Мери Лий Фалкън
Сватба край вълчето езеро (5)

Беше вече късно, когато Кийнън се върна от сушата. Беше откарал Ерик и двете момичета.

Бях в библиотеката да си взема някаква книга за четене, когато чух гласове от вестибюла.

— Много закъсня. Видя ли…

Кийнън нетърпеливо прекъсна Браш:

— Не викай така! Къде е тя сега?

— Мисля, че е в библиотеката.

— Тогава по-тихо. — Гласовете се отдалечиха. Малко по-късно чух приглушено мърморене от кухнята. Отидох на пръсти до кухненската врата, за да ги чуя какво обсъждат.

— … каза да разбера какви са намеренията й. Дали иска да го продаде, или да го задържи. — В момента, в който долепих ухото си до вратата, говореше Кийнън. — Искат утре да го знаят. И ние двамата трябва да се срещнем утре с тях, за да…

Шумът от придърпан стол заглуши остатъка от изречението.

— Надявам се, че не планират повече такива неща като в последно време. — Гласът на Браш трепереше. — Вече не понасям цялата работа.

— Имай търпение. Ще… — Кийнън се прекъсна. Няколко мига цареше мълчание. — Какво беше това, Уолтър?

— Нищо не чух.

— На мен ми се стори, че чух нещо.

— Е, Рей, кой е нервен сега. Утре в лодката ще обсъдим всичко.

— Мислиш ли, че ще остане тук сама?

— Защо не? Има книги за четене, може да слуша плочи или да включи телевизора. Няма да скучае.

— Никак не ми е приятно, че я оставяме сама.

— Тя няма да има нищо против, Уолтър. А като се върнем, всичко вече ще бъде наред.

— Но ако не иска? След като момичетата няма да дойдат и Ерик има свободен ден?

— Тя е доста ядосана на Ерик.

— Рей, той е безобиден. Невъзможно е да знае нещо. Няма защо да се безпокоиш заради него.

— Каза ли й вече, че момичетата и Ерик утре няма да са тук? — попита Кийнън.

— О, съвсем забравих, Рей. Утре сутринта ще й кажа.

— Аз ще свърша това. Тебе не те бива за такива неща.

— А какво ще правим, ако поиска да дойде с нас? Помисли ли за това?

— Тя е на почивка. Не мисля, че ще поиска да ходи в това гнездо! А ако поиска, ще трябва да отложим срещата.

— Мисля, че ще продаде, Рей.

— Не знам. За нея това би било по-добре, но мисля, че не иска. Ти би ли живял в този замък?

— Ако е мой? Ама че въпрос. Бих си тръгнал още днес, без да се обръщам назад.

— И аз, Уолтър. Сам се ненавиждам. Много опити правих да намеря оправдание за това, което… — Кийнън изпъшка. — Няма вече спокойствие за мен. Ужасно е.

— Аз опитах да се моля. Но и на това вече не съм способен. Ако имаше съвсем малък шанс, съвсем мъничък, мисля, че…

— Полудя ли! Никога не би го направил! Ще бъде свършено с теб, Уолтър, така сигурно, както е сигурно, че седя тук! Знам какво ще стане, ако…

— Вече не ми се говори за това. — Гласът на Браш прозвуча уморено. Отново чух шума от плъзгащ се на пода стол. — Лягам си. Загазихме, Рей. Много загазихме.

Изтичах колкото можех по-бързо до библиотеката и седнах в едно кресло. Отворих книгата си и се престорих на погълната от нея. В следващия миг на вратата леко се почука.

— Извинете, че ви безпокоя, мис Брокнър — рече Кийнън от прага. — Исках само да ви съобщя, че утре Ерик и двете момичета няма да идват. Утре е свободният им ден. А, и още нещо. Уолтър и аз искаме утре да прескочим до сушата. Имаме да правим покупки и някои лични…

— Добре, мистър Кийнън. Кой ще се погрижи за конете?

— Аз ще ги нахраня, преди да тръгнем. Вие сигурно не искате да дойдете с нас, или?

— Не, не. Предпочитам да остана тук. Ще се пека на слънце и ще мързелувам.

Кийнън засия от облекчение.

— Имате ли нужда да ви донесем нещо? Ще го направим с удоволствие.

— Благодаря. Имам си всичко.

— Няма да се върнем по-рано от вечерта. Уолтър обаче ще ви приготви яденето.

— Няма нужда да го прави. С удоволствие ще си го приготвя един път сама. Инак прекалено много ще се разглезя тук.

Кийнън се засмя.

— Понякога сигурно е трудно… Това е съвсем различен живот, нали?

— Така е.

— А, извинете… Знам, че не би трябвало да ви задавам такъв въпрос… но, виждате ли, аз живея и работя тук… и затова искам да знам дали ще продавате Имперския остров, или…

Погледът ми бе привлечен като с магия от портрета над камината. Вгледах се в усмихнатото лице на барон Стийл, сякаш можех да прочета там отговора на въпроса.

— Да поддържаш острова и замъка в това състояние е едно предизвикателство. Затова не искам да продавам. Ако премине в чужди ръце, не знам дали ще се поддържа в стила на чичо и в духа на барон Стийл. Не искам да рискувам.

— Да, мистър Уолдън и барон Стийл много обичаха този остров. Веднъж чух барона да казва: „Ако някой поиска да ме махне оттук, може да го направи само в ковчег“.

— Не му се е наложило да напусне острова, макар че лежи в ковчег — казах тихо, като внимателно наблюдавах мъжа пред мене.

— Така е. На мистър Уолдън не би му дало сърце да го погребе на чужда земя. Той беше толкова добросърдечен.

Когато говореше за чичо ми, в гласа му се чувстваше само искрено възхищение и симпатия. Но станеше ли дума за барон Стийл, те се заменяха с неприязън. Докато наблюдавах критично Кийнън, изведнъж се запитах дали това не бе по-скоро страх от нещо.

— Е, значи ще задържа Имперския остров и ще го поддържам така, сякаш чичо е жив.

Кийнън кимна.

— Мисля, че и той би искал това. Чичо ви сигурно щеше много да ви обича, мис Брокнър… — Той хвърли бърз поглед към часовника си и смръщи чело. — Късно стана. Лека нощ, мис Брокнър.

— Лека нощ, Кийнън — отвърнах замислено.

 

 

Когато той затвори вратата след себе си, изведнъж се почувствах много самотна. Стана ми студено. Треперех с цялото си тяло и имах чувството, че от всеки ъгъл ме наблюдават невидими очи.

Трябваше да събера целия си кураж, за да стана и отида в стаята си. Веднага залостих вратата.

Защо изведнъж ме обзе този страх? Какво ставаше с мене? Бях говорила така храбро пред Ерик, а сега се чувствах безпомощна.

Докато се събличах, се питах дали Кийнън и Браш наистина имаха намерение да ме оставят сама на острова. И дали тук дебнеше опасност и когато тях двамата ги нямаше?

Дълго не можах да заспя. Едва призори потънах в кратка, неспокойна дрямка.

— Добро утро, мис Брокнър — каза Кийнън на следващия ден. Изглеждаше безгрижен и беше много любезен. — Ние тръгваме. Наистина ли няма нищо да ни поръчате?

Тъкмо се канех да потвърдя, когато изведнъж ми хрумна нещо.

— Ах, бихте ли ми донесли два пакета захар на бучки… За конете, нали разбирате.

— Добре. Значи довечера се връщаме.

Малко по-късно се спуснах с кученцата в градината. Но не можех да се наслаждавам на красивата природа. Тайнствената врата не излизаше от ума ми. Вратата, която водеше към подземието.

Поиграх си с животните, после реших да потърся в кухнята фенерче. И за своя изненада открих там голяма, продълговата туристическа лампа.

Изтичах в стаята си и се преоблякох. Сега вече можех да се отправя на разузнаване.

Тъкмо бях стъпила на първото от стъпалата, водещи в тъмнината, когато зад гърба ми блесна ярка светкавица. Изпуснах лампата от уплаха. Потърсих пипнешком дръжката на вратата, за да се върна. Тогава блесна втора светкавица и… стените на замъка се разтърсиха.

Гръмотевици! Облекчено въздъхнах и се наведох за лампата. За щастие тя не се беше счупила. Силен дъжд зашиба прозорците на вестибюла. Буря!

Осветих с лампата широката каменна стълба и бавно се спуснах по нея. Миризмата на кожа и алкохол ставаше все по-силна.

Светлината падна върху сиво-белия мраморен под в подножието на стълбите. Спрях за миг и поех дълбоко въздух. На стената открих ключ за осветлението и го натиснах.

Смаяно се огледах. Помещението долу потъна в топла светлина. Стените бяха облицовани със светло дърво. По дължината на три от тях беше разположен кръчмарски тезгях. По средата имаше маса за тенис, отляво — масичка с шахматна дъска и фигури. Светлите дървени стени бяха окичени със стари оръжия, въдичарски пръчки и картини.

После открих една врата. Бързо прекосих помещението и я отворих. Пред мен се изпречи водна площ. Това бе най-големият плувен басейн, който бях виждала в живота си. На стената зад гърба ми беше окачена огромна кварцова лампа.

Защо Кийнън криеше от мене всичко това? Тук нямаше нищо необикновено. Замислено стоях пред малката масичка за шах. Фигурите бяха наредени така, сякаш играта е била неочаквано прекъсната. А после забелязах още нещо… До масата имаше само един стол. Значи някой бе играл сам? Барон Стийл? Той ли е бил? Извикал ли го беше някой? Следователно смъртта му бе попречила да завърши играта си.

Отидох до бара насреща и отворих един от шкафовете. Вътре имаше скъпи чаши. В следващия намерих бутилки. Бутилки с различно съдържание. Марки, които никога не бях виждала. Въпреки големината му в помещението имаше нещо интимно.

Погледът ми попадна на една картина, изобразяваща черен жребец. Черния Диамант? Приближих се. Картината висеше малко накриво и аз поисках да я изправя. Един стърчащ пирон пречеше на това. Опитах се да го извадя и чух зад гърба си странен шум.

Изплашено се обърнах и видях как част от ламперията на стената се плъзна встрани и откри една врата. Поиска ми се да побягна, но не можех да мръдна от мястото си.

Ще влезе ли някой през тази врата? Почаках известно време. Но не се случи нищо. Тогава в мен се събуди любопитството. Бавно отидох до вратата. Протегнах ръка към дръжката, представляваща топка с орнаменти, и я завъртях.

Вратата се отвори със скърцане. Пред погледа ми се откри мрачен коридор. Стените и таванът му бяха покрити с прашни паяжини.

Този коридор ли искаше да скрие Кийнън? Лъхна ме влажен, спарен въздух. Запалих фенера и тръгнах предпазливо напред. Коридорът завиваше и стигаше до голямо помещение, пълно със стари неща. В дъното му имаше голяма мраморна стълба. Но вратата, до която тя водеше, беше заключена.

Плъзнах лъча на фенера по стените. Открих още една врата. През нея се влизаше в друг коридор. Стъпките ми кънтяха глухо по влажния под. Спареният въздух почти ме задушаваше. Сетне пред мене се изпречи отвор, закован с дъски. До него лежала каменни отломъци.

Това ли бе опасната част на подземието, за която говореше Кийнън? Но в следващия момент съзрях до купчината камъни една врата, която в никакъв случай не беше стара, а, напротив, от ново дърво. Явно бе поставена съвсем наскоро.

Светлината на фенера ми даваше кураж. Опитах се да отворя тази врата. Както и очаквах, беше заключена. Зад нея беше тайната на Кийнън. Вече бях сигурна, че вървя по вярна следа.

Тогава открих на стената до вратата връзка ключове. Изправих се на пръсти и успях да я достигна. Два от ключовете бяха ръждясали, но третият бе нов и лъскав. Това трябваше да е ключът от вратата пред мене.

С трепереща ръка го пъхнах в ключалката, бавно го завъртях и отскочих настрана, когато вратата рязко се отвори.

Прекарах лъча на фенера през помещението. И трепнах изплашено. Чух дрънчене на вериги и с мъка потиснах вика си, когато видях някаква призрачна фигура да се надига от пода. Със страшен вик на болка тя се свлече отново. Фенерът се изплъзна от треперещите ми ръце.

Бързо се наведох да го вдигна, като боязливо поглеждах към фигурата. Тръшнах вратата след себе си. Отново чух дрънченето на веригите и тихо стенание.

Едва успях да завъртя ключа. Коленете ми се подгъваха. Не помнех как съм се озовала отново във вестибюла.

Облегнах се на тежката дъбова врата и притиснах с две ръце сърцето си, което биеше лудо.

Тази сянка! Ето го съществото, което крещеше така ужасно. Ето я тайната на Браш и Кийнън! Защо го бяха оковали във вериги? Нима бе толкова опасно, че да го затворят в подземието? Да го измъчват?

Върнах се в помещението с бара, за да затворя скритата в стената врата и да окача картината на мястото й. После оставих фенера в кухнята и се качих в стаята си.

Седях в едно кресло до прозореца, потънала в размишления. Сигурно Ерик не знаеше нищо за това, което току-що видях. Но Браш и Кийнън се бояха от него. Защо? Нищо не разбирах.

Сега, когато бях отново на сигурно място, се упреквах за своята страхливост. Защо не бях видяла какво беше това същество? Та то беше оковано. Нищо нямаше да може да ми стори. Защо се уплаших като дете?

Погледнах часовника си. Имаше ли време да сляза още веднъж? Изпитвах жал към бедното, измъчено създание, затворено в мрачното подземие.

Беше още ранен следобед. Взех решение да опитам още веднъж, но точно в този момент чух гласове от вестибюла. Затръшна се врата.

Излязох на стълбите. Кийнън ме видя и тръгна към мене.

— Мис Брокнър! Случи се нещо ужасно — каза той задъхано.

Първата ми мисъл беше: Ерик!

— Какво? — попитах, изпълнена със страх.

— Ан е претърпяла злополука. Ранена е.

— Тежко ли? Как е станало? — прошепнах и заслизах с треперещи колене по стълбите.

— В болницата е, със счупен глезен и многобройни порязвания и ожулвания. Но сестрата каза, че вероятно ще я изпишат утре. — Кийнън изтри чело с опакото на дланта си. — Била е с приятеля си. И той някак е загубил контрол над колата на остър завой… Излезли от шосето и са паднали в един ров. Колата се преобърнала…

— Той също ли е ранен?

— Не много тежко. Имал е голям късмет. — Кийнън поклати глава и каза тихо: — Тя е толкова хубаво, мило момиче. И толкова работливо.

— Да, така е. Видяхте ли я?

— Само за няколко минути. Родителите й бяха там и не исках да ги смущавам.

— Значи известно време няма да може да работи за нас.

— Ще се оправим, както можем.

— Мистър Кийнън, докато ви нямаше, аз поразмислих дали няма да е добре да възстановим подземието. Не искам нищо в замъка да запада. Искам всичко да бъде в образцов ред, когато дойда да живея тук.

Изражението на Кийнън вече не беше любезно и приветливо, както преди миг. В него прочетох страх. Той с мъка се владееше.

— Но това наистина не е нужно — каза той след малко. — Това, че подземието не е много сигурно, не застрашава замъка. Наистина. Ще бъде излишен разход.

— Трябва сама да се убедя в това. Искам да го разгледам, мистър Кийнън.

— Моля ви, недейте, мис Брокнър. Не искам да бъда отговорен, ако нещо ви се случи. Забравете това подземие. Правете каквото искате и където искате, но тук горе, в замъка, не в мазето. Повярвайте ми, това ще бъде съвсем напразно харчене на пари.

Кийнън бе извън себе си. Реших да не измъчвам повече клетия човек.

— Е, хубаво. Може би идеята не е толкова добра, колкото ми се струваше преди малко. Разбира се, не желая да пилея пари на вятъра.

Видях как мускулите на лицето му се отпуснаха. Той кимна мълчаливо и се упъти към кухнята.

Замислено останах да стоя в подножието на стълбите. Мислите се гонеха в главата ми. Ако само знаех причината за странното поведение на Кийнън! Не можеше страхът му да идва единствено от това същество.

Но не исках да сляза сама в подземието. Реших да посветя и Ерик в историята. С него щях да сляза следващия път.

 

 

На другата сутрин веднага след закуска отидох в конюшнята и извиках Ерик.

— Тук горе съм, Кати! — чух да ми отговаря.

Вдигнах глава към горния етаж на конюшнята, където се съхраняваше сеното.

— Много ли си зает, Ерик?

— Не много. Защо не се качите? Искам да ви кажа нещо.

Огледах се за Кийнън или Браш, а после с помощта на Ерик се изкачих по стълбата.

— Елате тук — рече той и ме изтегли за ръката. — Вчера се поослушах из града. Исках да узная нещо за Кийнън и Браш. И знаете ли какво…

— Едва ли е по-добро от това, което аз открих вчера.

Ерик махна нетърпеливо с ръка.

— Знаете ли, че тези две чудовища бяха в града?

— Разбира се. Те ми казаха.

— А знаете ли какво правиха там?

— Пазарували са, предполагам. Ерик, престани да си играеш на детектив. По-добре ме изслушай.

— Не, най-напред вие ще ме изслушате. Аз ги видях вчера в града. Прокрадваха се през улиците, изглеждаха много тайнствено, не говореха с никого. Тръгнах след тях да видя какво ще правят.

— Нямам търпение за такива подробности — казах аз, измъквайки сламки от един куп сено. — Какво правят и с кого се срещат, това не ме засяга. Имам нужда от твоята помощ, Ерик.

— Трябва да чуете с кого се срещат, защото мисля, че тук се крие нещо. Те нещо кроят. Затова мисля, че ще е по-добре…

— Ерик! — Гласът на Кийнън идваше отдолу, от конюшнята. — Ерик, къде си, по дяволите?

— Тук горе, мистър Кийнън — отвърна Ерик спокойно и се наведе надолу. — Какво има?

— Едно от жребчетата се е оплело в храсталаците край реката. Върти се като бясно и ще се измъчи до смърт, ако не го извадим.

Слязох след Ерик по стълбата. Не обръщах внимание на бялата си пола, нито пък на Кийнън. Двамата вече бяха излезли от конюшнята, когато стъпих долу.

След кратко колебание ги последвах. После безпомощно гледах как освобождаваха изплашеното животно.

— Наранило се е — каза Ерик. — Как го открихте, мистър Кийнън?

— Бях забравил нещо в лодката и като отидох да го взема, го чух.

Ерик измърмори нещо под носа си и ме погледна.

— Трябва да го занесем в конюшнята и да го превържем.

Той взе животното на ръце и се упъти към конюшнята. Там внимателно го сложи на земята.

— Моля ви, подръжте го за малко. Ще отида до стаичката на барон Стийл да взема превръзки.

— Добре — отвърнах аз и се опитах да държа неспокойното животно. Това изискваше цялото ми внимание. Чух, че Кийнън излезе, но помислих, че отива при лодките. Малко след това се сепнах. Ерик изкрещя, после чух тъп звук от падане. Изтичах до вратата и видях Ерик. Той лежеше пред вратата на двора. С лицето надолу.

Кийнън дотърча, аз оставих жребчето и също хукнах към Ерик.

— Ерик… какво стана?

Вдигнах очи към Кийнън. Лицето му беше разкривено като маска.

— Паднах на болната ръка — изохка Ерик.

— Хайде, стани! — Кийнън му подаде ръката си.

— Оставете ме! — изкрещя момчето и се изправи на колене, олюлявайки се. — Направихте достатъчно!

— Ерик, какво значи това? Мистър Кийнън, трябва веднага да го заведем в болницата.

Кийнън кимна.

— Не бъди толкова вироглав, момче. Дай да ти помогна.

Ерик ме погледна укоризнено и позволи на Кийнън да му помогне. После със стон се свлече върху една купчина слама.

Клекнах до него и прегледах ръката му.

— Костта не е спукана, слава богу. Но трябваше да поставим шина.

— Ще потърся нещо — каза Кийнън и тръгна към бараката със сечивата.

— Кати — пошепна Ерик. — Кати, кажете ми как така паднах. Трябва да е имало нещо…

Погледнах към вратата, станах и огледах мястото.

— Изглежда, че си се спънал в едно гребло, което трябва да е стояло в ъгъла. Сега е на земята.

— Греблото? Там нямаше гребло. Аз храних Графинята, за което ми беше нужно греблото и то трябваше да е още в бокса…

— В бокса няма гребло, Ерик — поклатих аз глава.

— Кийнън! Той го е поставил.

— Остави това, Ерик! Не се вълнувай сега. Ще те откараме в болницата. Моля те, стой спокойно.