Кони Брокуей
Египетски нощи (12)

11

По дяволите, по дяволите, по дяволите Хари Бракстън, мислеше си Дездемона. Откакто сутринта си бе тръгнал, думите му не й излизаха от главата, подобно на лайтмотива от някоя мелодия, който постоянно се завръща в съзнанието ти.

… който по протежение на нежните извивки на гърба, през хълбоците, бавно се влива в пищната делта на ханша ти.

Тя си повя с длан. Устните отново я щипеха.

— Госпожице Карлисъл? — Гласът на Блейк Рейвънскрофт почти грубо я върна в реалността.

— Горещо е — обясни тя. — Необичайно горещо за този сезон на годината. Обикновено зимите тук са доста по-прохладни.

— В мислите си бяхте някъде далеч от тук, скъпа — замислено рече Блейк.

Той потупа дланта й, която лежеше на сгъвката на лакътя му и я поведе по една от най-използваните, покрити с чакъл алеи в градините на Езбекия. Дездемона хвърли поглед през рамо и ядосана веднага отново се обърна напред. Горе, на терасата на „Шепърдс“ стоеше дядо й, който ги следеше с грейнал поглед.

Той бе направо възхитен от поканата на Блейк към Дездемона да обядват заедно. Тя също. Защо тогава, по дяволите, постоянно чуваше дълбокия, настойчив глас на Хари?

Ти си моят Египет.

— Попитах кой вятър ви е довял в Египет, госпожице Карлисъл — повтори въпроса си Блейк.

— Родителите ми починаха при железопътна катастрофа, когато бях на петнадесет. И тъй като дядо ми беше единственият ми останал жив роднина, дойдох тук, за да живея при него — отвърна тя.

— Съжалявам.

Блейк спря пред една чугунена пейка под сянката на покрита с прах стара акация и предложи да седнат. След това внимателно се намести, така че да я закрива от разхождащите се наоколо. Той бе внушителен мъж и представляваше солидна преграда пред любопитните погледи.

— Англия навярно много ви липсва, госпожице Карлисъл? Трябва да е било ужасно за вас да изгубите родителите и родината си. — Той посегна към дланта й и я стисна състрадателно. — Колко ли самотна трябва да сте се чувствала. Това, че не само сте успяла да оцелеете в тази сурова страна, но дори и да разцъфтите, е великолепно доказателство за вашата сърцатост.

— Е, не беше чак толкова лошо — каза тя подразнена.

— Наистина ли? — попита лорд Рейвънскрофт и леко повдигна вежди.

— Разбира се, че родителите ми липсваха, но все пак имах дядо си.

— Това е вярно — любезно отвърна Блейк. — И все пак за едно израснало сред грижи, добре възпитано младо момиче, каквото сте била вие… да бъде изтръгнато с корените, трябва… — Той замълча тактично в очакване на отговор.

Изтръгнато с корените? Къде и кога бе успяла да пусне корени?

— Добре възпитано и израснало сред грижи, но и видяло доста свят — отвърна тя. — Чувствах се много уютно сред колегите на дядо си. Вманиачените египтолози са непоправими скитници. Родителите ми не правеха изключение. Не че и аз съм като тях… — припряно добави тя.

— Но Египет трябва да ви се е сторил доста чужд?

— Тайнствен — поправи го Дездемона и хвърли влюбен поглед около себе си. — Пълен със съкровища и вдъхновение.

— Съкровища? С изключение на бреговете на Нил всичко тук е сухо и неплодородно.

— О, не. Трябва да видите… — Тя замълча внезапно, осъзнала как биха прозвучали думите й в защита на нейната втора родина. Тя се възхищаваше от Англия. Дядо й скоро щеше да живее там — тя също, разбира се. — Онова, което ми липсва от Англия са смарагденозелените цветове, рунтавите планински понита и малките селски къщички насред сурови блатисти местности.

— Ах — разбиращо кимна Блейк. — Значи сте израснала в Шотландия.

— Не, не. Израснала съм в Лондон. Предимно.

Блейк присви очи смутено.

— Моля за извинение, но като споменахте за сурови блата, си помислих…

— Е, всъщност никога не съм била наистина в Шотландия. Само съм чела за онези места. Много съм чела. За суровите блатисти местности, за Хитклийф, за…

— Хитклийф?

— Т-т-това е просто едно име — нервно заекна тя. — Както и да е… Добре помня и Хайд Парк. Беше така чудно зелен.

Блейк се усмихна. Той имаше прави бели зъби, само единият от резците му бе израснал накриво.

— Какво тогава толкова ви привлича в това място?

— В Египет? Всичко! — отвърна тя и направи широк жест с ръка. — Приказните минарета, опърлената от слънцето пустиня, влажният мирис на тиня, идващ от Нил. Обичам и багрите — тези на избелелите плата, златистозеленото на речните долини… Обичам дори тукашните звуци — било то свиренето на вятъра в пустинята, цимбалите на дервишите или музиката на уличните продавачи.

— Музика? — сардонично повтори лорд Рейвънскрофт. Той постави ръка на облегалката на пейката и за миг пръстите му докоснаха гърба й. — Е, шумът, който чух, докато обикалях из пазара, трудно може да бъде наречен музика.

— Но в моите уши е! Чуйте само… — Тя наведе глава и се заслуша.

Около тях провлачените викове на търговците и продавачите на вода се смесваха с тропота на магарешки копита по калдъръмените улици, със свистенето на спиращи коли и възбудено пискливите гласове на уличните хлапета.

— Може би, ако човек… ъ-ъ… разбира думите — неуверено отвърна лорд Рейвънскрофт.

— О, аз също не разбирам нито дума, но ми допада оркестрацията.

— Ах, мислех, че сте гениален полиглот? — смутено отвърна той.

— В известен смисъл е така — мога да чета на дванадесет езика. За съжаление обаче, не мога да говоря на тях…

— Не разбирам напълно…

— Не всеки е като Хари — търпеливо обясни тя. — Има разлика между това, да преведеш един текст, и това, да разбереш изречената дума. Второто е свързано повече с акцента и бързината, с която говорят хората тук. Така и не се научих на всичко това. За разлика от Хари, който се справя с лекота.

— Това е трик — лаконично отвърна лорд Рейвънскрофт. — Трик, който му дава някои предимства в сделките.

Сега бе неин ред да замълчи слисано.

— Е, не бих нарекла умението на Хари точно трик. Той говори поне шест различни диалекта като местен жител, а едно племе — туарегите — допълни тя и ъгълчетата на устните й се разтеглиха в болезнена гримаса, — дори го прие за свой почетен член. Хари е особено горд с това, защото туарегите са доста сурови хора.

На лицето на Блейк бе изписано вежливо безразличие, зад което обаче се криеше нещо като огорчение.

— Е, радвам се, че тук е намерил мястото си. Бедният Хари винаги е имал проблеми в това отношение. Мога да си представя колко болезнено е било за него да желае неща, които — и в това е разликата между нас двамата — завинаги са му били отказани. Това доста опорочи отношенията ни.

— Не съм забелязала Хари да… завижда.

„Користен — да. Честолюбив — със сигурност. Но не и завистлив.“

— Може би не познавате братовчед ми толкова добре, колкото си мислите — хладно отвърна той.

„… Устата ти е извор, който ме освежава и все пак е запечатан за мен.“

Тя познаваше Хари… или може би не?

Дездемона се изправи. Определено пропиляваше прекалено много време в мисли за Хари… и в разговори за него. Времето й щеше да бъде по-добре оползотворено, ако се опиташе да узнае нещо повече за загадъчния мъж до себе си. Тя го огледа подробно.

На класическото лице на английския лорд отново бе изписан обичайният непроницаем израз. Масивната челюст подчертаваше характерния му профил. Челото под блестящите черни коси бе бледо като седеф, а мимиките му — диви като тези на някой орел. Той беше великолепен. Дори ризата му бе безупречно чиста. Малко хора из тези земи успяваха да поддържат една риза така снежнобяла.

— Разкажете ми за дома си в Англия, лорд Рейвънскрофт.

— Моят дом. — Той вдигна ъгловатата си брадичка и заговори вдъхновено. — Имението Даркмуур е най-великолепното място на земята. Това е голям замък от сив камък, който величествено се издига над бруления от ветровете нос Корнуол. Сурова местност, която вечно е забулена в мъгла и кръстосвана от бурни ветрове. Местност, която е истинско предизвикателство.

Това й звучеше по-скоро като празни дрънканици, отколкото като предизвикателство, но Дездемона се въздържа от коментар. Той я погледна. Явно очакваше отговор.

— Обзалагам се, че замъкът се отоплява трудно.

За миг той я зяпна недоумяващо, за да се разсмее след това с гърлен смях. Хрумна й, че това бе първият случай, в който го чуваше да се смее. Смехът му бе ръждясал, сякаш от прекалено рядката употреба. Някой трябваше да го научи да се смее по-често и по-свободно. Някой като Хари.

— Наистина е така — отвърна той, а веселието му веднага се смени с тон на страхопочитание. — Студено и величествено е там — сурово и строго! Някои биха казали, че Даркмуур е нечовешко място, и няма да са съвсем неправи. Но това е моето наследствено имение и се надявам един ден да встъпя в правото си на негов пазител.

— Защо да не го направите? — объркано попита Дездемона. Нали току-що й бе казал, че имението било негово наследство?

— Ще го направя — тържествено обясни той, сякаш полагаше клетва. — Ако на този свят има справедливост, имението Даркмуур ще бъде мое. И аз ще съм онзи, който ще му върне предишния блясък.

Тъй като през целия си досегашен живот бе живяла под наем и сама никога не бе притежавала дом — какво остава за голямо имение — а също и нищо, което да не може да бъде изложено в някой музей, Дездемона не бе в състояние да разбере онзи плам, с който той бе изрекъл всичко това. Тя се въртеше неспокойно.

— Е, дори и да не успеете да му върнете предишния блясък, поне бихте могъл да се радвате на здравето си и на…

— Даркмуур е всичко, което ми е скъпо на този свят.

— Колко тъжно. — Думите се бяха изплъзнали от устните й, преди да успее да попречи на това.

— Мислите ли? — горчиво попита той. — Е, трябва да призная, че усилията ми да спечеля хорските симпатии не се увенчаха с голям успех. Когато се… — Той замълча. — Достатъчно ли ще бъде да ви кажа, че собствената ми майка прекара целия си живот в преследване на наслади с изключително преходно естество. Бяха времена, когато дори си мислех, че всички жени приличат на нея. Но вие… вие сте друга.

Друга. Как мразеше тази дума. А и просто не отговаряше на истината. Тя беше едно съвсем нормално момиче, което искаше да се наслаждава на невинни забавления, да играе тенис на трева и да копнее по някой влюбен обожател… всичко онова, за което досега само бе чела.

— Но аз не бих искал да ви отегчавам — продължи Блейк. — Позволете ми, обобщавайки, да кажа така: Намирам повече удовлетворение в това да инвестирам страстта си в нещо трайно като имението Даркмуур. Мисля, че там би ви харесало. Всеки, който е съумял да обикне тази страна, без затруднения ще обикне и моя дом.

Тя се насили да се усмихне. Разбира се, че би го обикнала. Та нали винаги бе мечтала само за това — да се върне в Англия. И не звучеше ли всичко ужасно романтично, толкова студено и усамотено? Тя хвърли поглед към улицата и видя животът да пулсира наоколо — облечени в пъстри копринени одежди хора, зрели, благоуханни плодове, блестящи месингови стоки. Накратко — объркваща смесица от цветове и форми под вездесъщото египетско слънце.

Тя гледаше с копнеж необузданата чувственост на живота около себе си и изведнъж осъзна един дребен недостатък на плана да се завърне в Англия — тя обичаше слънцето и топлината, обичаше да носи ефирни дрехи, да пие изстудена лимонада и да тича боса по горещите плочници на ухаещи на чай градини. Но в Англия със сигурност имаше няколко места, където небето винаги е безоблачно.

— Много бих искал да ви покажа Даркмуур — въздъхна Блейк, — и да прочета изписани на невинното ви лице чувствата, които то извиква у вас.

За щастие Дездемона далеч не бе толкова невинна, колкото си въобразяваше той.

— Звучи чудесно! — ентусиазирано извика тя. Тъй като не искаше да се впуска в повече двусмислени забележки, тя се опита да промени темата на разговора. — Как се чувствате при Хари?

— Аз не живея при Хари. Той настоя, че скромният му покрив не бил пригоден да приема гости, така че съм отседнал тук, в „Шепърдс“.

— Хари е прав — отвърна Дездемона. — Той живее в един порутен стар дворец, който прилича повече на лабиринт от сандъци, древни статуи и книги.

— Книги? — Лорд Рейвънскрофт смръщи чело. — За какво са му на Хари книги?

— Защо да няма книги? — попита Дездемона.

— Ако не греша, той трудно би ги използвал по предназначение? — отвърна Блейк със странна нотка на горчиво състрадание.

— За какво говорите?

На лицето му се изписа изненада.

— Значи не знаете нищо?

— Какво трябва да зная?

Той се наведе към нея със сериозно изражение, взе дланта й в своите и я погледна многозначително.

— Мислех, че двамата с Хари сте приятели.

— Такива сме — отвърна тя, сега вече напълно объркана. — Какво искате да кажете?

— Съжалявам, скъпа, но не е моя работа, да ви разказвам това. При следващата ви среща просто го попитайте защо е бил изхвърлен от Оксфорд.