Даяна Палмър
Безценно момиче (2)

Глава 2

В петък сутринта Кена умишлено облече костюма, който знаеше, че Рейгън не харесва, само за да го подразни. Ако мъжът си мислеше, че ще контролира и нея така, както ръководеше всичко и всички около себе си, жестоко се лъжеше. Тя закачи сакото си и махна калъфа на пишещата машина, като си мърмореше непрекъснато. Тъй като Дени нямаше да идва днес — не искаше да си мисли къде е — трябваше да вземе само пощата на Рейгън. Още вчера бе питал за писмата, затова младата жена се отправи към вратата и в бързината за малко не се сблъска с него. Високите й скули бързо се покриха с руменина, а той повдигна гъстата си вежда.

— Нарочно ли го правите? — попита той намръщен, блокирал невъзмутимо пътя й с кожената си чанта.

— Какво да правя… нарочно? — попита тя.

— Да се стараете да изглеждате колкото е възможно по-непривлекателна.

За първи път в живота си посягаше на човек. Но замахна с цялата си неудовлетвореност и наранена гордост. Той хвана китката й, преди да го удари, дръпна я обратно в офиса и ритна вратата с крак да я затвори. Без да забави крачка почти я завлече в кабинета си, пренебрегвайки слабата й съпротива и затръшна вратата след тях.

Кена се учуди на непознатите усещания, които пораждаше у нея докосването на сключените му пръсти. Никога не се бе вълнувала така. Може би бе от гняв, но защо тогава дишането й бе толкова накъсано? Не хареса прилива на възбуда и ядно присви очи, когато погледна нагоре към него. Рейгън остави куфарчето си на пода и хвана и другата й ръка. Държеше я пред себе си, докато спря да се бори и притихна, задъхана от задушаваща ярост. Когато мъжът видя, че трепери, я пусна и се втренчи в нея от високо.

— Ако някога отново вдигнеш ръка срещу мен, ще ти бъде за последен път — предупреди я с дълбок, леден глас.

Долната й устна се разтрепери от стаената ненавист, която изпълваше скованото й тяло.

— Ако някога отново ме обидите така, това също ще ви бъде за последен път, адвокате — вирна глава, но гласът й се задави от вълнение. — Ще напусна, а вие можете да си намерите някоя издокарана блондинка с цепка до над коляното да ме замести, и ще видим дали тя ще може да пише вашите договори, писма и петиции, докато си лакира ноктите!

— Успокойте се, Кена — рече мъжът след минута. — Седнете, скъпа.

Той я бутна леко в големия кожен фотьойл и приседна на ръба на огромното полирано бюро. Запали цигара и дръпна дълбоко, за да й даде време да се успокои, преди да започне да говори.

— Не ми викайте скъпа — заяде се тя.

— Дени ви казва така, както и половината от адвокатите, които идват тук. Защо аз да не мога?

— Защото… — Тя се втренчи в него, устните й се разтвориха, когато се опита да си представи, как Рейгън казва думата, с пламнали от страст тъмни очи. Тези мисли я смутиха и тя пое дълбоко дъх, докато се взираше в черните му кожени обувки. — О, няма значение.

— Връзката му с Марго все повече се задълбочава — каза той тихо. — Нямам предвид само в леглото. Изглежда брат ми си мисли за брак, а аз не искам той да се ожени за нея.

Прилоша й, защото Рейгън потвърди това, което Дени вече беше признал. Дени женен! Мисълта за това беше повече, отколкото можеше да понесе.

— За Бога, стига с тази физиономия, сякаш си героиня от викторианска мелодрама! — изрече го толкова рязко, че тя подскочи. — Все още не се е оженил!

— И как смятате да го спрете? — попита нещастно.

— Не аз. Ти! — Тя примигна. — Извинявай, но не мога да се изразявам ясно, преди да съм изпил сутрешното си кафе. — Устните му се разтегнаха в усмивка — необичайно за него изражение, и тя се почувства странно, когато я видя. — Ти ще го спасиш от Марго.

Кена вирна глава и го изгледа открито от горе до долу.

— Не ми приличате на феята кръстница, господин световноизвестен адвокат. А аз не разполагам с тиква. Ако ме огледате достатъчно добре, веднага ще забележите няколко неща. Първо, че съм безлична — призна болезнено тя. Второ — имам тяло, за която изобщо не си заслужава да се говори, и трето — за почти двете години, откакто съм тук, най-интимното нещо, което брат ви ми е казвал е: „Кена, какво ще кажеш за чаша кафе?“.

Мъжът не й се присмя. Дръпна от цигарата още веднъж, а очите му самонадеяно и бавно я обходиха от горе до долу.

— Е, огледахте ли ме добре? — попита.

— В известен смисъл. — Погледът му се спря на прекалено набраната й блуза. — Носиш ли сутиен? — Тя се задъха от прекалено наглия въпрос. — И моля те, постарай се да не припаднеш, докато обмислиш какво да ми отговориш, Пепеляшке — каза с подигравателна усмивка. — Опитвам се да разбера дали наистина си толкова плоска или просто пренебрегваш факта, че гърдите се нуждаят от повдигане, за да бъдат забелязани.

Лицето й стана кървавочервено и тя се изправи.

— Мистър Коул…

— Моята икономка ми го каза. — Той я хвана за рамото, дръпна я към себе си и изви ръката й назад, оставяйки я по този начин безпомощна. — Кажи ми или сам ще разбера — заплаши, а свободната му ръка се вдигна към блузата й.

— О, за Бога! — изпищя тя. — Добре де, не нося!

Рейгън я пусна и с удоволствие проследи как Кена се скри зад стола и го зяпна.

— Луд ли сте? — избухна тя.

— Не, но ти със сигурност си дяволски скромна — отговори той. — Двадесет и пет, нали?

— Не всички сме безразсъдно разкрепостени — каза тя задавено.

— Картинката започва да ми се изяснява — кимна той. — Мога да се обзаложа, че нямаш почти никакъв социален живот.

— Ходя на срещи! — отвърна му.

Той примигна.

— Какви срещи? Изглеждаш така, сякаш никога не си била целувана… или си мислиш, че от това ще забременееш? — попита с жестока усмивка.

Младата жена погледна към кошчето за боклук, а после към главата му. Рейгън проследи погледа й и се засмя тихо.

— Давай, скъпа — подкани я с мек глас. — Направи го.

— Ако бях мъж, щях да го разбия в главата ви! — избухна тя.

— Не си ли чувала за женската свобода? — попита я небрежно. — Вече не се очаква мъжете да превъзхождат жените. Хайде, скъпа, хвърли го по мен.

— Да ви приличам на глупачка? — попита тя, силно обезпокоена от внушителните размери на мъжа. — Като се замисля, дори да бях мъж, нямаше да ви приближа с нещо по-малко от базука!

— Може би това е разумно — съгласи се той и се облегна на бюрото, необичайно привлекателен в тъмносиния си раиран костюм. Кена винаги забелязваше с какво е облечен — той притежаваше особен талант да подбира стила и цветовете, които му придаваха изискана елегантност. — Както и да е — продължи Рейгън и смачка цигарата, от което платът върху мускулестите му ръце и широкия гръб, се обтегна. — Това, което имам предвид е, да те променим.

Тя се втренчи в него с подозрение.

— Не съм сигурна, че желая да бъда променяна.

— Не ставай смешна, разбира се, че искаш. — Той погледна към това, което можеше да се види от фигурата й зад високия стол. — Първата задача е подстригване. Знам, че дългата коса е секси, но твоята през по-голямата част от времето изглежда като бодлива тел.

— О, думите ви се отразяват просто страхотно на егото ми — промърмори младата жена.

— Втората задача е сутиен — продължи той хладнокръвно и очите му се присвиха. — Не знаеш ли, че най-лошото, което може да ти се случи, е да провиснат?

— Там няма достатъчно, за да провисне — каза тя нещастно, като избягваше да го погледне в очите.

— Обзалагам се, че има — отвърна й любезно. — Висока си, имаш хубави крака и естествена грация. Тези неща могат да свършат добра работа. С правилния грим и подходящите дрехи… — Сви устни кимайки. — Мисля, че ще бъде повече от достатъчно да привлече блуждаещия поглед на брат ми.

— Забравихте нещо — напомни тя. Той повдигна гъстите си вежди.

— Какво? Зъбите ти са наред — започна той.

— О, благодаря, и всичките са мои!

Той се засмя тихо.

— Ще го направиш. Нали? Искаш ли да бъдеш сама през останалата част от живота си или искаш да опиташ?

— Не мога — рече тя, нервно, като заобиколи стола. — Това, за което говорите струва пари, а аз не съм богата. Всичко, с което разполагам, е моята заплата. От нея плащам наема, битовите услуги, за храна, за дрехи…

— Аз ще се погрижа за това — прекъсна я.

— Нещо като развлечение — подхвърли тя с пламъци в очите.

— Казах, че ще се погрижа — отвърна той. — Идеята е моя и Дени е мой брат. Искам да го спася от тази латиноамериканска изкусителка. Не желая в семейството си алчни за пари скитници.

— Не, предпочитате секретарка без пари, без връзки, без социално положение…

— Да ти приличам на сноб? — попита я недоверчиво.

— Нямах това предвид — призна тя и си пое дълбоко дъх. — Във всеки случай какво ще си помисли Дени, ако узнае, че вие плащате сметките?

— Той няма да разбере — обеща Рейгън, — защото няма да му кажем. Ще те взема в събота сутрин от апартамента ти и ще започнем. Запази си час в центъра „Фредериксън“.

— Но там е ужасно скъпо! — запротестира тя.

— Запази си по-ранен час — продължи той — защото, когато приключим, отиваме в „Алмон“ да те облечем.

„Алмон“ беше очарователен бутик на местен дизайнер, в който дрехите и аксесоарите бяха изработени съобразно най-новата мода. Кена се втренчи в мъжа, сякаш не можеше да повярва на очите си.

— Ще отидеш на бала, Пепеляшке — обеща й той. — Макар, че ще се возиш в мерцедес, вместо в каляска, теглена от бели коне.

— Няма бал…

— Повече от сигурно е, че ще има, следващата събота вечер в Билтмор, и аз ще те заведа — той дръпна белия си маншет и погледна часовника. — Това беше за днес. Връщай се при пепелта и да не си казала и дума на Дени през следващата седмица. Отивам да потърся фотограф, за да запечата изражението му, когато те види в новия ти вид.

— Може ли да снима и мен през това време? — попита тя с надежда. — Нужно ми е нещо, което да ме убеди, че не сънувам.

Дълго, дълго я гледа, преди да проговори, без да се усмихва.

— Някога имала ли си скъпа рокля?

Без да го погледне, Кена тръгна към вратата.

— Единствения начин да имам една, е като ви върна парите за нея, адвокате. Искам да кажа — добави тя, гледайки през рамо, — че сама ще си плащам сметките, макар и по-скромни.

— Добре, ще приспадаме определена сума от заплатата ти всяка седмица — съгласи се Рейгън, като заобиколи бюрото си. — Какво ще кажеш, като направиш кафе, ще ми донесеш ли една чаша?

Тя кимна и тихо затвори вратата след себе си. Тръгна замаяна, за да вземе пощата и се зачуди дали неосъщественият й копнеж по Дени най-накрая ще я тласне към ръба на лудостта.

Сутринта беше нереална.