Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (5)

V
През зимата ще спя…

Велосипедът му попадна на следа от по-голямо превозно средство, предното му колело се вряза накриво и той се обърна през глава в гората. Но падна леко на мъх и не се удари. Опита се да се привдигне и хвана кормилото на велосипеда, но после въздъхна апатично и се изтегна на мястото, където беше паднал.

„През зимата ще спя… Не е ли вече зима? Мога ли да спя сега?“

Но мъхът и почвата бяха мокри. През дрехите му проникна студ. Не биваше да лежи повече. „Не, още не може да заспиш, за теб още не е настъпила зимата…“

Той се изправи, взе велосипеда, върна се на голямото шосе и продължи надолу. Ръцете му бяха премръзнали, лицето също, а страната, която се измокри, изстуди цялото му тяло.

Добре са онези, които могат да спят…

Ох, спомени, защо ме мъчите така?

 

 

Вадеха гулии при съседите оттатък потока, той, Керстин и Фани, мама Елен и самият Ларсон, ратаят на Бенгт Якобсон — Нисе, и едно нервно със зъл поглед шеснадесетгодишно момче, което слугуваше при Йохан Карлсон. Всеки трябваше да изчисти по две редици. Вървяха в редица, като че ли бяха свързани с въже напряко над полето. През първата половина от деня пълзяха по колене. Тогава ставите им бяха още гъвкави и имаха време да се шегуват и да се смеят. Но следобед слънцето започна да ги омаломощава, а земята пареше под вече чувствителните им колена. Започнаха да вървят клекнали, да се навеждат, да стоят на едно коляно, да лягат настрани. Опитаха всички начини, за да си улеснят работата. От време на време полъхваше хладен ветрец, но въздухът поначало беше неподвижен. Постепенно сива мъгла се спусна пред очите на Валдемар.

Той реши да не отстъпи — не биваше да падне по-долу от двамата ратаи и ловките момичета. Но умората надделя и духът му започна да се колебае. Той се канеше вече да се откаже, когато се появи леля Ана със следобедната закуска. Направиха половин час почивка накрая на рова. Той изпи три чаши кафе направено от корени, ръж и кафе „Рио“. Но точно в този миг можеше да пие каквото му поднесат, а също не го смущаваше и това, че пръстите му, с които хващаше хляба с масло, бяха изцапани от пръст и сок от растения.

След това стана много по-прохладно и времето започна да тече относително бързо. Точно в шест часа камбаната на черквата започна да бие за вечерня. Оставаше им само един час работа.

На следната утрин пълзенето започна отново в седем часа. Към девет часа горещината стана нетърпима. Валдемар го болеше глава така, че искри изкачаха от очите му, и той изостана няколко метра зад другите.

— Да си обявим ли съревнование? — запита Нисе. Неговите очи блеснаха злорадо и предизвикателно под черните му сключени вежди.

— Тук се работи равномерно и както трябва — каза Ларсон.

Но Керстин пълзеше близо до Валдемар и понякога изчистваше дълги късове земя от неговата част. Нисе я блъсна и й пошепна нещо полугласно, но тя се престори, че не го чува. Тя изглеждаше уморена, очите й бяха хлътнали и под тях имаше сенки, а обгорената й от слънцето кожа беше без блясък. Нисе беше прекарал нощта в нейния дом и това дразнеше възбудената фантазия на Валдемар.

Когато тя си пипнеше лицето, по него оставаха черни ивици от изцапаните й пръсти.

Следобед не дойде никой от възрастните и настроението се промени. Известно време Нисе и неговият приятел се надпреварваха да чистят плевели, а когато се умориха, те започнаха да се шегуват.

— Оставете закачките! — помоли ги Фани.

— Погледни студента, той изостава — извика Нисе.

— Тя му помага — подметна Турстен.

— Да, той е нежен човек и се нуждае от помощ.

— И на тебе щяха да ти помагат, ако беше и ти нежен човек.

Пет минути по-късно те изостанаха и се оплакаха:

— Керстин, помогни ни!

Тя мълчеше разядосана, а вместо нея трябваше да отговори Валдемар.

— Интересно е защо вие двамата сте толкова устати сега, а пред възрастните не смеете да си отворите устата?

Те се засмяха.

Той пошепна на Керстин:

— Защо ми помагаш?

Тя не му отговори. Беше устремила поглед към земята. Малката й мургава ръка престана да посяга към неговите растения и той отново изостана. Точно пред себе си той слушаше презрителните коментарии на Нисе. Понякога мъжете хвърляха по него буца пръст или шепа тръни. Той се ядосваше все повече и у него се появи естественото желание да ги нападне, да рита, да хапе и да удря. Той засили темпото, но все пак не можа да ги настигне, а главата му натежаваше все повече и повече.

Защо за бога се залових за това?

Над него се сключи нежен и милосърден мрак и той с благодарност потъна в него.

Сетне му се стори, че чува гласове и усети, че някой го дърпа. Един глас шепнеше нещо неясно, сякаш още беше малко момче и майка му искаше да го утеши, затова че се беше ударил.

После нещо припари в гърлото му, той се изкашля и отвори очи. Лежеше с глава на коляното на Керстин, а до него стоеше Фани и се опитваше да го накара да пие от похлупака на манерката. На два метра разстояние бе застанал с ръце на хълбоците Нисе и се хилеше. Русата му коса, беше бухнала като храст — същински млад дивак, силен, непокорен и самоуверен.

— Отиди си в къщи, в противен случай може да се разболееш сериозно! — В гласа на Керстин имаше нежност и загриженост.

Но той си почина четвърт час. И сетне пак продължи, защото искаше да устои на подигравките на двамата младежи, на главоболието и на чувствителните си ръце.

В седем часа те си тръгнаха. По една случайност той вървеше до нея. Тя го гледаше със светнали очи. Но преди той да успее да й каже нещо, от другата й страна се нареди Нисе, пъргав както сутринта.

— Ела, Керстин, ще ти помогна да прибереш кравите!

На връщане, след като Валдемар се нахрани и заобиколи ъгъла на хармана, той чу странни звуци от задната му страна. Сви на следния ъгъл и погледна. При яза кравите пиеха вода и сред тях бе застанала една босонога девойка. Нисе беше хванал ръцете на Керстин и се опитваше да я целуне, а тя се виеше, за да се изкопчи от ръцете му. Тя се задъхваше, но не крещеше, макар че лицето й беше изкривено от яд. Валдемар тръгна към тях.

— Колко долно нещо е да целуваш момичетата насила!

Нисе я пусна веднага и го погледна накриво, докато Керстин, разплакана и цяла изчервена, подгони кравите. Нисе сви юмруци.

— Ще ти платя за това, копой такъв!

— Махай се сега оттук.

Но точно в този момент дойде Ларсон да напои кравите.

На следната утрин пак беше мъчно да се навежда и да чисти плевели. Но той беше станал вече по-пъргав и работата вървеше по-добре. Малко по-късно той работеше още по-сръчно и можеше да върви в крак с другите. Ларсон и съпругата му пак бяха при тях и на нивата беше тихо. Но Нисе правеше разни гримаси, макар че никой не му обръщаше внимание.

Малко преди закуска в четири часа беше очистена цялата насадена с цвекло нива. Момичетата влязоха веднага в къщи, но момчетата стояха и си миеха ръцете в кацата с вода при стената на сайванта. Отведнъж Нисе грабна шепа вода и я плисна в лицето на Валдемар.

Той плю и си потърка очите. В този миг Нисе светкавично му нанесе удар под диафрагмата. Докато Валдемар стоеше омаломощен и се опитваше да си поеме въздух, той го сграбчи за слабините и го хвърли на гръб в копривата.

И двамата се изсмяха. Но когато Валдемар, побеснял от сърбежа по гърба си и поради долната хватка, скочи, те престанаха да се смеят. Той се насочи срещу Нисе, а последният се ухили и показа силните си, сивкави зъби. Погледът му бе жесток и нахален. Те бяха еднакво високи, но Нисе беше сигурно петнадесет килограма по-тежък. Той имаше масивни рамена, а мускулите се очертаваха на косматите му гърди. Но Валдемар беше готов. Той не бе силен, но гимнастиката, фехтовката и боксът го бяха научили да владее тялото си. Той нанесе бързи и прави удари, а Нисе не беше в състояние да се предпази. Валдемар му, нанесе един удар в диафрагмата, един в устата и носа и след това един светкавичен удар с лакът по брадата, с който свали Нисе на гръб. Той се претърколи на земята, но веднага скочи на крака. Вместо да нападне, той сграбчи сакото и ризата си и се метна на велосипеда.

Валдемар се обърна към другия:

— Е, как ти се струва?

— Остави ме на мира сега…

Закусващите запитаха къде отиде Нисе.

— Той си взе велосипеда и замина — отговори Валдемар.

— Аха — каза Ларсон.

Повече не споменаха нищо по този въпрос, но Керстин погледна Валдемар за секунда.

Беата седеше на стола си и бродираше, докато те се хранеха. После вдигна злите си очи и каза:

— Храни се бърже, Фани, трябва да отидеш по покупки. И ти, Керстин, бързай, трябва да нахраниш пилетата и телетата.

— Остави ги да си отдъхнат малко, тези дни работата беше много тежка — чу се отчаяният глас на майка им.

— Те трябва да работят, това е полезно — каза отмерено нейната стара сестра. Момичетата глътнаха последните хапки, изпиха кафето си на един дъх и изчезнаха.

Когато Валдемар си тръгваше, Ларсон запита:

— Колко ти дължа?

— Сигурно както обикновено моят чичо ще иска работа в замяна на това.

— Нямам нищо против, ако ти си съгласен. Значи момичетата ще дойдат утре при вас.

Валдемар заобиколи покрай кафезите за пилета при дървения сайвант. Там Керстин беше клекнала и се опитваше да накара едно котенце да лочи мляко. Когато сянката му падна върху нея, тя погледна нагоре, дръпна бързо полата над колената си и смутено се засмя.

— Ах, ти ли си само…

— Дали това съм аз? Да, само аз — подхвърли весело Валдемар, зарадван от играта на светлините и сенките по изящното й лице, когато тя се обърна за момент.

— Какво правиш?

— Опитвам се да науча котенцата да се хранят.

Още две котенца с несигурни крака и малки остри опашки пълзяха наоколо по тревата. Отведнъж тя протегна към него едно черно-бяло кълбо и запита:

— Не е ли сладко?

— Да, но бледнее в сравнение с тебе!

— Хайде, хайде! — изсмя се тя.

Той вдигна другите котенца и ги сложи в шепите й.

— Виж колко са сладки — усмихна се тя и ги притисна към бузата си. — Три кръгли главички. Всяко от тях има хубава муцунка и две мънички сини очички… — Тя се смееше тихо. — Те виждат едва от няколко дни.

— Много са мили! Виж как треперят мустачките им, когато душат! — Валдемар ги погали и ги нагласи така, че галеше и ръката на Керстин. Видът й беше безхитростен, стеснителен и загадъчен. Но така тя изглеждаше винаги.

— Как се казват?

— Това се казва „Махни се“, онова „Бягай“, а третото „Съвсем изчезна“. Сигурно майка им е помислила, че ние прекалено много си играем с тях, затова ги беше скрила. И тогава „Махни се“ избяга и беше съвсем изчезнало, „Бягай“ избяга, а „Съвсем изчезна“ го нямаше никакво. Но сега всички са отново заедно… — Тя ги духаше и се смееше, като притваряше миглите си. Какъв беше погледът й под тях сега?

— Керстин! — извика леля Ана от вратата на кухнята. — Даде ли вече мляко на телетата?

Само Фани дойде при чичо му.

— Защо не дойде и Керстин? — запита Валдемар, когато настъпи пладне.

— Не зная.

После потънаха пак в мълчание.

На следния ден той срещна Ели при магазина. Косата й се развяваше от вятъра, а красивото й лице сякаш беше светнало отвътре. Тя носеше бели шорти, сандали и червена блузка — видът й беше очарователен.

— Здравей, руса Венеро, какво носиш в кошницата?

— Яйца. Ще ти дам едно, ако го изпиеш веднага.

— Птю!

— Тогава искаш ли да ти дам цялата кошница?

— Заедно с яйцата ли?

— Не, не такава кошница — пошегува се тя.

— Не, благодаря, най-малко бих искал да получа отказ от теб!

— Кошницата ще бъде единственото, което ще получиш от мен, освен яйцето.

— Е, а ако го взема?

— Тогава ще получиш кошницата и после яйцето!

— Не, малката, сега искам да ти кажа нещо друго.

— И аз също… например за твоята любима.

— А коя е тя?

— Силвия, разбира се.

— Остави, моля ти се!

— Защо пък не? Да не би хората да са направили неправилни заключения? Но не я ли харесваш?

— По-добре да си мълча.

— Защо мълчиш толкова? Струва ми се, че инак си приказлив.

— Изслушай ме! — каза той. — Когато Клас Виберг започна да репетира „Когато дойде лелята“, той ми каза нещо много хубаво за едно младо момиче. Тези хубави думи аз предадох на един тукашен момък, а той ги разказал на сестра си. Тя ги казала на своя близък приятел, а пък той е братовчед на въпросното младо момиче. Той на свой ред говорил за тях с майка си. А тя сметнала тези думи за безсрамни, защото не обичала майката на Клас Виберг. Следователно не обичала и него. Ето защо тя разказала това на майката на младото момиче. На генералната репетиция горкият Клас бил наруган порядъчно и пиесата изгубила своята примадона.

Ели се тресеше от смях.

— Опитвам се да разбера твоята реч, но какво общо има тя с другото?

— Но нали аз предизвиках смъкването на лавината? Ако си бях мълчал, това никога нямаше да се случи. Поради това поумнял от нанесената вреда, взех едно важно решение. Преди да кажа нещо за някого, ще запитам: има ли някой между присъствуващите, който да е брат, сестра, братовчедка, роднина или внук на въпросната личност. Или който да не е неприятел на него и на неговия род? Ако има такъв, не казвам нищо. Разбираш ли сега, защо не отговарям на твоя въпрос за Силвия?

— Напълно. Но тъй като тук няма никой, който да отговори утвърдително на твоя въпрос, ти можеш да говориш свободно. Например как стана така, че един неделен ден сутринта твоят велосипед е бил закачен на един прът за знаме?

Той се изчерви на свой ред.

— Отлична памет имат хората тук! Но повярвай ми, моят велосипед никога вече няма да попадне на онзи прът!

Тя се засмя.

— Сигурно ли е?

— Сто на сто.

На следната театрална репетиция той дойде в къщурката едновременно с Клас.

— Е, какво стана? Намери ли нова Елин?

Клас отговори:

— Да, след деветдесет и девет неприятности и ядове една малка красавица не отказа. Разбира се, предварително казано, тя е за отчайване — никога досега не е играла, но все пак е по-добра от никаква. Много късно е вече, за да сменям пиесата, така че няма накъде. Впрочем ето я, идва.

Валдемар се обърна.

— Керстин! Но позволяват ли лелите й да играе в театъра?

— Да, може да стане чудо. Не, не, вече няма чудеса, тя сигурно ги е излъгала, и измамила. И аз бих извикал ура, стига да ми дадат роля в пиесата.

— Здравей, Елин — поздрави Валдемар, а другите се изсмяха. Но Керстин се изчерви толкова силно, че той се разкая, за думите си. Тя още не беше зряла за приятелски шеги.

— Здравей, Ерик — отговори тя с голямо закъснение.

Както той, така и Клас внимаваха съсредоточено, как тя изпълнява ролята си на репетицията. Постепенно лицата им светнаха. Да, можеше да бъде по-лошо!

На връщане Валдемар почака под сянката над моста. Когато Керстин приближи с велосипеда си, той я извика:

— Ако желаеш, следния път можеш да се повозиш с мен.

— Не, не, не желая… Ще почнат да клюкарствуват.

— Какво от това?

— На теб не ти вреди, но на мен ми вреди!

— Не искаш да бъдеш с мен. Там е главната беда! — засмя се той.

— Дали желая, или не желая, това няма значение. Но не ми се сърди, че ти отказвам!

— Не ти се сърдя.

— Освен това има много, които бяха желали да се повозят с тебе… Довиждане!

Валдемар и чичо му преграждаха градината до потока. Валдемар прокара тела, а чичо му го прикова за стълбовете. През цялото време разговаряха. Защо сушата винаги беше толкова тежка през месец юни? Защо младежите и девойките се обличаха все по-леко, докато по-възрастните носеха жилетки и две ризи при най-ярко слънце? Но те се разбираха и помежду им нямаше спорни въпроси.

Изведнъж чичо му се препъна и се строполи отвъд наклона, а лицето му побеля. Опита се да се изправи, но изохка и падна на гръб.

— Изкълчих си крака, дявол да го вземе!

Валдемар се опита да му помогне да се изправи.

— Не, вместо това опитай се да го наместиш отново!

Чичо му вкопчи ръцете си в един пън, а Валдемар дръпна крака му, но го пусна уплашен.

— Толкова ли те боли?

— Дявол да го вземе — какво да правя, като не мога да се сдържам да не викам? Не се грижи за мен, тегли здраво, ще се оправи!

Но не се оправи. Чичо му седна. Пот капеше от лицето му. Той опипа навехнатото място.

— Загазих ужасно. Най-добре ще бъде да не си блъскаме повече главите. Трябва да ми помогнеш да се върна в къщи в това състояние.

С един бастун в лявата ръка и дясната ръка на рамото на племенника си Арвил Першон се завърна у дома си. Сигрид извика по телефона автомобил и го откараха в лазарета. След няколко часа им съобщиха, че той трябва да остане там. Тогава Сигрид, суровата, безчувствена Сигрид, се изправи до прозореца и заплака с чело срещу стъклото.

— Какво се е случило?

— Нищо! — отговори тя студено. — Чудя се само кой ще върши работата, докато той се завърне. За нищо друго не мисля, абсолютно за нищо.

— Аз ще ти помагам.

— Ти ли?

— Разбира се. Че кой друг?

Но изглеждаше, че тя не му вярва.

На последната репетиция преди летния празник Клас изпадна в отчаяние.

— Никога не съм виждал такива небрежни хора! Остават две седмици до празника, а само Керстин и Вале си знаят ролите.

— Не думай! Как ще се справим тогава?

— Как ще се справим ли? Зная, че винаги бързаме, но ако жертвувахте само по четвърт час на ден да си учите ролите, сега щяхте да ги знаете. Но както обикновено вие захвърляте тетрадките в някой ъгъл и не ги поглеждате до репетицията.

Нани вдигна гордо глава.

— Не съм прочела нищо в къщи, просто нямам време. Но все пак досега не е ставало нужда да ми помага суфльорът.

— Не, не… но аз не казвам нищо за тебе!

— Всички не са толкова схватливи като тебе — каза Елза хапливо.

— Не — каза Клас. — Ето защо ти трябва да компенсираш, като учиш!

— Не бъди толкова нахален — посъветва го Елза. — В противен случай мога да постъпя като Силвия — да си отида!

— Да няма глупости сега!

Елза се изпъчи като Нани и вдигна нагоре чипото си носле.

— Най-добре ще направиш да внимаваш, защото докъде щеше да стигнеш ти с твоя театър, ако нашият род не бе се намесил и не бе дал тласък на всичко?

В същото време Уле каза на Валдемар:

— За теб не е трудно да учиш, ти имаш достатъчно време!

Валдемар се разядоса.

— Знаеш ли колко свободно време имам? Знаеш ли, че чичо е в лазарета и аз трябва да се грижа за чифлика?

— Не — отговори Уле.

— Така е наистина — потвърди Керстин.

Те наостряха уши винаги, когато Керстин беше при тях. Личността, гласът, мимиката и интонацията — но това беше Елин, нежното, чувствително, буйно и същевременно тъй доблестно момиче, което тъжеше, когато бъдещето беше мрачно, но никога не падаше духом и беше по-вярно на своя приятел, отколкото беше самият той. Валдемар почувствува, че в нея е намерил приятелката, за която бе мечтал и копнял. Не му се струваше вече, че е самичък на върха и се опитва да изтегли някого след себе си. А той не беше на върха — той беше много по-високо, отколкото си представляваше. Те можеха заедно да си помагат, да вървят нагоре. Някои реплики, въпреки всички изменения, които направиха той и Клас, бяха откъснати и бездушни, но той знаеше сега, как трябваше да се изговорят, за да станат еластични и да се влеят в цялото.

— Но аз намирам, че не играя хубаво — пошепваше тя от време на време.

— Ти си полудяла! Ти си чудесна — също като Нани! — каза Валдемар.

— Какво си шушукате толкова? — питаха другите. — Как успяхте да станете толкова добри приятели?

— Нали са съседи! Сигурно вие сте се подготвяли тайно, затова играете толкова добре.

Нани беше донесла пшенични хлебчета и кифли. Тя превърна една стълба в маса, сложи й покривка, постави седемте ощърбени чаши, принадлежност на къщурката, и накара Оке да свари кафе. Другите бяха застанали до велосипедите си. Валдемар се запъти натам, но като видя Керстин в занемарената овощна градина зад къщурката, отиде при нея.

— Какво търси там уважаемата госпожица?

— Мисля, че търся цветето „вечерница“. Чувствуваш ли неговия лъх — запита тя и отблъсна ръката му, когато той се опита да я прегърне.

Четири бели светлинки блестяха бледни на фона на тревата. Той понечи да вземе една от тях, но тя го възпря.

— Остави ги да растат!

Той пак сложи ръката си на талията й и запита:

— Защо пък? Да не е забранено да се късат?

— Не, но няма смисъл да ги късаме. Те увяхват бързо и изгубват аромата си и ако ги откъснеш, ще съжаляваш, че не си ги оставил да растат.

Но тя не отблъсна ръката му, а това беше многозначително. Той се засмя от задоволство.

— Както обичаш. Мога ли да те закарам в къщи? — запита той тихо и я притисна още по-силно.

— Нали си имам велосипед.

— Защо ще се мъчиш да го тътриш дотук?

— Мислиш ли, че ще вървя осем километра пеша само заради удоволствието да се завърна в къщи на твоето червено чудовище? О, не! Освен това ти караш с лудешка бързина и можеш да ни погубиш и двамата!

— Но аз мога да поря въздуха пред колелото ти, така че ще ти бъде по-лесно да въртиш педалите.

В този миг над храстите при ъгъла на къщурката се показаха две глави като два бухала в среднощната полусянка.

— Ето ги — колко сте смешни наистина! Елате да пием кафе!

Керстин се дръпна бързо от него. А когато се отправиха към другарите си, тя вървеше строга и напета на два метра от него. Посрещнаха ги с иронична усмивка, като им поднесоха кафе и им подадоха картона с пастите. Всичко беше много мило и отведнъж Валдемар го обзе наново чувството, че времето е спряло, за да остане този миг за вечни времена в неговия спомен. Тъй тихо, тъй красиво, тъй неизказано хубаво беше през тази нощ! Младежите не вдигаха шум, те се шегуваха тихо и не се чуваха никакви нелепости. От ухаещата ширина на равнината вееше бризът, слаб и хладен. Той ги галеше и топлеше, развявайки дългите зелени реси на брезите. Никога нощта не можеше да бъде по-кратка от сега и никога нямаше да бъде по-странен нейният блясък. Красотата й не можеше да се опише, тя сякаш принадлежеше на друг свят, а хората, предметите и сенките се превръщаха във вълшебства като в някоя приказка.

— Изпей ни нещо, Вале!

— Да, моля ти се!

Всички дребнави спорове се забравиха, помежду им имаше само ясна и вярна дружба. Той седеше на една пейка с чашата кафе в ръка. Керстин с бялото си, кротко лице седеше тъй близо до него, че почти допираше коляното му.

— Да — обеща той накрая, — ще ви попея.

Но времето летеше, те бяха уморени и скоро си тръгнаха.

— Керстин, мога ли да потегля сега велосипеда ти до къщи?

— Да, ако обичаш — съгласи се тя. — Но почакай малко.

Тя изчезна зад къщурката. Докато той нагласи мотора си, другите потеглиха. Последен остана Клас, мрачен и с натъжени очи, сам сред горчивите грижи на своята самотност, които за него ставаха толкова по-тежки и по-трудни, колкото по-красив ставаше околният свят.

— Всички си отиват — каза той. — Никой няма намерение да чака.

— Какво те интересува, че те постъпват така?

Но на този въпрос Клас не отговори. Вместо това той каза:

— Новата Елин е приказна. Не си ли на същото мнение? Тя сама помоли да участвува. Нямаше друга и аз не можах да откажа.

— Тя ли поиска да участвува?

— Разбира се. Навярно Силвия не е успяла още да я сплаши. Трябваше да видиш Силвия, когато узна за това! Тя непрестанно идваше и молеше да я включим пак. Но този път, слава богу, не ще постигне нищо.

— Вале, не мислиш ли, че Елза е противна личност?

— Не зная… Тя е малко влюбена в себе си, но може да има право. Има чар и изглежда, че може да направи приятен живота на някой мъж.

— Мъж, когото тя харесва, това е вярно. За всички останали тя прави живота по-противен, отколкото е. Ах, аз се отвращавам от всички такива първобитни жени от каменната епоха, които не знаят какво е такт, респект и бог знае какво. Те са прекалено мазни към оногова, когото харесват, а драскат другите само с цел да узнаят какви са чувствата им към тях. Тя има осем братя и сестри, всички са оженени и омъжени или имат приятели. Всеки от тях по някакъв начин е свързан с някой индивид, който на свой ред принадлежи към някой голям род. Всеки от тези дяволи е роднина с всички хора. А срещу онези, които нямат род, те се държат безмилостно. За такива като Елза роднините са феи, а всички други хора са съмнителни. На онзи, към когото няма респект, тя казва истината право в очите. Това е резултат от безкрайното сродяване на цели поколения в този край!

— Не е зле да знаеш къде имаш свои хора — каза сухо Валдемар.

Най-после Керстин се появи и той се отърва да слуша този отровен език. На якето й бяха затъкнати две вечерници — все пак тя се беше поддала на изкушението да ги откъсне.

Тя караше велосипеда си близо до него и въпреки тихото пуфтене на мотора, те можеха да разговарят.

— Защо е сърдит Клас на Елза?

— Ах — отговори Керстин, — сигурно се е опитал да завърже приятелство и с нея.

— Много ли момичета е ухажвал?

— Да, така се мълви.

Той хвърли взор напред към тихите чифлици, видя мека трева под сенчестия свод на дърветата. Видя как големите кървави петна на божурите почервеняваха под нощното небе и усети лъха на детелина и жасмин. С момичето, което караше наред с него и с нейната ръка на рамото му, беше лесно да добие наново настроението, което Клас развали. Но всъщност колко подхождаше червеният му мотоциклет към приказната атмосфера! Не беше ли по-добре да кара колелото си? О не, приказките и машините не бяха от един и същ свят. Вместо машини те трябваше да яздят коне. Но модерното време убиваше приказките, оставаше само проза.

Той разкри своите мисли пред момичето, но Керстин стоеше толкова притихнала, че той помисли, че не го чува. Но когато той приключи, тя отговори:

— Навярно една случка никога не се превръща изведнъж в приказка. Само времето твори приказки — забравяш лошото и си спомняш само за хубавото.

— Мислиш ли, че дори това наше пътуване може да се превърне в хубава приказка?

— Да, някога, когато направиш от него поезия и го разкажеш на внуците си.

— Не по-рано ли? — запита той разочарован. — Но какво ще съдържа тази приказка? Ще се разказва ли в нея за едно триумфално шествие по покрито с чакъл шосе през обградена с електрически стълбове алея?

— Кой тържествува? — запита тя тъй рязко, че той млъкна и започна да говори за други неща.

Те стигнаха моста и спряха там. Потокът беше почти пресъхнал.

— Керстин, искам да ми заплатиш затова, че те докарах дотук.

— Вместо ти да ми заплатиш, че ти правех компания…

— От всички дръзки жени, които са кръстосвали моите блуждаещи пътища, ти си най-дръзката!

Тя се засмя.

— А какво желаеш да ти дам?

— Едно цвете, бяло цвете. Едно от тези тук.

Тя погледна към гърдите си.

— Ах, аз съм изгубила едното!

— Тогава дай ми другото!

— Няма да ти го дам!

— Тогава ще си го взема сам. Ах, все пак това е само едно бяло цвете… Представи си, че бях поискал твоето червено цвете!

— И него нямаше да ти дам.

— Значи ти си го вече дала някому!

— Не те е срам! Не, у мен е, не го давам.

— Но тогава дай ми бялото…

Тя се облегна на велосипеда си и го погледна през почти притворени очи.

— Какво има всъщност в моята вечерница? Не можеш ли да си откъснеш сам една?

— Разбира се, но тогава няма да е същата.

Тя се засмя красиво и сърдечно. После му подаде цветето и каза:

— Горкото бяло цвете, то е вече увехнало.

— И вероятно няма да живее повече — каза той, взе ръката й, която държеше цветето, и я вдигна до лицето си.

— И то не ухае вече. Горкото цветенце, което никога вече не може да бъде цвете — защо те откъснах?

— Идущото лято ще цъфнат нови.

— Но до следното лято има още много. — Тя се прозина силно. — Ах, тъй ми се спи. Така ще ми се карат, защото ще закъснявам. Все пак докато разберат, ще играя в театъра. Спи ли ти се? Сигурно не, нали?

— Разбери сама! Будилникът издрънква лудешки всяка сутрин в пет и половина часа. Иде ти да станеш и да го изхвърлиш навън. Сетне не си струва да лягаш пак.

— Толкова време ли ти трябва, докато намериш прозореца?

— Не. Но трябва да помогна на Сигрид да издои кравите и да закарам млякото на пътя. Сетне има много друга работа. Факт е, че нямам нито минута свободно време, и то през цялата седмица. Как да смогна. Вчера чичо се завърна у дома. Но кракът му е гипсиран и той трябва да стои в къщи. Станал е поради това зъл като оса и днес пита три пъти, дали подхожда на един мъж през месец юни да си стои в къщи и да чете вестници. Накрай Сигрид се ядоса страшно и му предложи да дойде с нас на нивата и да хвърля тор. Тогава той млъкна.

— Тор ли разхвърляте сега?

— Да, навярно мирише навсякъде наоколо?

— Специална миризма ли има торът от вашата страна на Стендаловия поток? Или го парфюмираш?

— Бога ми, това не е нужно!

— Разбирам, че тази работа ти прави голямо удоволствие.

— Ако не беше необходимо, нямаше да откарам нито една кола. Въпросът е ясен — засмя се той. — Но сега ми остана работа само за два дни. Сигрид ще ми помогне да натоваря колата утре предобед и аз ще я откарам. Следобед ще ора, а тя ще разпръсква тора. Първият ден на два пъти попаднах в рова. Сигрид се престори на разядосана, за да не видя, че ще прихне от смях. Орала ли си някога?

— Не.

— В такъв случай си изпуснала нещо много забавно!

Тя се засмя.

— Их, как се смееш! И колко неуместно е това! По-рано съм гледал как чичо ми оре. Той води плуга много умело, като че ли само с малкия си пръст върши всичко. Отначало си мислех, че ще бъде лесно и за мен, понеже е същият плуг. Но друго стана! Плугът ме водеше, пръстта хвърчеше и по мен течеше пот. Конете се обърнаха и ме погледнаха и бог знае дали и те не ми се изсмяха!

Тя се смя до сълзи.

— Да, но аз стоях днес отвъд потока и те наблюдавах — каза тя. — Работата вървеше, спокойно и сигурно, а освен това и ти вървеше изправен.

— Мило момиче, аз говорех за първия ден. Оттогава добих практика. Но на какво ще заприличат ръцете ми, ако това продължи много! Те ще издържат два дни, но на третия ще се разранят. Имам вече три мехура на дясната и два мехура на лявата си лапа, великолепни, червени, които горят като огън. Но Сигрид е мила, тя пожертвува за тях цяла паница масло, като твърдеше, че било по-добро от вазелин.

Изведнъж той млъкна и я погледна. Усмивката бе изчезнала от нейното лице, очите й бяха натъжени, а устните й трепереха.

— Горкият — изрече тя, след което хвана ръцете му и ги обърна с дланите нагоре.

Те се спогледаха мълчаливи. Светът се изпари, сякаш ги докосна покритото със златен прах крило на чудото. Но омаята изчезна. Изминалият миг не се върна. Тя се прозя и пусна ръцете му, а той запита:

— Много ли си уморена?

— Да, дните са дълги. Трябва да спя вечер, вместо да скитам навън. Но е досадно да стоя винаги в къщи. Знаеш ли и на мен не ми се спи много през летните нощи, когато светлината те гледа в очите през прозореца. Тогава просто ти се приисква да скочиш от леглото и да изтичаш навън.

Те замълчаха за минута. После тя се раздвижи, неспокойно и хвана велосипеда си.

Той запита:

— Нали ще дойдеш на вечеринката по случай летния празник? Сигурно ще присъствуваш, нали?

Тя погледна несигурно.

— Не зная. Искам да отида, но…

— Керстин, обещай ми, че ще дойдеш, ако имаш възможност!

— Да обещавам ти…

— Да се срещнем ли тук — при моста, в осем часа?

— Не, не тук, всички ще ни видят. По-добре до Големия камък в долината под оборите на Хелден. Не ми се сърди, ако закъснея малко.

— Никак няма да се разсърдя. Обикновено момичетата не държат за точността.

— Ако си лош, въобще няма да дойда! Вечеринка по случай летния празник! Още една безсънна нощ. А аз трябва да си отспивам както трябва. Но няма значение, през зимата ще мога да си отспя.

Обзет от някакво странно чувство, той сграбчи ръката й, но тя я дръпна.

— Довиждане! Трябва да си вървя в къщи. Благодаря ти за тази вечер.

— А аз ти благодаря за бялото цвете!

Дълбоко подтиснат, той продължи към дома си, макар че трябваше да е весел. „Зиме ще си отспя, зиме ще си отспя…“

Тези думи не го оставяха на мира, дори когато си легна. Веднъж той се сепна и погледна уплашено към прозореца, където здрачът вече надничаше. „Зиме ще си отспиш. Цветът на лицето й беше бял като сняг, нейните устни бяха червени като кръв, а косата й беше черна като абанос. Тя беше много хубава и се наричаше Снежинка…“

— Що за глупости си мислиш? Да не пощурееш? Впрочем кожата на Керстин е мургава, тя има няколко лунички на носа, косата й е кестенява, а на слънце почти златиста. Но, разбира се, нощем тя изглежда черна. Обърни се и заспи, този ужасен часовник ще помълчи още малко.

Вечерта на празника по случай средата на лятото времето беше априлско. Ту валеше дъжд и беше студено, ту грееше слънце. Жадната суха земя всмукваше влагата. Тежки сиви облаци се носеха от запад към изток, а там, където слънцето ги огряваше, те блестяха като сняг. Ръжените ниви се люлееха като сиво-зелени копринени платна или мъртво вълнение на морето, а от резкия порив на вятъра сребърните тополи при имението на Йосиас Хелден се огъваха и белееха.

Когато Валдемар дойде до Големия камък, там нямаше никой. Докато чакаше, той запуши. Тук, на сянка, въздухът беше влажен, а високите един метър тръстики до потока ухаеха сладко. Цялата долина беше покрита с елшови и лешникови храсти, а листата им блестяха, дебели и мокри. От тъмния свод капеше, тесният проход приличаше на някаква катедрала със стройни, черни, дълговидни стълбове. От силно ухаещата природа долитаха звуци и странен шепот.

— Няма ли да дойдеш, Керстин?

Осем часа мина, след това пет, десет, петнадесет минути… Той сновеше напред-назад, но никога не се отдалечаваше толкова от камъка, че да не може да го вижда.

Той не видя, откъде беше дошла, но изведнъж тя се появи отнякъде, тиха, изпълнена, с достойнство. Усмивката светна в очите й и се разпространи бавно по цялото й лице, дръпна ъглите на устата й, раздели устните й и откри блясъка на зъбите й. Беше облечена в червена рокля, а в косите й беше затъкната китка жасмин.

— Бум! Вечерта е спасена! Толкова се страхувах, че няма да дойдеш!

Те стояха и се гледаха.

Изведнъж един клон силно изтрещя и се счупи.

Те погледнаха встрани. Между храстите се открои приведената и недодялана фигура на един момък. Той тръгна нагоре към мрачното имение на Хелден.

— Да не е тъкачът Ботен с магарешката глава! — предположи тя. — А не, зная точно кой е той. Това е синът на Хелден — добави Керстин презрително.

— Да, но къде си гледала „Сън в лятна нощ“?

— Ах, само съм го чела, те имат в библиотеката си Шекспир.

— Нали ще дойдеш с мен на езерото?

— Да, но не мога да остана за дълго. Трябва да се завърна в къщи преди единадесет часа.

Той се засмя.

— Това ще се нареди.

Излязоха на шосето.

— Мога да те откарам с моя мотоциклет, Керстин.

— О не, ще си повредя роклята. Освен това ще ми бъде студено.

— Ела де! — засмя се той и я притегли към себе си през моста. — Е, какво мислиш?

— Оох, какъв чудесен автомобил! На баща ти ли е? — извика тя и скръсти ръце. Автомобилът „Кайзер“ се намираше на един страничен път и лъскавите му никелирани части блестяха. Валдемар каза:

— Моите родители пристигнаха днес и аз измолих да ми дадат колата.

Тя го погледна възхитено, но същевременно плахо. После се качи изчервена, весела и свенлива. Беше удоволствие да я гледаш. Но когато изминаха няколко километра напрежението й изчезна, тя се облегна удобно назад, въздъхна от удоволствие и му довери:

— Никога досега не съм пътувала така хубаво.

— А аз никога досега не съм имал такава чудесна компания.

Но в този миг тя се вкамени, лицето й сякаш замръзна и тя впери поглед напред.

— Татко и мама ме похвалиха, че съм изгорял от слънцето и изглеждам здрав. А когато им казах, че искам да остана тук цялото лято, те се зарадваха… — каза той, за да се намери на разговор. Празничният площад беше съвсем до водата, а вечният плисък на вълните беше съпровод на шума, песните и музиката. След дъжда беше хладно, но въпреки това във всяко кътче имаше хора. По-възрастните седяха на одеяла и гледаха, а деца от училищна възраст се бяха наловили в кръг и пееха:

„И нося възглавницата си пълна с пера,

Да, пълна с пера, да, пълна с пера,

И я слагам за моята мила аз тук…“

Имаше много непознати хора. Между селските момчета, облечени в ленени дрехи и с бели обуща, се смесваха хора от параходите, модерно облечени с къси, цветни памучни дрехи.

Той потърси Керстин.

Двете цигулки свиреха тънко и жалостиво. Звукът им като че ли се губеше в тази грамадна аудитория, а обикновените мелодии губеха своя чар. Над залива се носеше музика от вечеринката на спортното дружество в хамбара, а кръгът при пилона с увехналите гирлянди от брезови клонки ставаше все по-тесен и по-тесен. Младежите, които знаеха да танцуват, не се грижеха за традицията, те искаха да се забавляват.

Здрачът се увеличи и водата светеше като сребро, стенеше, шепнеше и се полюляваше леко. Накрая на гората се белееха светлите пирамиди на палатките, а няколко огньове пламтяха като червени очи. В една голяма моторница, завързана всред залива, свиреше креслив грамофон, а от верандите се носеше смехът на мъжете, които, пиеха грог.

Той искаше да танцува навън с Керстин, но тя уплашено и категорично отказа. Той не желаеше да рискува някой да му я отнеме и затова остана там, макар че желанието му да танцува го обземаше с все по-голяма сила. Искаше да използува положението най-рационално, но това наистина не беше леко особено когато прегракваше от пеене й понякога съвсем замлъкваше. Всички се спогледаха и питаха кой ще подеме мелодията.

Той отиде да покани Керстин и я завари да се препира със Силвия.

— Значи ти ще играеш ролята на Елин? — запита Силвия и се принуди да повдигне поглед, за да гледа Керстин в очите. — Но нали ти само трябваше да ме заместиш онзи път, когато ме нямаше! — крещеше тя безсрамно и Керстин почваше да губи кураж.

— Но нали ти се отказа.

— Разбира се, че не съм! Кой те излъга? Впрочем ти не можеш да играеш тази роля, ти не си участвувала отначало в нея.

— Другите казват, че мога да я играя.

— Казват го само, за да не се ядосваш. На следния път няма нужда да отиваш. Тогава ще отида аз.

В този миг се появи Валдемар. Силвия веднага се усмихна.

— Знаеш ли какво казва това момиченце? Мисли, че може да играе ролята на Елин!

— И аз съм на същото мнение — каза Валдемар разсеяно и покани Керстин. Зад тях се чу съскане.

— Тя плю след нас… Ух, какви неприятности ми е създавала тя…

Тя помоли да се върнат в къщи, макар, че часът беше едва десет и половина. Той я придружи до автомобила, където все още се усещаше лъхът на жасмин.

Един ресторант беше осветен и той намали хода.

— Да се отбием ли тук за малко?

Тя отказа.

— Тук има извънредно много познати — каза тя неспокойно.

— Какво от това? — пошегува се той. — Не е ли достатъчно добра компанията ти?

— Не, не е до това. Но… — За миг тя сложи ръката си върху неговата ръка на кормилото. — Не искам да ме каниш, не сега. Не ми се сърди.

— Разбира се, че не ти се сърдя!

Когато слязоха надолу към кея, той пак спря.

— Не — каза тя. — Там не ми се отива.

— Кой ти е внушил страх от танците?

— Да ми е внушил страх ли?

— Да, внушил ти е страх! Личи си, че ти се иска да танцуваш. Нали няма опасност, ако хвърлим поглед за пет минути?

Тя отстъпи, а петте минути станаха много повече. В погледа й личеше очакване, а накрая в него пролича и копнеж да танцува и тя. Първият път, когато той я запита дали ще му позволи да я учи да танцува, тя поклати глава. Но вторият път се усмихна и каза:

— В училището понякога играехме валсове в междучасията… Може би още си ги спомням.

Тя не ги беше забравила напълно. Скоро танцуването потръгна добре. Много й помагаше нейната гъвкавост и музикалният й усет.

Той забеляза едно уморено русо момиче, което играеше танго с един от параходните донжуани, и я покани за следващия танц.

— Рядко някой играе танго като вас!

— Благодаря за комплимента. С удоволствие ви го връщам.

— Тук ли прекарвате летния празник?

— И да, и не. Не съм летовничка, както може би си мислите, но сега живея тук.

Тя не беше съвсем млада, очите й бяха спокойни и умни и тя му внушаваше доверие. Но едва се върна при Керстин и се появи Елза.

— Вале, какво мислиш за онази котка, с която танцува?

— Тя танцува добре. Коя е тя?

— Тя е сестра на Ескил! Но там нещо не е в ред… Как можеш да се унижиш да танцуваш с нея. Жалко за Ескил. Той не е виновен, че тя е такава, но все пак трябва да се срамува заради нея.

— Какво е сторила?

— Тя работеше в един хотел в града. Понякога носеше кожени палта. Винаги е боядисана и си слага бенки по лицето. Ясно е, откъде е намирала толкова много пари. Но сигурно нещо не й е потръгнало, понеже се завърна в къщи и на всичко отгоре твърди, че ще остане тук. Вале, обещай ми, че вече няма да танцуваш с нея! Не й обръщай внимание.

— Защо вдигаш толкова шум по този въпрос?

— Тя трябва да се махне оттук! Няма нужда да идва да разваля нашите момчета.

— Но тя танцува хубаво и нито на мен, нито на някой друг е направила нещо лошо.

— Слушай, Вале — каза строго Елза, — ако танцуваш с нея, никога няма да танцуваш вече с мен или с моите сестри!

Той се засмя.

— Ол райт — няма да я погледна.

Елза му се усмихна.

— Това е мило от твоя страна. Знаех, че си прекрасен човек, макар че си от града. Ако искаш, някой път ще те науча да играеш полка!

Когато тя си отиде, той вдигна въпросително вежди. Керстин обясни тихо, като се смееше:

— Не съм чувала нищо лошо за Естер, освен, че твърдяла, че й досадило да стои в града — за това не искала да живее вече там. Но тя и Хилдинг ходеха заедно преди осем или девет години — по времето, когато Елза беше още ученичка — и навярно тя сега се страхува, че ще си изгуби годеника. Естер е опасна за нея, защото е по-умна и много по-чиста.

Керстин се огледа наоколо и продължи:

— Това може да бъде интересно, защото Елза има трима братя и сестри и единадесет бъдещи зетьове и снахи, които присъствуват тук тази вечер. Разбира се, всички са на нейна страна. Виж, вече почва да се забелязва бойкотът. Около Естер няма никой и само младежите от града танцуват с нея.

— Но не изглежда, че тя държи особено много на това. Бога ми, ще танцувам с нея! Малката Елза с лошо нарисуваните си вежди не трябва да си въобразява, че владее света.

Но Керстин го възпря.

— Не прави това, не дразни Елза! Кой знае какво ще измисли, ако види, че се подиграваш с нея!

— Смешно нещо! Колко струва едно приятелство, ако се разваля по такъв начин? Но аз зная къде стиска обувката, Керстин — пошегува се той. — И ти не желаеш да танцувам с нея тази вечер! Страхуваш се, че ще откарам друго момиче у дома!

— Има нещо вярно в това.

— Мога ли да те поканя? Пак свирят един стар валс.

— Да.

Те се вмъкнаха в танцуващия водовъртеж, който развихряше гъстия въздух. Вървеше много добре. Общото желание да се танцува увлече и него. Той се въртеше също тъй енергично като другите и пееше заедно с тях:

„Ела в Кастервалс, обвий врата ми с ръка,

Мога да те водя, кей, как се въртят и въртят.“

Те се спряха пред един прозорец. Той провря ръката си през решетката и го отвори, за да подишат малко свеж въздух. Това подействува като изворна вода след магесническото питие вътре. Те поеха дълбоко дъх. Сетне се спогледаха и се засмяха. Тя изведнъж се смути и започна да пипа кованите халки на решетката. Езерото шумеше, вълните му пляскаха кротко срещу кея, а параходните мачти се движеха насам-нататък като обърнати махала и изглеждаха като черни линии на фона на водата и небето. Отвън долитаха гласове и музика, а шумът отвътре изчезна на заден план. Холът беше лошо осветен и по ъглите му постоянно се чуваха шум, крясъци, врява и ругатни. Влюбените двойки, които търсеха уединение, се промъкваха най-навътре. Но рядко ги оставяха на мира.

Те танцуваха и следващия валс. Керстин вече не се интересуваше, колко е часът.

„Мое цвете, мое съкровище,

Ела и ме целуни тази нощ,

Мое цвете, аз те обичам.“

Той държеше свежото, стройно тяло плътно до себе си и виждаше едната й буза и едното й ухо зад кестенявите къдри на косата й. От време на време очите й светваха, ясни и искрящи насреща му.

— Може би ти си цветето? — запита той. — Ти роза ли си?

— Да — каза тя, — с много тръни по нея.

Изведнъж един едър, груб младеж с бутилка в ръка залитна по пода, изпи и последната глътка от бутилката и я удари в един стълб, така че тя се пръсна. Момичетата изпискаха. Прекъснаха танца, докато изтласкат пияницата и изметат стъклата.

Но Керстин не искаше да стои повече, а и Валдемар изгуби желанието си да танцува.

Когато влязоха в автомобила, тя бе мълчалива, а и той мълчеше, обзет от велико чувство на душевно спокойствие. Чувствуваха, че нямаше нужда от резки, обезпокоителни думи, които наистина могат да се изричат и пошепват, но въпреки всичко не могат да предават същите нежни нюанси като един поглед, един дребен жест.

Спряха се до моста, но той не даде вид, че иска да отвори вратата на автомобила. Тя седеше уморена, щастлива и притихнала с гръб към облегалката. Беше сложила мургавите си ръце спокойно на скута си.

Той започна да пее съвсем тихо първата песен, която му дойде на ум:

„Да оставя ли малко цветя,

Малко рози за теб, моя скъпа?

Свежи рози са те на скръбта.

Но не бива в мъка да тръпнеш

Със помътен от грижите взор.

Тези рози, които ти давам,

Никнат само в кралския двор.

Само с меч в десница корава.

Може ти да достигнеш до тях.

Те са три и едната е бяла,

Втората е с цвета на кръвта,

Ала третата роза желая

От сърце да ти дам най-напред.

Тя сега не ухае — ще цъфне

Само един ден — само един миг изведнъж.“

— Какво цвете е това?

— Това е споменът — всичко, което ти остава от един мил приятел, когато него го няма вече.

— Може би споменът се превръща в дивна приказка.

— Възможно е.

— Виж как нощните пеперуди играят около фаровете — каза тя нежно.

— Да.

Те стояха смълчани няколко минути.

— Представи си, че тази нощ те откарам на края на света — каза той.

— Тогава ти щеше…

Тя погледна неговия часовник, подскочи и изписка.

— Минава един часа! Трябва да си отида! — Тя искаше да отвори вратата, но той я спря.

— От какво се страхуваш толкова? Само веднъж в годината е летният празник.

— Но…

— Не беше ли хубаво тази вечер?

— Разбира се. Но мили, не казвай никому, че съм танцувала! Не казвай нищо за това на Сигрид, защото тя ще го разкаже веднага на нашите и те ще го узнаят много рано.

— Това е ужасен надзор! Да не искат да те поставят в девствен кафез както в старите времена?

Тя не отговори, а само навиваше носната си кърпа.

— Толкова строги ли са и към Фани?

— О, да.

— Но навярно тя не е тъй отстъпчива като тебе. Тя изглежда, че таи много неща.

— Фани ли? Ох, тя е любимката на нашите лели! Но на мен те съвсем нямат доверие. Те твърдят, че съм се родила невъзпитана.

— Аха! Но момичетата трябва да бъдат невъзпитани! На това те се научават, ако не са родени такива. Но как тогава Фани е могла да си намери годеник, ако не са й позволявали да излиза?

— Тя го намери посред бял ден. Ние сме братовчеди с Бенгт. Преди пет-шест години той и Фани се бяха скарали страшно. Ето защо работата се нареди.

— А аз мислех, че й липсват чувства!

— Фани ли? — извика Керстин разпалено. — Нейната външност й придава тази студенина, но не бих сменила сестра си с никоя друга!

Валдемар изключи контактния ключ и бръмченето на двигателя заглъхна. После той обви раменете й с ръка. Отначало изглеждаше, че й е неприятно, но постепенно тя се подчини.

— Сега ти си наистина мила към мене. Но само преди няколко седмици беше ужасно надменна. Онази вечер в градината на пастора…

— Не си спомням.

— Жалко, защото в паметта ми това е останало като ясен, неприятен спомен.

— Забрави го — посъветва го тя.

— С удоволствие! Но кажи ми, държиш ли много на този Нисе Холм?

— Толкова — каза тя и духна дланта на ръката си. — Но въпреки това не трябваше да се намесваш, когато той искаше да ме целуне. — Тя се изчерви силно.

— Но ти не можеше да се отървеш сама от него.

— Можех да извикам. Ти ще си изпатиш тепърва от него. Той е много силен.

— Не знаеш ли, че техниката се справя със силата?

— Да, наистина, но бъди сигурен, че той пак ще те нападне, макар че ти го нареди добре. Ух, той е толкова нахален и жесток. А ако се яви с цялата си банда, твоята техника няма да ти помогне много. Все пак имаш късмет, че можеш да стоиш тук.

— Защо?

— Ти се държиш така, че хората не те обикват.

— Обясни ми това! — от вълнение той се изправи съвсем на мястото си. — Не ме ли обичат другарите ми? Нали съм добър приятел с Ескил, Хилдинг, Клас и… Впрочем с половината членове на младежкото и на спортното дружество.

— Да, но хората не обичат да бъдат по-нискостоящи от някого, особено когато знаят, че са такива. А тъкмо това ти им навираш в носовете. Защото те мислят, че ти можеш всичко и че всичко ти пада от небето. И старите не те обичат, ти здраво ги чукна в Твет. Никога няма да ти простят това.

— Но увредил ли съм някому? Мнозина казаха, че моите думи бяха уместни и казани тъкмо навреме!

— Да, но всички биха желали да са ги казали самите те. А освен това против тебе са всичките мили набожни лели и чичовци, които, като чуят името ти, клатят глави и се кръстят.

Валдемар се изсмя сухо.

— Значи толкова ме обичат! Но аз изобщо не вярвам, че е така, както твърдиш. Откъде имаш тези сведения?

— Валдемар — засмя се тя, — ако правеше мили очи на свещеника, на учителките, на стария учител, на старците от общинския съвет и на моите лели, вместо да се поставяш на разположение на грешните дружества и да пееш непристойни песни, да играеш театър, да бъркаш вар на постройката и т.н., ти щеше да влезнеш в обществото на нашата община. Тогава щеше да участвуваш в сплетни по време на събирания и да чуваш всичко за хората един ден, преди то да е станало. Виждаш ли, понякога ги посещавам и затова зная някои неща.

— Аха, във всеки случай се възхищавам от твоята способност да обясняваш нещата.

— Това е дребна работа. Но сега трябва да си вървя. — Тя въздъхна.

— Не искаш ли да си отидеш?

Тя седеше кротко, с вдигнато лице нагоре и гледаше към покрива на автомобила. Нежните извивки на устните й изразяваха нещо. Беше ли това очакване или копнеж? Все пак какъв малък бунтар се криеше зад тези изящни черти и скромното й държане!

— Ще откъснеш ли сега седем цветя, за да ги поставиш под възглавницата си? Правят ли така момичетата?

— Не вярвам някоя да го прави. Но сега е много късно и летният празник е вече към края си. Впрочем аз още не бива да мечтая.

Той беше в някакво странно възбудено състояние. Пулсът му биеше, сякаш беше извънредно важно, как се държеше Керстин с него. Като че ли тя беше единствената, въпреки че светът беше пълен с жени. Неприятно беше за него усещането, че ръцете му бяха се облели със студена пот и трепереха. Той докосна колената й, но тя го блъсна уплашено и бързо.

— Защо да не мечтаеш? Не мислиш ли, че трябва да мечтаеш, Керстин?

— Може би имаш право — каза тя несигурно.

— Достатъчно хубава ли е действителността каквато си е?

Тя млъкна, а той се наведе напред и я целуна. Той забеляза веднага нейната изненада, като видя уплашените й и потъмнели очи. Почувствува, че тя се вкаменява като статуя. А сетне вселената експлодира под формата на звезден дъжд. В следващата секунда той гледаше вторачено пред себе си и се държеше за лицето, а тя тресна силно вратичката на автомобила отвън.

— Глупак! — изхълца тя. — Защо развали всичко в най-красивия миг?

— Керстин, Керстин, върни се!

Не се чу отговор — вместо това тя започна да тича.

— Ще те видя ли утре? При Големия камък следобед? Или ще слезнеш при езерото?

Но тя не отговори, а само политна и изчезна като някакво видение по тесния път.