Даяна Палмър
Безценно момиче (9)

Глава 9

След като двамата отпътуваха, денят започна да се влачи безкрайно бавно. Кена се постара да не се пречка, когато хората от кетъринга пристигнаха и започнаха подготовката за вечерта. Цветарят донесе поръчаните от Аби украси, а Ангъс се затвори в кабинета си, докато младата жена помагаше на госпожа Коул при последните приготовления в хола.

Масите изглеждаха прекрасно — върху бели ленени покривки бе наредено най-хубавото сребро на Аби, имаше букети от свежи цветя и плата, които чакаха да бъдат напълнени. Кухнята гъмжеше от работниците на кетъринг фирмата, които бяха започнали да приготвят ордьоврите и коктейлните сандвичи. Аби обикаляше навсякъде, като се опитваше да наглежда едновременно всички, но с напредването на следобеда ставаше все по-обезпокоена. Тя погледна часовника си, когато се присъедини към Кена в хола за бърза чаша кафе.

— Досега трябваше да са се обадили от летището — прошепна възрастната жена. — О, къде ли са? Гостите ще бъдат тук след няколко часа… Кена, мъжете изобщо не се съобразяват — оплака се тя, преди да стане и да тръгне обратно към кухнята. — А после се оплакват, че жените мърморели с часове.

Кена само се усмихна.

— Ще си дойдат скоро — увери я, опитвайки се да не мисли, че самолетът вече се бе повреждал веднъж.

За да се отвлече от собственото си безпокойство, младата жена излезе да се поразходи с Пууч. Той я следваше лениво, като спираше от време на време да лае в сенките на гората. На брега на езерото, докато хвърляше парченца хляб на лебедите, Кена остави ума си да се носи към по-приятни мисли. Поне щеше да има нещо, което да си спомня за Рейгън, когато той се върне в Ню Йорк. Ще скъта в най-дълбоката част на съзнанието си сладките мечти и късчетата щастие, за да ги изважда през самотните си зимни нощи.

Ех, да можеше само той да преодолее скръбта си. Тя щеше да му помогне. Не че искаше от него да забрави напълно Джесика. Любовта се изявява в толкова много форми, всяка една от които е малко по-различна и специална. Възможно е да се обича повече от веднъж, и тя нямаше право да завижда на Джесика за онази част от живота му, която бяха споделили заедно. Мъжът заслужаваше да бъде обичан дълбоко и безусловно. Колко жалко, че беше взел решение да живее без любов до края на живота си.

Тя разроши козината на кучето и двамата тръгнаха обратно към къщата. Аби тъкмо идваше по алеята да я търси. На лицето й бе изписано силно безпокойство.

— Какво има? — попита младата жена без предисловие, опасявайки се от най-лошото.

— Самолетът е паднал — каза Аби дрезгаво.

Кена замръзна по средата на пътя, докато светът около нея сякаш почерня и умря. Не, това не можеше да е вярно!

— Самолетът? — повтори безизразно.

— Да — отвърна Аби и приближи да я прегърне — О, Кена, те са се разбили с проклетото нещо — простена и рухна напълно. — Синовете ми, моите момчета…!

Сега вече Кена повярва, защото никога не бе виждала Аби Коул да плаче. Вцепенена, обгърна с ръце по-ниската жена, и когато реалността я застигна, усети в себе си смразяваща болка. Самолетът е паднал, разбил се е с Рейгън и Дени. Може би Рейгън е мъртъв. Никога не се бе чувствала толкова ужасена. Това я връхлетя като черна болест, заслепиха я сълзи.

— О, не — прошепна, сякаш думите можеха да спрат кошмара, преди да е започнал. — Не.

— Проклет самолет — изръмжа от мъка Аби, гласът й се пречупи. — Проклет, проклет самолет! Уверяваха ни, че е безопасно…

Кена я успокояваше с ръце, вцепенени от студ и уплаха.

— Как се е случило?

— Още не знаем. — Жената се отдръпна и избърса очите си с голяма носна кърпа, преди да я подаде на Кена, която не бе осъзнала, че по бледите й бузи се търкалят огромни сълзи. — Всичко, което научихме, е, че са напуснали Грийнвил преди няколко часа. Когато не са кацнали на летището, дежурният служител ни потърси. Той ни е близък приятел. Свързал се е с летището на Грийнвил, за да разбере кога са излетели и какъв е летателният план. Планините… Освен това и вали… О, боже мой, защо от всичките дни точно днес трябваше да се състои тази глупава среща? На моята годишнина…!

— Всичко ще бъде наред — успокои я тихо Кена, произнасяйки празните фрази, които се използваха в моменти като този. Думи, които не означаваха абсолютно нищо.

— Надявам се, Кена — въздъхна Аби. — Надявам се да е така! Хайде! Отиваме на летището. Не мога да седя тук и да чакам да се обадят по телефона. Трябва да бъда там, където мога да разбера нещо.

Когато стигнаха пред къщата, Ангъс вече вадеше от джоба си ключовете за колата. Лицето му — сурово и мрачно, толкова приличаше на лицето на Рейгън, че Кена избухна в нов порой от сълзи.

— Рейгън е пилотирал — съобщи им той, когато се качиха в мерцедеса и потеглиха към летището. — Синът ми е опитен летец, участвал е в бойни мисии. Ако е възможно този самолет да бъде приземен успешно, той ще го направи.

— Повечето инциденти стават заради пилотска грешка — съгласи се Аби, — но понякога се случват и заради отказ на оборудването. А проклетият самолет вече падна веднъж — припомни тя на съпруга си с треперещи устни.

Кена седеше на задната седалка, вцепенена от страх, слушаше, но без да се включва в разговора. „Рейгън… — шепнеше тя. — О, Боже, моля те, нека Рейгън да е жив, моля те, не го оставяй да умре. Моля те, не го оставяй да умре.“

— Ако се измъкнат благополучно от тази ситуация, ще разглобя тази машина на части и ще я дам за претопяване — обеща рязко Ангъс.

— Имат ли въобще някаква представа къде може да са паднали? — попита Аби. — В планините около Токоа или близо до Робертстоун…

— Те са по курса на полета им — промърмори Ангъс.

— Да, но вали. Може да са се отклонили от курса. Или ако уредите са в неизправност… Ангъс, не мога да понеса да загубя и двамата — рухна тя. — О, Боже, виждала съм толкова много самолетни катастрофи! Зная прекалено много за това, което се случва, неща, които никога не излизат в печата, защото са твърде ужасни.

— Стига — тихо каза Ангъс. — Просто се успокой и спри да мислиш за най-лошото. Не се натоварвай с проблеми, скъпа.

— Съжалявам. — Аби избърса очите си и се обърна назад към Кена. — Добре ли си?

Младата жена кимна.

— Ще мине ли много време, преди да узнаем нещо?

Ангъс вдигна рамене.

— Нямам представа — отговори й измъчено с дълбокия си глас. Ръцете му стиснаха волана. — Може да имаме късмет.

— Нашата годишнина — прошепна Аби нещастно и отново зарони сълзи. — Помолих кетъринг фирмата да се погрижи за гостите, ако не се върна, бе твърде късно да се откажем и аз… не мога да започна да се обаждам на хората сега…

— Малко по малко, Аби — каза Ангъс нежно. Той се пресегна и хвана ръката на жена си в своята и я стисна здраво. — Ще чакаме, ще се молим и ще се надяваме за най-доброто.

— Да, Ангъс — съгласи се през сълзи тя и отвърна на жеста му.

Кена ги наблюдаваше и започна да разбира какво вижда Аби в по-възрастния мъж. Рейгън прилича на него, помисли си тя. Силен и нежен и в същото време твърд като скала, когато жената има нужда от опора. Тази мисъл предизвика отново сълзи в очите й и тя извади кърпичка от чантата си.

По-късно, сгушена до госпожа Коул на голата дървена пейка пред летищната служба, Кена гледаше сивите облаци с невиждащи очи. Независимо от факта, че самолетът бе закъснял и вероятно бе паднал някъде, тя не можеше да престане да го търси в небето. Грийнвил бе на по-малко от два часа път с кола от Гейнсвил, разстоянието бе почти нищожно. Какво би могло да се случи? Възможно е бурята да ги е отклонила от курса, но ръководителят на полетите каза, че не са съобщили по радиостанцията за подобно нещо. Службата в Атланта му се обадила, когато двумоторният самолет закъснял и те провели телефонно търсене от летище на летище на липсващия пилот и неговия пътник.

— Предполагам, че ако останем тук, ще подгизнем — каза Аби, — но проклета да съм, ако мога да вляза вътре и да слушам… — Гласът й се прекърши, заглъхна и тя отново избухна в сълзи. — Не мога да понеса да ги загубя. Аз няма да мога да понеса да ги изгубя — призна тя.

Ридаейки, младата жена силно я прегърна.

— Нито пък аз — прошепна Кена. Долната й устна затрепери и пистата се замъгли пред очите й. — Аби, ако нещо се случи с него, не мисля, че мога да продължа да живея.

Възрастната жена се отдръпна, за да погледне в измъчените очи на момичето.

— Рейгън? — попита тя.

Кена кимна.

— Рейгън.

— Скъпа моя — каза госпожа Коул безпомощно. Тя обви ръце около по-младата жена и двете останаха под дъжда, утешавайки се взаимно, докато небето потъмня и мъглата ги обгърна.

Ангъс им донесе по чаша горещо кафе.

— Скоро ще се стъмни — каза им. — Няма да започнат да ги търсят до утре сутринта, ако се стигне до там — той сви широките си рамене, докато оглеждаше небето.

— Дори и да са се приземили безопасно, вероятно ще е необходимо време, за да стигнат до телефон. Има много населени места от тук до Грийнвил.

— Да, вярно е — обади се Аби вцепенено. — Но има и много хълмисти места — на запад в планините.

— Елате вътре — каза съпругът й нежно. — Ще се простудите, ако останете тук.

— Не мога да стоя вътре — прошепна Кена.

— Нито пък аз — съгласи се и Аби. — Ще ни се обадиш ли…?

— Ангъс! — извика управителя на летището. — Ела тук!

Ангъс замълча, като че ли искаше да защити жените от това, което можеше да чуе, сякаш искаше да им забрани да отидат с него. Но те бяха вече на крака и изглеждаха готови да се бият с него, ако се опита да ги спре. Той сви рамене и ги поведе към офиса. Управителят се смееше. Смееше се!

— Те са добре — каза им без предисловия, с микрофон в ръка. — Рейгън е успял да приземи самолета, но са се измокрили и измръзнали, докато са чакали спасителите. Кацнали са на някакво пасище в Североизточна Джорджия.

— Какво по дяволите се е случило? — поиска да разбере Ангъс, когато страхът отстъпи място на гнева.

— Таблото с контролните уреди се запалило и е трябвало да го гасят. Рейгън успял да се справи навреме, така че предавателят за аварийна локация е останал непокътнат. Но навигационното оборудване било унищожено и те се отклонили от курса. Частен самолет е уловил сигнала и съобщил на наземните спасителни служби. — Мъжът се усмихна. — Искате ли да ви кажа какви са шансовете на двумоторен самолет да кацне на пасище? Добре, че е летял на изтребители във Виетнам, нали, Ангъс?

Ангъс се смееше, в очите му имаше сълзи на облекчение.

— Така е — съгласи се той, когато спря да си поеме дъх. — Къде са сега?

— На път за насам — каза операторът, усмихвайки се. — Един стар приятел, пилот, ще ги докара със самолета си.

Кена отправи безмълвна молитва на благодарност, докато тихо плачеше заедно с Аби. Светлината в живота й се върна. Въпреки проливния дъжд и мрака на последните няколко часа, беше прекрасно, че е жива и в един и същи свят с Рейгън. Дори да не го види никога отново, всичко щеше да бъде наред. Той беше жив. Благодарение на Бог, той бе жив.

Следващият половин час сякаш се проточи цяла вечност. Докато пиеше кафе с другите, младата жена наблюдаваше тъмното небе с очи, жадни да съзрат любимото лице. Тя бе раздърпана и цялата мокра. Един от хората на летището й даде пуловер, а Аби бе наметнала якето на Ангъс, но Кена дори не чувстваше студ.

Когато един едномоторен самолет се приземи и рулира, за да спре на плаца, Кена се затича към него. Не я беше грижа за глупавата й гордост или пазенето на тайни. Обичаше Рейгън и не я интересуваше, че ще се издаде и дали някой ще разбере. Сега нищо друго нямаше значение, освен да го докосне и да го подържи, за да се увери, че той наистина е жив, а не просто плод на измъченото й въображение. Не си даваше сметка, нито за Аби и Ангъс зад нея, нито за другите хора.

Рейгън и Дени излязоха от самолета и се спряха, като я наблюдаваха как тича към тях. И двамата бяха мокри, също като нея. По лицето на Рейгън имаше рани от порязване, а сакото му беше раздрано. Дени го държеше за ръка. Бяха живи!

— Рейгън! — извика младата жена, звучеше като някой, който се връща от ада.

Тя се устреми право към него, без да забелязва Дени или изненадания израз в тъмните очи на Рейгън, когато той разтвори ръце, за да я посрещне. Тялото й се удари в неговото. Тя го прегърна, притисна го с цялата сила на треперещото си тяло. Очите й се замъглиха от пороя сълзи. Той беше в безопасност. Почувства го топъл и солиден, усети дъха му в ухото си. Той беше в безопасност.

Ръцете му жадно я обгърнаха, болезнено се притиснаха към гърба й и почти я смачкаха в огромното му тяло. Лицето му се сгуши в нейното, докато търсеше да намери устата й. Целунаха се жадно, превзеха устните си с гореща, дива болка, която ги отведе далеч от ситния дъждец и любопитните погледи. Тя се притисна в него, почувствала го как трепери, като се наслаждаваше на натиска на големите му ръце и всепоглъщащата сила на устните му.

Кена не видя как Дени прегръща родителите си, нито осъзна кога ръката на Ангъс докосна гърба на Рейгън, нито любещия поглед на Аби. Цялото й същество бе съсредоточено да покаже на Рейгън огромната й радост от факта, че е жив. Че си е у дома.

След няколко дълги минути той вдигна глава. Очите му блестяха със странна необузданост, когато я погледна, цялото му тяло трепереше. Също като нея, но по съвсем друга причина, въобразяваше си тя. Остави ръцете си да се отдръпнат от него, но не можа да откъсне поглед от очите му. Пръстите й докоснаха лицето му.

— Ранен си — прошепна, хлипайки.

— Не — каза той със странно разтреперан глас, — това е просто драскотина.

— Бяхме толкова притеснени — прекъсна го Аби, използвайки възможността да го прегърне. — Приземяване на пасище. Това е нещо ново.

— За няколко минути беше опасно — засмя се Дени, поглеждайки от пребледнялото лице на Кена към мрачната, зачервена физиономия на Рейгън. — Но бойната подготовка на брат ми помогна. Ъъъ, татко, самолетът…

— По дяволите, самолета — изръмжа Ангъс, стиснал с топлота ръката на Рейгън. — Ще разтопим това, което е останало от него, и ще купим нов.

— Слава богу, че разполагахме със спасителни жилетки — отбеляза Дени. — Използвахме ги, за да смекчим удара върху лицата си.

— Ръката ти счупена ли е? — попита Ангъс по-малкия си син.

— Не мисля, но по-добре да минем през спешното отделение на болницата и да проверим — въздъхна Дени. — И двамата се понатъртихме малко.

— Ще го направим — съгласи се възрастният мъж. — Имате десет дни, за да напишете доклад за случая и да го подадем в Националния съвет за безопасност на транспорта.

— Аз им се обадих, преди да тръгнем за насам — каза Рейгън на баща си. — Те ми изпратиха формулярите.

Той звучеше развълнуван, но Кена предполагаше, че има право да бъде в подобно състояние. Гледаше го с очи, широко отворени от страх, облекчение и безпокойство. Аби потисна една многозначителна въздишка.

— По-добре да тръгваме — промърмори Ангъс. — Момчета, нямате представа колко много оценявам вашата помощ — започна той, като се отправи към летищния персонал, за да изрази своята благодарност.

— Добре ли си? — попита Аби Дени, като го подкрепи с ръка около кръста.

— Добре съм — отвърна й той с усмивка.

Кена със закъснение се отдалечи от Рейгън да прегърне Дени.

— Съжалявам, че си ранен — каза тя вцепенено. — Но толкова се радвам, че и двамата сте живи.

— Ще се върна след малко — каза Рейгън тихо и пристъпи в офиса, където бе влязъл баща му.

— Направи страхотно шоу, нали знаеш? — промърмори с кисела усмивка Дени, като погледна надолу към Кена. — Не може да целуваш мъжете около себе си, по този начин, освен ако не си доста хлътнала, а Рейгън не е глупав.

Тя въздъхна с уморена усмивка.

— Добре, че се връща в Ню Йорк, нали? — попита тя нещастно. — Не искам да ме гледа състрадателно.

— Ако начинът, по който те целуна преди малко е от съжаление — прошепна Аби, — аз съм патка.

— Той нямаше голям избор, тъй като аз го целунах — каза Кена. Тя отстрани косата от очите си. — В края на краищата, това няма значение. Предпочитам двамата да сте живи, отколкото да пазя гордостта си.

— Амин — усмихна се Аби. — Хайде, да ви водим в спешното отделение.

— Партито — възкликна Дени, когато си спомни.

— Сигурна съм, че гостите си прекарват страхотно — каза майка му небрежно. — Така ще направим и ние, когато се доберем до там. Какъв хубав подарък за годишнината ни, скъпи мой — добави тя и се протегна да го целуне с усмивка. Дени само се засмя и също я целуна.

По обратния път за вкъщи, мерцедесът беше препълнен. Лекарят в спешното отделение бе поставил превръзка около изкълчената китка на Дени и бе почистил драскотините по смуглото лице на Рейгън. След което им беше дал удостоверение, че са здрави.

Кена седеше притисната между двамата мъже, усещайки до крака си твърдото бедро на Рейгън, а рамото му докосваше нейното. Ако това го смущаваше, то той не го показваше.

Не казваше нищо, остави Дени да разкаже мъчителната история на принудителното кацане. На Кена й беше достатъчно да седи до него. Толкова малко нещо, а предизвикваше такова голямо удоволствие. Тя се облегна на седалката и затвори очи, докато разговорът около нея звънтеше в ушите й, без да има смисъл.

Къщата беше пълна с любопитни хора, непознати на Кена. Те наобиколиха семейство Коул, когато влязоха, и Ангъс обясни какво бе станало.

— Във всеки случай — каза той на гостите, — вълнението свърши и ако ни извините за малко, докато се преоблечем, ще бъдем скоро при вас. Сигурни сме, че сега има какво да празнуваме! — И тръгна нагоре по стълбите.

Кена бързо се преоблече във вечерната си рокля и прокара четка през късата си коса. Сложи си тънък слой бледо червило и благодари отново, че Рейгън е жив. Че и двамата мъже са живи, поправи се тихо. Е, сега той знаеше истината, помисли си отчаяно. Всички я знаеха.

Със свито сърце се върна обратно долу, за да се присъедини към останалите. Със сигурност това щеше да бъде последният път, когато ще види Рейгън. Вероятно и за двамата така ще бъде най-добре. Би било толкова срамно за него, колкото и за нея, всички да знаят, че е влюбена в него.

Аби стоеше в салона, отделно от Ангъс, с чаша шампанско в ръка.

— Пий, скъпа — каза тя на Кена и повдигна пълна чаша от масата. — Налях я за теб.

— Благодаря. — Тя претърси с поглед стаята. — Къде е Дени?

— На телефона. Говори с Марго — добави възрастната жена с усмивка. — Тя се обади току-що и той я забавлява с разкази за своята смелост. Не е ли страхотно?

Кена се засмя.

— О, да, така е. Мисля, че този път се хвана, нали се сещаш.

— Е, това ще бъде трудна задача — наблюдаваше я Аби. — Но аз я харесвам, тя е приятна. И сме спокойни, като знаем, че не го преследва заради парите му. Това притесняваше всички ни, преди да разберем за семейството й.

Младата жена кимна, загледана в чашата си. Бе склонна да забрави колко богато семейство бяха. Те не парадираха с това, което имаха, и не гледаха надменно на другите хора.

— Прозвуча ужасно, нали? — каза Аби дрезгаво и докосна леко ръката на събеседничката си. — Звучи, сякаш съм подозрителна към всяка жена, която погледне към синовете ми. Кена, никой, който те е видял този следобед с Рейгън, не може да те обвини, че си златотърсачка. Знаеш ли, никога не съм виждала хора да се целуват по този начин — освен себе си и Ангъс, преди години. Разбирах какво чувстваш. И това не е внезапна жажда за пари.

— Знаех, че нямаш предвид мен — каза тихо Кена. Тя вдигна очи и погледна към Рейгън, изпълнена с любов и благодарност за неговата безопасност. Сякаш усетил търсещия й поглед, мъжът се взря в очите й. И за няколко секунди, времето сякаш спря, докато той не се обърна към баща си.

— Той мислеше, че ще се омъжиш за Дени — каза Аби рязко. — Така ли е? — Тя отпи от чашата си. — Има ли причини да мисли така?

Младата жена кимна.

— Ние, ъъъ, мислехме, че може да го накараме да ревнува. — Сълзи замъглиха очите й. — Не е ли смешно? — Тя се обърна. — Не мисля, че тази вечер мога да издържа повече. Ще бъдете ли ужасно обидена, ако ви кажа лека нощ и отида да си легна?

— Но още е едва десет часа, скъпа — възрази меко Аби. — Не си изтанцувала дори и един танц — добави тя, и кимна към двойките, които се движеха на фона на възхитителната музика, изпълнявана от малкия бенд, нает специално за случая.

— Действително нямам желание. Наистина не ми е до това. — Тя остави полупразната чаша и импулсивно прегърна Аби. — Радвам се, че двамата са в безопасност. Ще се видим сутринта, нали?

— Добре. Приятни сънища, мила моя.

— И на теб. Ъъъ… Ще… ще кажеш ли на другите? — попита тя нервно, защото се страхуваше от конфронтация, ако трябва да го направи сама.

Аби кимна разбиращо.

— Разбира се. Искаш ли аспирин?

— Не, само топла вана и леглото си. Всички ли ще ходим на църква сутринта? — попита тя.

Аби се усмихна.

— И още как. Мога да ти заема една рокля, ако не си си донесла.

Кена отвърна на усмивката й.

— Донесла съм си. Лека нощ. — Тя се обърна и бързо излезе от помещението, без да забележи тъмните очи, които я проследиха със смесица от объркване и глад.