Кони Брокуей
Египетски нощи (27)

26

— Дизи — прошепна Хари. — Будна ли си?

— Хм.

— Спи спокойно — усмихнато рече той.

Тя кимна сънено и зарови лице във възглавницата.

Дездемона бавно отвори очи и… зяпна. Хари стоеше пред нея, гол като някой гръцки бог, и тъкмо се навеждаше за захвърлените си на пода панталони. Той не забелязваше, че е будна, което й даде възможност да го погледа. Сега обу панталоните — толкова просто действие, а тя можеше с часове, какво ти, с години да гледа как го прави. Беше толкова привлекателен и небрежен в неустоимата си мъжественост.

Кожата му беше безупречна, с фини пори, и Дездемона още чувстваше топлината й по цялото си тяло. Бе неспособна да опише с думи случилото се помежду им. Тя затвори очи и потъна в чувствените спомени на сладката изнемога.

— Ще направя закуска — достигна до слуха й гласът на Хари, а след това устните й бяха погалени от копринена топлина. Бегла целувка, която обаче прогони и последните остатъци от съня. Тя се изтърколи на другата страна, отвори очи и протегна ръце тъкмо в мига, в който той изчезна в коридора и с леко щракване затвори вратата след себе си.

Напълно будна, Дездемона изпуфтя разочаровано и спусна босите си нозе на пода, увивайки около тялото си ленения чаршаф. За миг се замисли дали да последва Хари в кухнята, но се отказа. Имаше нужда от няколко минути, за да поразмисли на спокойствие, без да се разсейва от неговите докосвания, от гласа и устните му.

За една нощ връзката им, която и преди бе объркана и трудно определима, отново се бе превърнала в нещо друго, нещо неизразимо сладко и нежно, диво и страстно, а не в някое от онези чисто духовни сливания, които бяха изобразени в книгите й.

Дездемона стана и бавно се приближи до прозореца. Утринното небе бе обагрено в бледите цветове на шафран и рози. Тя извърна поглед и се усмихна при вида на малкото лични вещи на Хари, пръснати по писалището. Обзе я странно безпокойство. В търсене на нещо, което му принадлежеше и което можеше да докосне, тя взе в ръка четката с дръжка от слонова кост и постави златните му копчета за маншети в малката емайлирана кутийка, в която той ги държеше. Дланта й нежно се плъзна по малобройните лични вещи на Хари, докато не спря до един отворен пакет с документи, поставен до ръба на писалището. Погледът й попадна на името на Хари.

Тя взе най-горния лист и започна да чете. Дълго се взира в листа, без да помръдне. Това беше завещание, което обявяваше Хари за наследник на имението Даркмуур.

По гърба й полази тръпка. Чувството на задоволство бързо бе заменено от страх. Внезапно почувства празнина там, където допреди малко бе преливало от топлина и радост. В душата й като някое отровно черно цвете покълна подозрение, от чийто грозен цвят се хранеха още дузина зловещи мисли и представи.

Враждата между Хари и Блейк, която й бе направила впечатление. Откритото съперничество помежду им, което имаше дълбоки десетилетни корени. Искрената загриженост в гласа на Блейк, когато я предупреждаваше, че Хари не бил човекът, за който се представял. Изхвърлянето му от Оксфорд. Клетвата на Блейк да си възвърне наследствените права. Думите, които бе отправил към Хари, че никога не би се върнал в Англия, защото там всичко щяло да му напомня за неща, които никога няма да има. Подигравателният блясък в очите на Хари, когато го бе попитал дали има предвид имението Даркмуур.

Гърлото й се сви и тя отвори уста, за да си поеме дъх. Това просто не можеше да е истина. Невъзможно бе Хари да се е домогвал до лишаването на Блейк от наследство.

Но какво бе тогава? От самото начало бе ясно, че Блейк не е дошъл в Египет, за да лекува разбитото си сърце, а че присъствието му тук е свързано по някакъв начин с Хари. Тя смачка завещанието. Още една тайна. Още една лъжа.

Чу го секунда преди да влезе. В ръцете си държеше поднос, върху който имаше сладкиш, кана с чай и чаши. Когато я видя, на лицето му се появи широка усмивка и той постави подноса на пода.

Сърцето на Дездемона се сви.

— Вече си будна — каза Хари, грейнал от радост. Приближи се към нея и приглади косата й с несигурен жест, който го правеше още по-привлекателен.

Тя искаше да затвори очи, за да не вижда красивото му лице, пленителната усмивка… но не можеше. Той изглеждаше толкова щастлив.

— Дизи…

— Трябва да вървя. — Тя преглътна и придърпа ленения чаршаф така, че да скрива гърдите й.

Хари смутено смръщи чело, но продължи да се усмихва.

— Нека първо…

Наведе се към нея и я целуна. Тя не можа да не отвърне на целувката му. Макар страстта й да бе задоволена съвсем неотдавна, при това бегло докосване пламна отново. Разтърсена, Дездемона понечи да се отскубне от него, но Хари задържа лицето й между дланите си.

— Дизи, аз те обичам.

Изглеждаше толкова искрен с умните си, нежни очи и крива усмивка. Никога не бе предполагала, че болката може да се подхранва от радост. Пет години бе чакала да чуе тези думи и никога не бе подозирала, че те биха могли да й причинят такава болка.

— О, Хари — със сълзи в очите прошепна тя. — Иска ми се да можех да ти повярвам.

— Какво искаш да кажеш? — Опита се да изрече тези думи със спокоен глас. Беше й казал истината. Думи, които никоя друга жена нямаше да чуе от устата му. А всичко, което получаваше в отговор, бе съмнение. Съмнението, белязало целия му живот.

„Винаги ще бъдеш неудачник, Хари.“

„Никога няма да завършиш Оксфорд, сине.“

„Защо пилееш всичките си пари, плащайки на свещеника да ти чете всичките тези книги?“

Тя трябваше да каже просто: „Аз също те обичам, Хари“.

От изписаната на лицето му безутешност усети в гърдите му да покълва страх.

— Хари — каза тя. — Обичам те от пет години… — Първата му реакция бе да я вземе в обятията си, но тя му попречи, като опря длан на гърдите му. — Не. Чуй ме. Моля те! Тогава, грубо казано, ти се хвърлих на врата, а ти ми се изсмя…

— Това беше преди три години.

Тя поклати глава.

— Това няма никакво значение.

— Тук съм на друго мнение — каза той. Полагаше огромни усилия да се овладее и да не я разтърси за раменете. — Не съм свикнал да крада кърмачета от люлката.

— Аз бях на седемнадесет.

— Ако ще да беше и на тридесет. Има разлика между изтеклото време и опита, който човек е натрупал.

Тя отново поклати глава по онзи свой объркващо категоричен начин. Нямаше да се остави да бъде дразнена и убеждавана. Щеше да се довери единствено на собствените си заключения. Тази мисъл го ужаси.

— Никога нито с думи, нито на дело си показал, че чувствата ти към мен са чувства на… на… на влюбен.

Значи за това ставало дума през цялото време — за малко романтика?

Той възбудено прекара пръсти през косата си.

— Какво би искала да получиш? — сърдито попита той. — Петстотин проклети рози?

Тя пребледня.

Хари прокле сам себе си и сви ръце в юмруци.

— Значи това било? — попита тя.

— Какво? — попита в отговор той.

— Розите. Блейк. Пет години ти нито веднъж не си послушал сърцето си.

— Не — разгорещено отвърна той. — Не е това. Не ти разкрих чувствата си, защото не вярвах, че имаме бъдеще. Това, че те обичах, нямаше никакво значение, не променяше нищо. Аз не можех да се върна с теб в Англия.

— Защо не?

— Защото не мога да чета.

Тя се вкамени. Очите й изпитателно обхождаха лицето му. Изражението й бе смутено, сърдито.

— Не те разбирам.

— Затова напуснах Англия. Затова не се връщам обратно. Изхвърлиха ме от Оксфорд, защото не можех да положа писмените изпити. — Не можа да разпознае собствения си горчив смях.

— Какво се е случило с теб?

Хари затвори очи. Тя все още не разбираше. Мислеше, че някакво нещастие, някаква болест му е отнела способността, която някога е притежавал.

— Нищо. Нищо не се е случило — изтощено промърмори той. — Никога не съм можел да чета или пиша.

— Но аз съм те виждала със собствените си очи! — възрази тя.

— Отделни думи и прости, често употребявани изречения.

На гладкото й лице се появи дълбока бръчка.

— Но ти си бил в „Итън“.

— Да. Две години. След това се предадоха и ме изпратиха обратно в къщи.

— Не разбирам — повтори тя.

И как би могла? Никой не разбираше. Най-малкото пък самият той. Но той щеше да потърси начин да й обясни необяснимото.

— Виждам някоя дума, в главата ми тя се превръща на много думи, а след това в коя да е дума. Понякога успявам да я разпозная, но понякога тя скита из паметта ми, така че не мога да стигна до значението й — сякаш ме поднася с някой образ, който би трябвало да разпозная, а не мога. А след време отново съм в състояние да преведа отделни части от някоя страница, някой ред или дума. — Той вдигна ръце в израз на отчаяние.

— Ами йероглифите? — попита тя. — Зная, че можеш да ги превеждаш.

Той кимна.

— Мога да чета някои, дори голяма част от тях, защото мога да ги докосвам. Проследявам думата с пръстите си и те ми напомнят каква е на пипане, а окото ми я вижда. А след това в паметта си усещам думата. Частите си пасват. — Хари направи пренебрежителен жест с ръка и се отказа от опита си да й обясни. — Затова не можех да ти кажа, че те обичам, Дизи. Тук, в Египет, е без значение, че не мога да чета и пиша. Въпреки това мога да работя в една област, която ми дава нещо — сега той говореше с плам, — и да върша неща, които си струват. Да откривам, да изследвам. В Англия ще съм просто един човек, който не може да чете. Не можех да се върна и да стана обект на съжаление или презрение от страна на другите. Просто не можех. — Той вече не успяваше да скрие горчивината в гласа си.

Хари вдигна поглед и видя, че тя трепереше. На лицето й бяха изписани смущение, угризения на съвестта и резигнация.

— Не можеше — каза тя. — Но сега можеш, така ли?

Той кимна и си пое дълбоко дъх.

— Да, сега мога. Ако пожелаеш. Ако го поискаш от мен. Аз те обичам.

Тя поклати глава. По бузите й се стичаха сълзи.

Той отново понечи да се приближи, но тя го спря.

— Не виждаш ли, Хари?

— Какво трябва да виждам? — Гласът му издаваше целия страх и отчаяние, които бушуваха в гърдите му.

Истината? Моля, ето я! Голата истина. Сега се убеждаваше, че през всичките тези години е бил прав да я крие.

— Появява се Блейк и веднага става ясно, че между вас има някаква прастара вражда.

— Блейк? По дяволите, какво общо има тук Блейк?

— Той има нещо против теб и ти — против него. — Тя взе с два пръста няколко листа от купчината, сякаш пипаше нещо мръсно.

Проклетите книжа, които бе донесъл Блейк.

— Ти наследяваш имението Даркмуур. Някак си си успял да му измъкнеш наследството. Това е причината, поради която сега можеш да се върнеш в Англия. Ти спечели голямата награда, Хари.

— Награда? — Да бе изгорил проклетите книжа! — За бога, Дизи, аз плюя на Даркмуур.

Тя преглътна.

— Зная. Точно това е, което толкова ме плаши. Ти плюеш на него и все пак ще го наследиш. Какво означава това за нас? За… мен? — Гласът й секна. Сега той я гледаше гневен и изумен. — Изглежда спечели и мен.

— Не зная какво да кажа, за да те убедя, че не си права — отвърна Хари. Гневът му се бе изпарил. Когато разбра как изглеждаше всичко през нейните очи, гневът му бе заменен от страх. — Не става дума за състезание, в което ти си наградата, Диз.

И сам не вярваше в онова, което казваше. Миналата нощ бе мислил за нея като за своята награда, а когато му хрумна, че е възможно Дездемона да се влюби в Блейк, бе пожелал да я има за себе си. Заради нея бе готов да заложи на карта живота си. Сърцето си вече бе заложил.

— Винаги съм те обичала, Хари. — Тя се взираше в студените си крака, които се подаваха изпод чаршафа. — Независимо какво си направил или какво съм си мислела, че си направил. Независимо какво можеш или не можеш. Дали си мошеник, или не. Винаги съм те обичала.

— Дизи… — Той вдигна безпомощно ръце в умолителен жест.

— Просто те обичам прекалено много. Не бих понесла да гледам как толкова повече изстиваш към мен, колкото по-далече оттук е Блейк.

— Исусе! — Той поклати глава и се подпря на ръба на писалището. Краката му бяха омекнали, а в главата си нямаше и една свързана мисъл. — Аз… аз… как изобщо можеш… да си помислиш… нещо подобно за мен?

— Не мисля, че го правиш умишлено, Хари — тихо отвърна тя. — Не зная какво да мисля. Има толкова много неща, които никога не съм знаела за теб… и все още не зная. Толкова много тайни. Толкова много неща, които никога не си ми разказвал. За мен ти си един непознат, Хари. Но аз зная, че никога не би ме наранил умишлено.

— Благодаря, че признаваш поне това — горчиво рече той. О, боже, тя съвсем сериозно мислеше, че е искал да изиграе Блейк, без сам да съзнава това. — Боже мой, Дизи. — Вдигна глава и всяка частица от съществото му бе съсредоточена в този безнадеждно тъжен поглед. — Аз те обичам.

Тя си пое дъх, треперейки.

— Ако остана още малко тук, ще ти повярвам, просто защото искам да ти повярвам. — Гласът й бе вял.

— Повярвай ми!

— Не мога да тръгна по пътя на най-малкото съпротивление, Хари. Възможно е по-късно да се окаже, че той не е бил най-лекият. Не би било честно. Нито към теб, нито към мен самата. — Тя погледна листа в ръката си и го остави да се изплъзне от пръстите й. — Аз не съм плячката от тази война, която водиш срещу Блейк, срещу Англия и бог знае срещу кого още.

Той сви юмруци, трескаво търсейки довод, който би могъл да я убеди. Мисълта за бъдеще без нея направо го влудяваше.

Когато вдигна поглед, нея вече я нямаше.

 

 

Дездемона седеше на ръба на леглото си и се взираше през прозореца в хладната слънчева светлина. Ръката й трепереше и тя започна да кърши пръсти, за да почувства болка… да почувства нещо друго, освен това смазващо объркване и отчаяние.

Беше наранила Хари. Какво й даваше право да го стори? Нима фактът, че е имал тайни от нея, наистина означаваше, че не би могъл да я обича искрено и от цяло сърце? „Искреност“ и „Хари“ й се струваха две несъвместими думи. Дездемона затвори очи. Все едно. Тя искаше да му вярва. Никога не бе искала нещо повече… Може би, ако сега се върнеше при него и още веднъж разнищеха цялата тази история с Даркмуур…?

— Сит? — долетя от другата страна на вратата гласът на Дураид.

— Да, Дураид?

Той се вмъкна в стаята.

— Зная, че още е много рано, сит, но това тук беше пъхнато под вратата. Намерих го тази сутрин. — Той й подаде сгънат лист хартия.

Дездемона го пое и едва сега забеляза мрачното изражение на лицето на Дураид.

— Случило ли се е нещо, Дураид?

Момчето кимна.

— Става дума за птицефермата, сит. Собственикът увеличи наема.

— Защо научавам за това едва сега?

— Матин не искаше да ви безпокои, сит. Той знае, че се опитвате да намерите пари за нови кокошки. Но — той сви рамене и разпери ръце — собственикът не иска да чака.

Сега към цялото й нещастие се прибави и чувство за вина. Тя съвсем бе забравила за птицефермата. Дездемона се изправи и се приближи към бюфета, за да отвори празното шкафче за сребърните прибори. Тя извади банкнотата от пет лири, която пазеше за краен случай, и я тикна в ръката на Дураид.

— Вземи парите и помоли собственика да почака още една седмица. Кажи му, че ще му платя лихва за онова, което му дължат.

— Да, сит. Благодаря, сит. Веднага тръгвам. Още сега! Аллах да ви пази, сит.

Момчето напусна стаята с дълбок поклон.

Тя изтри с опакото на дланта си една сълза, която се бе търкулнала по бузата й. Забеляза, че все още държи в ръката си листа, който й бе донесъл Дураид. Вяло отвори съобщението, написано с неумел арабски почерк.

„Сит,

Моя папирус вие мен донесе и аз даде вас бика, който търсите. Аз съм при Йосиф Хасам и няма да чакам дълго.

Раби Хаким“

Бика, който търсела… бик на Апис?

Изпита съжаление към собствената си глупост. Изглежда Раби бе изфабрикувал някой лош фалшификат, който искаше да й пробута. Все пак, колкото и малки да бяха шансовете наистина да става дума за бик на Апис, тя бе длъжна да провери. Това бе възможност да направи нещо за птицефермата, за Матин и за дядо си.

Тя хвърли поглед към позлатения часовник върху писалището. Вече беше осем и четвърт. Прибра бележката в джоба си и се приближи към гардероба, където държеше папируса. Извади го и го пъхна в цилиндричния калъф, който дядо й използваше в подобни случаи, за да избегне вероятността свитъкът да бъде повреден при пренасянето.

Тя бързо наметна на главата си един тъмен шал, надникна в коридора и се огледа за Маги. Маги никога нямаше да й позволи да излезе без придружител, а тъй като Дураид бе излязъл, оставаше само Хари. Тя хвърли отчаян поглед към вратата на библиотеката и по пустия коридор се запромъква към входната врата.

Улицата бе безлюдна. Само една покрита карета стоеше на ъгъла, а конете й вяло клюмаха. Вече почти бе свила зад ъгъла, когато чу зад себе си почукването на европейски токчета.

Обърна се и видя Марта Дъглас, която решително се бе насочила към дома й.

— Госпожа Дъглас? — извика Дездемона, учудена да срещне Марта толкова рано сутринта.

Неочаквано една силна ръка я сграбчи изотзад. Дездемона отчаяно се замята в ръцете на невидимия нападател, но още преди да успее да извика в устата й бе натъпкан някакъв мръсен парцал. За миг срещна слисания поглед на Марта, а веднага след това бе натикана в каретата.

 

 

Марта трескаво се заоглежда за помощ, но надлъж и шир не се мяркаше жива душа, освен едно опърпано арабско момче, което щом разбра, че го е забелязала, светкавично се скри в сянката на една къща.

В каретата Морис — защото така се казваше мъжът — изрева някаква заповед.

— Ел Агуза? — въпросително извика името на една местност южно от града кочияшът.

— Ла! — изрева Морис арабската дума за „не“. — Ел Бакуи. Ялла!

Побързай. Марта знаеше само отделни арабски думи, но успя да разбере, че мъжът бе наредил на кочияша да кара към един древен път сред пустинята. Тя се завтече към стъпалата на къщата на Карлисълови. Хари щеше да знае какво трябва да се направи. Той със сигурност…

Тя спря, а ръката, която бе протегнала, за да почука на вратата, замръзна във въздуха. Сърцето й се бе качило в гърлото, а в гърдите й се бореха страх и егоизъм. Ако Хари спасеше Дездемона, момичето окончателно щеше да разбере за чувствата му към нея. А това щеше да бъде краят — след това Хари никога повече нямаше да погледне Марта.

Предната нощ… Предната нощ бе чудесна. Коул и тя… Не, никога нямаше да има „Коул и тя“. Тя стисна зъби, ядосана на собствената си глупост. В никакъв случай нямаше да смени една чужда култура с друга — Египет с Тексас — дори ако Коул й предложеше. Което той досега не бе сторил. Никога повече нямаше да заложи всичко на карта. Нямаше да се влюби в него. Не можеше. Тя искаше Хари.

Но Хари си бе изгубил ума по Дездемона, а Дездемона мечтаеше за английския граф, красивия и арогантен лорд Рейвънскрофт. Марта погледна надолу по улицата. Там, където каретата бе свила зад ъгъла, във въздуха все още висеше облак прах.

Тогава й хрумна една примамлива мисъл.

Защо лорд Рейвънскрофт да не изиграе ролята на храбрия рицар, който спасява любимата си от смъртна опасност?

Тя се обърна и с бързина, на каквато човек никога не би предложил, че е способна, се втурна надолу по улицата.

Раби Хаким изникна от сянката и хукна в обратната посока.