Мери Лий Фалкън
Сватба край вълчето езеро (4)

Кийнън беше във вестибюла. Ококори се насреща ни, после веднага тръгна към нас.

— Мис Брокнър! Ерик! Какво се е случило?

Разказах му всичко и с негова помощ заведох Ерик в банята. Докато преглеждах раната му, се появиха Ева и Ан.

— Какво ти се е случило, Ерик? — попита Ева.

Той погледна момичето с безизразни очи и поклати глава.

— Само паднах в рова, в тинята. — После се обърна към мене и ми пошепна нетърпеливо: — Нужно ли е да стоят тук и да зяпат?

— Всичко е наред — казах аз на момичетата. — Може ли междувременно да приготвите леглото на Ерик? Той трябва непременно да си легне.

Двете веднага си тръгнаха. Ерик потискаше с мъка стенанията си.

— Не вярвам ръката да е счупена — каза той с безкръвни устни.

— Много се надявам — рекох аз и погледнах към Кийнън, който се беше облегнал на вратата и не ни изпускаше нито за секунда от очи.

— Можем ли да се обадим на родителите на Ерик?

— Не, мис Брокнър. На острова няма телефон.

— Няма телефон? — попитах смаяно.

— Мистър Уолдън не искаше да го безпокоят тук. В града си имаше достатъчно грижи за своите сделки.

Мълчаливо помогнах на Ерик да свали ризата си.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита Кийнън.

— Можете да приготвите торбичка с лед, за да смъкнем малко отока на ръката.

Двамата заведохме Ерик до стаята му. Той ме погледна и измъчено се усмихна.

— Благодаря, Кати.

— Как ви нарече той? — попита Кийнън смръщено, когато двамата отново бяхме в коридора.

— Кати — казах аз и тръснах нетърпеливо глава.

— Позволявате на това момче да се обръща към вас с малкото ви име?

— Да. Помолих го за това. Мистър Браш и вие можете да правите същото. Всички ме наричат така.

— Това е… необичайно… — заекна Кийнън смутено.

— Много се безпокоя за Ерик — казах аз.

— Разбирам ви. Жребецът трябва да е прескочил стената или пък Ерик не е затворил добре конюшнята.

— Ерик не лъже. Затворил е конюшнята, мистър Кийнън. Не е проявил небрежност! — извиках аз раздразнено. — Впрочем трябва да взема мокрите му дрехи, за да ги изсуша.

Обърнах се и се върнах в стаята на Ерик. Имах чувството, че погледът на Кийнън ме пронизва откъм гърба. Но не дадох да се разбере нищо.

— Как си, Ерик? — попитах, пристъпвайки на пръсти към леглото му.

— Глупаво… искам да кажа… чувствам се много слаб.

— Искам да взема мокрите ти неща. Кийнън ще ги изпере и изсуши. Имаш ли нужда от нещо?

— Чаша вода, моля.

Когато поставях чашата върху нощното шкафче, Ерик възбудено ме хвана за ръката.

— Кийнън ме мрази — промълви той.

— Според мен той просто се бои, че можеш да ми разкажеш много неща — утеших го аз. — Че ще узная нещо, което не трябва да знам.

— Какво? — Ерик се надигна. — Какво мога да издам? Аз не знам нищо. Само дето видях как ви блъсна. Вие не вярвате, че го е направил? Кати, не му се доверявайте! Никога! От него можете да очаквате всичко!

— Говориш така, защото не го обичаш.

— И да, и не. Кажете ми, ако Кийнън и Браш са толкова почтени хора, защо не се разбираха с барон Стийл? От първия ден започнаха да не се разбират. Защо?

— Случва се някои хора да не си допадат. Не е нужно да има причина.

— Не. Това не го вярвам. — Ерик отмести торбата с лед от ръката си. — Мисис Фулмър казва, че преди да дойде барон Стийл, Кийнън и Браш са внасяли много пари в банката. С идването му това престанало.

— Коя е мисис Фулмър?

— Леля ми. Тя е касиерка в банката на Отърс Рън.

Погледнах замислено Ерик и поклатих скептично глава.

— Леля ми не клюкарства и не лъже. А и това не го каза на мене. Случайно бях пред вратата, когато разговаряше с майка ми и баща ми.

— Барон Стийл е бил твой идол, Ерик.

Той се изчерви.

— Така е. Възхищавах му се, задето правеше толкова много за Имперския остров.

— Каза ли леля ти нещо друго?

— Не. Само това, че Браш и Кийнън изглеждали все по-нервни, откакто барон Стийл поел управлението на острова. — Ерик потърка челото си. — Ах, да. Леля ми дойде веднъж след нещастието с барон Стийл и разказа на нашите, че Браш и Кийнън ликвидирали сметките си в Отърс Рън и прехвърлили всички пари в Ню Йорк. Но не си спомням в коя тамошна банка.

— Странно. Но може би не са били доволни в нещо от тукашната банка.

— Не! Нищо подобно!

— Леля ти не знае ли защо са ликвидирали сметките си?

— Заявили, че не са сигурни дали мистър Уолдън ще ги задържи на работа. Искали да са готови в случай, че трябва да заминат.

— Но те са още тук.

Ерик кимна.

— Затова мисля, че нещо с тях не е наред. Често са заедно и дълго разговарят, сякаш кроят нещо.

Направих опит да се засмея, но не ми се удаде.

— Вярно е, че понякога се държат странно — казах.

— Искат да се отърват от нас. От вас и от мен.

— И какво ще постигнат с това? Ще привлекат вниманието на полицията и ще отидат в затвора. И? Каква ще им е ползата? Не, Ерик, мисля, че си на погрешен път. Би трябвало да станеш детектив.

— Вие ми се присмивате — промърмори той. Погледна ме тъжно. — Двамата кроят нещо. В това съм напълно сигурен. — Той зашепна: — Миналата нощ… мисля, че чух музика. Бях много уморен и не й обърнах внимание. Но малко след това в стаята на Браш настана ад. Не разбирах всичко, което крещеше. Само това: „Знаех си, че ще се случи! Знаех си!“. После дойде Кийнън и доста грубо се опита да го успокои. Но и той беше много нервен. Каза на Браш: „Ако ти си виновният, ще те убия“. После тръшна вратата и тръгна към вестибюла. Браш след него. Когато излязох в коридора, всичко беше тъмно. Нищо не можах да видя.

Ерик погледна болната си ръка и си сложи отново торбичката с леда. Сетне продължи:

— След известно време си легнах отново. Тогава Браш изпищя в кухнята. В първия момент понечих да сляза, но после реших да не се меся.

— А Браш продължи ли да крещи?

— Да. Звучеше ужасно. — Ерик ме погледна изпитателно. — Вие май знаете повече от мене, Кати.

— Да. Браш си беше порязал ръката с ножа за месо. Извикаха ме да го превържа. Тук се чувствам вече като медицинска сестра — опитах аз да се пошегувам.

— Какво е правил посред нощ с ножа за месо?

— Злополука. Искал да си налее чаша вода.

— Странно — промърмори Ерик, като гледаше ръцете си.

— Не мисли повече за това. Почини си сега. Утре Кийнън ще те заведе в Отърс Рън, за да ти прегледат ръката.

— Но на мен ми няма нищо. И трябва да се грижа за конете — запротестира той.

— Кийнън ще се погрижи за тях — казах аз и тръгнах към вратата.

— Кати! Сега си спомних! — викна Ерик изведнъж.

— Какво?

— Музиката. Мисля, че се нарича „Болеро“.

— Да, но не разбирам…

— Барон Стийл обичаше да си подсвирква тази мелодия. Толкова често го правеше, че цялото село научи. Това е испанска мелодия, нали? Затова започнаха на шега да го наричат „тореадора“.

Притиснах с ръка разтупканото си сърце. Значи затова музиката така бе изплашила двамата! Беше им напомнила за човека, когото дълбоко ненавиждаха. Но защо?

 

 

Рано следобед времето се пооправи. Вятърът разгони облаците и скоро изгря слънцето. Кийнън тръгна с Ерик към лодките и ми обеща да потърси лекар в селото.

Ан и Ева също си тръгнаха, за да не става нужда Кийнън да се разкарва два пъти.

Браш и аз погледахме след лодката, после се упътихме към замъка. Реших да използвам случая, за да го поразпитам.

— Барон Стийл е свършил тук изключителна работа, нали? — започнах аз.

— Ъхъ — изръмжа Браш.

— Караше ли ви много да работите?

— Той беше робовладелец — избухна Браш. — Не ни даваше мира. Непрекъснато бяхме на крак. Бъхтихме като коне. Той ни мразеше, защото мистър Уолдън ни беше назначил. Стийл, този високомерен тип, искаше сам да назначава и уволнява. Държеше се така, сякаш той беше собственикът.

Браш стисна устни, сетне каза по-спокойно:

— Мистър Уолдън беше съвсем различен. Винаги любезен, никого не пришпорваше. Ако работата не можеше да се свърши днес, се свършваше утре. Докато Стийл… Той мислеше само за себе си… Той само… — Браш се прекъсна и посочи градината и ливадите. — Вярно е, че направи тук доста нещо, но успя да го направи, защото измъчваше другите и ги караше да се преуморяват. Самият той… — Браш отново замълча.

— Как се е запознал чичо ми с него?

— Не знам. Този тип му се е лепнал по някакъв начин. Беше сладкодумен, умееше да залъгва хората. Бедният мистър Уолдън се отнасяше към него като към собствен син. Ако знаеше каква змия…

— Защо не сте казали нищо на чичо ми? Защо не сте се оплакали от барона?

— Не смеехме. Знаете ли, мистър Уолдън вярваше на всяка негова дума. Беше се влюбил в него. Стийл щеше да ни изхвърли, ако мистър Уолдън…

— Чичо ми никога не би ви изхвърлил! — извиках аз с престорено възмущение.

Браш кимна.

— Ние много се радваме, че толкова приличате на чичо си. Истинско щастие е да се работи за вас, мис Брокнър. Така добре се погрижихте за ръката ми… Много съм ви благодарен, честна дума. Тази вечер ще ви приготвя нещо специално.

— Щом толкова искате… — измърморих аз и гледах подире му, докато се скри в замъка. Вървеше така бързо, сякаш бягаше от нещо.

Въпросите ми му бяха неприятни. Всичко, свързано с барон Стийл, предизвикваше недоволство у тези двама мъже. Защо?

Тук имаше нещо повече от омраза. Тук имаше още нещо!

 

 

Когато на следващата сутрин влязох в конюшнята, Ерик вече беше край един от боксовете и го пълнеше с овес.

— Добро утро, Кати! — извика той. — Не ми се карайте. Вече съм съвсем добре! С една ръка мога да работя почти толкова добре, колкото и с две.

— Защо не си остана няколко дена вкъщи?

Ерик се подпря на стената и ме погледна.

— Защото нямаше да имам нито миг спокойствие. Искам да съм тук, за да ви наглеждам.

— Очакваш нещо лошо от Браш и Кийнън?

— Да. Те са изпечени мошеници. Не може да им се има доверие. Впрочем, Кийнън ми каза преди малко, че жребецът трябвало да остане известно време в конюшнята, защото оградата на ливадата била счупена на едно място.

— Да, да — отвърнах малко разсеяно.

Ерик въздъхна.

— А аз все пак мисля, че някой го е пуснал от ливадата. Някой, който е искал животното да ни стъпче. Кийнън…

Поиска ми се са отклоня вниманието на Ерик към нещо друго. Нямаше смисъл да продължаваме този разговор.

— Защо си обожавал толкова барон Стийл? — попитах го.

Той ме погледна изненадано.

— Защо? Ами защото беше необикновен човек. Всеки го уважаваше и му се възхищаваше. Иска ми се да бях като него. Всички го обичаха. Беше любезен и отзивчив, но можеше да бъде също много енергичен и… — Ерик сбърчи чело, сякаш търсеше подходящата дума. — Как да кажа? Просто нямаше никакви недостатъци. Веднъж видях как помогна на Тони Милз. Той беше паднал от колелото си и се беше ударил лошо. Барон Стийл се погрижи за него, заведе го на лекар и после — вкъщи, макар че това бе много път. За него такова нещо беше естествено.

— Ти държиш непременно да го въздигнеш до небето, нали, Ерик? Признай си.

— Бих искал да съм като него. Бих искал всичко да ми иде отръки, както на него. Е, може би без свиренето на пиано и лекуването на конете. Но спестявам всичките си пари, за да следвам…

— А защо си против свиренето на пиано?

Ерик погледна ръцете си.

— Много са груби за такова нещо.

Погалих го утешително по рамото.

— Човек може да постигне всичко, ако истински го желае.

Ерик ми се усмихна с благодарност и кимна, когато му казах, че трябва да се връщам в замъка.

Кийнън помагаше на Браш в разтребването на кухнята. Минах покрай отворената кухненска врата и реших да разгледам стаите на барон Стийл, докато двамата са заети тук долу.

Спалнята, в която влязох най-напред, беше голяма колкото моята. Но обзавеждането бе като за мъж — тежки дъбови мебели, широко легло със зелена покривка, арабски килими на пода и едноцветни ленени завеси на прозорците.

Отворих вратата към съседното помещение и се озовах в голяма дневна. На дълга полица бяха наредени купи и трофеи от състезания. На масата имаше купчина списания и книги за отглеждането на коне.

Взех книгата, която беше най-отгоре, и я разлистих. Посегнах да я поставя обратно, но го направих толкова несръчно, че блъснах цялата купчина на земята. Наведох се да събера книгите. При това забелязах малка, тъничка тетрадка. С изненада установих, че беше дневник.

„Никога в живота си не съм бил толкова щастлив. Надявам се, че ще мога да живея тук до смъртта си…“

Сълзи избиха в очите ми. Това желание се бе изпълнило. Но щастието не бе продължило много дълго.

Открих няколко стихотворения. Човек като барон Стийл да пише стихове? Неговата личност ме объркваше все повече. Въртях тетрадката в ръце и изведнъж от нея изпадна един лист.

Писмо? Може би барон Стийл не бе успял да го изпрати? Беше ли важно за получателя? Колебливо разгърнах листа.

После дълго се взирах с пламнали очи в няколкото реда. Ръцете ми трепереха. Краката ми се подгъваха. Писмото беше до мене! Датата — четиринадесети август миналата година!

„Драга мис Брокнър,

Може би най-напред трябва да ви обясня кой съм и защо ви пиша тези редове.

Вече пет години управлявам имението на вашия чичо на Имперския остров. От известно време чичо ви не е добре и миналата седмица ми каза, че ще направи завещание. Аз се съгласих с него, но го посъветвах да разпредели имуществото си другояче, а не както той мислеше. Но чичо ви е своенравен човек.

Искам да ви предупредя, че вие…“

Тук писмото прекъсваше насред изречението, сякаш нещо неочаквано бе отклонило пишещия го от неговото занимание.

Или барон Стийл беше забравил писмото, или не беше имал време да го завърши. А след три дни е бил вече мъртъв!

За мене оставаше тайна какви планове бе имал чичо и за какво е искал да ме предупреди барон Стийл. Тази тайна бе погребана заедно с него.

Значи чичо бе посветил барона в завещанието си? Дали човекът, вложил всичките си сили за благоустройството на Имперския остров, не беше останал разочарован, че някаква непозната наследява всичко? И бе изпитвал към мене омраза и завист? Дали започнатото писмо нямаше да продължи със заплаха?

„Никога в живота си не съм бил толкова щастлив. Надявам се, че ще мога да живея тук до смъртта си…“

Тези думи не ми излизаха от ума. Барон Стийл бе свързал цялото си сърце с това парче земя.

Седнах на бюрото и отново прочетох началото на писмото. Не, омразата не можеше да е била причина за написването му. Никога чичо ми нямаше да прогони барон Стийл от острова, нали го е обичал като собствен син!

За какво е искал да ме предупреди баронът? Дали е подозирал някаква опасност за мен?

Да, така ще да е било. И изведнъж осъзнах, че нещастието с него не е било злополука. Било е планирано от някого. Браш или Кийнън? Те са мразели барона и са се страхували от него.

Но какво са спечелили от това убийство?

Бързо пъхнах писмото в джоба си и започнах да отварям едно след друго чекмеджетата с надеждата да открия нещо, което би могло да ми помогне. Но не намерих нищо. Само в най-долното чекмедже забелязах една бележка.

„Да се постави кварцова лампа в салона!“ — пишеше на нея.

Какво ли значеше това? Кварцова лампа? Салон? Не бях видяла в замъка подобно помещение. Изведнъж се сетих за тежката дъбова врата. Забранената врата! Странната миризма.

Значи все пак винарска изба или бар с малък салон! Защо Кийнън ме беше излъгал? Щом там бяха сложили кварцова лампа, не можеше да има опасност от срутване. И освен това не можех да си представя, че толкова добросъвестният барон Стийл ще остави част от замъка да се руши.

Тъкмо се канех да изляза от стаята, и чух гласа на Кийнън. Викаше ме. Бързо се огледах за скривалище и клекнах зад едно канапе в ъгъла на помещението.

— Няма я тук, Рей! — Беше гласът на Браш.

— Виж на балкона!

— И там не е! — Сега гласът звучеше съвсем отблизо.

— Къде може да е отишла?

— Не знам, Рей. Сигурен ли си, че не е в стаята си?

— Не съм сигурен. Почуках и никой не отговори. — Кийнън въздъхна. — Може би е полегнала или пък си прави слънчеви бани на балкона.

— Само дано не е влизала тук.

— Защо? Какво може да намери тук?

— Нищо. И все пак не ми се иска. Дали не е по-добре да заключим?

— Не бъди глупав. Ако заключим и тя се опита да отвори, ще заподозре нещо. Не забравяй, че това в края на краищата е неин замък. Трябва да може да влезе във всяка стая, инак само ще разпитва.

Браш изръмжа в съгласие:

— Дали не е влизала в…

— Престани най-сетне! — сопна му се Кийнън. — Няма да посмее, особено след като окачих табелката на вратата.

— Не знам. Не ми харесва всичко това, Рей. Може би е по-добре да свършваме. По-сигурно е.

— Точно това би било погрешно! То ще означава, че крием нещо! Така най-бързо ще привлечем вниманието й.

— А ако все пак някой ден го открие? Какво ще кажеш тогава?

— Ще мисля, когато му дойде времето, Уолтър. Не се вдетинявай и не бъди толкова страхлив. Тя е хубавичко създание. Момичетата като нея не задават много въпроси. Каквото им кажеш, вярват.

— И аз виждам, че е много хубава. Затова не искам тук наоколо…

— Ще престанеш ли най-после! Дяволът ще те чуе най-накрая. Цяла мъка е с тебе.

— Може би наистина прави слънчеви бани — измърмори Браш.

Чух как излязоха от стаята. Стъпките им заглъхнаха в коридора. Въздъхнах облекчено.

Но после отново започнаха мъчителните въпроси. Значи зад тежката дъбова врата имаше нещо, което искаха да скрият от мене. Какво беше то?

Излязох от укритието си. Дали това има връзка с ужасните викове? С тези въпроси напуснах стаята на барон Стийл и тихичко се промъкнах до моята.

Поставих резето на вратата и извадих писмото от джоба си. Още веднъж прочетох няколкото реда. Барон Стийл искаше да ме предупреди за нещо? За какво? Дали е имал някакъв повод за тревога и недоверие? Дали бе открил тайната, която аз все още преследвах?

Върнах писмото в едно списание и се замислих къде да го скрия. Отворих вратата към малката баня. С учудване долових миризма на кожа и коне. Погледът ми падна върху анорака, който още висеше на окачалката. Якето на покойния барон! Бях забравила да го върна.

Взех якето от закачалката, пъхнах списанието в шкафа под умивалника и излязох навън.

 

 

В подножието на широкото мраморно стълбище се сблъсках с Браш. Изгубил ума и дума, той се втренчи в якето, което държах.

— Откъде го взехте? — попита с пребледнели устни.

— От стаичката със сечивата в конюшнята. Тъкмо отивах да го занеса обратно.

— Няма ли първо да обядвате? Всичко съм приготвил.

— Може — отвърнах любезно.

Браш се обърна още веднъж.

— Къде бяхте преди около един час?

— Аз ли? Поседях на балкона, за да се наслаждавам на хубавата гледка. После трябва да съм заспала на слънцето.

— Рей, искам да кажа мистър Кийнън, ви търсеше. Той мислеше… мислеше, че може би ще поискате да се повозите с лодка. Може би днес следобед…

— Не е лоша идеята — казах аз замислено. Защо искаха да ме отстранят от острова? Какво крояха?

— Ще му кажа, ако го видя преди вас.

С тези думи Браш изчезна в кухнята.

Бавно отидох до конюшнята. Окачих якето на мястото му и се отбих при боксовете да видя жребчето.

В този момент вратата, която водеше към ливадите, се отвори. Обърнах се и видях Ерик. Тъкмо се канех да тръгна към него, когато изведнъж зад гърба му се появи Кийнън. В ръката си държеше тежък ковашки чук.

За момент Ерик се спря на прага и… видях как Кийнън замахна с чука. На лицето му беше изписана безкрайна омраза.

— Ерик! — изкрещях ужасено.

Момчето направи крачка напред и ме погледна учудено. С бързо движение Кийнън метна чука на рамо.

Ерик ме хвана за ръката. Очите му бяха загрижени.

— Какво ви е, Кати? Какво ви уплаши така?

Объркано поклатих глава. Наистина ли бях видяла вдигнатия чук? Наистина ли Кийнън искаше да стори нещо на Ерик? Или само си го бях въобразила?

Кийнън остави чука в един ъгъл и се приближи до нас.

— Какво, има? — попита той спокойно.

— Видях плъх. Притича през конюшнята, когато вратата се отвори — прошепнах аз.

— Плъх ли? — В гласа на Кийнън звучеше облекчение.

— Огромно, отвратително животно с дълга опашка — обясних аз.

— Не може да бъде — каза Ерик успокоително. — Тук никога не съм виждал плъх.

— И аз не съм — потвърди Кийнън. Той огледа конюшнята. — Сигурна ли сте, че беше плъх?

— Ах, не знам… Видях нещо… В конюшнята е много тъмно. Приличаше… Във всеки случай беше някакво животно — заекнах аз все още объркано.

Кийнън махна с ръка.

— Много сте неспокойна последните дни, мис Брокнър — рече той намръщено. — Трябва малко да се поразсеете. Искате ли днес следобед да се разходите с лодка. Денят е подходящ. Няма никакъв вятър и езерото е като огледало.

— Не днес, мистър Кийнън. Благодаря ви за предложението. Нещо съм уморена. Ще се кача в стаята си да полегна. Може би утре или вдругиден?

Кийнън сви рамене.

— Както кажете. Щом сте уморена, по-добре е да отдъхнете. В края на краищата вие сте тук на почивка. Сега ви моля да ме извините. Още не съм обядвал.

Двамата с Ерик се загледахме подире му, докато той с бавни крачки отиваше към замъка.

— Кати? — Ерик ме хвана за ръката. — Какво има? Не сте видели никакво животно, нито плъх, нито катерица. Или?

— Ерик — промърморих и седнах върху наръч сено. — За какво говорихте с Кийнън, докато бяхте двамата на ливадата?

— Ами за нищо особено. Каза ми само да не ви надувам главата с приказки. — Ерик се изчерви. — Да не ви разказвам небивалици за барон Стийл. А ако някой лъже, това е самият Кийнън. Аз изобщо не познавах барона. А Кийнън го е познавал и го е мразел.

— Ти възрази ли му?

— Трябваше да го направя, но аз го извадих от кожата, като го попитах защо барон Стийл е искал да го уволни, след като е толкова работлив. Кийнън беше като ударен от гръм. Целият почервеня от гняв. Казах му също, че според мен той е пуснал жребеца. Само дето не се хвърли върху мене. Щеше да експлодира. Каза, че ако зависело от него, щял на минутата да ме уволни. Рекох си: „Тоя полудя“.

— Значи е бил достатъчно разгневен, за да те убие — казах тихо.

Ерик рипна като ударен.

— Какво?

— Достатъчно разгневен, за да те убие — повторих.

— Значи не е било плъх! Друга е била причината. Какво стана?

— Тъкмо бях окачила анорака на барон Стийл в стаичката със сечивата и бях влязла в конюшнята, когато ви видях да идвате. Ти стоеше на прага, Кийнън беше зад тебе. Тогава го видях да вдига тежкия чук, сякаш иска да те… О, ужасно беше. Затова изкрещях.

— Наистина ли, Кати? — прошепна Ерик. — Смятате, че той искаше да ме…

— Видът му беше страшен, като на самия дявол…

Ерик бавно се изправи и се заразхожда напред-назад. Наблюдавах го с тревога. Най-сетне той спря и ме погледна.

— Сигурен съм, че е искал да ме убие. И жребеца е пуснал за това… Щеше да изглежда като нещастен случай. — Ерик въздъхна тежко. — Проклети негодници. Не се спират пред нищо. Вие трябва да се махнете оттук, веднага! Тук става нещо ужасно. Нещо не е наред на Имперския остров!

— И аз имам едно подозрение. Още не съм открила нищо. Но ще успея. Двамата крият някаква страшна тайна.

— Излагате се на опасност, Кати! Това е мъжка работа. Барон Стийл щеше да се справи с нея, но вие не бива да се опитвате. Нищо не можете да направите срещу двама мъже.

— Не ме е страх.

— Прекалено е опасно. Кийнън и Браш могат да ви ударят изотзад, преди да успеете да се защитите.

— Ще бъда много предпазлива. Освен това не вярвам, че ще ми направят нещо. Те преследват не мене, а тебе, Ерик. Ти сигурно знаеш нещо важно. Това ги безпокои и искат да те отстранят от пътя си.

— Проклети…

— Ерик, моля те, не давай да се разбере, че знаеш. Сдържай гнева си. Трябва да действаме ловко. Те не бива да заподозрат нищо. И не се безпокой за мене. Съветвам те да бъдеш особено любезен с Кийнън, когато тази вечер ви откарва на сушата.

Кийнън стоеше в подножието на външните стълби. Изглеждаше спокоен и ми се усмихна любезно.

— Ще си легнете ли сега, мис Брокнър?

— Да. Ерик току-що ми разказа за вашия разговор одеве. Скарах му се и…

— Хлапакът дърдори прекалено много за неща, за които нищо не знае. Чудя се как ги измисля тия истории.

— Той е много млад. Не бъдете толкова строг към него. Изглежда, е боготворял барон Стийл и не понася критика към своя идол. След някоя и друга година ще се смее на това.

— Да, да. — Кийнън кимна. — Но понякога може направо да те извади от кожата.

— Аз му поговорих. Той ще ви се извини. Сигурна съм, че ще го направи.

— Вече го забравих. Ще гледам да бъда по-снизходителен към него. Само че той няма право да обвинява мене за това, че жребецът е излязъл.

— Понякога е малко импулсивен. Може би и работата не му е съвсем по силите. Не приемайте сериозно това, което приказва.

Кийнън ме погледна изпитателно.

— Колко приличате на мистър Уолдън! Той щеше да постъпи точно като вас. При него нямаше командване, подсвиркване, говореше се любезно за всичко.

— Радвам се, че вече не се сърдите на Ерик.

— Бях забравил, че и аз някога съм бил млад. Той просто си придава важност. Вече няма да обръщам внимание на това и вие би трябвало да правите същото.

— Ще се радвам, ако двамата се разбирате добре.

— Що се отнася до мене, аз ще се постарая — обеща Кийнън с любезна усмивка. — Ах, мис Брокнър, има една повреда в мотора на лодката. Трябва да го занеса на ремонт. И…

— Ако трябва да купите нещо, няма защо да ме питате. Правете каквото смятате за нужно.