Даяна Палмър
Безценно момиче (6)

Глава 6

Неделята обещаваше да се превърне в изпитание. Кена не бързаше да се прибере след църква, защото освен собствената й компания, друг не я очакваше. Вървеше разсеяно по улицата, гледаше високите небостъргачи, а погледът й от време на време попадаше на оазиси от дървета, които украсяваха центъра на Атланта. Странно как центърът на града създаваше усещане за предградие. Постоянно се сблъскваше с хора, които познаваше: секретарките от долните офиси, собственика на малкия хранителен магазин на приземния етаж в нейната жилищна сграда и управителя на малкия бутик, който също се помещаваше там. Когато се премести от малкия град, където беше израснала, в Атланта, тя си мислеше, че ще е много самотна, но не се оказа така.

Тя влачеше крака и поглъщаше сладкия пролетен въздух. Гледаше пъпките, които тепърва почваха да се пропукват — на високия дъб, на кленовите дървета и дребния кучешки дрян. Скоро храстът щеше да бъде напълно разцъфнал, точно навреме за фестивала на града, чието име носеше.

С последна тъжна въздишка, която предизвика вида на двойката, държаща се за ръце на бетонната пейка, тя влезе в сградата, където живееше. Поне се чувстваше добре в новата си рокля в лилаво и бяло, с богато набрана пола, малко деколте и бухнали ръкави. Чувстваше се млада и женствена, красива като модел. Втурна се в асансьора и се завъртя да натисне бутона за своя етаж. Облегна се замечтано на стената. „Момиче — каза си тя, — със или без очила, в теб има нещо.“ Ухили се. Вяра, може би. Сигурно това бе и причината за приповдигнатото й настроение. Щом се прибере в апартамента си, ще изхвърли от гардероба всички онези старомодни дрехи, които бе носила през последните две години. Това би трябвало да я държи заета.

Асансьорът спря и тя излезе танцувайки. Когато се обърна към апартамента си, полите на роклята се развяваха около дългите й, красиви крака. Спря така внезапно, че едва не падна напред, а сърцето й се качи в гърлото.

Рейгън се беше облегнал на стената, замислен, а очите му гледаха право към нейната врата. Едната му ръка беше в джоба на сивите панталони, а в другата държеше запалена цигара. Носеше синьо сако, бяла, разкопчана на врата риза, а косата му беше разрошена… Изведнъж й хрумна, че се влюбва в него. Това откритие я вцепени. Тази мисъл трябва да изчезне и то бързо, каза тя на сърцето си. Нямаше място за бунт точно сега, когато бе на път да привлече вниманието на Дени и да заживее щастливо с него. Пепеляшка не биваше да се влюбва във феята кръстник, не беше позволено.

Сякаш почувствал притеснения й, изпитателен поглед, Рейгън обърна глава и се загледа в нея. Беше на три врати разстояние, но като че ли стоеше точно до Кена. Сърцето й заби лудо. Мъжът се изправи, когато тя си наложи да отиде при него, и се усмихна. В същото време слънцето се показа и всичко избухна във великолепни цветове.

— Здравей — промърмори той, като я огледа критично.

— Здравей — отговори тя задъхано.

— Помислих си, че може да си свободна. Отивам да видя родителите си и се чудех дали не искаш да дойдеш с мен. Дени и Марго ще бъдат там — добави той с небрежна усмивка.

Нещо в цветната дъга застина, но тя заличи студенината в очите си и се усмихна.

— С удоволствие. Трябва ли да се преоблека?

— Зависи от теб. Лично аз — промърмори той, като я огледа отблизо — те харесвам и така.

— Може да ми потрябва пуловер — рече, докато отключваше вратата. — Ще се забавя минута. Искаш ли да влезеш?

Той поклати глава, което я разочарова.

— Ще те чакам тук. Няма да отнеме много време, нали?

— Не, разбира се, че не — отговори тя и се втурна бързо вътре, за да си вземе връхна дреха. Очевидно Рейгън не искаше да остава насаме с нея, освен в колата, което я устройваше отлично. В края на краищата защо да рискува повторение на миналата нощ? А и обектът на нейното желание беше Дени, не Рейгън. Повтаряше си го докато издърпваше белия пуловер от гардероба, прокара гребен през косата си и забърза обратно при Рейгън.

— Дени знае ли, че ще ходим? — попита тя, когато вече бяха в поршето и летяха на север към Гейнсвил, където живееха баща му и мащехата му. Той се засмя тихо.

— Да, знае, че идваме — промърмори, поглеждайки към нея. — По-лошото е, че и Марго знае. Надявам се, че за теб не е проблем, скъпа. Ще трябва да си внимателна с тази дама.

Скъпа! Защо произнасянето на тази непринудена нежност от неговите уста, накара сърцето й да забие двойно по-бързо? Размърда се неспокойно на седалката.

— Какво щеше да правиш, ако не си бях у дома? — попита тя.

— Щях да проверя в болниците — прошепна той лукаво.

— Много ти благодаря, правиш чудеса със самочувствието ми — измърмори тя и нацупи устни.

Рейгън повдигна вежди.

— Наруших примирието, нали? Добре, ще перифразирам. Изглеждаш прекрасно, мис Дийн, и ако не се вълнуваше от доведения ми брат, мисля, че щях да паркирам тази кола и да те целувам, докато спреш да мислиш трезво.

Откри, че след това безразсъдно признание й е изключително трудно да диша и затова просто стисна чантата в скута си.

— Наистина ли? — попита го с остър тон.

— Да — отвърна й кратко — Бих го направил. И ти щеше да ми позволиш.

Стрелна поглед през прозореца, за да избегне неговия. Не каза нищо, защото не можеше да пророни и звук.

— Защо ми се обади снощи? — попита той остро.

— Защото се почувствах засрамена — каза измъчено. — Изглежда винаги ти казвам грешните неща в неподходящото време. Ти изневери на себе си, за да ми помогнеш, а аз не съм направила нищо друго, освен да се боря с теб.

Рейгън загаси цигарата, която пушеше.

— Вината е моя — каза той след минута. — Още от първия ден в офиса се държах отвратително с теб и направих всичко възможно да запазя лошото си отношение.

Признанието я стресна. Тя се извъртя в седалката и се загледа в него.

— Защо?

Той срещна спокойно нейния поглед, когато спря в една пресечка.

— Знаеш защо — отвърна студено.

При тези думи лицето й пламна и дори с цената на живота си не можеше да отмести поглед от него. Това беше най-странното усещане, като в шок. Сякаш електрически ток прескочи от вибриращото му тяло към нейното.

— Кена — изръмжа той. Бяха спрели на малък път без движение. Изведнъж Рейгън протегна ръка, хвана я за тила и придърпа устните й под неговите. — Ела тук, дявол да го вземе — измърмори той. Целувката беше дива среща на устни и езици, избухнала като горски пожар във внезапната тишина. Ръката му пусна волана и я хвана под мишниците, за да я повдигне колкото може по-близо, въпреки седалките и ограниченото пространство. Гърдите й бяха смазани в синьото му сако, а устата му й причиняваше сладка болка, която тя желаеше повече и от въздуха.

Минута по-късно той се отдръпна, дъхът му трептеше срещу устните й. Очите му блестяха от желание, каквото тя знаеше, че има и в нейните, защото неочаквано и изумително го пожела. Ноздрите му се разшириха, докато търсеше лицето й, сляп за пикапа, който мина покрай тях и откритото любопитство на пътниците в него.

— Искам те — каза той рязко, като изрази желанието си с думи.

— Знам — прошепна тя с тих и нежен глас.

Ръцете му се свиха около нея за миг, преди да я върне обратно на мястото й. Пое дълбоко дъх и стисна силно волана. Повдигна глава, погледна зад тях към приближаващия автомобил, пое си дъх и включи на скорост. Мина през кръстовището и след това ускори, докато сменяше скоростите с лекота. Извади цигара от джоба си и й я подаде.

— Ще ми я запалиш ли? — попита тихо.

— Може ли… една и за мен?

Той й подаде още една с любопитен поглед.

— Пушиш ли?

— Не — призна тя. — Просто имам нужда от нещо.

— Толкова силно ли ти влияя? — промърмори той с изкуствен смях.

— Моля те, не се шегувай с това — прошепна тя, запали неговата цигара и му я подаде, а после запали и своята.

— Трябва — каза той. — Физическото привличане е дяволски лоша основа за една връзка. Не искам усложнения. Преминал съм през всичко, което мога да понеса за един живот. — Кена се облегна назад в седалката, изкушена да отрече това, което чувстваше. Но не можа. Реши, че най-добрият начин да се справи с емоциите си, е, като се държи свободно. — А и ти не си от типа за една любовна афера — добави той рязко. Очите му срещнаха нейните за миг. — Няма начин да вкарам девица в леглото си, само за да задоволя глада си временно.

Младата жена сведе поглед към гърдите му, които се вдигаха и спускаха тежко. Когато ризата му се отваряше, гъстите черни косъмчета се показваха и тя си спомни как отчаяно искаше миналата нощ да разтвори дрехата му и да го докосне там. Но все пак не го бе направила, което вероятно бе по-добре. Извърна очи от чувствената му мъжественост.

— Благодаря ти за това — каза тя тихо. Внимателно дръпна от цигарата и издуха дима, без да го вдиша. — Чувствам се много уязвима с теб. Не съм очаквала да бъде така…

— Нито пък аз — рече той.

Свърнаха по друг междуградски път и пропътуваха мили през открита, пуста местност, като от време на време отстрани на пътя се появяваха къща, сервиз или магазин. Рейгън се засмя леко.

— Ти беше ново преживяване за мен. Не мога да си спомня някога жена да е плакала, когато правя любов с нея.

Тя гледаше преминаващия пейзаж, а цигарата висеше забравена между пръстите й.

— Ти си много опитен — прошепна.

— А ти си много неопитна. Боже мой, това беше сладко — каза тихо под носа си, и погледна към нея. — Нещо, което ще помня цял живот.

Кена вдигна поглед към него, после бързо го извърна.

— Аз също — призна тя.

Мъжът бавно пое дъх и се загледа в пътя пред тях.

— Аз съм толкова дяволски благороден — промърмори той. — Трябва ми само бял кон и ореол.

Тя успя да се усмихне.

— Или еднорог — допълни.

— Говори се, че те харесват девиците, нали? — попита, като отвърна на усмивката й. — Защо не си една от онези съвременни жени, които вземат противозачатъчни и бележат поредната бройка на любовниците си върху таблата на леглото? Точно сега щеше да направиш живота ми много по-лесен.

„Моят също“, помисли младата жена, но не би си го признала. Така или иначе Рейгън не очакваше отговор и тя си премълча.

— Хайде, кажи ми — проговори той след минута, а от цигарата му се виеха облачета дим. — Страхуваш ли се от секса?

Тя се сви на седалката, доколкото позволяваше колана, и повдигна рамене.

— Не знам. Не мисля. Просто не харесвам временните неща. Искам дом и деца… — погледна го неспокойно.

— Не се притеснявай за мен — каза той тихо, срещнал извинителния й поглед. — Скърбях много, когато се случи. Все още ме боли, но не толкова, че да съм чувствителен към случайни забележки. Освен онези — добави с мрачна усмивка, — които умишлено нараняват, както вече откри сама.

— Сега ми става ясно защо те боли да говориш за нея — каза му нежно. — Никога вече няма да те питам.

Той загаси цигарата и подаде ръката си с дланта нагоре.

— Дай ми ръката си.

Без да се замисля Кена положи свободната си длан в топлата му мазолеста ръка и усети пръстите му да обвиват плътно нейните. Тръпки на удоволствие преминаха през тялото й и тя неволно го стисна по-силно.

— Един ден ще ти разкажа всичко за Джесика — каза мъжът тихо. — Ще се съберем някоя Нова Година на бутилка ирландско уиски и ще поплачем един друг на раменете си.

— Направо мога да си го представя — промърмори тя сухо. — Ти да плачеш на рамото на някого.

— Това че съм мъж не ме прави свръхчовек, мила — припомни й той. — Аз си взех моя дял от сълзи след катастрофата. И не се срамувам от това.

— Не мисля, че е нужно. Трябва да си силен мъж, за да плачеш — отвърна тя. Пръстите й се преплетоха с неговите.

— Не можем да бъдем любовници — каза той тихо.

— Не — съгласи се тя с шепот.

Пръстите му се свиха.

— Тогава бъди мой приятел, Кена.

Младата жена се усмихна, почувствала внезапен порив да избухне в сълзи, защото искаше повече от това хладно споразумение. Но ако това е всичко, което можеше да има, така да бъде. Все пак тя искаше Дени… нали?

— Какво ще кажеш за доведена сестра? — подразни го.

Лицето му се вкамени и стана мрачно. Той пусна ръката й.

— Това ми напомня, че е по-добре да планираме нещо за следващия уикенд.

— Защо?

— Тъй като Марго ще бъде в Аржентина следващите две седмици, а татко ще прави юбилейно тържество за моята мащеха. Ти със сигурност ще бъдеш поканена и аз не искам на Дени да му бъде твърде лесно. — Погледна я с хладна усмивка. — Брат ми обича да се конкурира с мен, както виждаш. Всичко, което искам аз, желае и той.

— Затова ли е завършил право? — попита тя.

Рейгън кимна.

— Той притежава силен състезателен дух. А аз съм много по-напред от него. Това го дразни. Особено сега, когато татко мисли да се пенсионира от компютърната корпорация, която притежава.

Тя се вгледа в широкото му лице.

— И той ще очаква един от вас да я поеме, така ли? — досети се тя.

Рейгън кимна и зави по шосето, което водеше към дома на родителите му.

— Ти би ли искал? — попита тя.

Той се намръщи замислено.

— Не знам. Харесва ми това, което работя сега, и не съм сигурен, че мога да направя прехода от адвокат към бизнесмен. И дали искам да го направя.

— Но Дени го иска — поясни Кена.

Той я погледна.

— Да, той ще го направи.

— Тогава, къде е проблемът?

— Баща ми е проблемът. Той не мисли, че Дени е достатъчно зрял, за да поеме тази голяма отговорност.

— Дени е много способен адвокат — отбеляза тя.

Очите му потъмняха.

— Да — съгласи се той рязко. — Но да управляваш корпорация е далеч по-сложно от ръководенето на адвокатска кантора.

Рейгън беше прав и тя мразеше това. На Дени му беше трудно да каже „не“ на потенциални клиенти. А и за разлика от Рейгън, той не практикуваше наказателно право, а се ограничаваше до разводи, прехвърляне на собственост и търговско право. Не притежаваше инстинкта на палач. Но Рейгън го имаше. Той можеше да наема и да уволнява, да поеме отговорност за грешките си, ако допусне такива, без да търси изкупителна жертва. Беше достатъчно силен да приема критика, а това беше нещо, което работата изискваше. Кена много добре разбираше, защо господин Коул би искал по-големият му син да поеме корпорацията, когато се оттегли.

— За какво си мислиш? — попита Рейгън най-накрая.

— Как ще изглеждаш в балетна поличка, с магическа пръчка — промърмори тя дяволито.

Той я погледна.

— Изчакай да спра колата и след това ми го кажи отново.

— Да ти приличам на глупачка? — Тя въздъхна, неспособна да откъсне очи от него. — За един сравнително грозен мъж, ти не си зъл.

Рейгън избухна в смях.

— Означава ли това, че си готова да оттеглиш извинението си, задето ме нарече звяр?

— Не — отговори кена. — Ако си спомняш, в края на приказката Звяра се превръща в красив принц.

— Той не е имал нос, който е бил чупен два пъти, и големи крака — припомни й той.

— Спри да се подиграваш на моя приятел — смъмри го кротко тя.

Той се усмихна и протегна ръка да разроши косата й, докато насочваше колата по дългата павираната алея, водеща до двуетажния дом на родителите му край езерото Ланиер.

Кена беше идвала тук много пъти по работа и обичаше тази къща. Тя беше построена от сиви тухли, в имитация на стила Английски Ренесанс, но с уникални вариации като Викторианската кула в единия й край и многоцветния стъклопис над входната врата. Сградата беше заобиколена от идеално подрязани храсти чемшир, азалии, камелии и дрянови дървета, наред с великолепно изобилие от цъфнали цветя. В средата на розовата градина стоеше бяла решетъчна беседка.

— Не мисля, че някога ще видя друго място, красиво колкото това — отбеляза тя.

— Това беше домът на дядо ми — поясни Рейгън. — Той го е построил според собствените си разбирания. Градините са идея на майка ми — добави. — А татко ги поддържа така, както изглеждаха, когато бях момче.

— На колко години беше, когато загуби майка си? — попита младата жена.

— На осем — отговори той и се усмихна. — Тормозех мащехата си две години. След това тя започна да ми харесва.

— Знам точно какво искаш да кажеш — прошепна Кена. През годините тя също беше започнала да харесва много Аби Коул.

Рейгън паркира колата в големия гараж зад къщата и отвори вратата на Кена. Когато тя излезе навън, той я придърпа до себе си, обви раменете й с голямата си ръка и двамата тръгнаха към къщата.

— Само за представлението — припомни с усмивка той. — Ти не трябва да се наслаждаваш на това.

Нейната ръка се уви около кръста му.

— Пази боже, ако трябва да се наслаждавам — каза с престорена сериозност, флиртувайки с очи.

— Внимавай — промърмори той, щипна я по ръката и тя подскочи. — Винаги съм се питал какво ли ще почувствам, ако правя любов на пода на беседката…

— Ще се държа — обеща тя — много благоприлично. Дори няма да се опитвам да разкъсам ризата ти.

— По-добре недей — предупреди Рейгън се запъти към задната врата, която беше отворена. — Гърдите ми са ерогенна зона. А знам точно къде са и твоите, скъпа — добави арогантно.

Преди Кена да успее да ахне, да се изчерви или да му се сопне, съзря баща му, който крачеше към тях — висок, с прошарени коси, облечен в тъмносив костюм и с куфарче в ръка. Зад него вървеше съпругата му — красива, дребна жена с платинени къдрици, обрамчващи нежното й, деликатно лице. Както обикновено, тя се усмихваше.

— Здравейте и довиждане — каза Ангъс Коул, здрависа се със сина си и се ухили на Кена. — Заминавам за Сиатъл на една конференция. Да не изядете всичките соленки и си дръжте ръцете далече от брендито „Наполеон“ — добави той с гримаса към Рейгън. — Наблюдавай го, Аби — извика към жена си.

— Да, скъпи — обеща по-възрастната жена. — Ще му позволявам да пие само от тридесетгодишния скоч, така добре ли е?

Ангъс промърмори нещо, докато се качваше в черния си мерцедес. Колата изрева, а клаксонът изсвири дразнещо.

— Здравей, скъпи. — Г-жа Коул се засмя и прегърна Рейгън. — Здравей, Кена. Добре дошла отново. Къде беше през последните два месеца и какво за бога си направила със себе си? Изглеждаш прекрасно! — изрече тя на един дъх.

— Бях заета — успя да каже Кена и също прегърна жената. — Вие как сте? Изглеждате великолепно!

— В дънки и блуза? — засмя се тя, посочвайки дрехите си. — Тъкмо прекопавах розовата градина.

— Нали ти обясних, че пиратите — каза Рейгън сухо — са заровили съкровището на брега, а не тук.

— Разваляш ми удоволствието — измърмори мащеха му мрачно. — Както и да е, аз изравям червеи, не злато. Добрият червей е най-полезната тор, която Бог е създал някога. Прехвърлям ги от развъдника за стръв на баща ти в моите петунии.

— Бог да ти е на помощ, ако те хване — отговори Рейгън.

— Кажи му — предизвика го госпожа Коул — и аз ще му обясня какво се случи в действителност с мерцедеса вечерта, когато взе момичето на Олсън за абитуриентския бал.

Той въздъхна.

— Ще запазя тъмната ти тайна, Аби, ако ти продължаваш да мълчиш за моята — обеща мъжът.

— Добре, така е справедливо. Дени и Марго отидоха до езерото да хранят лебедите — каза Аби. — Искате ли да пием кафе?

Рейгън поклати глава.

— Ще отидем да ги вземем и след това ще пием.

Аби Коул наблюдаваше двамата с жив, заинтересован поглед. После се усмихна.

— Има ли нещо във въздуха?

— Пролет — отговори Рейгън.

— Така ли? Е, пазете се от кучето, пуснато е свободно — добави тя, махайки с ръка.

— Пууч^[1]? — попита Кена, като огледа наоколо за познатото дребно коли.

— Пууч. И както обикновено, ще бъде една космата топка със заплетени в нея кал и листа. — Той погледна към нея. — Ще му обръсна козината, ако направи и едно петънце върху тази рокля. Много ти отива.

Кена засия.

— Благодаря ти, фейо кръстнице — промърмори тя.

— Спрете го! Ооо, пази се!

Предупреждението дойде твърде късно. Кучето долетя откъм езерото, с лъскава като на тюлен козина от водата, която се стичаше от него на кални струйки, подобно на придошла от дъжда река. То се насочи право към Кена, която винаги си играеше с него, въпреки необщителния му характер. Тя потърси дърво, на което да се покатери, когато Рейгън я сграбчи и я вдигна като дете в големите си ръце.

— Долу, куче — нареди той с гласа, който използваше в съдебната зала и кучето веднага седна. То заскимтя, гледайки дяволито като човек.

— Правиш го много добре — отбеляза Кена, наслаждавайки се на прегръдката, потопена в усещането на силното му тяло.

— Упражнявам се върху враждебно настроени свидетели — информира я той. Погледът му потърси нейния.

— Ти си толкова силен — прошепна тя и прегърна раменете му. Гласът й прозвуча женствено и тя се изчерви от нелепата забележка. — Съжалявам — добави свенливо — Не исках да прозвучи, сякаш ти се възхищавам. Разбира се, че ще си силен, та ти си голям колкото дърво.

— Не съвсем. — Той я завъртя, смеейки се на начина, по който тя се притисна до него. Лицето й се зачерви и засия, в очите й бликаше смях.

Той зарови лице в меката й коса и умишлено я притисна по-близо.

— Миришеш възхитително, жено — изръмжа той в ухото й — Бих искал да си отхапя малко от теб.

— Ще се отровиш — увери го тя.

— Това е малко вероятно, иначе щях да съм умрял още миналата нощ. — Вдигна глава и погледна към нейните широко отворени, замъглени очи. — Защо заплака, когато те любих? — прошепна той.

Тръпки на диво удоволствие преминаха през нея от думите му, а устните й се разтвориха, поемайки накъсано дъх.

— Защото беше толкова красиво — успя да изрече несигурно тя.

Погледът му се плъзна към разтворените й устни.

— Ако стигнем до края, ще изгорим живи — каза той с дълбок глас, който звучеше нестабилно като нейния. Ръцете му, които я държаха, се разтрепериха. Той приближи, потърка устни в нейните, предизвиквайки чувствена тръпка, която я накара да се задъха. — Трябва само да те докосна… — продължи той, повтаряйки движението отново и отново, докато устата й го последва, умолявайки за още. — Трябва само да те докосна и започва да ме боли, сякаш съм момче на петнадесет. Желая те, Кена, искам да те поставя на тревата, да разкопчея тази рокля и да открия тялото ти за слънцето, за очите и устата ми!

Докато говореше, той притискаше устните й със своите, така че тя да почувства ясно как всяка топла извивка на устните му прилепва точно към нейните. Разтвори устата й с лек натиск, езикът му я подразни, устните му я притискаха, което я накара да стене и да се вкопчи в широките му рамене.

— Целуни ме — с усилия каза тя, жадуваща да изпита съвършенството до края. — Целуни ме, целуни ме силно и не спирай, никога не спирай! — стенеше тя срещу търсещите му устни.

Младата жена потрепери при мощната му атака. Езикът му се сплете с нейния в чувствен танц и тя потъна във вкуса му. Той простена нещо, което тя не можа да чуе, и силна му ръка се стегна около нея, притискайки гърдите й към материята, която я отделяше от твърдия му гръден кош. Единствено внезапно прозвучалият, бурен лай на Пууч не попречи на тази дива целувка да стигне много по-далеч. Рейгън се отдели от устните й с очи, по-черни от нощта, а тялото му трепереше. Отмести поглед от гладните, нежни очи и погледна над главата й към Дени и Марго.

— Имаме си компания — каза мъжът напрегнато. Спусна я отново на краката й и разтреперан си пое дълбоко дъх. — Това трябва да спре — напомни й той.

Тя плъзна по лицето му бърз, собственически поглед и се учуди на дивата си реакция спрямо него.

— Да — съгласи се.

Той дори не се опита да погледне встрани.

— Ти трепериш — пое си дъх той.

— Ти също.

Рейгън прокара ръка през косата си и погледна заплашително към нея.

— Няма да те отнеса в леглото — процеди през зъби той.

— Поне изчакай, докато бъдеш помолен — отвърна тя, очите й искряха, а лицето й сияеше така, че той задържа върху нея одобрителния си поглед против волята си.

— Идеята да се научиш да бъдеш съблазнителна не беше, за да се учиш как да съблазниш мен — каза той след малко. — Няма да имам сексуални отношения с девственица.

— Не спираш да го повтаряш — отвърна тя. — Тогава защо не престанеш да ме целуваш и да ми казваш възмутително провокативни неща?

— Защо ти не спреш да си просиш да бъдеш целувана? — изстреля той към нея.

— Какво да направя, като Бог ти е дал невероятен талант в правенето на любов, за да компенсира липсата на привлекателен външен вид? — попита тя.

Той се намръщи.

— Кена…

— Добре, добре — въздъхна тя. — Ако това е начинът, по който оценяваш доста разбираемата ми слабост, тогава просто не очаквай от мен да си сваля роклята за теб напук.

Той се бореше да не се изкиска, но загуби.

— По дяволите, спри да флиртуваш с мен.

— Аз да флиртувам? — попита тя, и повдигна вежди в измамна невинност. — Не бих си го и помислила. Вие мъжете, всичките сте еднакви — парадирате със страхотните си тела пред нас — бедните жени, а след това получаваме и всякакви обиди, ако се опитаме да покажем добрата си оценка за тях.

Той избухна в смях.

— Създал съм чудовище — отбеляза той, поглеждайки към Марго и Дени, които идваха по пътя към тях. — Какво ли се е случило с онази изчервяваща се малка девица, която все гледаше да се скрие в архива, за да ме избегне?

— Ще трябва да попиташ моята фея кръстник — отвърна. — Нямам и най-бегла представа къде се е дянало бедното, старомодно облечено нещо.

— Казах ти го, нали? — промърмори той, като я гледаше с мълчаливи, тъмни очи. — Мисля, че точно това имах предвид по това време. — Той въздъхна. — Какво преобразяване.

— Радвам се, че оценяваш собствената си работа. Надявам се и Дени да го направи — добави тя, само за да го ядоса, и се обърна със сияйна усмивка към доведения му брат.

Марго гледаше ядосано към нея, но Кена се престори, че не забелязва.

— Здравей, Дени, Рейгън ме доведе.

— Колко хубаво — каза Дени и като че ли наистина го мислеше. Той пристъпи напред и се наведе да докосне с устни бузата на Кена. Тя почувства приятно парене, но нищо което да е близо до електрическия заряд, който усещаше в присъствието на Рейгън. Двете години търпеливо чакане бяха възнаградени, но твърде късно. Сега Дени не изглеждаше странно заплашителен. Беше много хубаво, приятно и забавно да е наоколо. Но я нямаше бурната физическа заплаха, както с Рейгън. Тя се втренчи в по-ниския мъж и всички веднага разбраха, защо се чувстваше така.

Рейгън й поднесе Дени върху сребърен поднос. И съвсем внезапно тя разбра, че не го иска, защото беше безнадеждно влюбена в брат му, който не искаше да се обвързва, който щеше да й бъде приятел от сега нататък, защото само я желаеше. Но той не прелъстяваше девици и беше приключил с любовта. Иронията от това почти я разплака.

— Радваме се, че имате възможност да се присъедините към нас — заяви Марго със студена учтивост, придържайки се към рамото на Дени с упоритостта на мухоловка.

— Смятахме да се изтегнем под дърветата и да погледаме езерото за малко — каза Рейгън и се придвижи по-близо до Кена. Хвана я за ръка и й се усмихна, но усмивката не стигна до очите му. — Бях планирал да прекарам известно време с татко, но го видяхме да излиза, а Аби ровеше червеи. В събота.

Марго изглеждаше озадачена, но Дени се засмя и стисна ръката й. Беше облечена в червена копринена блуза с бели панталони и обувки, и на нейния тъмен тен комбинацията стоеше опустошително. Дори и в новите си дрехи Кена се почувства старомодна и завидя на Марго за перфектния й вид. Очилата отново се превърнаха в проблем.

Тя избута рамките върху косата си със замах.

— Харесва ми блузата ти — каза тя на Марго. — Иска ми се да можех да нося червено, но изглеждам бледа в него.

Жената трепна, сякаш не очакваше комплимент.

— О! — промърмори тя. — Благодаря.

— Бихме се присъединили към вас, но Марго трябва да хване самолета в осем — каза Дени извинително, а очите му се върнаха към Кена и нейната ефирна, изкусителна рокля. — Трябва да я закарам до летището.

— Отиваш си у дома ли? — попита Рейгън учтиво. Марго се усмихна.

— Необходимост — съгласи се тя. — Няколко европейски животновъди ще оглеждат породистите ни коне. Папа настоява аз да му помогна с решението кое животно да продаде. Ще бъде труден избор — въздъхна тя. — Обичам ги всичките.

— Породисти? — промърмори Рейгън, поглеждайки към Дени намръщено.

— Семейството на Марго развъжда състезателни коне — отговори по-младият мъж. — Освен другите им интереси. Също така притежават няколко стотици хиляди акра земя, стада от едър рогат добитък, международна фирма за недвижими имоти…

— Моля те, притесняваш ме — прекъсна го Марго бързо и докосна ръката му. — Не е редно да се говорят такива неща. Това е като, как казвахте вие, „да вдигаш облигациите на някой“?

— Акциите — поправи я Дени. Той придърпа Марго към себе си. — Ще пиете ли кафе с нас, преди да си тръгнем? — попита той доведения си брат. — Езерото ще бъде там и по-късно.

— Мисля, че може — отговори Рейгън. — Скъпа? — добави той, като погледна надолу към Кена.

— Доста съм жадна — довери му тя.

Той кимна и придърпа ръката й.

— Тогава нека да спасим червеите от Аби.

Кена вървеше мълчаливо до него, озадачена от признанията на Марго. Оказва се, че чужденката не е бедна и користолюбива. Чудеше се как тази новина ще се отрази на гледната точка на Рейгън. Не че това вече имаше значение за нея. Тя беше достатъчно разстроена. Прекараха час в пиене на кафе и разговори. Рейгън бе очевидно впечатлен от интелекта на Марго и южноамериканката се ентусиазира от интереса му. Дори успя да каже нещо мило за Кена, въпреки че продължаваше да хвърля загрижени погледи към Дени. Симпатиите на по-младия мъж към Кена ставаха все по-явни с всяка минута. „Просто чудесно!“, мислеше си ужасено тя, взирайки се в кафето си. Беше прекарала две години в копнежи по Дени и чак сега, когато беше твърде късно, той се заинтересува от нея. Когато мъжът, който си мислеше, че презира, открадна сърцето й, и нямаше никаква надежда да си го получи обратно.

— Харесва ми новата ти визия, Кена — призна Дени, докато Марго се сбогуваше с Аби в кухнята. — Толкова си различна…

Тя избягваше очите му и опитваше да не гледа към Рейгън, защото не искаше да види презрението на лицето му.

— Имах помощник — промърмори тя с усмивка.

— Да, знам — отвърна Дени рязко, поглеждайки към Рейгън, който лениво разлистваше книга пред библиотеката. — Ще се забъркаш ли с него? — попита той, като пристъпи по-близо и сниши глас. Кена стреснато вдигна поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа — рече той бързо, като погледна неспокойно към Рейгън, — че в това няма бъдеще.

— Така ли? — попита Кена. — Защо?

— Защото веднъж беше женен — каза той равно и срещна спокойния й поглед. — Тя умря и той така и не го преживя. Трябваше да те предупредя по-рано…

— Рейгън ми каза — прекъсна го тя. — Всичко.

Дени примигна.

— Никога с никого не е говорил за това — каза той намръщено.

— Аз не съм някой, Дени — отвърна тя със самодоволна усмивка.

Мъжът въздъхна и гневно пъхна ръце в джобовете си.

— Какво ще кажеш да обядваме утре? Трябва да говоря с теб.

— Добре, шефе — съгласи се тя.

— Не ме наричай така — възрази й с лека нотка на неудобство в гласа. След това погледна зад нея и видя Марго и Аби да излизат от кухнята. — Ще говорим по-късно. Грижи се за себе си.

— О, аз оставям другите да го правят — отвърна Кена скромно, като избягваше погледа му. Тя се усмихна на Марго. — Надявам се да прекараш добре.

Марго премести поглед от Дени към Кена и се намръщи.

— Сигурна съм, че ще е така — рече тя. — Все пак ще бъде само за една седмица.

— Мисля, че каза две — отбеляза Дени. Марго се усмихна сладко.

— Може би не си ме слушал, скъпи — отвърна и запремига с тъмните си очи. Дени се намръщи.

— Може би ти не си ме уведомила, че си променила намеренията си… скъпа — повтори той.

— Мисля, че е време да тръгваме — каза Марго рязко. — Благодаря ви за гостоприемството, г-жо Коул. Надявам се да прекарвам повече време с вас, когато се върна. Рейгън, мис Дийн — добави тя, кимайки към всеки. Тя погледна към Дени и профуча през вратата.

— Ще се видим утре — каза Дени на Кена и Рейгън. — Чао, мамо — добави той, спирайки да прегърне майка си. — Ще се видим. Благодаря за кафето.

— Винаги, сине — промърмори разсеяно Аби побутвайки го намръщено към вратата. — Сега, ще ми обясниш ли какво става? — обърна се тя рязко към Рейгън. Той изви вежди, гледайки я невинно.

— Откъде да знам?

— Знаеш много добре — отвърна Аби — Особено в случаите, когато Дени е замесен. Изплюй камъчето, Рейгън, какво става? Има ли нещо общо с теб и Кена? Той ревнува ли? Смята ли да се жени за мис Де ла Вера?

— Не. Не знам. Да, вероятно, твоето предположение е толкова добро, колкото и моето — каза набързо Рейгън и улови ръката на Кена. — Това отговаря на пороя от въпроси, Аби, така че можеш да прекараш остатъка от следобеда опитвайки се да сглобиш всичко. Кена и аз трябва да тръгваме. Благодаря за кафето. Чао.

Младата жена едва успя да каже довиждане и да благодари преди той да я помъкне към гаража и да я натика в колата.

— Имаш ли нещо против? — ахна тя, като разтърка китката си.

— Съжалявам, скъпа, но ако бяхме останали и минута повече, щяхме да изпитаме гнева на испанската инквизиция. — Той се ухили и стартира двигателя на поршето — Сигурно вече си опознала Аби, нали? Не се отказва, докато не получи отговор.

— Точно така, когато се запозна с баща ти работеше като репортерка, нали? — Тя се усмихна.

— Бях забравил.

— Но не и тя. Можеше да измъкне информация от ням човек с пластмасови тест-лентички.

Той излезе от алеята и по старата семейна традиция изсвири с клаксона, също като баща си.

— Какво ти шепнеше на ушенце Дени?

— Утре ще ме води на обяд, за да ме предупреди за теб — каза тя с дяволита усмивка. — Опасява се, че ще ме поквариш и ще ме поведеш към греховен живот.

— С удоволствие — каза той, поглеждайки я тъжно. — У вас или у нас?

— Ти току-що каза, че не прелъстяваш девици — напомни му тя.

— По дяволите — измърмори той — Забравих.

— Ще ти напомням, за да не съгрешиш — обеща тя. Той се засмя тихо, запали цигара и запуши мълчаливо.

— Къде искаш да отидеш?

— Харесва ми да обикалям наоколо — призна тя и се настани удобно на мястото си.

— И на мен. Тогава ще обикаляме. — Той пусна радиото. — Класика, рок, хард рок, какво слушаш? — попита.

— Рок — отвърна тя веднага.

Рейгън натисна един от предварително настроените бутони и се засмя на изражението й.

— Аз съм само на тридесет и пет — припомни й той. Тя примигна. Не беше мислила за възрастта му досега, но все пак не й изглеждаше стар. Зрял — да, мъжествен — да, но не и стар.

— Десет години по-възрастен от мен — промърмори тя.

— И Дени — добави той с усмивка. — Макар да изглежда на двадесет и две.

— Защо стана адвокат? — попита тя любопитно.

— Не знам — отвърна й честно. — Предполагам, че има нещо общо с пълната с романи за Пери Мейсън библиотека. Харесват ми детайлите, обичам да намирам скрити неща. — Той сви широките си раменете. — Предизвикателство, предполагам.

— Защо Наказателно право? — продължи тя.

— Защото там е най-голямото предизвикателство — отвърна Рейгън веднага. — Живот и смърт.

— Да, така е — съгласи се Кена, припомняйки си случаи, които беше писала за него. Бележки, които копираше, всички късчета и парчета информация, за да бъде защитата безупречна. Това можеше да спаси живот или да го отърве човек от затвора.

Той погледна към нея.

— Защо искаше да бъдеш секретарка в юридическа кантора?

— Нуждаех се от работа, а бях уморена от банката — отвърна тя с усмивка. — Числата наистина не са моята сила, но харесвам правото. В офиса на Дени бях сама и можех да си разпределям времето.

— И тогава той си взе партньор… — промърмори той сухо.

— Ти се държеше отвратително с мен! — отвърна му тя ядосано. — Направо ужасно. Не знам как успях да преживея тези месеци, без да си напиша оставката си с червено червило на бюрото ти.

— Надявах се да го направиш — рече той тихо. — Притесняваше ме. Старомодното ти облекло и всичко останало.

— Дени каза, че секретарката ти в Ню Йорк е била доста апетитна — промърмори тя, поглеждайки настрани.

— Беше. И ако застане гола в средата на стаята, бих минал покрай нея, без да ми мигне окото. — Той загаси цигарата. — Откакто Джесика почина, съм по-привлечен от работата, отколкото от жените.

Това, което Рейгън казваше, нямаше смисъл и тя се загледа многозначително в него, опитвайки се да открие отговора.

— Имаш изкусително младо тяло — каза той. — Всеки може да го види. — Той въздъхна дълбоко, докато преминаваха по живописния път, очите му бяха тъмни и заинтригувани, когато се насочиха към нея и отново ги отмести. — Бях любопитен. Чудех се защо умишлено подценяваш вида си.

— Ти просто беше враждебно настроен — коригира го тя. — Чувствах се по същия начин към теб и външният ти вид привличаше любопитството ми.

Той се засмя тихо.

— Какво за вида ми?

— Имаше един актьор, когато бях дете, който играеше в телевизионен сериал за Дивия Запад — започна да разказва тя. — Беше по-грозен и от греха, но имаше подход с жените, което го правеше изключително привлекателен. — Тя му се усмихна. — Разбира се, той нямаше големи крака.

— Моето проклятие — призна той. — Винаги падах на тях, когато бях малък.

— Сега други хора падат на тях — промърмори тя и му напомни за клиента, който се спъна в крака му и падна с главата напред в една саксия. Той се присъедини към смеха й.

— Тогава мислех, че листата му отиват. — Усмивката му изчезна, когато музиката премина в бавна, чувствена мелодия, която създаде ново настроение. Той погледна към нея.

— Дени е заинтригуван.

— Да, знам — каза тя.

— Марго също знае. И не й харесва.

— А ти мислеше, че е користолюбива — промърмори тя.

— Никой не е перфектен. Наследниците, още по-малко. Наследници със силно чувство за собственост. Предполагам, че ще се опита да добави и доведения ми брат към придобивките си.

— Наистина ли би имал нещо против, след това, което знаеш за нея? — попита тя с любопитство. Той не отговори. Бръкна в джоба си и запали нова цигара.

— Няма да се съгласяваш на всичко, което Дени ще ти предложи, нали? — попита той тихо. — Ще изхвърчиш от играта, ако се поддадеш прекалено бързо.

— Опазил ме Бог — отвърна тя. Облегна назад в седалката и погледна към безизразното му лице. — Колко скоро е твърде бързо?

— Остави го да се поти една седмица — предложи той.

— Марго ще се върне след седмица.

Той дръпна силно от цигарата.

— Да, ще се върне. — Той усили радиото. — Прави каквото искаш, Кена. Описах ти положението. Останалото зависи от теб. — Стегнатата челюст му придаваше мрачен вид. — Може да го направиш още по-трудно за Дени, ако той е това, което наистина искаш.

Очите й се присвиха, докато изучаваше профила му, и усети студенина и мрачна празнота отвътре. Вече й беше казал, че няма да й предложи нищо повече от обикновена афера. А тя не беше толкова глупава, за да си мисли, че би могла да преживее нещо подобно с него. Не би могла да си тръгне. Никога не бе предполагала, че е по-добре да имаш нещо, отколкото да го пуснеш. Изглежда така трябваше да бъде. Той си позволяваше да се интересува от нея физически, но защо това го правеше толкова враждебен? И какво имаше предвид, с това че е бил по-запленен от работата, отколкото от жените — че не е имал връзки? И затова ли бе така груб с Кена? Чувстваше се сякаш се върти в омагьосан кръг, опитвайки се да намери отговори.

Извърна лице към прозореца и се почувства изгубена. Усещаше го толкова близък. Научи разни неща за него, беше започнала да го харесва, истински. Сега всичко бе приключило. Той бе направил малките си подобрения и щеше да прави по-големи и по-добри неща. Кена щеше да тръгне след Дени и да го отнеме от Марго, за да заживеят дълго и щастливо. Край. Само дето това не беше правилната приказка.

Тя затвори очи и музиката я унесе. Смехът и приятелското отношение, което споделиха по-рано, сякаш бяха изчезнали безследно, а на тяхно място беше останало някакво неохотно примирие. Сдържаният мъж до нея изглеждаше като човек, който никога през живота си не се е усмихвал. И това, което я уплаши бе, че това може да бъде модел за бъдещето. „Поне е мой приятел — каза си тя безмълвно. — Бъди ми приятел, Рейгън, не напускай живота ми!“ Преди да стигнат до града, сълзите вече заплашваха да потекат изпод затворените й клепачи.