отговори така. В крайна сметка мъжът беше побъркан, Анри — подкупен, а тя — нищо и никакво сираче, чието изчезване и евентуална смърт никога нямаше да бъдат забелязани… обаче следващия път, когато приложеше някоя източна хватка, нямаше да спира удивено след това. Щеше докрай да се възползва от преднината си.

Непознатият леко се отпусна и тъй като тя упорито мълчеше, я огледа от глава до пети, все едно беше банкер, недоволен, че е принуден да встъпи във владение на бордей заради просрочена ипотека.

Прекрасно. Тя не беше хубавица. Лондонската шивачка цъкаше неодобрително при вида на издължените й крайници, а лондонският фризьор подстрига дългата й кестенява коса, оплаквайки се от злополучната липса на къдрици. Необикновените й на цвят очи бяха леко скосени (винаги щеше да си остане загадка откъде ги е взела), а брадичката й стърчеше надменно.

Само кожата й би могла да мине за кожа на благородница. Бледият й тен рядко виждаше слънчеви лъчи през годините с Леона. Но едва излязла от усойната библиотека на въздух, кожата й придоби лек розов загар. Никакво боне не можеше да я предпази, а и Еванджелин категорично отказваше да си стои вкъщи и да изпусне своето голямо приключение.

Накратко, не бе някоя дивна красавица, но също така не беше собственост на този странен мъж, тъй че от къде на къде той ще я гледа презрително?

— Кой си ти? — запита тя, този път на английски.

Твърдите му плътни устни, обкръжени от рехави черни косми, се извиха отвратено.

— На интересна ли се правиш? — Той отговори на английски с лек акцент.

— Не. — Всъщност да. И сега се чудеше дали ще остане жива.

— Връщаш се с мен, независимо дали ти е приятно или не.

— Така ли? — За какво говореше той? По-важно, означаваше ли това, че ще излезе от стаята си, ще го придружи до главния вход и ще се разпищи за помощ? — Да заминаваме час по-скоро.

Припряността й го накара да застане нащрек. Мъжът премрежи дългите си абаносови ресници.

Не беше честно един мъж да има такива хубави мигли.

— Принцесо, вие сигурно си давате сметка колко важно е участието ви в тази церемония.

Покажи се мила.

— Разбира се.

— Изключено е да приема глупавото писмо, което ми изпратихте. Наясно сте с тази истина.

— Изключено?

— Дано ви прости Санта Леополда! — Той пристъпи към нея и застана твърде близо. Еванджелин усети миризмата на тютюн. Беше си допушил пурата, преди да я последва — хищник, уверен, че плячката няма да му избяга. — Нима ще откажете на нашите народи благоденствието, което заслужават? Участта на две царства зависи от сбъдването на пророчеството.

Той се извисяваше над нея, а тя нямаше практически опит с извисяващи се мъже. Всъщност на нея въобще й липсваше опит с мъжете. Те не си правеха труда да навестяват учена ексцентричка като Леона. А пък Леона разправяше какви мъже е имало по време на нейната младост. Може би това донякъде бе идеализирана представа. Нейната покровителка уж имала щастието да познае първични мъже, които покорявали жената, възбудени от нейния дух, ум и тяло.

Е, сега интуицията на Еванджелин й крещеше да бяга и тя бе готова да изпробва още някой китайски трик, когато нещо в думите на непознатия я възпря.

— Пророчеството ли? Да нямате предвид пророчеството за Баминия и Серефина?

— Дръзвате да се шегувате с мен? — Той се изпъчи още по-внушително. Ръцете му се вдигнаха, сякаш да я стиснат за шията, но после рязко се отпуснаха и непознатият бързо отиде в другия край на стаята, където спря пред изящното писалище.

Еванджелин взе да се промъква към вратата, но без да се обръща, мъжът изрече:

— Само да сте мръднала, ще се отдам на низките си инстинкти.

Не уточни какви са тези инстинкти, не беше нужно. Въображението й препусна като отвързан кон. Тя спря.

— Казах на вашите регенти да не ви изпращат в чужбина — продължи той на бамински. — Трябваше да си останете в Серефина, предпазена от плиткоумни чужденци.

Еванджелин отвърна на английски:

— Струва ми се, че има някакво объркване. Не съм тази, за която ме мислите. Тоест, ако тази, за която предполагам, че ме мислете, е наистина…

Той я погледна и гласът й секна.

— Смеете да отричате, че сте принцеса Етелинда от Серефина?

Би се засмяла, ако истината действително не бе толкова патетична.

— Не съм нищо от това, което Анри и гостите говорят за мен. Аз съм само мис Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол.

Твърдението й не разклати властното му отношение. Той отхвърли думите й, без да се двоуми.

— Глупости.

Еванджелин се поуспокои. С преднамерена нехайност се приведе и вдигна дантеления шал и дългата ръкавица.

— Откога не сте виждали своята принцеса?

— За последен път ви видях на десетия ви рожден ден, в деня, когато заминахте да се изучите в Испания.

— Ах, значи… — Тя се позасмя, облекчена, че е изяснила недоразумението. — Не сте я виждали… от колко години?

— Дванайсет.

— Навярно има повърхностна прилика между двете ни и аз съм поласкана, че ме смятате за принцеса, но в действителност съм… — смехът й секна — нищожество.

— Ясно. Каква неудобна грешка. — Той не я опроверга предизвикателно, не се разсмя маниакално, не показа признаци на лудост, но също така не излезе през вратата. Вместо това вдигна капака на новия й несесер за писма и забърника вътре. — Дали сте в състояние да изясните няколко мистерии?

— Предполагам, че съм. — Какво ли търсеше?

— Как нищожество като Еванджелин Скофийлд от Ийст Литъл Тийнмут в Корнуол по една случайност е пристигнало в балнеоложки курорт в Пиренеите с достатъчно пари да се глези като — смея ли да го изрека? — принцеса.

Устата й грозно зина от ужас. Той не й вярваше. Все още я смяташе за принцесата на Серефина.

— Казвам истината!

— Да съм твърдял противното? — равно попита той. — Просто полюбопитствах за източника на вашето богатство, което, изглежда, е впечатлило нашия малък Анри. Или ако не Анри, то неговия подплатен джоб. — Непознатият вдигна едно украсено ножче за подостряне на пера и го завъртя между пръстите си с особена усмивка.

Първоначалното недоверие на Еванджелин се завърна с пълна сила. Беше купила несесера на една от станциите на път за курорта. Някаква старица беше изложила на сергията си предмети — уникати, а дървената кутия бе привлякла вниманието на младата жена. Беше я вдигнала и пръстите й пробягнаха по мароканската резба, а прозорливата търговка тутакси бе съзряла желанието й да я притежава. Старицата отвори несесера, извади писалките, писците, перодръжките, ножчето и ги нареди на масата. Позволи на Еванджелин да погали великолепната хартия, докато й разправяше нелепици за древното, благородно и оплискано с кръв потекло на несесера. Еванджелин изобщо не се хвана на тези приказки, но след няколко секунди несесерът бе разменен срещу пари.

Сега този побъркан държеше ножчето и тя се боеше от намеренията му.

Понечи да се присламчи още към вратата, ала непознатият рязко извърна глава и я прикова със свирепия си взор.

Еванджелин спря. С престорена усмивка закрачи в другата посока. Към еркерния прозорец.

— Всъщност имам парите по наследство.

— Някой твой роднина? — Той все още я наблюдаваше. — Най-вероятно дядо ти.

Тя заобиколи голямото легло, хвърли шала и ръкавиците на покривката, като не откъсваше поглед от странника.

— А, не.

— Баща ти? Майка ти?

Спомняйки си клюките в трапезарията и като знаеше доколко не умее да фабрикува лъжи, Еванджелин победоносно съобщи:

— Моят съпруг!

Загледа се в прозореца, за да скрие виновната си физиономия. Всеки ден, откакто беше пристигнала, се възхищаваше на гледката към градината и отвъд. Окъпани в лунна светлина, високите планини се издигаха в кръг зад бившия замък, пазейки го от лютите зимни ветрове. Само ако бившата крепост не беше разположена толкова нависоко… Оставаше й да се надява, че когато отвори прозореца и скочи навън, няма да си изпотроши кокалите.

— А, вие сте вдовица.

— Ъ-хъ. — Някакъв мъж вървеше по криволичещите градински пътеки. Той спря и я погледна. Шапка скриваше лицето му. Тя вдигна ръка и отчаяно взе да му маха. Може би той щеше да й помогне, за разлика от предателя Анри.

— Колко трагично — замислено изрече непознатият. — Не носите брачна халка.

Мъжът изчезна по пътеката и тя разбра, че помощ не се задава. С рязко движение натисна бравата и подаде крак навън. Чу как зад нея прогърмяха стъпки и непознатият извика „Недей!“.

Нямаше време да се измъкне грациозно, затова просто се наведе и нейната тежест я повлече надолу.