Мери Лий Фалкън
Сватба край вълчето езеро (2)

Когато слязохме във вестибюла, аз изведнъж спрях. Съзрях една врата, която преди не бях забелязала. Тя се намираше зад стълбите и се падаше малко в сянка.

— Тази врата я виждам сега, мистър Кийнън. Накъде води? — Вече бях хванала дръжката.

— Оставете! За бога! — изкрещя Кийнън и се спусна към мене. Лицето му изведнъж беше станало сиво, а ръцете му трепереха.

— Но какво има? — попитах изненадано.

— Много е опасно да се отваря тази врата — изпъшка той. — Пантите не са в ред. Може да падне върху вас. Много е тежка и…

— Но защо не са я поправили, след като е толкова опасно — попитах, без да искам, рязко.

— Веднага ще се погрижа за това, мис Брокнър — отвърна Кийнън с непроницаемо изражение.

— Дотогава ще ви помоля да окачите един надпис на вратата, за да не я отвори някой по погрешка — казах аз. После я погледнах замислено. — Накъде води?

— Към килер. Не го използваме. Сега ще кажа на Браш, че сте гладна, а после ще се погрижа за надписа.

Кийнън ми обърна гръб и се отдалечи. Загледах се подире му. Защо беше толкова неспокоен, толкова нервен?

Върнах се в библиотеката. Приближих се до камината и отново разгледах портретите.

Барон Стийл сякаш ме бе омагьосал. Имах чувството, че усмивката му прониква до сърцето ми.

— Обедът е сервиран, мис Брокнър — извика Браш и ме накара да се сепна.

— Благодаря — промърморих. — Знаете ли нещо за барон Стийл? От какво е умрял?

— Падна по стълбите и си счупи врата. По стълбите, които водят към вашата стая. — Кийнън беше изникнал иззад гърба на Браш и ме гледаше с пронизващи очи. — Гробът му е в долния край на градината, ако желаете да го видите. Той живееше в замъка и тъй като нямаше близки, мистър Уолдън реши да го погребе тук.

— Кога се е случило това?

Браш погледна малко безпомощно Кийнън.

— Има близо година — каза Кийнън.

— Колко ужасно… Искам да кажа, колко ужасно е да умреш по такъв начин. Бил е много млад, нали?

— На трийсет — отвърна Кийнън. Дали се лъжех, или в гласа му наистина прозвуча нещо като триумф?

Исках да забравя цялата история и да не мисля повече за нея. Затова казах:

— Сега ще отида да обядвам, за да ни остане достатъчно време за конете. Изгарям от нетърпение да ги видя.

Двамата мъже изглеждаха облекчени и аз трябваше да се запитам как един здрав млад мъж като барон Стийл е паднал по стълбите. Дали е бил невнимателен, или може би пиян?

Чичо ми трябва много да е обичал младия човек, за да го погребе на Имперския остров. Реших да отида на гроба в следващите дни. Но не в компанията на Кийнън…

След обяда прекосихме с Кийнън двора на крепостта и отидохме в конюшните. Той отново беше много нервен и нервността му се засили, когато влязохме в конюшнята. Там беше много тъмно и миришеше на сено и коне.

— Ерик! — извика Кийнън високо.

От един бокс излезе момче на около шестнадесет години. В ръката си държеше гребло. Като ме видя, то се спря смаяно и прокара свободната си ръка през рошавата си червеникава коса.

— Да? — рече той.

— Ерик, водя ти новата господарка на Имперския остров, мис Брокнър. Тава е Ерик Райт — промърмори Кийнън и се обърна към мен с насилена усмивка.

— Здравейте, Ерик — казах аз любезно.

— Радвам се да ви видя, мис Брокнър — каза момчето малко сковано. Беше се изчервило и пристъпваше от крак на крак. — Ако знаех, че днес ще дойдете, щях да подредя — добави то смутено.

— Не виждам нещо, което да не е наред — казах аз и погледнах към коня, който стоеше в един от боксовете. — Защо не е на паша?

— Вчера роди. Искате ли да видите кончето?

— О, да, много искам.

— Ерик — намеси се Кийнън, — аз трябва да се погрижа за лодката. Разведи мис Брокнър. Покажи й също и конете. А, и още нещо — тя желае да се научи да язди.

Ерик кимна въодушевено.

— Елате. Ето го жребчето. Нали е красиво?

Наведох се над преградката.

— Колко е миличко! Прилича на черния жребец.

— Той е бащата — каза Ерик и се засмя, като галеше врата на кобилата. — Графинята ви хареса. Обикновено се отнася много неприязнено към чуждите хора.

— Много е хубава. Как се казва жребчето?

— Още няма име. Собственикът му трябва да го кръсти, мис Брокнър.

— А ти как го наричаш?

— Принцеса, защото е толкова чаровно.

— Така да бъде. Името много му прилича.

— О, благодаря, мис Брокнър. Вие наистина сте много добра.

— Не ме наричай мис Брокнър, Ерик. Звучи толкова официално! Предпочитам да ми казват Кати.

— Леле, вие сте страхотна! — изтръгна се от смаяното момче. — Та това е като по времето на барон Стийл.

— Ти познаваше ли барон Стийл? — попитах аз с леко свито гърло.

— Лично не го познавах. Работя тук от началото на лятната ваканция. Но много съм слушал за него. Той направи от Имперския остров това, което е днес. Елате да разгледаме конете. По пътя ще ви разкажа за него.

— Имперският остров беше напълно западнал — продължи Ерик, докато минавахме по подвижния мост. — Всичко беше обрасло с бурени — и градината, и ливадите.

— А чичо ми? Искам да кажа, мистър Уолдън? Той не живееше ли тук?

— Той беше зает с работите си в града. Идваше само от време на време. Освен това казват, че често пътувал. Тъй или иначе, дойде барон Стийл и не можете да си представите какво успя да направи за съвсем кратко време! За едно лято въдвори ред. Започна да отглежда коне. Това жребче може да се продаде за петдесет хиляди долара. Най-чиста порода. А Черния Диамант, жребецът, той няма цена, повярвайте ми.

Ерик гледаше с възхищение към кротко пасящия жребец. Отминахме нататък и скоро излязохме на поляната, където се тълпяха конете.

— Колко време беше тук барон Стийл? — попитах аз.

— Близо пет години, струва ми се. Когато дойде, аз бях още дете. Но ми се ще да бях работил тук по негово време. Баща ми още говори за него с възторг. Той умеел да се оправя с конете, както никой друг. — Ерик посочи жребеца. — Само той можел да язди Черния Диамант без седло и юзди. Ах, да можех да работя за него!

В гласа на момчето звучеше дълбоко преклонение. Погледнах го с усмивка:

— Изглежда, че наистина е бил необикновен човек.

— Виждал съм го само веднъж в града — продължи Ерик. — Беше много красив. Всички момичета се обръщаха подир него. Беше и много образован. Можеше да се дуелира, да играе шах, дори свиреше на пиано. Не обикновени неща, а класическа музика. — Ерик погледна ръцете си, промърмори нещо и поклати глава.

— Не мога да си представя, че човек като Стийл ще падне по стълбите — рекох аз.

— Така е — каза Ерик замислено и потри с длан челото си. — Беше много скромно погребение. Мистър Уолдън беше болен и не можа да дойде. Дойдоха съвсем малко хора. Жителите на Отърс Рън не бяха поканени. Само преподобният Мартин. Той разправяше, че когато пристигнал, ковчегът бил вече затворен. За да сме помнели живия, а не мъртвия барон Стийл.

Аз въздъхнах леко и Ерик ме погледна виновно.

— Не биваше да ви разказвам такива тъжни неща, мис… Кати. Разстроих ли ви?

— Не, всичко е наред — успокоих го аз. — Да идем ли при конете на ливадата?

Постояхме малко на ливадата и се порадвахме на буйните животни.

— А сега да ви покажа жребеца — каза Ерик.

 

 

Почти бяхме стигнали с Ерик до оградата на ливадата, където пасеше Черния Диамант, когато видях Кийнън да се задава с бързи крачки откъм езерото. Ерик промърмори нещо неразбираемо.

— Е? Докъде стигнахте с разглеждането? — попита Кийнън отдалече.

Ерик смръщи чело и започна да рови с върха на обувката си меката пръст. Позата му изразяваше враждебност, а отговорът беше кратък:

— Тъкмо отивахме при жребеца.

— Ах, Ерик, иди си по-добре в обора. Там имаш още работа, нали? Аз ще заведа мис Брокнър.

Ерик отново промърмори нещо непонятно и си тръгна, като извика:

— До скоро, мис Брокнър.

Наблюдавах всичко мълчаливо. Какво имаше Ерик против Кийнън? Дали се бяха карали? Реших при първа възможност да попитам момчето.

— Много благодаря, Ерик! Беше много мило от твоя страна да ми покажеш всичко! — извиках аз.

— Ето го! — каза Кийнън до мен и посочи към черния жребец, който продължаваше да си пасе кротко.

— Прекрасен кон! — възкликнах аз и изведнъж забелязах как Кийнън стана неспокоен.

— Ако искате да го разгледате хубаво, качете се тук на стената — предложи той. — Елате.

Той се метна горе и ми подаде ръка да се кача.

Стоях горе, възхитена от красивото животно. Исках да се приближа още и направих няколко крачки върху стената.

— Внимавайте, има разклатен камък! — извика Кийнън.

Погледнах в краката си, усетих една ръка да докосва рамото ми, загубих равновесие и паднах…

Това, което се случи после, възприех само наполовина. Жребецът изцвили, Кийнън извика и Ерик се озова до мене. Той ме грабна на ръце.

Кийнън отново изкрещя и като погледнах през рамото на Ерик, с ужас видях как жребецът се приближава към нас.

Пъшкайки, Ерик ме прехвърли през стената и скочи след мене. Чух как изстена и се свлече на земята. Изплашено клекнах до него.

— Ерик, Ерик, какво стана? — питах с треперещ глас.

— Добре ли сте, Кати? — попита той тихо.

— Да.

Обърнах се към Кийнън, търсейки помощ. Лицето му беше посивяло и разкривено. А очите… Не можах да разбера дали излъчваха страх или гняв. Бях и прекалено възбудена, за да мисля за това. Отляво ризата на Ерик беше пропита с кръв.

— Ерик, ти си ранен! — извиках.

— Така ли? — Той погледна рамото си. — Няма нищо. Само леко ме ухапа.

— Трябва веднага да идем в замъка и да превържем раната. Може да има лоши последици — казах аз решително. Когато се изправих, забелязах, че краката ми треперят от уплаха. Но се постарах да надвия слабостта си.

Тръгнахме бавно към замъка. Хвърлих поглед към Ерик и забелязах, че е стиснал зъби от болка.

— Имаме ли превръзки и някакъв алкохол? — попитах Кийнън, докато прекосявахме двора на крепостта.

Той кимна и ни въведе в малка умивалня до входа.

— Седни — наредих на Ерик, докато отварях аптечката. — И се опитай да си съблечеш ризата.

Като видях, че му е трудно да го направи, му помогнах.

— Сега ще те заболи малко, докато промия раната — казах.

Оказа се, че ухапването не е толкова опасно, колкото изглеждаше отначало. Поставих превръзка.

— Кати — прошепна Ерик. — Кийнън се опита да ви убие! Той ви блъсна!

Погледнах го ужасено, без да обръщам внимание, че от мократа риза в ръцете ми капе на пода.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Аз ви проследих. Наблюдавах го внимателно. Той не обича животни, особено коне. Страх го е от тях и затова се учудих, когато се качи на стената. И после… видях как ви блъсна…

Поклатих глава.

— Той ме предупреди, че има разклатен камък, и се опита да ме хване, когато загубих равновесие. Не, не мисля, че ме блъсна нарочно.

— Така изглеждаше — каза Ерик много сериозно. — Толкова ли сте сигурна, че не ви е блъснал? Видяхте ли разклатения камък?

— Не мога да кажа, всичко стана толкова бързо. Хайде да не мислим повече за това. Според мен беше нещастна случайност.

— Нямаше причина да ви качва на стената. Жребецът е опасен и Кийнън го знае. Ако искате да идете пак там, вземете ме непременно с вас. — Гласът на Ерик звучеше много загрижено.

Кимнах.

— Добре, Ерик. Освен това ти благодаря, че ме спаси. Дивият жребец можеше да ме убие, ако ти…

— Не мислете повече за това — промърмори той и махна с ръка. — Бих го направил винаги, когато нещо ви заплашва.

 

 

След вечерята слязох на двора. Кийнън беше отплавал с Ева, Ан и Ерик за сушата. В замъка беше само Браш.

Тъкмо се канех да ида в градината, когато чух гласа на Браш зад гърба си:

— Мис Брокнър, Кийнън ми разказа за злополуката с вас. Наистина ли сте добре?

— Да, благодаря. Трябвам ли ви за нещо? — попитах аз и клекнах, защото малките кученца отново бяха дошли. — Ако не, ще ида за малко в градината.

— Идете. Там е много красиво, особено по това време на годината. Аз трябва да разтребя кухнята. Приятно прекарване.

Кученцата хукнаха пред мене, като почти се премятаха от радост. Изведнъж спряха. Доближавайки се, чух ръмженето на голям пес. Беше кучето пазач. Като ме видя, то скочи и заскърца със зъби.

— Спокойно, спокойно, не ти правя нищо — казах му аз и минах покрай него на сигурно разстояние. Тръгнах по пътеката, която се виеше между рози, люляци и портокалови храсти.

Стигнах до езерце с водоскок. В средата му имаше хубава мраморна статуя. Постоях известно време, загледана в играта на водата и рибките. Стресна ме тревожният лай на кученцата.

— Върнете се! — извиках и хукнах подире им. Те изчезнаха из храстите в края на градината.

— Е, хайде, бъдете послушни! Да не сте открили катеричка? Не сте достатъчно бързи, за да я настигнете.

Кученцата се върнаха с провесени езици. Гонитбата ги беше уморила. Тръгнаха послушно до мене. Стигнах до зид, оформен като алпинеум, откъдето се виждаше брегът на езерото. Зад високи храсти се издигаше отблъскващата желязна ограда, направила ми толкова странно впечатление на идване.

Едно от кученцата отново залая тревожно. С няколко скока се скри в храстите. Последвах го и като отместих един провиснал клон, видях мраморната надгробна плоча.

Забравих разтревоженото куче и се втренчих като окаменяла в гроба.

БАРОН ЪРНЕСТ СТИЙЛ

1934 — 1964

Беше изписано с прости букви на белия мрамор. Изящен храст рози с нежнорозови цветове беше единствената украса на гроба.

Дълго стоях пред скромния гроб. После бавно тръгнах към замъка, потънала в мисли. Дори не чух ръмженето на голямото куче, когато минах покрай него.

Отворих тихо вратата, защото предполагах, че Браш вече си е легнал. Прекосих на пръсти вестибюла и хвърлих бърз поглед към кухнята. Но предпазливостта ми се оказа излишна, защото Браш седеше до масата. Беше така вдълбочен в някаква книга, че дори не ме забеляза.

Когато минах покрай вратата на библиотеката, се поколебах. После влязох и отидох до шкафа с грамофонните плочи. Дълго търсих подходяща за настроението ми музика, докато се спрях на „Болерото“ от Равел.

Пуснах плочата и седнах в едно кресло. Но веднага скочих уплашено, защото след първите тонове се чу силен трясък и Браш изкрещя в кухнята.

Спуснах се натам.

— Мистър Браш, какво ви е? Какво се е случило? — завиках още от вестибюла.

Сетне смаяно видях, че той се е свил в един ъгъл на кухнята. В ръката си държеше голям нож и страхливо се озърташе.

Лицето му беше пепелявосиво и цялото му тяло трепереше.

— Какво има? — попитах още веднъж, оглеждайки се.

Браш клатеше ужасено глава. После дойде до масата и остави ножа на нея.

— Вие ли пуснахте грамофона? — попита той дрезгаво.

— Да. Прощавайте, ако съм ви стреснала. Не знаех, че във всички стаи има високоговорители.

Браш върна ножа в чекмеджето на един шкаф и изправи чашата на масата.

— Не съм усетил кога сте се върнали от замъка. И като чух изведнъж музиката, помислих…

Ръката му стисна облегалката на стола.

— Отсега нататък ще внимавам да не ви стряскам — извиних се аз.

Браш си наложи да се усмихне.

— Няма нищо. Искате ли чаша кафе?

Поклатих отрицателно глава и тръгнах към вратата.

— Не, благодаря.

Какво му ставаше на този човек? Как бе възможно така да се изплаши от музиката?

Тази вечер дълго не можах да заспя и ми бе трудно да си спомня дали съм проспала часове, или само минути, когато се събудих от сърцераздирателни писъци.

Отначало помислих, че сънувам. Но после ги чух отново. В ужас притиснах с длани ушите си.

Почти не дишах. Зъбите ми тракаха като в треска. Какъв глас! Какви писъци! В тях звучаха отчаяние, омраза и мъка.

Беше жребецът, който се намираше на ливадата близо до замъка. Той тичаше насам-натам като бесен и от време на време удряше с предните си копита стената. Отново и отново от него се изтръгваше ужасяващото цвилене. Голямото куче лаеше възбудено и се мъчеше да се откъсна от веригата си.

След известно време настъпи тишина. Отпуснах се на възглавницата и облекчено въздъхнах.

Само сърцето ми все още биеше в гърлото.

Сега вече бях съвсем сигурна, че в замъка става нещо злокобно, а Кийнън и Браш са свързани с него. Изведнъж в главата ми проблесна една мисъл: грамофонът! Браш и Кийнън искаха да ме изплашат и използваха този апарат, като пускаха плоча със запис на ужасните писъци.

Писъците, които ме събудиха, бяха на човек. В това не се съмнявах вече. Чак после дойдоха писъците на жребеца.

Взирах се в тъмнината и слухтях. Не се чуваше нито звук. Но аз все повече стигах до убеждението, че преди малко бях чула запис.

Когато на следващата сутрин слязох във вестибюла, Браш и Кийнън не се виждаха никъде. Ева ми каза, че са заети. Зарадвах се. Сега можех да предприема нещо, без да чувствам непрекъснато техните наблюдаващи ме очи.

Когато влязох в обора, Ерик чешеше кобилата. Изненадано вдигна глава, после се усмихна:

— Добро утро, Кати.

— Привет! — извиках аз и се облегнах на стената на бокса. — Как е рамото?

— Екстра. Вече почти не чувствам раната. Добра работа свършихте.

— Радвам се да чуя. Имаш ли много работа днес?

— Не много. Защо?

— Искам да се науча да яздя.

Ерик се усмихна. После остави чесалото настрана.

— Почакайте тук. Ще доведа конете за езда и можем да започнем първия урок.

Не мина много време и Ерик се върна с два коня.

— Ето ме, Кати. Това са Денди и Капи. Да излезем на поляната. А като добиете известен усет за животното, ще можем да яздим до края на острова, стига, разбира се, да не се боите.

След като се поупражнявахме на поляната, страхът ми изчезна и аз се обърнах към Ерик, готова за приключения:

— Мислиш ли, че мога вече да опитам?

Той кимна.

— Нали съм с вас. Няма да ви изпускам от очи. Освен това при такава езда се учи много повече, отколкото на поляната. Трябва само да не позволявате на животното да усети, че се боите.

Следвах всеки съвет на Ерик и се чувствах все по-уверена. Когато вече нямаше нужда да се съсредоточавам изцяло върху коня, отново ме връхлетя споменът за изминалата нощ.

— Ерик — започнах, когато той се изравни с мен, — какво мислиш за Браш и Кийнън?

Той ме погледна учудено и поклати глава.

— Не мога да ги понасям! Особено Кийнън. В селото се говори, че двамата не са се разбирали и с барон Стийл. Не мислете, че обръщам прекалено внимание на тези клюки, Кати, но все пак в тях сигурно има нещо вярно. Ако някой не е можел да се разбира с барона, той трябва наистина да е мъчен човек. Баронът остави двамата в замъка единствено заради мистър Уолдън. Ако зависеше само от него, щеше да ги изхвърли.

От един храст излетя птица и моят кон неспокойно изправи глава.

— Какво стана тук след смъртта на барон Стийл? — попитах, след като успокоих животното.

— Настъпи голяма бъркотия. Цялата прислуга беше уволнена. Барон Стийл беше назначил повечето от тях. Кийнън и Браш не се разбираха с никого и успяха да се наложат пред мистър Уолдън да уволни дори и онези, които отдавна работеха тук. — Ерик отметна непослушен кичур коса от челото си. — Звучи доста странно, нали?

— Наистина — отвърнах аз замислено. — Как Кийнън и Браш приеха смъртта на барон Стийл?

— Те ли? — Ерик се засмя горчиво. — Чух, че я преживявали тежко, но мисля, че само са се престрували.

— Откога съществува обичаят да ви връщат всяка вечер на брега — тебе и двете момичета? Преди не е било така, нали?

Ерик отново се засмя. После поклати глава:

— Не. Това е въведено едва след смъртта на барон Стийл. Толкова е странно! Той загина в нощта, когато всички слуги бяха на панаира. Само Браш и Кийнън са били в замъка.

— Това е интересно — промърморих аз и смръщих чело. — Можеш ли да ми разкажеш повече?

— Но да, разбира се. — Ерик усърдно съобщаваше всичко, което му бе известно за Имперския остров и барон Стийл. — Барон Стийл беше дал на всички два дена отпуск, за да отидат на панаира. Така правеше всяка година. И… тъкмо докато ги няма, пада от стълбите и си счупва врата. Вярно, извикали са лекар. Някакъв приятел на мистър Уолдън. Всичко стана със странна бързина. После Браш разпространяваше версията, че барон Стийл бил пиян. Но това никой не го вярва.

Ерик пропъди една муха от рамото си и продължи:

— Когато на следващия ден хората се върнали на острова, Кийнън им казал, че мистър Уолдън вече не иска да живее тук след смъртта на Стийл. Дал на всички по две седмици срок да си намерят ново място. А после все пак назначиха две момичета и един коняр. Но Кийнън никога не ги задържаше повече от един-два месеца и на никого не бе позволено да нощува в замъка. Казваше, че това е прекалено скъпо. И освен това не искал нещо да бъде откраднато.

— Чичо ми често ли идваше в замъка?

— Не. Само първите години след построяването му. После го погълнаха работите му в града и идваше само от време на време. Затова всичко беше така западнало, докато не дойде барон Стийл…

— Откъде се появи той?

— В това има нещо тайнствено. Никой не знае нищо. Един ден през пролетта мистър Уолдън го довел и му предал всичко. Мистър Уолдън имаше много високо мнение за него и не се лъжеше. В какво успя да превърне замъка! И все пак около него винаги имаше нещо тайнствено. Никога не говореше за миналото си. Като че ли нямаше семейство. И никой никога не разбра как се е запознал с мистър Уолдън. Във всеки случай смъртта му беше тежък удар за мистър Уолдън.

Замислено гледах към гората, която изникна пред нас.

— Барон Стийл не поддържаше ли връзки с дами. Никой ли не го посещаваше на острова?

— Искате да знаете дали е имал приятелка? — Ерик замълча за миг. — Не, мисля, че нямаше. Във всеки случай не нещо сериозно. Защо питате за това, Кати?

— Там ли свършва островът? — отклоних аз въпроса, като посочих дърветата.

— Да. Но гората е доста голяма. Имаме още път. Чули ли сте вече легендата за камъка на тайните желания?

— Не. Тази история хубава ли е, или е тъжна?

— Добра история. В средата на гората се намира черна скала с формата на пирамида. Разказват, че преди много години, когато кракът на бял човек още не бил стъпвал тук, това било обредно място на индианците. Когато дошли първите пионери, те открили и този странен камък. В цялата област няма друг от този вид. И като забелязали, че индианците искат да го опазят от тях и не ги допускат до него, започнали да измислят фантастични истории. Твърди се, че желанието, което изречеш, когато за първи път видиш камъка, непременно ще се сбъдне…

— А ти пожелал ли си си вече нещо?

Ерик се изчерви и смутен се почеса по носа.

— Пожелах си да… да срещна момиче, което да е много хубаво и да обича конете като мене.

— И? Какво стана с желанието?

— Мисля, че ще се сбъдне. Понякога се чака малко по-дълго.

Засмях се. Ерик ме погледна раздразнено.

— Опитайте сама. Пожелайте си нещо. Но трябва добре да обмислите желанието си, защото имате право само на едно.

— Минете пред мене — каза Ерик. — Трябва първа да видите скалата, иначе няма ефект.

Леко смушках коня с шпорите. От двете страни на пътя растяха високи рододендронови храсти. Розовите цветове грееха сред тъмната зеленина на листата. Тъкмо бях доловила финия им аромат, и гората взе да просветлява.

По средата на яркозелена поляна лежеше гладка черна скала. Тъмният камък прикова погледа ми, а първата ми мисъл беше: „Тук бих искала да дойда с барон Стийл!“.

Тайнствената скала блестеше като полирана.

— Пожелахте ли си нещо? — попита Ерик, когато изравни коня си с моя.

— Мисля, че пропилях шанса си — прошепнах аз. — Проявих глупост. Това беше желание, което никога не може да се сбъдне.

Ерик скочи от седлото и ми помогна да сляза от коня. Тръгнахме един до друг към камъка.

Бавно прекарах ръка по гладката му повърхност. После облегнах челото си на нея, за да го разхладя. Странното ми желание бе събудило у мен безпокойство.

— Казваш, че е обсидиан?

Ерик кимна.

— Да, и странното е, че никъде в околността няма такъв камък. Трябва да е свлечен тук от ледниците в праисторически времена. Така поне казват в селото.

Огледах се. В малката горска поляна имаше нещо странно познато. Тя приличаше повече на частна градина с оградата си от високи рододендронови храсти.

— Какво прекрасно място за пикник — рекох.

— Така е — отвърна Ерик. — Но тук има и други такива местенца. Искате ли да идем до брега?

— С удоволствие — казах аз и малко след това отново бяхме на конете.

След няколко минути стигнахме брега.

— Е, харесва ли ви тук? — попита Ерик.

— Много е хубаво. Целият остров е хубав.

— Барон Стийл направи този плаж — каза Ерик, докато крачехме по финия бял пясък.

Имаше ли на острова, нещо, върху което да не бе работил този човек? Но не исках да задавам на Ерик този въпрос.

— Тук можем да направим пикник! — извиках въодушевено.

— Вие наистина сте чудесна! — каза Ерик и целият засия. — Кати, вие сте… вие сте…

— Каква съм?

— А, нищо — внезапно промърмори той смутено и заби върха на ботуша си в пясъка. — Иска ли ви се да погазите във водата?

Преди да довърши, аз вече изувах обувките и чорапите си. Хукнах към водата. Ерик ме последва.

Изведнъж той се спря и вдигна нещо от земята.

— Какво намери?

— Един черен камък, обсидиан. Като камъка на тайните желания! Погледнете! — Ерик ми подаде лъскавия камък.

— Ерик — казах аз и погледнах спусналото се ниско на хоризонта слънце, — не трябва ли да се връщаме? Късно е вече!

— Знаете ли какво? — каза той, докато седяхме на пясъка и навличахме чорапите върху мокрите си крака. — Вие сте много хубава — призна той, когато го погледнах въпросително.

Опитах се да бъда непринудена и казах:

— Ти също изглеждаш добре, Ерик.

— Наистина ли мислите така? — възкликна той. Гласът му прозвуча дрезгаво. — Сериозно?

— Да, да.

Завързах обувката си и се надигнах. Но преди да успея да се изправя, Ерик ме прегърна и ме целуна.

— Ерик! — Отблъснах го и скочих на крака.

— Простете, Кати — промърмори той. Страните му бяха пламнали. — Обичам ви, не исках да ви обидя.

Гледаше ме изпитателно. Не можех да му се сърдя.

— Не си ме обидил, но не бива да ме обичаш, Ерик — казах колкото може по-меко.

— Защо? — попита той рязко и улови ръката ми.

— Аз съм много по-възрастна от тебе и…

— Какво значение има това? Аз ви обичам. Вие сте просто чудесна. — Той смръщи вежди. — Имате ли си някого?

Реших, че само лъжата може да ме спаси. Щеше да е по-добре и за дълбоко смутения Ерик. Затова кимнах и казах:

— Да, Ерик. Така е. И много го обичам. Не го приемай тежко.

Сърцето ми се сви, когато видях разочарованието на лицето му.

— Моля да ме извините, Кати. Ще си отида, щом си намерите нов коняр.

— Не, Ерик! — погалих го леко по бледата буза. — Не искам да си отиваш! Не можем ли да бъдем приятели?

Той ме погледна сияещо.

— Не ми ли се сърдите? Много ви благодаря!