Кони Брокуей
Египетски нощи (25)

24

„Обичах те през всички тези дълги

сезони, всеки миг — и нощ, и ден —

що пропилях без теб.

Лежах във мрака сам,

а часовете идваха със твоя глас

и твоя лик, докато накрая не бях преизпълнен с теб“

Хари изучаваше фините знаци, които отразяваха най-интимните му мисли, макар не и външния израз, зад който ги криеше. Той върна огледалото върху писалището и наостри уши, за да чуе дали вече не се връщат.

Вече три часа обикаляше из библиотеката, промъкваше се крадешком в коридора и надничаше през прозореца към улицата. Когато бедният Дураид бе понечил да му донесе вечерята, Хари само бе изръмжал, а на Маги така се бе троснал, че тя, обидена, напусна стаята с трясък.

За стотен път си задаваше въпроса как бе възможно да е такова магаре. Без съмнение самосъжалението му я бе отблъснало и думите му я бяха погнусили.

Истината, това го бе посъветвала Маги. Е, съвсем малка порция истина се бе оказала достатъчна, за да прогони Дизи. Бе прозвучал като малко момче, което се оплаква, че неговите рани са много по-болезнени от чуждите — в случая тези на Блейк.

Проклятие, невъзможно бе да се е влюбила в братовчед му. Независимо от нежеланието си, все някога трябваше да прозре колко идеализира Блейк.

Дочу някакъв шум откъм улицата и се спусна по коридора към вестибюла, където Маги стоеше като статуя пред отворената входна врата. Надникна навън. Пред стълбището стояха половин дузина мъже с огромни букети от рози в ръце. Изглеждаха като ходещи храсти с тънките си крака, които едва-едва се подаваха иззад зеленината. Устните на Хари трепнаха. Маги стоеше с отворена уста.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита Хари. Изненадата му постепенно отстъпваше място на едно подозрение.

Иззад един от букетите се подаде мръсна чалма, а под нея — старо, набраздено от бръчки лице, което го гледаше с болезнено изражение.

— Това ли е домът на сит Карлисъл?

— Да — отвърна Маги.

— Тогава розите са за нея. Изпраща ги лорд Рейвънскрофт.

Разбира се.

Възрастният мъж успя да извади едната си ръка от букета и да даде знак на останалите пет букета да се приближат.

— Ти там, покажи къде да ги оставим — заповеднически се обърна той към Маги и с неприкрито неодобрение се взря в незабуленото й лице.

Маги хвърли бегъл поглед към претъпкания коридор. Тя им нареди да я последват и ги поведе през тесния коридор.

Мъжете изкачиха стълбището, а след това минаха по коридора и изчезнаха в библиотеката. Хари ги последва и чу Маги да казва:

— Оставете ги навън в градината, където няма да пречат на никого! Там. А сега изчезвайте!

Мъжете я погледнаха с кисели физиономии, които не се промениха дори и след като Маги подхвърли на водача им няколко монети.

Хари ги проследи с повдигнати вежди, докато и последният не изчезна през входната врата.

— Невежа паплач. Благодаря на бога, че съм цивилизована жена и живея в цивилизовано време. — Тя въздъхна и се огледа, клатейки глава. — Трябва да са повече от двеста рози. Какво разточителство само.

Хари не отговори. Можеше само безпомощно да се пули срещу букетите от пурпурни рози, които сега щяха да му правят компания.

Как да се конкурира с такова могъщо клише?

 

 

Марта слезе от каретата и погледна към дома на сър Робърт и Дездемона Карлисъл, където Хари се възстановяваше от раните си. Тя унесено бръкна за монета в дамската си чантичка.

— Ще позволите ли, госпожо. — Вдигна поглед и видя Коул Смит, който пъхна няколко монети в ръката на кочияша.

— Господин Смит, колко мило от ваша страна!

Марта не бе особено въодушевена от появата на Коул. Грижливо бе подготвила всичко, но той нямаше място в нейните планове. Беше се уверила, че Дездемона ще отсъства цялата вечер. Идеална възможност да довърши разговора, който двамата с Хари бяха започнали преди няколко дена, преди преждевременно да бъдат прекъснати заради Дездемона.

В компанията на Коул едва ли би могла да мисли за прелъстяване на Хари. Тя въздъхна наум. Това означаваше, че за добро или за лошо трябваше да се отърве от пламенния си обожател — по възможност, без да наранява чувствата му, тъй като той бе много мил мъж.

Марта тръгна надолу по улицата. Коул — в крак с нея.

Странно. Преди милите мъже никога не я бяха привличали особено.

— Искахте да посетите приятеля си Хари Бракстън? — попита накрая Коул.

— Ъ-ъ? Да.

— Чух, че преди няколко дена е претърпял доста неприятна злополука. Надявам се, вече е по-добре?

— Хари? Ах, Хари… той има повече животи от някоя котка.

— Наистина ли? — Коул взе дланта й и я постави в сгъвката на ръката си. — Въпреки това мисля, че има нужда от малко сън. За да се възстанови от подобни рани, на човек му трябва спокойствие. Обзалагам се, че дори само седенето му коства усилия.

— Може би. — Не й бе хрумнало, че е възможно Хари наистина да спи. А освен това трябваше да изтърпи презрителните погледи на икономката на Карлисълови, Маги. Не особено примамлива перспектива.

— Обзалагам се на сто долара.

— О, наистина ли? — рече Марта и го погледна усмихнато. Коул имаше ъгловато лице и здрав тен.

— Обичате ли да се обзалагате, господин Смит?

— Господин Смит? — Сивите му очи се разшириха. Коул очевидно се забавляваше.

Макар Марта да съзнаваше, че не е особено духовито да се обръща толкова официално към мъж, на когото вече бе позволила известни — всъщност доста приятни — волности, в очите му не забеляза и следа от цинизъм.

— О, да, госпожо Дъглас. А вие?

— О, известна съм с това, че от време на време проигравам всичко, което имам.

Той спря.

— Имам една идея.

Идея. Тя направи усилие да се усмихне, макар повей на разочарование да заплашваше да развали доброто й настроение. Бе дошъл моментът Коул да предложи да отидат в хотелската му стая.

Той взе двете й длани в огромните си лапи.

— Чух, че надолу по реката са открили някакво ново увеселително заведение, „Файтлис“. Игрален салон… но посещаван от уважавани господа — побърза да допълни, забелязал въпросителния й поглед. Той наистина бе загрижен за доброто й име.

— Наистина ли?

— Та значи, ще бъда поласкан, ако се съгласите да ме съпроводите, госпожо. Френският ви е превъзходен, а аз установих, че този салон е посещаван повече от французи, отколкото от британци или янки. Чувствам се малцинство.

— О, сигурна съм, че и сам чудесно можете да удържите позицията.

— Може би. — Той се ухили. — Но от друга страна, ако дойдете с мен, това изобщо няма да ми се наложи. Не искате ли…?

Тя погледна към дома на Карлисълови. Наистина изглеждаше доста тъмен.

— Със сигурност ще бъде весело.

— Само ако спечелим.

— Ако дойдеш, аз вече ще съм спечелил — тихо отвърна той.

Това не бе най-изисканият комплимент, който Марта бе получавала, но със сигурност бе най-милият. Тя с усмивка прие поканата.

 

 

— Ти си толкова очарователна… — каза Блейк пред вратата на дома й.

— Какво? — Дездемона направи усилие да насочи вниманието си към Блейк. Цяла вечер мислите й неизменно се въртяха около Хари — около неговите тайни, неговия гняв, около пропастта между него и Блейк. Трябваше да открие причината за болезнения израз в очите му, да разбере накъде го е тласкала завистта му — в случай че това бе завист. Но как иначе да си обясни гнева му и думите „аз съм го заслужил“?

Блейк се приближи. Едната му длан внимателно легна на рамото й, а дъхът му погали ухото й…

— За какво мечтаеш, скъпа? — промърмори Блейк.

Обичах те през всички тези дълги сезони…

— Ах, нищо. — Каквото и да ставаше с Хари, сега тя бе с Блейк.

Той се усмихна и протегна ръка покрай нея, за да почука на вратата.

— За Англия? И с мен е така. Винаги, когато слушам музиката на Хайдн, в мен се пробужда носталгията. Или ти мечтаеше за нещо друго… за някой друг…?

Вратата се отвори и насреща им запремигва сънената Маги. Тя се уви по-плътно в халата си.

— О, вие ли сте. Вече е доста късно.

Блейк се усмихна.

— Ах, несравнимата Маги. Прекрасна вечер. Смея ли да попитам дали е пристигнал моят дар?

— Дар? Ако искате да дарите нещо, идете в църквата!

По дяволите Маги. И без това говореше английски с акцент, а словоредът на изреченията й често бе неправилен. А освен това имаше такъв един кисел израз. Маги не обичаше да бъде вдигана от сън.

Блейк се засмя добронамерено.

— Е, добре, пристигна ли подаръкът ми за госпожица Дездемона?

— Да.

Блейк се обърна към нея.

— Скъпа моя, имаш ли нещо против да присъствам, когато видиш подаръка ми? Наречи го суетност, но много бих искал да видя изразителното ти лице, когато го зърнеш.

— Не можете да влезете — обясни Маги. — Вече е много късно. Много лошо държание… много непристойно.

Игнорирайки присъдата на Маги, Блейк протегна врат и надникна в коридора.

— Къде са ги оставили?

— Какво? — недоумяваше Дездемона.

— В градината. Още една причина, поради която не можете да влезете. Мастър Хари — бедният, мил, страдащ мастър Хари — има нужда от почивка. Спомняш ли си за мастър Хари? — Маги прониза Дездемона с гневен поглед.

Като че ли можеше да го забрави. Тя трепереше от студ и не желаеше да остава сама. Толкова дълго бе сама, че й стигаше за два живота. Погледна Блейк.

— Не можете да минете през библиотеката — рече Маги. — А това е единственият път до градината.

— Можем да заобиколим отвън — предложи Дездемона.

— Разбира се. — В усмивката на Блейк имаше нещо триумфиращо. — Ако ни извините, Маги.

Устните на Маги се разкривиха в гримаса.

— Добре, но не залагайте на карта доброто име на моята Дездемона. Оставате в градината. А аз си лягам. — Без нито дума повече, тя захлопна вратата под носа им.

— Маги е много загрижена за доброто ми име — извинително рече Дездемона, когато Блейк я улови под ръка и — обратно надолу по стълбите — я поведе към задната страна на малката къщичка. — Приветствам бдителността й — все пак трябва да пази скъпоценно съкровище. — Той търпеливо изчака Дездемона да отключи вратичката в каменната стена, след което отстъпи крачка встрани, за да й даде възможност да влезе първа.

Още не влязла в градината, в носа я блъсна тежкият сладникав мирис на рози. Тя запремигва, докато очите й бавно свикваха със светлината на самотния фенер, който Дураид запалваше всяка вечер. Дездемона хвърли поглед към библиотеката и забеляза, че макар вратата към градината да зееше отворена, вътре бе тъмно, което я накара да изпита необяснимо разочарование. Хари изглежда вече спеше.

Дездемона се огледа. Всичко бе отрупано с рози — чугунената масичка, вазите за цветя, каменната пейка и двата градински стола. Рози имаше дори покрай стената на градината. На бледата светлина цветът им не можеше да се различи добре. Изглежда бяха червени.

— Боже мой! — Такова изобилие. Никога не бе виждала толкова много рози на толкова малка площ.

— Надявам се, че ти харесват.

— Всичко това е… изключително впечатляващо. — „И тъжно“ — каза си наум тя. Едва откъснати, те трябваше да умрат. Някои от тях вече бяха клюмнали главици, а каменните плочи бяха поръсени с листенца, които приличаха на капчици тъмна кръв.

— Те не могат да се сравнят с красотата на жената до мен. Тя е един чудно красив и съвършен розов цвят — сладък, благоуханен и чист.

Моя гореща, немилостива пустиня и мой хладен, зелен Нил — безкрайно красив, неизмерим и даряващ живот.

Дездемона прогони думите на Хари.

— Лорд Рейвънскрофт…

— Блейк.

— Блейк… аз не съм съвършена.

— Мисля, че човек като мен, който притежава известен опит с жените, по-добре може да каже това. Но тъкмо в това е чарът ти — не знаеш собствената си цена, а това е просто възхитително. — Той пристъпи към нея и я взе в обятията си. — Това е очарователно.

Тя затвори очи. Това бе, за което винаги бе мечтала. Сега всички онези чудно романтични и възбуждащи усещания, за които само бе чела, щяха да се превърнат в действителност. Един тъмнокос и достолепен аристократ не можеше — пленен от нейната красота — да устои да не я целуне. Не като Хари, който с лека ръка я бе отблъснал. Тя подканящо отметна глава назад.

— Боже мой — въздъхна Блейк.

Тя бе като омагьосана от силната прегръдка на графа. А след това меките й устни се отвориха за страстната му целувка. Тя вече едва успяваше да си поеме дъх. Неочаквано усети, че се отделя от земята и се намери притисната към твърдите му като скала гърди. Краката й се блъснаха в нещо и след миг до слуха й достигна шумът от разбита на парченца ваза.

Още докато се отдаваше на целувката на Блейк, тя смръщи чело. Нещо не бе наред. Сега трябваше да чуе полуделия си пулс. Дездемона обви ръце около врата му.

Силните му длани държаха главата й, за да улеснят необуздания устрем на жадните му устни. Неочаквано се отдръпна от нея. Тя се олюля, направи няколко крачки заднешком и събори още няколко вази в опита си да запази равновесие. В тясната градинска беседка, където…

… постоянно стъпваше върху глупавите цветя, които разваляха всичко! Тя протегна ръце към Блейк, готова да опита още веднъж… но той отстъпи назад.

Целият трепереше от възбуда, а тъмните му очи пламтяха.

— Подлудяваш ме.

— Съжалявам.

Остана за миг неподвижен и се опита да овладее бурните си чувства. Дама, дори в подобна ситуация, тя уплашено кършеше ръце, несигурна какво би трябвало да каже или направи.

— Бог да ми е на помощ, не мога да остана повече — измънка той.

Той мънкаше?

— Мога да те разбера.

— Можеш ли наистина — попита той. — Съмнявам се. Трябва да вървя. Веднага. Преди да съм се забравил.

Избягваше да я погледне в очите. Мина покрай нея с високо вдигната глава и свити в юмруци ръце…

… събаряйки по пътя си още няколко вази.

Тя гледаше невярващо пръснатите из градината рози, счупените вази и локвите с вода, които й намигаха на мъждукащата светлина от фенера. Пред очите й изникна една тъмна улица, замириса й на тютюн и бахар, а върху устните си усети устните на Хари…

Тя тръсна глава. Току-що бе преживяла най-романтичната част от своя романтичен блян. Бе целуната от строгия Блейк с гарвановочерната коса и очи като въглени… а можеше да мисли единствено за Хари. Нейният съвсем прозаичен Хари с кафявите очи, който сега чувстваше чужд.

Тя изтри устни. Сега, като помислеше малко повече за това, онази целувка би могла да се превърне в целувката на нейните мечти. Само ако устните му я бяха „превзели“, вместо болезнено да се притискат към нейните. Тя облиза с език долната си устна и не бе съвсем сигурна дали не усети вкус на кръв.