Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бракстън (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
As You Desire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
bobych (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Кони Брокуей. Египетски нощи

Американска. Първо издание

ИК „Ирис“, София, 1999

Редактор: Правда Панова

Коректор: Виолета Иванова

ISBN: 978-954-455-038-7

История

  1. — Добавяне

29

Хари се взираше в огледалото и за малко да не познае образа, който го гледаше оттам. Изглеждаше ужасно. Около очите му се бяха образували тъмни кръгове, а скулите му бяха по-изпъкнали от обикновено.

Дизи не се бе прибрала.

— Все някой трябва да я е видял! — повтаряше си той за стотен път.

— Наредих на хората си да претърсят околността и изпратих съобщение на сър Робърт в Луксор. Сигурно е заминала при него — каза Саймън Честъртън.

Той извади от устата си изгасналата пура, която бе дъвкал досега, и започна да мачка влажния й край с палеца и показалеца си. Дори полковникът изглеждаше състарен — розовото му лице бе набръчкано като древен папирус, а брадата му изглеждаше по-рядка от обикновено.

— Без дрехи и пари и без да се обади на Маги? — невярващо поклати глава Хари.

— Ще я открием. — Думите на Саймън не го окуражиха ни най-малко.

След като всичките му усилия да открие Дизи се бяха оказали напразни, предната вечер Хари бе изпратил да повикат полковника.

— Кафе?

— Благодаря, Маги. — Саймън остави Маги да напълни чашата му с горещата течност.

— Момчето от птицефермата — отново попита Хари. — Сигурен ли си, че то не е видяло никаква англичанка? Абсолютно никаква?

— Не.

— А някоя светлокожа арабка? Понякога Дизи се облича…

Саймън поклати глава.

Не бяха открили нищо. Нищо, за което да се захванат.

Млада жена без придружител. Отвлечена от улицата.

Хари силно притисна пръсти към слепоочията си и си пое дълбоко дъх през носа, за да се успокои. Малко повече от седмица, откакто Раби бе отвлякъл Дизи от пазара. Тогава Хари бе прекарал същата такава кошмарна, безсънна нощ. Също както вчера до ранни зори бе бродил по улиците и пазарите, докато накрая не получи съобщението от Абдул.

Напълно бе възможно сега да се случи същото и всичко да завърши добре. Сигурно щеше да стане така.

Той потърка очите си с ръка и забеляза, че пръстите му са се навлажнили.

 

 

— Какво се е случило, Марта, любов моя? — попита Коул. Той даде знак на стоящия наблизо келнер да ги остави сами и с две ръце се облегна на масата. — Много се зарадвах, когато получих поканата ти да закусим заедно. Но постепенно започвам да подозирам, че има нещо, което те тревожи.

Марта се срамуваше да го погледне в очите и не откъсваше поглед от улицата под терасата.

Коул посегна през масата, улови брадичката й и я накара да го погледне.

— Най-добре да ми кажеш… за да мога да ти помогна.

— Виждал ли си лорд Рейвънскрофт?

— Не. Защо? — Крайчетата на устните му увиснаха. — Да не би да имаш някакъв нов план за събуждане ревността на Хари Бракстън — този път с помощта на Блейк Рейвънскрофт?

Тя се втренчи в него.

Коул въздъхна, облегна се назад и извади часовника от джоба на жилетката си. След това небрежно го откачи от златната верижка и започна да го върти из ръцете си. Тези привидно безгрижни движения контрастираха с напрегнатото изражение на лицето му.

— Чуй ме, Марта — рече накрая той. — Не мога да продължавам така. Винаги съм бил добър блъфьор, но досега никога залогът не е бил толкова голям.

— Не разбирам накъде биеш.

— Добре. Тогава ще ти го кажа, кратко и ясно. Смятам, че е крайно време да се събудиш и да видиш, че Хари Бракстън не те обича. Той обича госпожица Карлисъл и ти го знаеш.

Реакцията й бе почти механична. Тя поклати презрително глава и рече:

— Пфу. Защо мъж като Хари ще обича момиче като Дездемона Карлисъл?

— Ти си умна жена, Марта. Защо не искаш да видиш неща, които са току пред носа ти. — Той подхвърли часовника високо във въздуха. Големият аленочервен рубин на капака му проблесна. Коул улови часовника и повторно го хвърли във въздуха. След това отново и отново. Движенията му ставаха все по-бързи и по-резки.

— Не зная за какво говориш — изфуча Марта.

— Очите на госпожица Карлисъл изглеждат доста по-мъдри, отколкото човек би предположил за момиче като нея, не намираш ли? А тя полага толкова много усилия да прилича на теб.

Без да престава да си играе с джобния си часовник, Коул се наведе назад и сега столът му се крепеше само на двата си задни крака.

Марта ококори очи изненадано.

— На мен?

— В живота на това момиче има нещо, което го е накарало да иска да бъде различно от онова, което е. Много жалко, защото не намирам нищо лошо в истинската госпожица Карлисъл. Подозирам, че причината за това е Хари.

— Удивително е, че само след няколко срещи си разбрал неща, които не съм забелязала, макар да познавам тези хора от години.

Столът му с трясък стъпи на предните си крака. Коул се наведе напред. Часовникът му падна върху масата, а след това на пода.

Пулсът на Марта се ускори. Тя можеше да усети напрежението в погледа на мъжа срещу себе си, търсещото думи разочарование.

— Не си мисли, че познаваш Хари Бракстън по-добре от мен — процеди през стиснатите си зъби той. — Използваш го само като извинение, нищо повече.

— Извинение… — Тя неспокойно скръсти в скута си внезапно изстиналите си длани. Имаше чувството, че стои на ръба на някаква тъмна пропаст и макар да се боеше от непознатите дълбини, лъхащата оттам топлина я изкушаваше.

— Точно така — каза той, улови я за китката и нежно придърпа дланта й към себе си. — Марта, ти преследваш мъж, чието сърце принадлежи на друга… и ти го знаеш! А аз знам причината за това.

— Нямам търпение да я чуя. — Тези думи трябваше да прозвучат саркастично, но гласът й бе по-скоро жален и умоляващ.

— Добре, защото сега ще я научиш — отвърна той. — Ти тичаш след Хари Бракстън, защото знаеш, че той никога няма да бъде твой. А това значи, че няма опасност да те нарани. — Марта го гледаше, без да помръдне, дори без да диша. — Мъжът ти е починал млад. Познавам те и зная, че си го обичала с цялото си сърце. Ужасно съжалявам, че е трябвало да понесеш толкова много болка. Но една храбра жена не прекарва остатъка от живота си в страх да не бъде наранена отново. — Тя затвори очи. Това беше самата истина. — Ти си храбра жена, Марта.

— Не — едва чуто отвърна тя. — Не съм.

— Обичам те, Марта.

Още веднъж бе чула истината и знаеше това. Сърцето й, което се бе свило от страх да не бъде наранено отново, бавно започваше да се отърсва от страха си. Тя усети първите признаци на пробуждащата се любов. Какво значение имаше, че Коул бе по-млад от нея и идваше от дива страна на авантюристи или че маниерите му не бяха безупречни. Той я познаваше… и обичаше.

Крехкото й щастие помръкна съвсем скоро. Коул щеше да престане да я обича, като узнаеше към какво я бе подтикнала ревността.

— Марта, обичам те от първия миг, в който те видях. — Той бавно поднесе дланта й към устните си и ги притисна в пламенна целувка. — Ти също ме обичаш.

Тя осъзна, че наистина го обича, но не намираше думи да му го каже.

Коул все мълчанието й за колебание.

— Марта, един камък за пет хиляди долара пада на пода, а ти дори не го поглеждаш. Ако това не е любов, то не зная кое тогава е.

Тя би се усмихнала, ако не бе страхът, че прекалено късно е разпознала любовта, че от нехайство бе заложила на карта нещо, което изобщо не бе подозирала, че притежава.

— Достатъчно сме говорили за Хари Бракстън и Блейк Рейвънскрофт — каза Коул. — Омъжи се за мен, Марта. Аз ще се грижа за теб.

— Видях как Дездемона Карлисъл бе отвлечена. — Думите сами се бяха изплъзнали от устата й. — И… мисля… мисля, че изложих живота й на опасност.

Той я погледна замислено, но без упрек.

— Какво се е случило?

— Вчера сутринта видях как един мъж натика насила госпожица Карлисъл в една карета. Чух нарежданията, които даде на кочияша. Зная, че трябваше да кажа на Хари, но вместо това отидох при лорд Рейвънскрофт. Той имаше достатъчно време, за да я намери. Отдавна трябваше да са тук. — Тя се запъна. — Не исках да навредя!

— Защо не си казала на Бракстън? Той познава страната и хората тук.

— Помислих си, че ако лорд Рейвънскрофт успее да я освободи, тогава Дездемона… — Марта остави изречението си недовършено и го погледна умоляващо.

— Тогава Дездемона ще види в него своя храбър рицар?

Тя кимна.

— О, Марта. — Коул въздъхна. Той й подаде ръка и й помогна да стане от стола си. — Ела. Имаме да свършим нещо.

— Не мога да разкажа на Хари какво съм направила. Просто не мога — бранеше се тя, опитвайки се да се отскубне от него.

Той обви ръка около кръста й и нежно, но неумолимо я привлече към себе си.

— Напротив, скъпа, можеш — твърдо рече той. — Можеш. Аз ще бъде до теб. Завинаги, ако пожелаеш.

Марта с благодарност отвърна на погледа му. Нищо — и никого — не желаеше повече. Тя си пое дълбоко дъх и кимна.

— Да — каза, — би било добре.

 

 

Марта видя Хари да пребледнява като платно, сякаш току-що бе получил силен и неочакван удар.

— … а след това чух как Морис каза на кочияша да кара към Ел Бакуи.

— Морис? Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Морис Франклин Шапе. Боже! — Саймън ожесточено дърпаше брадата си. — Той е издирван за различни престъпления от поне още две правителства. Преди време бе убит един съдия-изпълнител…

— Морис е убиец? — едва чуто попита Марта и можа да отгатне отговора по мрачното мълчание на Саймън. — О, боже, не знаех.

— Ел Бакуи ли каза? — прекъсна я Хари. Той вече се бе съвзел от удара — всъщност доста по-бързо, отколкото бе предполагала. — Сигурна ли си?

— Стори ми се, че…

— Сигурна ли си? — остро повтори Хари.

— Да — прошепна Марта. Трудно й бе да разпознае в този намръщен и дори малко зловещ непознат някогашния си сърдечен любовник.

Той й обърна гръб и направи знак на икономката да се приближи.

— Изпрати Дураид да доведе коня ми. И му кажи да го доведе в дома ми — оседлан и готов за път.

Марта схвана, че вече напълно я бе забравил. Вече не можеше да му бъде от полза, така че в мислите му нямаше място за нея. Съмняваше се, че Хари изобщо я забелязваше.

— Добре, Хари — рече Саймън Честъртън. — До един час ще съм събрал хората си…

Хари бръкна в джоба на панталоните си и извади няколко измачкани банкноти, които натика в ръката на Маги.

— Няма да чакам. Елате, когато можете — рече той и бързо излезе от стаята.

Саймън се втурна след него.

Марта остана да седи мълчаливо, дори след като Маги бе напуснала стаята. Останаха само двамата с Коул, който през цялото време бе стоял до нея, без да помръдне. Присъствието му се бе оказало напълно излишно. Марта разбра, че не е трябвало да се безпокои за реакцията на Хари, когато узна за двойната й игра — такава нямаше.

Бе проявил интерес единствено към информацията, която можеше да получи от нея. Цялото му същество, всичките му мисли се въртяха около Дездемона. Какво ли бе да си център на такова внимание и безусловна отдаденост?

Коул прегърна раменете й и тя постави ръка върху голямата му, груба длан. Навярно скоро щеше да го изпита и сама.