Кони Брокуей
Египетски нощи (32)

31

— Ялла! — Внезапно секналият вик на някакъв мъж напълно разбуди Блейк, който трескаво се огледа около себе си. През тясното прозорче високо над него проникваха първите слънчеви лъчи.

Отвън долитаха приглушени шумове.

Хванали са Дездемона!

Обзет от паника, той пропълзя до вратата, което му се удаде с мъка и му костваше големи болки. Той стисна зъби и натисна все още незаключената врата, която се открехна няколко сантиметра. Блейк надникна навън.

Насред улицата, на не повече от петнадесет крачки от колибата той видя Хари. Срещу него озъбен дебнеше Морис.

Блейк потърси с поглед хората на мъчителя си. Единият от тях лежеше до ъгъла на някаква сграда с неестествено изкривени крака. Друг един клечеше до вратата. Ако жената бе избягала с мъжа си, оставаха още двама, които той не виждаше. И Морис.

— За последен път те питам: къде е тя? — Блейк никога не бе чувал толкова несговорчив тон.

Морис направи няколко стъпки напред — дебнешком и с наведена глава. В движенията му имаше нещо от излязъл на лов хищник.

— Сам си си виновен, Хари! — извика Морис. — Всичко можеше да свърши по-иначе… но сега нямам друг избор, освен да те убия!

Хари не отвърна. Той следеше движенията на Морис и мускулите на стройното му тяло реагираха на всяко помръдване на противника му.

Кожата на Блейк настръхна. За пръв път разбираше какво значи да се изправиш срещу Хари в борба на живот и смърт.

На лицето на Морис бе изписан див страх.

— Ти пръв намеси лични чувства в цялата тази работа. Защо? Защо ме натопи? — попита той… и за миг възмущението му взе връх над страха. — Защото те пребих?

— Не — отвърна Хари. Той не изпускаше от поглед движещия се в полукръг около него Морис. — Докато си на свобода, самото ти съществуване е заплаха за Дездемона. Сам го каза.

— Накарал си да ме тикнат в затвора само заради онова, което бих могъл да направя? — Морис спря и се ухили налудничаво. — Не мислиш ли, че това е малко пресилено?

— Не — тихо отвърна Хари. — Когато става дума за Дездемона, всяка опасност е прекалено голяма — все едно дали е само възможна, вероятна, въображаема или реална.

Блейк разбра това.

Никога нямаше да има шанс да спечели сърцето на Дездемона, защото Хари се бореше с оръжия, срещу които Блейк никога не би могъл да излезе. Братовчед му никога не се бе боял за самия себе си. Той не би се поколебал пред нищо, за да я защити от всичко, което заплашваше щастието, здравето или бъдещето й.

Внезапно болката, така позната и мразена, се надигна в гърдите на Блейк. Завист тровеше мислите му. Думите на Дездемона бяха постигнали целта си — той се бе почувствал като малко момче, което използваше Хари като претекст да се отдаде на склонността си към ревност и завист.

Той извади кинжала, решен да се притече на помощ на братовчед си… докато Морис дебнешком описваше кръг около Хари, изтиквайки го все по-близо до разрушения покрив, където…

— Хари! Внимавай! — извика Блейк.

Твърде късно. С ужасяващото чувство, че веднъж вече е преживял всичко това, той видя как мъжът скочи от покрива и размаха късия, тежък прът. Предупреден от вика на Блейк, Хари се извърна и успя да се наведе в последния момент. Той сграбчи нападателя за дрехата, дръпна го към себе си и заби коляно в лицето му. Арабинът издаде хриптящ звук и политна към Хари, който се олюля под тежестта му. Краката на Хари се оплетоха в дрехата на мъжа. Той изгуби равновесие и след миг бе на земята, затиснат под тялото на изгубилия съзнание арабин.

Морис нададе кратък, див възглас на триумф и се спусна към двете преплетени тела. Той грабна дебелата тояга и я размаха над главата си. В този миг Блейк стисна ножа толкова силно, че кокалчетата на ръцете му побеляха. Петнадесет крачки… но със същия успех можеха да бъдат и петдесет. Нямаше да успее…

— Можехме да бъдем толкова добър тандем, Хари! Двамата с теб сме замесени от едно тесто! — изкряска Морис и вдигна тоягата.

Хари се отказа от опитите си да се освободи и мълчаливо погледна противника си. Дори от толкова голямо разстояние Блейк можеше да види презрението в светлите очи на Хари. Той не се боеше, ни най-малко.

— Но ти ме предаде! И затова…

С чувство на безпомощност Блейк запокити кинжала към Морис, който се вцепени, когато острието срещна хълбока му. На лицето му се изписа слисване. Хари отхвърли тялото на арабина, скочи и заби два юмрука в лицето на Морис, който се преви и най-напред падна на колене, а след това се строполи по лице в пясъка.

Погледът на Блейк, който се бе изправил в рамката на отворената врата, срещна този на Хари.

— Не избягах.

— Не, не избяга — сериозно отвърна Хари. — Благодаря ти. — Той се наведе, откъсна ивица плат от дрехата на Морис и завърза с нея ръцете и краката му. — Там отзад има още един завързан и със запушени уста. — Той се изправи. — Та, значи, къде е тя? Търсих я навсякъде наоколо, но не я открих.

— Избяга през нощта — обясни Блейк, смутен от припряността на братовчед си. — Една арабка й помогна да избяга.

Хари побърза да завърже по същия начин и третия арабин. Лицето му бе плашещо бледо и изпито, а очите му изглеждаха неестествено големи и пронизващи.

Блейк потърси в джоба на ризата си парчето папирус, което Дездемона му бе дала.

— Помоли ме, ако те видя пръв, да ти дам това.

Хари прокара пръсти през косата си.

— Прочети ми го. Знаеш, че не мога.

Блейк се наведе над папируса и го разгъна. След миг вдигна глава и каза:

— Боя се, че и аз не мога.

— Какво? — Веждите на Хари опасно се събраха над носа му, сякаш бе решил, че Блейк му се подиграва.

— На египетски е. — Той подаде парчето папирус на Хари.

Хари го пое малко несигурно. След това сведе поглед и преди да обърне папируса, на лицето му се появи израз на удивление.

Блейк би заложил имението Даркмуур, че каквото и да бе изписано на парчето папирус, то накара дъха на Хари да секне за миг.

На лицето му се появи израз на учудване и радост — не, нещо много по-силно и необуздано от радост. Очите му пламнаха триумфиращо, а чертите на лицето му издаваха мрачна решителност.

— Кога тръгна тя… и в каква посока? — попита Хари.

— Преди няколко часа. — Блейк посочи на изток. — Натам.

— Гръм и мълния! Оттам се задава кхамсин.

— Кхамсин. Какво означава това?

— Пясъчна буря. Когато е достатъчно силна, може да одере кожата на носорог — промърмори Хари. Той огледа Блейк от главата до петите и едва сега забеляза счупения му крак. — Ти си ранен.

— Какво остро око. — За в бъдеще Блейк щеше да се опита да превъзмогне ревността си към Хари, но никога нямаше да го харесва.

Хари игнорира сарказма му. Той се обърна и изчезна в най-запазената постройка.

— Какво правиш? — извика след него Блейк.

Хари се появи отново. В ръката си държеше някакъв чувал. Без да дава обяснения, той го замъкна в колибата на Блейк.

— Трябва да открия Дизи, преди да е дошла бурята — каза той. — Честъртън тръгна малко след мен. Ако не успея да изпреваря бурята, най-добре е да останеш в колибата: Тук вътре има вода и храна. Докато трае бурята, дръж очите си затворени и постави влажна кърпа върху носа и устата си.

— И колко време ще продължи това? — попита Блейк.

За пръв път откакто се бе появил, Хари се усмихна.

— Кхамсин е арабската дума за петдесет. Не вярвам да става дума за часове.

 

 

Дездемона свали оглавника на коня, потупа го по врата и го пусна на воля. Нямаше избор. Не можеше да го вземе със себе си сред скалите, а да го завърже, би значело да го осъди на смърт. Тя го проследи с поглед, докато не се изгуби зад една дюна, взе в ръка кожения калъф и покривалото за коня и започна да се спуска в тясната клисура.

Това бе входът към някаква урва. Забелязваха се наченките на каньон, който извеждаше в широката равнина на Нил. Тя хвърли поглед към сярножълтото небе на запад.

Някъде там в пустинята бе кхамсин и събираше сили, вдигайки планини от пясък на стотици, дори хиляди метри от земята. Нямаше представа след колко време щеше да дойде или колко време щеше да трае. Също както нямаше представа къде се намира — окончателно се бе изгубила.

Бе тръгнала в показаната й от египтянката посока, но след няколко километра пътят просто се бе изгубил в пясъчните дюни. Тъй като нямаше слънце, по което да определи поне накъде е изток и накъде запад, тя язди цяла нощ в търсене на някакъв ориентир. Не откри такъв, но на зазоряване видя пред себе си лека мъгла. Знаеше, че само скали могат да осигурят влагата, необходима за образуването на утринна мъгла. А скалите можеха да означават оазис… или както бе в случая — скалист овраг.

Тя започна да се спуска, търсейки някоя пещера, в която би могла да се приюти, докато отмине бурята. Скалите надвисваха все по-застрашително над пътеката, която с навлизането в клисурата ставаше все по-трудно проходима. Дездемона достигна до едно скалисто плато, прорязано от тесен процеп. Би могла да заобиколи, но един поглед на запад й даде да разбере, че бурята скоро ще я застигне. За добро или за лошо се налагаше да скача.

Тя повдигна полите на роклята си и скочи. Приземи се на крака, но не успя да се задържи, падна и отчаяно се опита да се вкопчи в ронещия се чакъл, за да не се свлече в процепа. Накрая й се удаде да се изтърколи на ребро. Коленете я боляха ужасно. Хлипайки, успя да седне и с ужас огледа кървящите си, протрити колене. Сега обви ръце около краката си и започна да се полюлява напред-назад, за да се успокои.

Хари би бил ужасен от това, колко тя не умее да се владее. Тя запремигва с очи, за да си възвърне способността да вижда ясно и… съзря дълбок, черен отвор, скрит под скалата, от която бе скочила. Събра сили и се наведе предпазливо, за да надникне вътре. Беше малък и сух, застлан с чакъл тунел. За щастие наоколо не се мяркаха змии.

Дездемона хвърли покривалото вътре и от пода се вдиган малък облак фин прах. Тя се закашля и помаха с ръка пред лицето си. Нямаше смисъл да продължава да върви. Изпълзя до входа на тунела. Тук бе в безопасност.

 

 

Бурята бушуваше все по-свирепо. Изглежда от часове не бе правила нищо друго, освен да събира сили.

Лорд Блейк Рейвънскрофт направи гримаса. Очевидно му бе писано да умре в тази дяволска страна, погребан под пясъците. Даркмуур щеше да принадлежи на Хари… в случай че той оцелееше. Което бе твърде съмнително. Хари навярно също щеше да намери смъртта си в този ад, в търсене на своята „Дизи“.

— Има ли някой? — надвика рева на вятъра нечий глас. — Сит, тук ли сте?

Блейк се изправи. Това не бе Честъртън. Някой от хората на Морис? Какво значение имаше, когато и без това щеше да умре, ако останеше да лежи тук?

— Тук, вътре! — изрева той.

След миг вратата се отвори и Блейк видя пред себе си група забулени като мумии мъже.

— Къде е сит? — попита един от тях. — Аз съм Абдул Хаким и съм приятел на сит Карлисъл. Къде е тя?

— Вие сте приятел на госпожица Карлисъл? — Не биваше да се учудва. Дездемона изглежда нямаше особено развито съзнание за класова принадлежност. — Трябва да помогнете да я намерим.

Абдул кимна, при което булото се свлече за миг от лицето му. Той го оправи с нетърпелив жест.

— Това и правя — търся я. Този нехранимайко, най-малкият ми син — той хвърли поглед през рамо — каза, че била докарана тук.

— Вярно, но тя успя да избяга. Сега е в пустинята. — Иззад булото на Абдул се разнесе дълбока, болезнена въздишка. — Струва ми се, че не разбирате. Незабавно трябва да тръгнете да я търсите. Задава се кхамсин…

— Не, не. — Мъжът поклати глава. — Може би някъде на север. Тук е само малко ветровито. Мислите ли, че щяхме да се мотаем наоколо, ако се задаваше кхамсин? — Мъжете зад него се засмяха. — Не се безпокойте, ще я потърсим. Може да ни отнеме известно време, но тя навярно има вода, прав ли съм?

Блейк кимна.

— Да, взе със себе си всичко необходимо.

— Тогава значи е добре зап… — Погледът на Абдул спря върху свитъка, който Дездемона бе изоставила. Очите му се разшириха. — Сит ли остави това?

— Да.

Мъжът вдигна папируса и предпазливо го разгърна.

— Липсва парче.

— Дез… сит написа на него бележка на Хари. Хари Бракстън.

Мъжете притихнаха. Единственият шум сега бе безмилостният вой на пясъчната буря навън.

— Липсващото парче е у Хари?

— Да, той го взе със себе си и тръгна да я търси.

Абдул рязко се обърна към все още безмълвната групичка мъже зад себе си и припряно им каза нещо. След това отново се обърна към Блейк. На лицето му все още бе изписано слисване.

— Повторете отново, правилно ли разбрах — каза той и клекна до Блейк, за да го погледне в очите. — Хари е бил тук. Видял е свитъка, държал го е в ръцете си.

— Да. — Мъжът изглежда не бе от най-схватливите.

— И е оставил свитъка при вас, вземайки само парчето, върху което е писала сит?

— Да.

— А след това тръгна след сит? — Смущението бавно отстъпваше място на нещо, което на Блейк му изглеждаше почти като ликуване. Този туземец изглеждаше доста развеселен.

— Да, но…

— Ах, любовта… — Иззад булото му Блейк дочу мелодраматична въздишка. Сега мъжът отново се обърна към останалите и им каза нещо. Мъжете избухнаха в оглушителен смях.

— Трябва…

— Чуйте — рече мъжът. — Чуйте ме добре. Дойдох тук, за да сключа една сделка със сит. Това… — Той даде знак на един от мъжете, който постави пред краката на Блейк някакъв голям колкото лимон, увит в коприна предмет. — … срещу това. Папирусът е бил даден на сит от сина ми. Без мое съгласие. Така че, виждате, правя повече, отколкото съм длъжен!

В колибата се втурна някакъв мъж, който извика нещо на арабски, съпровождайки думите си с енергични жестове. Останалите зашушукаха възбудено.

— Какво казва? — попита Блейк.

— Казва, че видял двадесетина мъже — припряно обясни Абдул. — Английски войници. На пет километра оттук. Яздят бързо. — Абдул напъха пакета в ръцете на Блейк. Беше тежък, много тежък. И твърд.

— Ето. Сключихме сделка. — Абдул внимателно нави папируса и го пъхна в калъф от колосана коприна. След това даде някаква заповед на хората си и те изчезнаха. Остана само Абдул.

— Хари и госпожица Карлисъл имат нужда от помощта ви — проплака Блейк.

— Колко далече могат да стигнат пеша? — попита Абдул. Усмивката му изчезна под булото.

— И двамата имат коне.

Абдул, който вече се бе запътил към вратата, спря и изруга на арабски — или поне така предположи Блейк.

— Тогава наистина са в опасност. При такъв вятър местността се променя бързо. Въпреки това… ние сме туареги, а Хари е един от нас. Ще го открием. И неговата Дездемона. — След тези думи мъжът се обърна и изчезна.

Блейк облегна глава на стената. Изпита облекчение. Честъртън щеше да пристигне всеки момент. Погледът му спря върху увития в коприна предмет. Блейк замислено разви опаковката. Отвътре го гледаше един златен бик.

 

 

— Дизи!

Тя се пробуждаше бавно. Викът му я изтръгна от унеса й. В гласа му имаше нещо трагично. Тя потърка очи и облиза сухите си, напукани устни. Бяха изминали часове… дни… откакто за последен път бе пила вода и бе положила глава на коленете си, за да си почине…

— Дизи!

Тя се наведе напред. Схванатите й рамене и гърбът й веднага запротестираха. Замаяна, Дездемона подаде глава от скривалището си.

Не можеше да го различи съвсем ясно. Стройният му силует отново и отново бе забулван от пясъчните вихрушки. Вятърът заглушаваше гласа му и го носеше навътре в клисурата.

Изнемощяла, тя се облегна на скалата. Болеше я глава, а клепачите й тежаха като олово. Чувстваше смъртна умора. Все пак успя да се усмихне слабо. Нейният герой, блестящият рицар най-сетне бе дошъл.

Така поне я утешаваше въображението й. Всъщност, нямаше никакъв шанс. Дори и най-непоколебимият рицар не би я открил тук.

Беше отпуснала глава на гърдите си, а клепачите й бяха почти напълно склопени, когато го видя отново. Този път изникна малко по-близо, така че тя можа да го види по-ясно.

Беше облечен в изцапана бяла риза, а на главата си носеше тюрбан, единият край на който се развяваше на вятъра и шибаше врата и раменете му. Висок и добре сложен, той се движеше самоуверено и с грация. Капризният вятър го забулваше от време на време в облак прах, но дори и през тях тя долавяше трагичното и все пак строго и решително изражение на лицето му.

Бедният тъжен рицар!

— За бога, Дизи, отговори!

Тя събра всички сили и изпълзя на четири крака от пещерата.

— Господарю мой? — с дрезгав глас извика тя… но от устните й се отрони само едва доловим шепот.

Той вече я бе отминал. Всичко, което все още можеше да види от него, бе ризата, полепнала по гърба му от силния вятър.

— Господарю мой!

Той се извърна рязко. Някъде дълбоко от очите му струеше странен блясък.

— Дездемона!

Тя преглътна и протегна ръце към мъжа, който сега се спусна към нея със сълзи в очите. Не бе рицар. Беше Хари. А това бе всичко, за което копнееше тя.