Мери Лий Фалкън
Сватба край вълчето езеро (3)

Когато излязохме от конюшните и влязохме в двора на замъка, Браш стоеше на входната врата, но като ни видя, изчезна.

Във вестибюла пред мене се изпречи Кийнън.

— Здравейте, мис Брокнър. Съжалявам, че цял ден не сме се виждали… Знаете ли, бях много зает. Градинарят трябваше да бъде въведен в работата. Давах му указания. — Той нервно поглади брадичката си. После попита: — Спахте ли добре тази нощ?

— Промяната на въздуха върши чудеса. Спах прекрасно. По-добре не може и да бъде.

Кийнън сбърчи чело и потърка носа си.

— Не чухте ли жребеца? Тази нощ той пак беше много неспокоен.

— Жребецът? Не, нищо не съм чула.

За момент той изглеждаше съвсем объркан. После облекчено въздъхна.

— Яздили сте с Ерик?

— Да, стигнахме чак до края на острова.

— Това момче… Знаете ли, то е малко…

— Какво му е на Ерик? — попитах рязко.

— Има много буйна фантазия. Може с часове да говори за неща, за които не знае нищо.

— Така ли? — попитах, като с мъка се сдържах. — Да не би да възнамерявате да назначите друг коняр?

Лицето на Кийнън светна.

— Това не е лоша идея, мис Брокнър. Ако се каните да живеете на острова, ще ви трябва някой, който да се грижи професионално за конете и конюшните. Това младо момче не го може. Аз познавам такъв човек. Има отлични препоръки и ще се справя с всичко безупречно. Опитен е в отглеждането на коне и е първокласен ездач и управител.

— Дали е толкова добър, колкото барон Стийл? — попитах тихо.

Кийнън направи крачка назад. Беше станал тебеширенобял. С ъгълчетата на очите си забелязах Браш, който стоеше на вратата на кухнята и нервно мачкаше ръце.

Кийнън поклати глава.

— Не, не е така добър като барон Стийл. Не, не е. — Той се озърна тревожно, сякаш търсеше път за бягство.

— Тогава нека оставим Ерик на тази работа. А сега ви моля да ме извините. Искам да ида в стаята си.

Доволна се изкачих на първия етаж. Кийнън и Браш трябваше да знаят, че не могат да се държат с мен като с малко момиче…

След вечеря отново отидох с кученцата в градината. Исках да обмисля на спокойствие следващите стъпки.

Когато се върнах в замъка, бях взела решение да разуча откъде идваха виковете миналата нощ.

Вместо да си легна, обух черен панталон и тъмен пуловер. Загасих лампата и изчаках в тъмното, докато къщата утихне.

Промъкнах се на пръсти до вратата, тихичко я отворих и се спуснах във вестибюла.

Пипнешком отидох до библиотеката и след като се убедих, че вътре няма никой, влязох.

Веднага отидох до грамофона. На бледата светлина на луната, която придаваше странно злокобен вид на помещението, видях, че на апарата няма поставена плоча.

Усмихнах се доволно. Ако някой имаше намерение тази нощ да пуска плоча, щеше да влезе в библиотеката.

Внимателно заобиколих голямото дъбово писалище и клекнах зад високата облегалка на едно кресло. Междувременно очите ми бяха свикнали с тъмнината и имах поглед върху цялото помещение.

Мина почти час, без да се случи нещо. Изглежда, че все пак не беше много умна идеята да търся тайната на Браш и Кийнън в библиотеката.

Тъй като денят ме бе изморил много и клепачите ми все повече натежаваха, реших да се върна в стаята си. Краката ме боляха от неудобната поза и аз малко тежко тръгнах към вратата.

Посегнах към дръжката и в същия миг се спрях разтреперана. Ужасяващ писък разкъса тишината.

Мина известно време, докато набера кураж да изляза от библиотеката. Като се подпирах на стената на вестибюла, тръгнах към стълбите.

Изведнъж усетих нещо на гърба си. Затиснах с длан уста, за да не извикам. Но после осъзнах, че се намирам пред вратата на тайнственото помещение, на която Кийнън бе закрепил надпис. Този лист хартия беше докоснал гърба ми и ме беше изплашил.

Засмях се малко нервно. Но после хукнах към стълбите като подгонена от фурии, защото някой отново изкрещя. И този вик, от който дъхът ти секваше, идваше иззад забранената врата.

Полуобезумяла от ужас, се канех да изтичам нагоре по стълбите, когато чух гласа на Браш. В него звучеше страх.

— Млъкни най-сетне! — извика Кийнън нетърпеливо.

Надвих слабостта си и се промъкнах близо до кухненската врата. Исках и трябваше да разбера какво става тук.

— Защо вършим всичко това? — попита Браш хленчещо.

— Знаеш много добре — изръмжа Кийнън.

— Рано или късно тя ще чуе. Ако питаш мен, вече го е чула, но просто не се издава. Тя е по-умна, отколкото си мислиш, Рей.

— Престани, по дяволите! — Гласът на Кийнън трепереше от възбуда.

После чувах само тих шепот. Не разбирах нито дума. Тъкмо се канех да тръгна към стълбите, когато се разнесе пискливият глас на Браш:

— Но не е нужно да го правиш всеки ден, Рей… Искам да кажа…

— Е, стига вече, Уолтър! Ако веднага не млъкнеш…

В този момент се разнесе вик, който накара Кийнън да замлъкне. Веднага след това голямото куче в градината започна да лае.

— Проклятие! — кресна Браш. — Не издържам повече. Аз ще…

— Ти няма… — Гласът на Кийнън звучеше дрезгаво от потиснат гняв. — Остави веднага това! — изкрещя той. — Чуваш ли! Ще ти строша кокалите!

Треперейки с цялото си тяло, чух вика на Браш, последван от металическо дрънчене.

— Сега си върви в леглото. А ако в бъдеще не си държиш устата затворена, ще ти извия врата.

Известно време беше тихо. После чух Кийнън да казва с омекнал тон:

— Не исках да кажа това, Уолтър. Не се тревожи. Скоро всичко ще свърши. Обещавам ти.

С последни сили се добрах до стаята си. Хвърлих се на леглото и притиснах с две ръце сърцето си, което биеше лудо.

В замъка отново беше тихо. Но нямах сили да предприема нищо повече тази нощ.

 

 

На сутринта се събудих от шумоленето на пердетата, които утринният вятър издуваше.

Леко замаяна, станах и отидох да затворя прозореца.

Трябваше да говоря с Ерик. Трябваше да узная от него повече за Кийнън!

Когато слязох във вестибюла, не открих нито едно от двете момичета. Тръгнах към кухнята. Кийнън и Браш седяха приведени над масата, сякаш обсъждаха нещо важно.

Казах любезно, като се стараех да не издам с нищо ужасните си нощни преживявания:

— Добро утро, господа!

Браш веднага скочи на крака, като едва не обърна стола си. Кийнън се извърна рязко и се втренчи в мене с отворена уста. И двамата имаха много изморен вид.

— Мис Брокнър! О, много съжалявам! — възкликна Браш смутено. — Вие чакате закуската си, нали?

— Ако не преча на някакъв важен разговор…

Браш се засмя и грижливо избърса кухненската маса.

— Какво искате за закуска, мис Брокнър? — попита той.

— О, както винаги — промърморих аз.

Веднага след закуска тръгнах към конюшнята.

Духаше хладен вятър. Зъзнейки, потърквах ръце и побързах да се скрия на топло в конюшнята.

— Ерик! — извиках, влизайки в тъмното помещение.

— Тук съм — отвърна той и скочи от една стълба на земята. Приближи се усмихнато към мене. — Вижте какво намерих току-що!

— Какво? — попитах с любопитство.

— Новородени котенца. Майка им трябва да ги е изоставила преди няколко дена. Искате ли да ги видите?

Погледнах бялата си пола и после стълбата.

— Не знам, Ерик — промърморих.

— Елате. Тези мъничета са толкова сладки! Ще се кача преди вас и ще ви помогна.

Доставих му това удоволствие. Но не можах да се зарадвам истински на котенцата.

Ерик забеляза моята угриженост.

— Какво има? — попита той, когато слязохме от стълбата. — Кати, имате вид, като че цяла нощ не сте мигнали. — Той сложи успокоително ръка на рамото ми. — Ако ония са ви направили нещо…

— Не, Ерик, всичко е наред. — Помислих малко, преди да го попитам: — Държаха ли мистър Уолдън и барон Стийл и други животни на острова освен конете, кучетата и дивите свине?

Ерик смръщи чело и ме погледна учудено.

— Разправяха, че мистър Уолдън искал да докара от Европа сърни и елени, но не го е направил. Защо питате за това?

— Просто се чудех на едно нещо. Дивите свине често ли се бият?

— Понякога. Сред тях има два шопара, които не се обичат много…

— Вдигат ли голям шум? Искам да кажа, квичат ли силно?

— Доста силно. Звучи смешно. — Ерик улови ръката ми. — Какви са тия странни въпроси, Кати?

— О, Ерик, няма нищо. Просто си мисля за някои работи. Тези свине изглеждат много чудновати, много зли. Затова питах как се понасят. Това е всичко. — Издърпах ръката си от неговата.

— Тези животни няма защо да ви безпокоят. Докато са долу в рова, те не са опасни. Барон Стийл добре ги оползотворяваше. Веднъж в годината имаше диво прасе, печено на шиш. Беше великолепно.

— Той е мислел за всичко — казах повече на себе си.

— Той беше чудесен. Не сте ли видели още неговите книги и записки по коневъдство?

Поклатих отрицателно глава.

— Всичко е там отзад, в бараката за сечивата. Там той си е имал малък кабинет. Ще ви го покажа.

Последвах Ерик малко колебливо. По стените на помещението висяха седла, юзди и покривала за много коне. Открих и ветеринарни инструменти.

— Той дори разбираше малко от медицина. Умееше да лекува конете — обясни Ерик в отговор на учудения ми поглед. Посочи ми едно малко бюро. — Тук е пазел всичко, свързано с коневъдството. Никой не е пипал това бюро след смъртта му. Сега всичко това е ваше.

Ерик издърпа стола зад бюрото и изчака да седна. Сторих го колебливо. Известно време гледах мълчаливо отрупаното със списания бюро.

— Все още пристигат. Никой не е отказал поръчките — обясни Ерик шепнешком. — Сега ще ида да си върша работата, а вие поразгледайте тук.

Кимнах мълчаливо. Ерик излезе. Гледах нерешително бюрото. Зачетох се тук-там из списанията и книгите, издърпвах чекмеджетата. Намирах все неща, от които не разбирах нищо, докато стигнах до най-долното чекмедже.

То съдържаше снимки. Снимки на коне и една на барон Стийл. Стоеше по бански гащета на брега на езерото. Съзерцавах снимката, докато не ме стресна гласът на Ерик:

— Хубава снимка, нали?

— Да, да. — Смутено я оставих настрана. — Свърши ли си вече работата?

— Още не съвсем. Исках само да видя какво правите. — Погледна още веднъж снимката и каза: — Двамата щяхте да бъдете страхотна двойка.

Въздъхнах облекчено, когато Ерик излезе. Ръката ми отново посегна към снимката. Погледнах я, после я пъхнах в джоба на полата си.

 

 

Тъй като още не беше станало време за обяд, реших да се кача в стаята си и да напиша писмо на Жо. Тя сигурно вече чакаше с нетърпение признаци на живот от мен.

Установих, че не съм си взела хартия за писане, и тръгнах да потърся из съседните стаи. Досега не бях намерила време да ги разгледам.

Бутнах вратата на стаята, която граничеше с моята, и смаяна се озовах в салон, обзаведен целият в розово. Каква прелест! Стъпвайки на пръсти по розовия мраморен под, отидох до прозореца. Ръцете ми с възхищение опипаха мекото кадифе на завесите.

В горното чекмедже на едно изящно писалище открих всичко, което ми трябваше за писмото до Жо. Каква жена беше обитавала преди мене тази стая? Листата за писма все още ухаеха на нежен парфюм.

Не можах да потисна у себе си известна ревност при мисълта, че това женско създание може би е означавало нещо в живота на барон Стийл.

Нарекох се глупачка и бавно се върнах в стаята си. На вратата тъкмо се чукаше.

— Влез — казах аз.

В стаята влезе Ан.

— Надявам се, че не ви безпокоя. Мистър Браш иска да знае кога желаете да ви се поднесе обедът.

— Веднага слизам. Писмото мога да напиша и следобед. — Ослушах се. Отвън се чуваше воят на бурята. Дъждът се стичаше по стъклата на прозорците. — Ужасно време, нали?

— Отвратително. От дете ме е страх от такива бури.

— На мене не ми пречат. Понякога те са като природен театър.

— Тук, на острова, се боя още повече — рече Ан тихо и излезе.

Когато след обеда се канех да се кача горе, чух от кухнята тревожния глас на Кийнън:

— Уолтър, облечи си палтото и ела бързо. На тая буря не мога да затворя проклетата врата на хангара.

— Пак ли се отваря? — попита Браш.

— Да, да. Хайде, идвай.

— Веднага се връщам, момичета! — извика Браш. — Вие измийте сребърните прибори.

И вратата се затръшна.

Стоях в подножието на стълбите. Тежката дъбова врата привличаше погледа ми с магическа сила.

Бавно отидох до нея и посегнах към дръжката. После бързо се дръпнах крачка назад за в случай, че вратата действително излезе от пантите. Но не стана нищо.

Вратата се отвори. Взрях се в тъмнината, която се откри зад нея. Усетих странен мирис на кожа и на нещо сладникаво, ароматично. Но в момента не можех да си спомня откъде ми е познат този мирис.

После открих стъпала, които водеха надолу в тъмнината. Заопипвах стената, търсейки ключа за осветлението. Тогава чух хлопването на кухненската врата и гласовете на Браш и Кийнън, които ругаеха лошото време.

Веднага се дръпнах и затворих тежката врата. Хукнах нагоре по стълбите. Горе се спрях за момент и се ослушах. Но вятърът виеше така силно, че не можах да разбера думите на Кийнън.

Пристъпих до прозореца на спалнята си и се опитах да погледна навън. Но плътната дъждовна завеса скриваше всичко от погледа ми.

Беше ми скучно. Седнах унило на ръба на леглото. Но в същия миг подскочих. Сетих се откъде ми беше познат мирисът, който се носеше иззад дъбовата врата! От една винарска изба. Бях дете и баща ми ме беше завел да я разгледам. Огромните бъчви ми направиха такова силно впечатление, че заедно с тях в паметта ми се запечата и миризмата.

Значи зад тайнствената врата имаше изба? Но защо Кийнън се мъчеше да я скрие от мен? Дали пазеше чичовите запаси от вино за себе си? Не искаше новата собственичка на Имперския остров да узнае за тях?

Замислено се разхождах из стаята. Реших при първа възможност да сляза в подземието. Да разбера защо оттам се носят такива ужасни крясъци и какво таи Кийнън.

Отидох в съседната стая и седнах на писалището, за да напиша най-сетне писмото до Жо. Но ми беше трудно да се съсредоточа. Равномерното тропане на дъждовните капки по стъклата ме приспиваше.

Скоро крайниците ми натежаха като олово, легнах и веднага заспах дълбоко…

Късно следобед, когато се събудих, все още валеше. Поосвежих се и слязох долу. Кийнън ме посрещна във вестибюла с вестта, че тази нощ прислугата ще трябва да остане в замъка, защото при тази буря не е възможно да бъде закарана на сушата. Изглеждаше много нервен и изморен.

Реших тази нощ да поопъна нервите на двамата мъже с малко музика. Още преди вечеря се промъкнах незабелязано в библиотеката и поставих плочата с болерото на Равел на грамофона. През нощта оставаше само да го включа.

 

 

Когато към полунощ се спуснах пипнешком по стълбите, във вестибюла беше тъмно като в рог.

С мъка намерих вратата на библиотеката. Помещението беше слабо осветено от гаснещата жарава в камината.

Ръката ми трепереше от нетърпение, когато включвах грамофона. Вън все още виеше вятърът. Пердетата на високите прозорци се поклащаха леко.

Прозвучаха първите тактове на „Болеро“-то…

Веднага след това дочух от стаите на Браш и Кийнън възбудени гласове. Браш крещеше като измъчван от нещо, докато Кийнън се опитваше да го успокои.

Веднага изключих апарата, взех плочата и бързо я пъхнах в калъфа й. Едва успях да се скрия зад едно кресло, когато от вестибюла се дочуха стъпки, приближаващи към библиотеката.

— Не може да бъде — хленчеше Браш с изтънял глас.

— Ей сега ще видим — изръмжа Кийнън. Той блъсна вратата.

Видях в ръката му револвер. Браш, който стоеше зад него, държеше месарски нож. Двамата оглеждаха напрегнато помещението, сякаш очакваха да видят някакви чудовища.

— Няма никой. — Кийнън отпусна ръката с пистолета и посегна към ключа на осветлението. — Но ние го чухме. Или не?

Браш се колебаеше. Едва когато Кийнън му махна, той влезе в стаята. Беше тебеширенобял.

— Не може да бъде — пъшкаше той.

Кийнън отиде до грамофона и вдигна капака му.

— Няма плоча. Пак имаш халюцинации, Уолтър.

Една съчка изпука в камината и при този шум двамата мъже стреснато се обърнаха.

— Беше само едно глупаво дърво, няма нищо — каза Кийнън.

— Рей, защо го правим… Защо се забъркахме в тази проклета история?

— Защото сме глупаци — отвърна Кийнън злъчно. — Мисля, че вече ни се привиждат разни неща. Сигурно не е имало никаква музика.

— Но ние и двамата я чухме, Рей!

Десният ми крак беше изтръпнал от неудобното клечане зад креслото. Молех се двамата да си отидат по-скоро.

Браш вдигна ножа и се огледа диво.

— Да претърся ли?

— Не знам какво сме чули — каза Кийнън и пъхна пистолета в джоба на халата си. — Сигурно е бил вятърът.

— Хайде да се откажем от всичко, Рей, моля те.

— Полудя ли? Не можем. Ние сме приковани към този замък, искаме или не.

— Рей, аз напускам. Още утре. Ще кажа на момичето, че някой вкъщи се е разболял. И няма да се върна повече.

— Не можеш да направиш това, Уолтър. Знаеш какво ще стане с теб!

— Не мога повече. Живея в един ад. Каквото и да направят с мен, не може да стане по-лошо.

— Браш остави ножа на масата в средата на стаята. — Вече ми е все едно. Искам само да се измъкна оттук.

— Няма да ти позволя! — извика Кийнън и хвана Браш за яката. — Няма да те пусна да си отидеш и да ме оставиш тук сам. Двамата ще изтърпим това тук до края. Ясно ли ти е? — Той разтърсваше треперещия Браш. — Прекалено много заложих вече. И не забравяй, че не съм вече млад. Ти също. Помисли за това!

Браш се изтръгна от него и извика развълнувано:

— Алчност! Всичко е само алчност! Какви глупаци сме! Трябва да сме полудели!

— Млъкни! — заповяда му Кийнън. — Ще се постарая да сложа край на това колкото може по-бързо.

— А момичето? — попита Браш и бавно се приближи до креслото, зад което се криех.

Сърцето ми замря, а после заби лудо. Но Браш искаше само да седне. С дълбока въздишка той потъна в креслото.

Кийнън се обърна към него:

— Много е хубава, нали?

— Не исках да кажа това. Какво ще стане с нея?

— За това няма нужда да мислим. Тя е хубавичка. Интересува се само от своите работи. И не е особено умна!

Браш сякаш не му вярваше.

— Не е толкова наивна, колкото си мислиш. Тя прилича на стария мистър Уолдън.

— Не съм казал, че е глупава. Просто е съвсем млада и още е заета само със себе си. Но би трябвало да я предупредя да не язди с момчето на Райт.

Браш се изправи в креслото. То изпъшка под тежестта му.

— Какво му е на Ерик?

— Той вече не е дете. Чувства се възрастен и иска да й го докаже.

— Да не ревнуваш? — Браш изхихика.

— Не! Но това момче говори прекалено много. Внушава й разни неща.

— Той не може да знае какво…

— Да се надяваме.

— Мислиш ли, че ще иска да продаде острова? — изведнъж попита Браш с разтреперан глас.

— Ще я попитам за това утре. Трябва да го знам, за да…

— Те обадиха ли ти се? — Креслото отново изскърца, защото Браш се размърда развълнувано.

— Не говори толкова високо. Да, обадиха се… — Кийнън се прозя и се протегна. — Стига за днес. Хайде да си лягаме.

Двамата бързо излязоха от библиотеката. Стъпките им заглъхнаха във вестибюла.

Изправих се с вкочанени крайници. Внимателно раздвижих изтръпналия си крак. Почувствах болка, когато кръвта отново нахлу в него.

Кийнън и Браш бяха изгасили лампата, така че трябваше пипнешком да стигна до вратата. Достигнах стаята си без премеждия и се проснах на леглото.

Трескаво размислях върху дочутото. Безпокойството на двамата мъже сигурно беше свързано с ужасните викове, които чувах вече няколко пъти. Но защо не можеха да напуснат замъка?

 

 

Тъкмо бях се завила презглава, за да заспя най-сетне, когато ме стресна гласът на Кийнън.

Викаше ме от коридора. Измъкнах се отново от завивките и опипом затърсих ключа на осветлението.

— Какво има? — попитах.

— Уолтър си поряза ръката. Доста лошо. Може ли да слезете да го превържете? На Ерик помогнахте толкова добре!

Браш седеше в кухнята и затискаше лявата си ръка с дясната. До него на масата лежеше големият месарски нож, с който беше влязъл в библиотеката. На пода се виждаше кървава следа.

— Донесете превръзки! — наредих на Кийнън. Той кимна и излезе от кухнята.

Аз се обърнах към мъртвешки бледия Браш:

— Много ли кърви?

Той кимна вяло.

— Ще можете ли да отидете с моя помощ до умивалника?

— Мисля, че да — отвърна той със слаб глас.

Преметнах едната му ръка през рамото си и двамата бавно отидохме до умивалника. Пуснах водата и притеглих един стол.

— Седнете и се опитайте да се отпуснете.

— Ето всичко, което можах да намеря — каза Кийнън, като влезе натоварен с памук, тинктури и лейкопласт. — Много ли е лоша раната?

— Не знам още. Махнете си ръката! — обърнах се аз към Браш. — Трябва да видя раната.

Браш затрепери и побледня още повече. Когато посегнах към ранената му ръка, обърна глава настрани. Разрезът напряко през месестата част на дланта беше дълъг, но немного дълбок.

Докато промивах внимателно раната, Браш стенеше тихо и щеше да се свлече от стола, ако Кийнън не го придържаше. След като напръскахме лицето му със студена вода, можах най-сетне да превържа раната.

— Раната е повърхностна — успокоих го аз. — След няколко дена ще можете отново да движите ръката си.

— Аз… Бях ужасно несръчен. Аз…

— Мисля, че сега ще ви дойде добре един коняк. Кийнън, имате ли нещо подобно в къщата?

Кийнън вече стоеше пред кухненския шкаф.

— Гледайте да не движите ръката! — посъветвах аз Браш. — Може отново да започне да кърви.

Станах и внимателно огледах още веднъж превръзката. Браш ме погледна признателно.

— Много сте мила, мис Брокнър. Благодаря ви. — Усмивката му изглеждаше като гримаса.

— Няма нищо. Мисля, че сега всички трябва да си легнем. Вие сте преживели шок. Добре ще е да поспите.

Браш стана и кимна в съгласие.

— Не се притеснявайте за закуската ми утре. Мога да си я приготвя и сама. Нека ръката ви да оздравее и да си починете.

Той отвори уста да възрази, но Кийнън се намеси:

— Аз ще поема готвенето, докато ръката му се оправи. Не съм толкова добър като Уолтър, но ще направя каквото мога.

— Добре — казах аз и отидох да изплакна чашката от коняка.

— Аз ще разтребя тук. — Гласът на Кийнън звучеше благо и любезно. — Идете да си легнете. Съжалявам, че трябваше да ви събудя.

Докато се качвах към стаята си, се питах докога ли ще продължава тази любезност.

 

 

На следващата сутрин, когато търсех една книга в библиотеката, чух гласа на Кийнън от вестибюла.

— Някой, виждал ли е днес Ерик?

— Не — отвърнаха момичетата в един глас.

Кийнън влезе в библиотеката.

— Да сте виждали Ерик, мис Брокнър?

— Не. Бяхте ли в конюшнята?

— Тъкмо оттам идвам. — Кийнън поклати глава и замислено свъси чело. — Само проблеми ми създава това момче.

— Ще се погрижа за него — заявих аз енергично. — Сигурна съм, че не се шляе някъде. Дали не е отишъл на ливадата да види жребеца?

Лицето на Кийнън се проясни.

— Може би сте права. Трябва да сляза до хангара. Ще видя дали той…

— Аз ще прескоча до конюшнята — прекъснах го и тръгнах след него по коридора.

— През тази врата — Кийнън посочи надясно, — по един коридор се стига до конюшните.

Той отвори вратата и завъртя ключа на осветлението. Бях така разтревожена за Ерик, че почти не погледнах старинните оръжия, които висяха по стените на коридора. Хукнах нагоре по изтърканите стъпала, които водеха към една врата.

Когато я отворих, ме лъхна тръпчивата миризма на овес и сено. Кобилата леко изцвили.

— Ерик — извиках. — Ерик, къде си?

Като не получих отговор, затърсих пипнешком ключа за осветлението, който бях видяла при първото си посещение в конюшнята. При това продължавах да викам:

— Ерик, тук ли си?

Никакъв отговор. Реших да го потърся на ливадата. Вън валеше здравата, затова се огледах за някакъв шлифер или яке. Открих в ъгъла син анорак и бързо го навлякох. Отворих вратата на обора и уплашено отстъпих назад. Точно пред мен стоеше черният жребец.

Спрях като закована. Не смеех да помръдна. С ужас гледах могъщото животно. Когато изцвили високо, затворих очи.

Но не се случи нищо. Черния Диамант само ме побутна с носа си и аз учудено го погледнах.

— Как се озова ти тук, непослушнико? — промърморих.

Конят подуши джобовете на анорака. Засмях се и бръкнах в тях. И наистина намерих няколко бучки захар.

Жребецът ги прие с благодарност. Радостното му цвилене прогони страха ми и аз го погалих по меката грива.

— За съжаление нямам повече, миличък.

Защо животното беше толкова гальовно? Изведнъж се досетих. Причината трябва да бе в анорака. Той ме беше защитил. Сигурно принадлежеше на барон Стийл и животното го познаваше.

Какво щеше да се случи, ако…

Сепнах се. Кой беше пуснал животното? Как се бе озовало пред вратата на конюшнята? Дали някой нямаше за цел…

Ерик! Дали не му се беше случило нещо на ливадата? Или някой искаше в конюшнята да се случи нещастие? Подслонът на Черния Диамант беше другаде. Какво търсеше тук?

Погледнах към конюшнята, предназначена за жребеца. Вратата беше грижливо залостена с резе.

— Не си направил нищо лошо на Ерик, нали? — пошепнах в ухото на животното. — Хайде сега да си идеш в твоята конюшня, където ти е мястото.

Черния Диамант послушно се остави да го заведа. Изцвили тъжно, когато затворих вратата зад него.

Хукнах към ливадата. Силният вятър едва не ме събори. Сякаш ме теглеше за косите. Скоро съвсем загубих дъх.

— Ерик! — крещях, изпълнена със страх. — Ерик, къде си?

Мъгла забулваше ливадите. Не виждах далече.

— Ерик! — извиках отчаяно. Счу ли ми се? Сякаш някой отговори?

— Кати? — Гласът беше съвсем слаб. — Кати, помогни ми!

Идваше откъм подвижния мост. Или се лъжех?

Борейки се мъчително с вятъра, тръгнах по посока на замъка.

— Ерик, къде си? — продължавах да викам.

— Тук, в тинята.

Наведох се през перилата на моста и го видях. Подпираше се на едно ниско дърво. Тялото му беше сгърчено, сякаш изпитваше ужасни болки.

— Ерик, ранен ли си?

— Не знам дали е лошо. — Той погледна към мене. Лицето му беше изцапано с кръв и тиня.

— Ще доведа Кийнън. Той ще…

— Не! — извика Ерик, после стисна устни. — В конюшнята има стълба. Донесете я и ми я хвърлете. Така ще изляза. — Гласът му се пречупи. — Побързайте, Кати. Моля ви. Не знам докога ще мога да отбивам глиганите.

Хукнах към конюшните като подгонена от фурии. Намерих стълбата и се запрепъвах с нея към рова. Спуснах я внимателно, а после ми оставаше само безпомощно да гледам как Ерик се мъчи да излезе от рова.

С всяка крачка по стълбата той все повече пребледняваше.

— Дай да ти помогна — казах аз и му протегнах ръце. Трябваше заедно да напрегнем всичките си сили, докато той най-сетне се озова горе.

— Кати, о, Кати! — изпъшка той и се свлече на земята.

— Ще можеш ли да стигнеш до замъка? Трябва да се скрием от това ужасно време — подканях го аз, като го подкрепях, доколкото можех.

— Чакай — изпъшка той. — Жребецът! Той е на свобода. Трябва да е на ливадата или в конюшнята. Другите коне, те…

— Всичко е наред. Аз го прибрах в неговата конюшня, преди да тръгна да те търся!

— Как успя… Как успяхте? — Ерик ме гледаше смаяно, после бавно кимна. — Вие сте с якето на барон Стийл. Това обяснява всичко. Той е усетил миризмата.

Отворих вратата на обора и помогнах на Ерик да стигне до една купа сено.

— Седни тук и почини малко. Аз ще изтичам до замъка. Ръката ти сигурно…

— Ръката ми е вече наред — каза той и ме дръпна до себе си на сламата. — Жребецът беше в конюшнята си. Вчера вечерта се убедих с очите си. Вратата беше залостена. — Той присви очи. — Защо дойдохте? Как ви хрумна да тръгнете да ме търсите?

— Кийнън не можеше да те намери. Търсеше те навсякъде. Тогава аз предложих да те потърся на ливадата, а той тръгна към хангара.

— Сама ли тръгнахте?

— Той каза, че е по-добре един от нас да те потърси на ливадата, а друг — при лодките… Защо?

— Това е било клопка. Подла клопка! — извика Ерик. — Той ме мрази и иска да ме махне от пътя си… И вас също! Той е пуснал жребеца. Животното тръгна право към мене, когато излязох от конюшнята… Единственото спасение беше да скоча в рова. Паднах върху един камък…

— Но как може да го е направил Кийнън. Той се бои от жребеца.

— Негова работа е, повярвайте ми, Кати! Кълна ви се, че вчера вечерта конюшнята беше заключена. Специално проверих, заради силната буря.

— Не се вълнувай толкова, Ерик! През нощта Браш и Кийнън бяха заети с други работи. Не мисля, че може да са били в конюшнята, за да скроят клопка. Жребецът трябва да е излязъл сам.

— Може би. Но не ми се вярва. Те искат да ни убият.

Тръпки полазиха по гърба ми. Аз също не бях сигурна, че Браш и Кийнън нямаха връзка със станалото. Но не исках да го призная пред Ерик.