Кони Брокуей
Египетски нощи (31)

30

— Слава богу — прошепна Дездемона, когато през една малка пролука в зида видя в далечината сред дюните силуета на самотен конник. Знаеше, че ще дойде. Цялото й тяло бе обляно от топло чувство на любов. Дездемона потрепери от облекчение. Сега трябваше да изчака само няколко часа до падането на нощта, когато той щеше да й помогне да избяга или докато пристигнеше подкрепление. Тя се усмихна.

Огромният черен жребец се изправи на задните си крака и внушителният мъжки силует…

Дездемона смръщи чело. Изглежда Хари не възнамеряваше да дочака падането на нощта. Напротив, той се насочваше право към лагера. Посред бял ден.

Тя потърка очи. Невъзможно бе нейният Хари да постъпи толкова лекомислено. Обаче не. Тя виждаше все същото — мъж на гърба на черен жребец, който яздеше право към лагера.

На черен жребец? Дездемона едва не падна от ведрото, върху което бе стъпила. С мъка успя да запази равновесие. Конят на Хари не бе черен и не бе жребец, а бяла кобила.

Тя се вкопчи в перваза на прозореца и се повдигна на пръсти, за да вижда по-добре. Не беше конят на Хари, защото конникът не бе Хари. Беше Блейк Рейвънскрофт.

Без да крие главата си от палещото слънце на пустинята, той галопираше с развяващи се пешове на сакото право към изоставения град.

Мили боже, помисли си момичето, това е самоубийство.

Дездемона се спусна към вратата и плътно притисна лице към грубите дъски, за да наблюдава през една пролука онова, което се разиграваше навън. Видя един от мъжете на Морис да дебне иззад една стена. Друг изпълзя върху полуразрушен покрив. След това видя Блейк да минава с коня си покрай него.

— Изчезвай! — изрева тя. — Това е клопка!

Той скочи от коня си и се огледа на всички страни, опитвайки се да установи откъде бе дошъл гласът й.

— Изчезвай!

— О, вече е малко късно, скъпа — чу от другата страна на вратата гласа на Морис, който след миг се появи в зрителното й поле и се устреми към Блейк.

Дездемона видя как — англичанин до мозъка на костите си — Блейк гордо вирна глава и пренебрежително изправи рамене.

— Уважаеми господине — рече Морис. — На какво дължим тази чест?

— Вие сте задържал против волята й една английска дама — рече Блейк. — Настоявам веднага да я освободите.

— Ужасно съжалявам, но се боя, че не мога да го сторя.

— Аз, уважаеми господине, съм поданик на Нейно Кралско Величество, кралица Виктория, и като такъв настоявам…

Морис го зашлеви с длан в лицето. Блейк политна назад.

— Дръжте си устата и ме слушайте. Тогава може и да се измъкнете жив оттук. — В гласа му се бе появила нотка на възбуда. Изглежда му доставяше удоволствие да удря Блейк. — Ще отнесете следното съобщение на някой си Хари Бракстън. Кажете му, че държа жена му и че ако не се появи до изгрев-слънце, ще направя с нея неща, които…

— Негодник! — Блейк се нахвърли върху него, но Морис елегантно отстъпи и го удари по тила с такава сила, че лордът се строполи на земята.

Дездемона трябваше безпомощно да гледа как Блейк с мъка се съвзема и вдига свитите си в юмруци ръце така, сякаш се готви за боксов мач.

Морис незабавно се възползва от ситуацията и с два добре премерени удара в корема го накара да се запревива от болка.

— Не се правете на по-голям глупак, отколкото е необходимо — извика Морис. — Просто предайте това съобщение на Хари. Ще го намерите…

— Добре зная къде да го намеря — задъхано каза Блейк. — Той ми е братовчед.

Дездемона видя реакцията на Морис и избухна в хлипания. Блейк току-що бе подписал собствената си присъда.

— Е, това, разбира се, променя нещата — замислено рече Морис. — Искам да кажа, че сега вече имам две примамки.

Блейк се изправи. Това изглежда му костваше доста усилия, защото бе пребледнял като платно и се обливаше в пот.

— Господине — рече Морис. — Наистина съм впечатлен. Вие притежавате внушително телосложение. За съжаление общуването с един толкова внушителен мъж като вас изисква повече внимание от онова, което мога да ви обърна в момента. — Той впери поглед в една точка зад Блейк.

Мъжът, който дебнеше на покрива, се спусна като паяк и се запромъква зад гърба на англичанина. В ръцете му проблесна къс, дебел прът, с който той удари през краката Блейк, който се свлече на земята с вик.

— Сега няма да ми създавате повече неприятности, нали? — любезно попита Морис и хвърли поглед към Блейк, който лежеше в пръстта стиснал зъби. — Ялла!

Появиха се двама мъже, които сграбчиха Блейк и го повлякоха към колибата. Дездемона гледаше със сълзи в очите — сълзи на гняв и мъка. Театралниченето на Блейк излагаше на опасност не само неговия собствен живот, но и този на Хари. И за какво? Заради един жест. Толкова просто би било да се промъкне нощем, когато Морис не го очакваше. Можеше да я освободи и да избягат. Тя удари с юмрук по стената.

Вратата се отвори и двамата мъже грубо хвърлиха Блейк в краката й. Той простена, а Дездемона усети как гневът й се изпарява и коленичи до него.

— Наред ли е всичко?

— Мисля, че десният ми крак е счупен.

Тя погледна към Морис, който стоеше на вратата и ги наблюдаваше.

— Той има нужда от лекар.

— Може би Хари ще доведе някой със себе си — лаконично отвърна Морис.

 

 

Дездемона се приближи до Блейк, внимавайки да не докосва крака му. Бе настъпила нощта и смазващата дневна жега бе сменена от пронизващ студ. Малкото помещение бе осветявано само от мъждукащата светлина на луната.

Дездемона се бе опитала да прегледа крака на Блейк, но това му причиняваше непоносима болка и тя се отказа. Единственото, което можеше да му даде — като не се имат предвид няколкото глътки вода — бе утехата на присъствието си.

Блейк изглежда страдаше ужасно. Лицето му бе напрегнато и бледо като платно, а челото му лъщеше от пот.

— Не биваше да постъпвам толкова глупаво — промърмори за стотен път той и — в интерес на истината — започваше да й лази по нервите.

— Искаше да помогнеш.

— И все пак бе глупаво от моя страна. Но когато те чух да викаш като полудяла, реших, че…

— Виках ти да си вървиш — отвърна тя, усетила как състраданието й се превръща в раздразнение.

— Когато човек е по следите на отвлечена жена и я чуе да вика, естествено е да допусне, че тя е в смъртна опасност и…

— Това допуска човек само ако не запази самообладание и не обърне внимание какво всъщност вика тя — хапливо отвърна Дездемона.

— Вече казах, че беше глупаво от моя страна — примирено рече той. — Поне би могла да си направиш труда да чуеш признанието ми.

— А ти навярно би могъл да престанеш постоянно да дрънкаш за твоите заблуждения, твоите грехове, твоите грешки. Не знаех, че човек може да извлече толкова наслада от ролята си на каещ се грешник.

Той я стрелна с непроницаем поглед, подпря се на лакът и се опита да седне, но простена от болка и се отказа.

Дездемона съжали за резкия си тон.

— Съжалявам, наистина — с горчивина в гласа рече тя. — Моля те, прости ми избухването! Аз…

— Може би си права. — Той внимателно намести ранения си крак, преди отново да я погледне със строг поглед. — Преди няколко дена Хари ми каза нещо подобно. Винаги съм смятал, че си заслужава човек да се замисли над нещо, до което двама души са достигнали независимо един от друг. — Дездемона му се усмихна, но той не отвърна на усмивката й.

Тя се премести по-близо до него и каза:

— Разкажи ми за Хари. Защо той не може да чете? Разкажи ми за Оксфорд и Даркмуур.

Блейк с въздишка — не можеше да се каже дали на облекчение, или раздразнение — се облегна на стената.

— Хари не е особено… — Той дълго търси някоя подходяща дума. — … умен. Той не може да чете. Не може да пише. Но това не е причината, поради която с гръм и трясък бе изхвърлен от Оксфорд. Беше изхвърлен за измама. Беше платил на един свой съученик да му напише изпитната работа. Момчето се закле, че Хари му продиктувал всяка думичка, но това не променяше нищо. Измамата си е измама. Така се оказа тук. За щастие Хари притежава една папагалска способност за подражание, която му е помогнала да намери мястото си.

Дездемона се взираше в Блейк слисана. Думите му й бяха отнели дар слово. Папагалска способност за подражание? Способността да се овладеят тънкостите и особеностите на половин дузина диалекти?

— Съжалявам — каза Блейк, който бе изтълкувал погрешно слисаното й изражение. — Сигурно за теб е голям удар да научиш за слабоумието на Хари.

„Слабоумие!“ — кисело си помисли Дездемона. Да се каже, че Хари е „слабоумен“, бе все едно да се каже, че соколът не може да лети бързо.

— Очевидно е, че двамата с Хари сте свързани по някакъв начин. Не се съмнявам, че това ще промени чувствата ти към братовчед ми и съжалявам, че толкова дълго е трябвало да живееш с тази погрешна представа за него, но се боя, че рано или късно щеше да узнаеш истината. Повярвай ми — продължи Блейк, без да забележи стиснатите й устни и смръщени вежди, — всички ние пострадахме от недъга на Хари.

— С какво ти е навредила неспособността на Хари да чете? — с тих глас попита тя.

— Не виждам защо да не ти разкажа за това. — На лицето му бе изписано напрежение и болка от разровена стара рана, което за миг смекчи гнева й. — Когато узна за недъга на братовчед ми, Ленор Дюкамп ме помоли да разтрогнем годежа си. Тя не можеше да понесе мисълта, че е възможно децата й да не бъдат… съвсем нормални. Когато дядо ми научи, че годеницата ми ме е напуснала, навярно е предположил, че вината за това е моя и ме лиши от наследство. Той много харесваше Ленор.

— Значи Хари не се е опитвал да се домогне до наследството на дядо ти? — беззвучно попита тя. О, боже, а тя го бе обвинила, че станал причина за лишаването на Блейк от наследство!

— Не, как би могъл? — смутено попита Блейк.

— Не разказа ли на дядо си защо Ленор се е отметнала?

— Не, това би било непочтено. В края на краищата Хари не е виновен за жалкото си състояние. Един джентълмен никога не прехвърля вината другиму.

— Не ме разбра — студено рече тя. — Имах предвид защо не си казал на дядо си какво бездуховно, превзето същество е тази Ленор? И… да върви по дяволите!

Дори на тази светлина Дездемона можа да види руменината, която покри лицето на Блейк.

— Ленор направи онова, което би сторила всяка почтена млада жена, която иска да създаде семейство. Тя не желаеше на бял свят да се появи още някое нещастно слабоумно създание.

— Още някое нещастно слабоумно създание? Боже мой — прошепна Дездемона и с пламнало лице се наведе над него. — Ако Хари е слабоумен, тогава светът би трябвало да е щастлив с подобен недъг! — Тя говореше със страст и вдъхновение. — Ако ти си пример за онова, което Хари е трябвало да понесе в училище, то за мен е загадка как изобщо е успял да запази не само великодушието и чувството си за хумор, но и гордостта и самоуважението си! Той е пример за широко скроен човек, с когото ти никога няма да можеш да се сравниш, скъпи ми Блейк Рейвънскрофт! Ти напълно си си заслужил Ленор Дюкамп!

— А ти си една странна и напълно лишена от женственост личност и си си заслужила Хари Бракстън! — отвърна той разпалено.

Свръхчовешкото му самообладание се бе пропукало и на бял свят се бе появило едно ревниво, несигурно момче.

Дездемона вирна брадичка. За пръв път тези думи я изпълваха с чувство на гордост и задоволство.

— Мислиш ли, че човек с проблемите на братовчед ми е в състояние да обича някого? — попита Блейк. — Хари казвал ли ти е някога, че те обича?

— Години наред — тихо отвърна тя, — аз просто никога не съм имала уши да го чуя.

 

 

— Сит! — Дездемона бе събудена от тих шепот, идващ от другата страна на вратата. — Сит! — прозвуча отново. Можеше да се обзаложи, че гласът е на жена. — Усскут!^[1]

Сит! Дездемона бе чувала това обръщение достатъчно често, за да е свикнала с него. Тя хвърли поглед към Блейк, който полагаше усилия да се изправи.

Вратата се отвори и в колибата нахлу студеният нощен въздух. На бледата лунна светлина се очерта силуетът на египтянката. Беше същата жена, опитала се да й даде завивки. Тя направи знак на Дездемона да я последва, надниквайки през рамо.

— Вие наистина ли сте сит Карлисъл?

Дездемона кимна предпазливо.

— Ялла! — прошепна жената и тикна в ръката й един вързоп. — Кон оседлан отзад. Всички спи. Върви сега!

— Защо ни помагате? — попита Дездемона, която подозираше, че това е клопка, но не разбираше каква полза би имал от това Морис.

Жената извади изпод дрехата си един опасен на вид кинжал и някакво мазно пакетче, подаде й ги и още веднъж посочи вратата.

— Тук. Светлина. Храна. Идва сега!

— Защо? — настоя Дездемона.

— Птицеферма. — Жената търсеше думи. — Мои малки братя, няма майка. Няма помощ. Сит правят птицеферма. Храна. Легло. Сит помага мои братя. Аз помага сит. — Тя дръпна Дездемона за ръката. — Сега идва!

Дездемона я последва, за да спре неочаквано, сякаш задържана от невидими окови. Със счупения си крак Блейк не би могъл да язди.

— Върви — простена Блейк, който бе изоставил опитите да се изправи. Той затвори очи, борейки се с болката. — Намери Хари и го предупреди!

— Но ти… — От друга страна, ако не предупредеше Хари, Морис щеше да го пипне в клопката си и да го убие. А за какво му бе да убива Блейк.

Сякаш прочел мислите й, Блейк рече:

— Морис няма да ме убие просто така, за собствено удоволствие. Не е добре за бизнеса. — Той се усмихна храбро.

— Моля — прошепна египтянката. — Ялла. Кхамсин идва. Вие отива сега. Аз търси мой мъж. Трябва дойде тук. Вие отива, преди кхамсин дойде.

Кхамсин. Ужасяващите пясъчни бури, които бушуваха из пустинята през пролетта.

— Кога идва бурята? — попита Дездемона.

Ако не успееше да се измъкне от пустинята, преди да започне бурята, Хари никога нямаше да узнае колко много го е обичала.

— Скоро — каза жената.

Блейк бе намерил калъфа с папируса и след като извади свитъка, й хвърли празния калъф.

— Вземи това за храната и водата.

Дездемона го зяпна. Тя знаеше какво да прави. Бързо натъпка пакетчето и мехчето с вода в калъфа и коленичи до захвърления настрана папирус. Тя откъсна едно ъгълче от него и изглади пергамента с ръка. След това извади една игла от кока си и, без да се колебае, убоде с нея пръста си. Потопи иглата в светлата капка кръв и надраска набързо върху обратната страна на папируса няколко йероглифа, без да обръща внимание на ужасеното възклицание на Блейк.

Когато свърши, размаха късчето пергамент, за да изсъхне по-бързо и го подаде на Блейк.

— Ако… ако не открия Хари навреме, за да му попреча да дойде тук, дай му, моля те, това. — Блейк мълчаливо пое късчето пергамент.

— Моля, сит! — настойчиво прошепна жената.

— Ще доведа помощ — обеща Дездемона на Блейк и хвърли кинжала на мръсния под до него.

Преди той да успее да каже нещо, тя вече бе изчезнала.