Мери Лий Фалкън
Сватба край вълчето езеро (6)

След няколко часа двамата с Кийнън се върнахме на острова. Ерик беше настанен добре в болницата.

Аз се заех най-напред с раненото жребче. То не беше мръднало от мястото си.

В бараката със сечивата намерих всичко, което ми трябваше за превръзката.

— Мис Брокнър! — извика Браш от прага на конюшнята.

— Тук съм!

Зад Браш се появи и Кийнън.

— Мис Брокнър, ужасно е.

Погледнах ги учудено.

— Какво има? — попитах разтревожено, защото помислих, че се отнася до Ерик.

— Всичко върви наопаки. Всичко. Майката на Ева се е разболяла. Ева не може да дойде. Трябва да се грижи за майка си.

— Е, не е толкова страшно — рекох аз, учудвайки се на странната възбуда, която двамата мъже едва прикриваха.

— Но това не е всичко… Миналата нощ сестрата на Уолтър, искам да кажа, на мистър Браш е претърпяла тежка злополука. Много й е зле и вика брат си.

— Разбира се, че ще заминете веднага. — Аз пристъпих към Браш. — Много съжалявам. Ако мога да направя нещо… Ще ви помогна с удоволствие.

— Ще ми позволите ли да закарам мистър Браш? Влак има едва след няколко часа. С него ще му трябват шест часа.

— Разбира се, че ще закарате мистър Браш при сестра му.

— И нямате нищо против да останете тук сама? Аз ще се върна най-рано вдругиден. Никак не ми е приятно, че ви оставям…

— Глупости. Аз ще се погрижа за всичко. Сега по-добре си съберете багажа и тръгвайте. За мене нямайте никаква грижа.

Браш ми благодари многоречиво и предложи да ми приготви ядене. Но аз отказах. Докато двамата си събираха нещата, си приготвих в кухнята яйца на очи.

Двадесет минути по-късно видях Кийнън и Браш да напускат острова с такава бързина, сякаш ги гонеше дяволът.

 

 

Отново бях сама в замъка. Стоях на прозореца и гледах към цъфтящата градина. До мене достигаше ароматът на розите.

Отидох да нагледам раненото жребче. Когато се върнах в замъка, беше станало късно за нова разходка из подземието. Вечерях в кухнята и изкачих високото мраморно стълбище до стаята си.

В полусън чух да лае едно от малките кучета. Понечих да се обърна на другата страна, но се сепнах от мисълта: „Защо лаят идва откъм вестибюла? Нали кучетата бяха в двора на замъка!“.

Станах от леглото, запрепъвах се през стаята и през дългия коридор. С треперещи ръце запалих лампата.

Сега лаят звучеше по-тихо. Как бяха влезли животните? Спуснах се по стълбите да ги потърся. Тогава чух, че лаят идва иззад дъбовата врата, която водеше към подземието.

Кой беше отворил вратата? Дали Браш и Кийнън не я бяха затворили както трябва? Поколебах се за момент, после заслизах по стълбите. Страхът стискаше гърлото ми.

— Елате тук! Елате тук, непослушници! — виках от стълбите.

От последното стъпало видях едно от кучетата. Беше под масата за тенис и дърпаше някакъв предмет.

— Ти, малко, невъзпитано същество! — скарах му се аз и понечих да отида до масата. — Как се озова тук? Това не ти е позволено.

— На тебе също, Кати — каза един дрезгав глас зад мене.

Стреснато се извърнах и видях двама мъже, облегнати на стената. По-едрият от тях беше леко усмихнат. Другият ме гледаше мрачно.

— Какво става, братовчедке? — попита по-едрият и прокара ръка през гъстата си черна коса.

— Кои сте вие? — прошепнах и се облегнах на масата, търсейки опора.

— Нашата малка братовчедка не ни познава, Хенк — каза мъжът подигравателно.

— Не ни ли познава, Ричи?

— Май трябва да й кажем кои сме?

— Ами кажи й.

— Ние сме твоите мили братовчеди, детенце!

— Не знаех, че имам братовчеди — казах спокойно и изгледах първо единия, после другия.

— Черните овце на рода, детенце — обясни Ричи. От усмивката му ме побиха тръпки. — Чичо не ни обичаше много.

— Какво общо имам аз с това? — попитах и стиснах здраво ръба на масата, защото имах чувството, че краката отказват да ми служат.

— Ти имаш нещо, което ние много искаме да имаме, братовчедке — отвърна Хенк проточено. Той се отблъсна от стената и бавно тръгна към мене.

— Какво? — изкрещях и се огледах, търсейки възможност за бягство.

— Този остров. — Ричи се изкиска. — Ние искаме острова.

— Но той е мой! — извиках аз.

— Скоро няма да бъде, братовчедке — каза Хенк. Той ме улови за ръката и извика: — Вратата, Ричи!

В мига, в който Ричи се обърна, аз ритнах Хенк в глезена и се изтръгнах от него.

— Проклета гадинка! — изруга той. — Помогни ми, Ричи. Това е дива котка.

Ричи ме хвана за рамото и ме блъсна напред.

— Хайде, детенце! — изръмжа той. — Или трябва да приложа други средства?

Двамата ме вкараха през тайната врата в тъмния коридор.

— Идеята на Рей за псето беше добра. Идеално се получи, нали, Ричи? — каза Хенк. Той извади джобно фенерче и светна с него. На слабата светлина тесният коридор изглеждаше още по-зловещ.

— Хайде, побързай. Искам най-сетне да свършим с това — напираше другият.

— Тогава я подръж малко, за да отворя вратата.

Дъхът ми бе секнал от ужас. Цялата треперех. Те имаха дяволски план. Щяха да ме вкарат в килията, където дебнеше звярът, който трябваше да се държи окован във вериги!

— Насам, братовчедке — каза Хенк с ласкав глас. Вратата изскърца остро. — Не ни дава сърце да те убием, детенце. Ще оставим това на нашия приятел. Но утре, когато той си свърши работата, ще те разведем на разходка по езерото. Ако след това те намерят някъде, ще мислят, че не си можела да плуваш добре.

Дрънченето на веригите в дъното на килията ме подтикна към съпротива. Блъснах силно Хенк в стомаха. Той изстена и изтърва ключа, катинара и фенера. Озовахме се в пълна тъмнина.

— Хвърли я вътре! — изкрещя Хенк. — И да изчезваме.

Със затаен дъх очаквах звярът да се приближи към мене. Чух шума на отдалечаващите се по коридора стъпки.

Страхът сякаш ме стягаше в железен юмрук. Студена пот бе избила по челото ми. Чух до себе си леко дихание.

Бавно извърнах глава и го видях… Зловещото създание се бе навело над мене…

Помъчих се да се отбранявам. Надигнах се и затърсих по пода фенерчето, което Хенк беше изпуснал. Съдбата пожела да го намеря. Стиснах го с треперещи пръсти и натиснах копчето.

Светлината озари фигурата пред мене и аз ужасено изпуснах отново фенерчето. Пред мене не беше чудовище, нито животно. Беше човек!

— О, не! — простенах аз. — О, господи, това не може да бъде!

В първата си уплаха понечих да избягам. Бях стигнала вече до вратата, когато се спънах в падналите на пода ключове. Тогава се поколебах. Не трябваше ли да освободя този нещастник от веригите му?

Вдигнах ключовете и храбро пристъпих към непознатия. Ръцете ми трепереха от вълнение. Едва успях да пъхна ключа в малкия отвор. Веригите се свлякоха на пода.

Думите заседнаха в гърлото ми. Исках да му кажа, че е свободен, но само го гледах.

Той ми подаде ръка и ми помогна да стана. После вдигна фенерчето и ме поведе по коридора.

Следвах го като замаяна. Все още не можех да произнеса нито дума. Пред вратата на бара той спря и се ослуша. Не се чуваше нищо. Изглежда, че Хенк и Ричи бяха напуснали замъка.

Ръката му опипа тъмната стена. И вратата на бара се отвори. Ярката светлина ме заслепи и аз затворих очи.

С бавни стъпки непознатият влезе в помещението. Спря до масичката за шах. Гледах го, изпълнена с жал.

Изглежда, че го бяха били. Имаше червени резки по раменете и страните му. Вече изобщо не ме плашеше.

Дълго стоя така, загледан в шахматната дъска. Най-сетне вдигна поглед. Като че ли чак сега осъзна присъствието ми. Мълчаливо хвана ръката ми и ме поведе по стълбите.

Отново се ослуша, преди да отвори вратата към вестибюла. Вестибюлът беше слабо осветен. Непознатият пусна ръката ми и бавно се заизкачва по широкото мраморно стълбище.

Облегнах се на тежката дъбова врата, загледана безпаметно подире му.

Сигурно сънувах и след минута щях да се събудя от този кошмар. С последни сили се изкачих до стаята си и се свлякох на един стол до прозореца.

 

 

Прохладният утринен въздух погали страните ми. Отворих очи. Трябваше ми известно време, за да се върна към действителността.

От поляната долу чух жребеца. Цвилеше така радостно, че аз скочих от креслото. Приближих се до прозореца. С парещи очи погледнах прелестния пейзаж, облян от сияйното утринно слънце. После си спомних за непознатия! Изплашено притиснах с ръка разтуптяното си сърце. В него бе имало нещо познато! Той не беше чужденец в замъка!

Възможно ли беше? С треперещи ръце се облякох. Спуснах се долу и влязох в библиотеката.

Дълго стоях пред камината и разглеждах средния портрет. Затворих измъчено очи и разтърках челото си. В този момент почувствах, че не съм сама в стаята.

Бавно се обърнах и отворих очи…

Той се беше обръснал и подстригал, носеше спортна риза и джинси. Изглеждаше точно като на портрета зад мене.

— Барон Стийл — прошепнах аз, взирайки се невярващо в него.

Той кимна и замислено се почеса по брадичката.

— Вие сигурно сте Кати — каза той с мек глас.

— Да. Но те ми казаха, че сте мъртъв… — запелтечих аз объркано.

Той ме погали по бузите, после сложи ръка под брадичката ми, така че трябваше да го погледна.

— Съвсем като Джеймс — промърмори той. — Приликата е удивителна.

— Моля ви, можете ли да ми кажете какво е станало тук? — изрекох аз с мъка.

— Джеймс е мъртъв, нали? — попита той, вместо да ми отговори.

— Да. Починал е преди около три седмици. Не знам точната дата. След миналата нощ вече нищо не знам със сигурност. Моля ви, кажете ми какво е станало!

— Умеете ли да готвите добре? — попита той, като и този път не обърна внимание на молбата ми.

— Аз ли… Мисля, че да.

— Добре. Ще ви разкажа каквото искате да знаете, а през това време вие ще приготвите закуска за двама ни. И двамата имаме нужда да похапнем добре.

Трябваше да почакам, докато се нахрани и изпие две чаши кафе. Като свърши със закуската, той се усмихна.

— Простете, че бях нелюбезен, Кати. Но вчера Браш не ми донесе нищо за ядене.

— Често ли правеше така?

— Понякога. Не гледайте толкова ужасено, Кати, всичко вече свърши.

— За тези двамата ли искахте да ме предупредите в писмото, което не сте завършили?

— Вие сте го намерили?

— Да. Нямам обичай да тършувам в чужди… Бях в стаята ви и…

— Но този дом е ваш. Тук можете да правите каквото желаете.

— Не, в действителност всичко е ваше, барон Стийл.

— Не ме наричайте така. Това не е титла.

— Не сте ли барон?

— Родителите ми искаха да продължат една стара семейна традиция. Но това няма никакво особено значение. Знаете ли, титлите не са важни. Разочарована ли сте?

Той ми се усмихваше. Сините му очи блестяха.

— О, не. Тук всички говорят за вас с такава почит и такъв респект. Затова помислих, че сте от аристократичен произход.

— Почти не. А сега ще отговоря на въпросите ви. Достатъчно дълго трябваше да чакате. Най-добре е да започна със събитията отпреди пет години, за да разберете как стана всичко.

Той отдръпна стола си назад и преметна крак въз крак.

— Започна в Чикаго през един отвратително студен януарски ден. Разхождах се из улиците и видях един възрастен господин, тръгнал като сляп да пресече платното. Валеше много едър сняг и той, изглежда, не беше видял приближаващия камион. Прецених, че шофьорът не ще може да спре, хвърлих се и дръпнах господина назад.

— Чичо Джеймс? — попитах безгласно.

— Да. Той ми беше толкова благодарен, че непременно държеше да ме почерпи. Така се заговорихме. Разказах му, че съм без работа и напоследък ме сполетяват само разочарования. Не знам защо му го разказах. И веднага съжалих. Той ми предложи пари, задето съм му спасил живота.

Барон Стийл смръщи чело.

— При цялото ми отчаяние не бях загубил гордостта си. Затова решително отказах. Той ме гледа дълго и замислено. А сетне ми предложи да работя тук, на Имперския остров. Даваше ми пълна свобода да се опитам да извлека поне малка печалба. Беше изгубил много пари и искаше да продаде острова с всичко на него. Но преди да реши окончателно, предлагаше аз да го огледам и да преценя възможностите.

Той помълча малко. Седеше, потънал в размисъл. После вдигна глава и продължи:

— Джеймс ме доведе тук още в началото на годината. Веднага се влюбих в този остров, но скоро установих, че нещата на него не са както трябва. Подпомогнат от Браш, Кийнън се беше наложил над другите служители като управител и работеше за своя джоб. Искаше нереално високи суми за поддържането на замъка и тъй като мистър Уолдън рядко се появяваше тук, никой не можеше да им хване дирите. Кийнън използваше лодката и колата за своите развлечения и правеше каквото му се харесва. Държеше се така, сякаш той е собственикът. Много скоро се сблъскахме и станахме непримирими врагове. Щях да уволня и двамата, ако не работеха толкова отдавна за Джеймс. На него не му даваше сърце да го стори. Беше много добросърдечен и се боеше, че на тази възраст Кийнън и Браш едва ли ще си намерят нова работа. Молеше ме само да ги държа под око, за да не правят големи поразии.

Барон Стийл потърка челото си.

— И така, аз се мъчех да се оправям с тях. Исках да разберат, че на Имперския остров нещата не могат да продължават така, както преди. Беше трудно и се нуждаех от огромно търпение. В края на лятото всичко беше отново в ред. Градината беше прекрасна, ливадите — също. Родиха се първите жребчета и ние бяхме доволни от работата си. Джеймс беше във възторг. Даде ми пълна свобода на действие. Скоро можех да му съобщя, че вече имаме печалба. С негово съгласие построихме плувния басейн и обзаведохме бара. Един ден Джеймс ме помоли да ида при него в Ню Йорк. Искал да обсъди нещо с мен. От известно време не беше добре със здравето и много се безпокоях за него. Затова веднага заминах за Ню Йорк. Джеймс ме помоли да ви издиря. Искаше да направи завещанието си.

— Защо? — попитах тихо.

— Джеймс не искаше Хенк и Ричи да ви създават трудности. Искаше да завещае острова на мене, а вие трябваше да получите голяма сума пари. Но аз отказах. Вие бяхте негова племенница. Вие трябваше да получите Имперския остров. Аз бях все пак чужд човек. Исках сам да изкарвам прехраната си. Той се разгневи много. Никога не го бях виждал такъв! Каза, че ме обича като собствен син и че аз съм така привързан към Имперския остров, както вие едва ли бихте могли да бъдете. Аз трябваше да получа острова и замъка. Продължавах да протестирам, но той не обръщаше внимание на това.

Барон Стийл вдигна чашата към устните си и отпи няколко глътки кафе.

— После той ми разказа за Хенк и Ричи. Те са синове на една негова племенница, която като младо момиче напуснала дома си. Семейството загубило всякаква връзка с нея и смятало, че е починала.

— Значи затова баща ми не ми е казвал, че имам леля. Говореше само за своя чичо Джеймс.

— Джеймс ми каза, че тя се е омъжила за заможен мъж, който не й давал да поддържа връзка със семейството си.

— Чичо Джеймс не беше по-различен. Не чух нищо за него дори когато татко почина. Чак много по-късно.

— Той спомена за това. Бил е в чужбина, писмото стигнало до него едва след месеци. Той не искал да отваря отново зараснала рана и затова замълчал. Беше добър човек. Но работата не му оставяше време за личен живот.

Барон Стийл ме погледна замислено. Понеже не казах нищо, той продължи:

— Един ден Хенк и Ричи дойдоха при чичо си и му поискаха пари. По хиляда долара заем за всекиго. Джеймс направи проучвания и узна, че двамата бяха пропилели с лекомислен живот парите, оставени от покойните им родители. Хазарт, жени и гуляи. Затова отказа да им даде заем и ги изпъди от дома си.

Рязко оставих на масата чашата с кафе, от която тъкмо се канех да отпия.

— Как са посмели?

Барон Стийл кимна сериозно.

— Никак не им беше чиста съвестта. Бяха известни вече и на полицията. Джеймс знаеше какво ще се случи, ако им завещае части от острова. Той се боеше, че няма да се спрат пред нищо, за да го получат целия. Затова исках да ви напиша онова писмо. Исках да ви предупредя за тях двамата. Но Джеймс смяташе, че те няма как да знаят за вас. Ала все пак за повече предпазливост решихме да разпространим вестта, че аз ще наследя острова. За да отклоним вниманието им от вас. Чрез Браш и Кийнън двамата мошеници са научили за панаира, на който отидоха всички работещи на острова. Аз останах сам в замъка. Те скроили своя план…

— Значи Кийнън и Браш са свързани с Хенк и Ричи?

— Тогава още не са се познавали с тях. Не са знаели за намеренията им. Но онази вечер те се върнаха на острова тъкмо в момента, в който двамата злодеи ме бяха блъснали по стълбите. Кийнън и Браш отдавна ме мразеха. Затова ме отнесоха в подземието и ме оковаха във вериги. Аз бях безпомощен. Но двамата си бяха направили криво сметката. Те се оказаха в ръцете на мошениците. Хенк и Ричи ги изнудваха и не им даваха да напуснат острова. Защото още не бяха постигнали целта си той да стане техен. Държаха ме долу цяла година. Боях се, че ще направят нещо и на Джеймс. Не знаех… Вегетирах на границата между живота и смъртта. Вече не се чувствах човек. Сетне се появихте вие и у мен се събуди надеждата. Но и много се безпокоях за вас…

— А пък аз помислих, че в подземието има някакво животно — измърморих. — Ако знаех…

— Бях толкова изненадан, че не успях да ви се покажа. Отначало помислих, че са Кийнън и Браш. Когато забелязах грешката си, беше вече късно. Но вие проявихте голям кураж, като слязохте сама в подземието. Малко момичета биха се осмелили да го сторят.

— Трябваше да го направя. Браш и Кийнън се държаха много странно, освен това чувах ужасни викове… Исках да разбера какво става в този замък. Измъчваха ли ви?

Той поклати глава.

— Не, никога не съм викал заради това. Правех го, за да ги тормозя психически. Забелязах, че това ги разстройваше напълно.

— Постигахте успех. Аз пък ги плашех с музика. Ерик ми каза, че любимата ви плоча е била „Болерото“. Пуснах я посред нощ и двамата почти изпаднаха в паника.

— Ерик?

— Това е конярят. Вие сте негов идол. Толкова много ми е разказвал за вас, та вече ми се струваше, че ви познавам от години.

Барон Стийл се усмихна.

— Значи освен вас тук има още някой, който да е на моя страна.

— Да. И това едва не му струва живота.

Разказах му за странните злополуки, случили се с Ерик, и за неговото подозрение.

Докато говорех, той кимаше в съгласие.

— Положението на Кийнън ставаше все по-безнадеждно. Той беше толкова отчаян, че правеше всичко, само и само да спаси главата си. Напълно вероятно ми се вижда тези злополуки да са негово дело. В конюшнята…

— Жребчето! — скочих от стола. — Съвсем го забравих!

— Какво жребче? — попита той изненадано.

— То се нарани вчера в гъсталака. В конюшнята е.

 

 

— Елате, ще се погрижим за него — каза Барон Стийл и също стана.

— А Хенк и Ричи? — попитах плахо.

— После ще мислим за тях. Елате.

Излязохме на обляния от слънцето двор. Кучетата веднага се озоваха при нас. Барон Стийл се засмя и се наведе да вземе едно от тях. Гледах го с възхищение.

— Знаете ли нещо за кучето, което е вързано долу до зида? Кучето пазач?

— Спорт? Вързали са го?

Преди да успея да отговоря, той хукна към градината. Последвах го.

Видях отдалече как клекна до кучето. Животното квичеше от радост и скачаше върху него. Той го освободи от веригата и тръгна с него към мене.

— Но то е опасно — казах аз и отстъпих няколко крачки назад.

— Спорт не е опасен. А ако е изглеждало така, вината е на Кийнън и Браш. Той не понася верига. Не се бойте, нищо няма да ви стори.

Посегнах предпазливо към главата на животното. То замаха с опашка и ми позволи да го погаля.

— Елате да видим жребчето — подкани ме Барон.

С мъка го следвах. Бях се задъхала леко, когато стигнахме конюшнята.

— Добра работа сте свършили — похвали ме той, след като разгледа раната на животното. — Много добра наистина.

Изчервих се като малко момиче.

— Е, не беше кой знае какво.

— То вече би могло да излезе на ливадата. Но нека не променяме нищо тук. Да не объркваме нашите приятели, когато се върнат. Всичко трябва да е като вчера.

След като посетихме и Черния Диамант, Барон Стийл каза:

— Сега по-добре да се върнем в замъка. Трябва да обмислим как ще се държим, когато двамата се върнат.

— Нямаме големи шансове срещу тях, нали?

Той стисна леко ръката ми.

— Не се тревожете, Кати. Имаме шансове. Можем да ги нападнем в гръб. Ние… — Той се прекъсна. Сигурно съм го погледнала с ужас, защото веднага каза: — Но няма да правим това. Макар че аз не изпитвам милост към тях.

— Не можем ли да извикаме полицията?

— Не можем — каза той и отвори вратата. — Но ми идва наум нещо. Ще се скрия зад вратата на килията. Когато дойдат да ви вземат, ще тръшна вратата зад тях и ще я заключа. Щом Кийнън и Браш стъпят на острова, ще ги принудя да направят признания, защото от другите двама няма нищо да изтръгнем. Едва тогава ще извикам полицията.

— Говорите само за себе си. Аз ще ви помогна…

— Не, това няма да правите. Искам да стоите горе в стаята си. Прекалено опасно е. Ако нещо не излезе както трябва, тичате към лодката, отивате на сушата и довеждате помощ.

— Не! Никога няма да остана тук сама, дори и в стаята си. Идвам с вас.

— Е, добре. И все пак трябва да обмислим някои неща. Ако нещо стане не така, както го планираме… Кати, трябва да ми обещаете, че в такъв случай ще избягате през подземната галерия. Зад моята килия тя изглежда по-опасна, отколкото е всъщност. Това е най-сигурният път за бягство от замъка. Извежда в градината. Не се обръщайте, ако чуете изстрели. Не могат да ви улучат. Завоите са толкова много, че ще излезете невредима.

— Обещавам — казах с треперещ глас.

— Като излезете от замъка, взимате лодката и отивате на сушата. Ясно ли е?

 

 

Барон ми се усмихваше над чашата си с кафе.

— Вие готвите великолепно. Чудно как никой още не е оценил вашите достойнства…

— Обичам независимостта и не искам да прекарам живота си до готварската тенджера. Ако любовта минава само през стомаха, то…

— А, тъй значи! — Светлите му очи блеснаха весело. — Вие сте умно дете. Наистина забележителна млада дама.

— Това недостатък ли е? — запитах нападателно.

— Беше замислено като комплимент. — Гласът му звучеше спокойно. Сетне той погледна часовника си. — Време е да разтребим тук и да слезем в подземието. Там ще чакаме Хенк и Ричи.

Изведнъж отново ме обзе страх. Ръцете ми трепереха, докато миех съдовете и ги прибирах в шкафа. Барон беше отишъл да върже отново кучето.

Нищо не биваше да издава, че пленниците са се освободили от своя затвор…

Докато се движехме опипом през тесния тъмен коридор, Барон изведнъж ме прегърна през раменете.

— Страх ли ви е? — попита той тихо.

— Да — прошепнах аз.

— Все още можете да се качите в стаята си и да се скриете там.

— Не, ще остана с вас.

— Добре. Исках само още веднъж да ви предупредя.

После стояхме плътно притиснати един до друг и се ослушвахме. Измина сякаш цяла вечност. Изведнъж Барон се изправи. Ръката му здраво стисна моята.

— Идват — прошепна той.

Чух тих говор, а после видях лъч слаба светлина.

— Елате! — прошепна Барон.

Отведе ме в един коридор зад вратата. Стъпките ни отекнаха глухо. Двамата, изглежда, ни чуха. Долових мърморене, а после викове. Бяха открили, че килията е празна.

Прозвучаха изстрели.

— Бягайте! — извика Барон.

Не знаех къде съм. Коридорът беше тъмен. Но тичах с всички сили. Барон ме следваше плътно.

Сега изстрелите звучаха по-отблизо. Двамата ни преследваха.

Изведнъж се спрях. Бях чула още нещо. Звучеше като гръмотевици. От тавана върху нас се изсипаха пръст и прахоляк.

Барон ме теглеше напред. Дишаше тежко. Зад нас изстрелите и зловещият шум не спираха.

Изведнъж осъзнах какво означава шумът. Стените на галерията поддаваха! Падаха все по-големи тухли. С мъка се придвижвахме.

Затворих очи. Бяхме пленници. Пленници в заплашената от срутване галерия!

Изведнъж кракът ми опря в нещо. Отворих очи. Беше стъпало.

— Бързо! — изсъска Барон.

Хукнахме нагоре по стълбите. Барон отвори една врата. Озовахме се в осветената от луната градина. Поех дълбоко свежия въздух.

— Те няма да успеят — каза Барон тихо и плъзна лъча на лампата към входа на подземието. — Каква ужасна смърт.

Погледнах го ужасено. На бузите му имаше кръв.

— Вие сте ранен! — извиках.

— Само драскотина. Един камък…

— Барон! — прошепнах аз. Силите ми свършиха. Закрих лицето си с ръце и заплаках.

Барон ме притегли към себе си.

— Кати, вие бяхте толкова храбра — прошепна той в ухото ми. Почувствах се защитена в прегръдките му.

Усмихнах се през сълзи.

— Кати! Кати! — извика познат глас.

Обърнах се и видях Ерик.

— Барон Стийл? — Ерик хлъцна и се приближи. — О, боже мой, това не е възможно. Не!

— Какво правиш тук? — попитах аз. Но в следващия момент видях четирима униформени мъже да приближават към нас през ливадата.

Барон погледна към тях и извика:

— Пит Кънингам! Колко се радвам да ви видя. Как се озовахте тук?

— Този млад човек. Избягал е от болницата, за да дойде при нас. Разказа ни, че на острова стават странни неща. Видял е една лодка да идва насам. Срещнал също Хенк и Ричи Стрейтън в града. Познали са в тях мъжете, които бяха на погребението. На вашето погребение, барон Стийл. Кажете, какво беше това?

— После ще ви разкажа. Какво още ви съобщи Ерик?

— Че Кийнън и Браш са напуснали острова. Открил е лодката им на кея. Но понеже не срещнал никъде в града мис Брокнър, а Ева, прислужницата, му казала, че са й дали свободен ден, решил да се обърне към нас. Наблюдавахме острова и видяхме, че двамата подозрителни типове дойдоха с една лодка. Преследвахме ги до подземието, но преди да успеем да ги хванем, трябваше да се дръпнем назад. Таванът се срути. Двамата са погребани под развалините.