Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (2)

II
Добре дошъл е всеки

Сигрид беше казала:

— Не, братовчеде, лесно ти е да кажеш това, ти, който си само на 19 години! Но има едно нещо, което си играе с човека независимо от неговите планове.

— Всички сме марионетки. Трябва да танцуваме, както съдбата дърпа конците… — Но последното не го беше казала тя, той го беше чул някъде на друго място…

А вятърът донесе песента:

„Добре дошъл е всеки под покрива на младежта,

който ни подава дружески ръка.

Тя ще служи на цел една

нашето дело ще обича тя —

делото на свободата и любовта.“

Той натисна по-силно педалите, наведе се още повече над кормилото, сякаш да настигне нещо, което бягаше. А вятърът стана по-студен и луната все по-мрачна.

 

 

Беше облачно и той взе мушамата си, когато отиде на събранието на дружеството. Забавата щеше да започне в осем часа, но дори в осем и половина не повече от една дузина младежи се бяха събрали на покритата с чакъл площадка, а училищната зала беше тъмна.

Те дойдоха поотделно или на двойки и малки групи, оставиха велосипедите си, хвърлиха поглед към фуражката му, след което се оттеглиха.

Но шумът се увеличаваше, разговорът се смесваше със смях и викове. „Ще дойде ли Керстин?“ — питаше се той. Самото момиче наистина не струваше толкова много, но все пак те се бяха запознали и чрез нея може би той щеше да си намери приятели между другите младежи. Дали имаше някого тук, с когото си струваше да се сприятели! А какви развлечения можеше да има между тесните стени на училищната сграда? Може би щеше да бъде все едно, дали ще се върне в къщи сега, или по-късно?

Изведнъж някой извика.

— Защо стоим тук?

— Училището е затворено.

— Защо някой не отиде да вземе ключа от чистачката?

— Обикновено тя идва да отвори. Сега някой трябва да отиде там с велосипеда си…

Един младеж преметна крак над велосипеда си и потегли така енергично, че се разхвърча чакъл.

След десет минути той се върна и извика кресливо:

— Тук ли е Бенгт?

— Председателят! — викаха те на всички страни. „Тук“, отговори някой от една група, застанал съвсем близо до оградата, до която стоеше и Валдемар.

— Дявол да го вземе! — съобщи възбуденият младеж. — У нея няма ключ, пасторът го е взел.

— Какво? — завикаха отвсякъде и всички искаха да дойдат и да чуят, всички крещяха един през друг, мълвата се носеше със скоростта на светкавица.

— Млъкнете всички! Успокойте се! — чу се един силен, заповеднически глас. — Ще отида да донеса ключа.

— Ще дойдем с теб! — извикаха мнозина. — Всички ще дойдем.

— Не! — заповяда председателят. — Вие ще стоите тук!

Валдемар се заинтригува много и искаше да види как ще приключи този инцидент. Чифликът приличаше на някаква тенджера, която вреше и заплашваше всеки миг да кипне. Възбудата се носеше на вълни напред и назад, огънчетата от цигарите се въртяха като светулки, когато момчетата подчертаваха думите си с широки жестове.

— Тю — чу се един уплашен глас на малко момиче, — мисля да се върна у дома…

— Проклет пастор! Трябва да го удавим! — изсъска някой. Неколцина се съгласиха, а други предупредиха:

— Мислете какво говорите! Някой ще го отнесе там!

Изведнъж на светлия фон на вратата се очерта строен силует на мъж.

— Другари — извика той пронизително, — трябва ли да търпим това? Всяка година те се опитват да ни играят номера по всякакъв начин. Обикновено се държим спокойно, но сега това е вече прекалено много, чашата преля! Да ги оставим ли да правят каквото си искат с нас?

— Не! Не!

— Вярвате ли, че Бенгт може да направи нещо там? Той ще помоли да му се даде ключът, а когато пасторът откаже, Бенгт ще каже „Да, отче“ и ще си отиде както винаги.

— Слезте от стълбата, не стойте там и не дрънкайте глупости! — извика някой. Мнозина се засмяха, но ораторът продължи:

— Трябва да му покажем, че няма да допуснем да си играе с нас. Да отидем в дома на пастора! Елате!

— Да! Да! Да! — завикаха вкупом. Те се смееха, подсвиркваха и ругаеха, а първите изтичаха вече по пътя.

Но се чуха протести и отведнъж подстрекателят слезе по стълбата. Младежът, който зае мястото му, извика:

— Върнете се! Трябва да разгледаме този въпрос спокойно!

— Разгледайте го спокойно, да — както обикновено — така, че всеки да може да върши каквото си иска с нас!

Но те почнаха да се двоумят, възбудените високи гласове утихнаха, а Валдемар чу как мнозина се питаха един друг:

— Как да постъпим?

Една жена се изкачи на стълбата и извика:

— Нека попеем! Да изпеем нещо, докато чакаме Бенгт.

„Добре дошъл е всеки под покрива на младежта,

който ни подава дружески ръка…“

Нейният силен и топъл глас се издигна към черното небе, излетя над тълпата и срещна упоритите й възгласи, за миг потъна в тях, но после пак се издигна над глухото мърморене. Скоро други й дойдоха на помощ, а Валдемар слушаше отначало този хор от резки гласове с критична ирония, докато започна да пее и той.

След това долу, при дворната врата, настана суматоха. Дойде председателят.

— Какво каза той? Даде ли ти ключа? — Въпросите се сипеха, но нито един от тях не получи отговор преди високото момче да стигне стълбата. Пеенето замря, неочаквано се чу как един самотен мутиращ глас се издигна в един ъгъл. Когато усети, че е соло, той от ужас се превърна в бас, а сетне изчезна безследно.

— Отвори и ни пусни да влезем!

— Пасторът не даде ключа, той…

Никой не чу следващите думи, всичките почнаха да крещят един през друг, все повече от тях настояваха да се направи демонстрация, а и в пискливите гласове на момичетата се чувствуваше яд.

— Стойте! — прокънтя заповедническият глас от стълбата. — Разгледайте всичко спокойно и ме изслушайте. Не ни разваляйте работата. Стойте тук!

Когато постепенно се успокоиха донякъде, той продължи:

— Има оплакване от учителите и техните семейства — не могли да спят в събота вечер. Но аз предлагам следното: да прекратим заседанието и вместо това да се съберем в сряда или четвъртък.

— Не, не! — извикаха те ядосани, и малко остана вулканът да избухне отново. — Това е само усукване!

— Ти направи това предложение, Бенгт, още миналия път — чу се един рязък глас. — Забрави ли, че сам ти одобри нашето решение да не отлагаме срещите от съботните дни? Пасторът няма право да не ни пуска в училището, щом имаме разрешение от учителския съвет да се ползуваме от него. От негова страна е просто глупаво, че се опитва да ни диктува кога да си правим събранията. Ще имаме събрание още тази вечер, та дори и ако се наложи да се състои в овощната градина на пастора.

— Разбира се, пасторът действува на своя глава. Но мислите ли, че мога да се бия с него? Във всеки случай той е свещеникът. Очаквах че ще бъдете умерени, но вместо това вие се държите като деца. Няма да спечелим нищо, ако се палим — точно сега се решават много големи въпроси, та няма смисъл да рискуваме.

После се чу един друг глас, спокоен и толкова ясен, че всички разбраха лесно думите му.

— Започва да вали, трябва да застанем на завет. Искате ли събранието да се състои в нашия плевник?

— Да! — извикаха те.

— Тогава елате с мен — всички знаят пътя за Ескил Йохансон!

Напрежението отслабна, те почнаха да си приказват пак, докато взеха велосипедите си и се насочиха заедно с тълпата. Тръгнаха по височината, където беше училищната сграда, и после нагоре по един друг хълм до един чифлик с тъмна и заспала къща. Но скоро външните лампи светнаха и вратите на плевника се разтвориха. Най-малките момчета започнаха да носят талпи и магарета за скамейки в празните плевници. Валдемар влезе повлечен от течението, уморен, но любопитен. Някой донесе една маса и два стола за председателя и секретаря и заседанието започна. Едно момиче раздаде изтъркани сиви песнопойки, някой извика едно число, те станаха и запяха:

Добре дошъл е всеки,

който честно се присъедини към нас

Вървим под нашето знаме към страната на бъдещето

и не ни е страх от опасности из пътя.

Председателят удари с чука по масата.

— Досадни обстоятелства станаха причина това събрание да не се състои така, както възнамерявахме, но ние сме много благодарни на Ескил Йохансон, че ни подслони тази вечер. С тези думи аз сърдечно поздравявам всички с добре дошли и обявявам заседанието за открито.

По-нататък последва удар с чук, проверка на членовете на ръководството, прочитане на протокола, кратки въпроси и кратки отговори; чести удари с чука по масата.

„Боже мой — помисли си Валдемар, — това вършат събота вечер и карат стотици младежи да участвуват. Какво доказателство за нищета!“ Той не се стараеше да слуша какво говорят, а вместо това проучваше обстановката. Светеше една единствена прашна крушка, а встрани и нагоре сградата на обора се губеше в мрака. Миришеше на прах, мухъл и на животни, а дъждът ръмеше монотонно по покрива. Навън капките падаха като искрици на светлината на лампата. По околните скамейки шепнеха и се кискаха, а отвън долиташе постоянен шум, смях и викове. От време на време председателят трябваше да настоява да се пази тишина. Всички, които стояха тук, бяха млади хора. Едва ли някой беше над тридесет години, а изглеждаше, че повечето са на възраст, когато се променя гласът. Председателят изглеждаше най-много на 25 години, а седналият до него секретар беше съвсем млад.

Но между всички тези непознати, еднообразни лица той изведнъж откри едно познато лице: на няколко метра от него седеше Керстин, неговата другарка по садене на картофи. Той се усмихна и кимна, тя кимна бързо в отговор и сетне погледна настрани.

Той се сепна от размишленията си, понеже наоколо бе станало съвсем тихо. Един висок, рус младеж бе станал и говореше. Валдемар не бе очаквал, че ще се намери някой тук с приятен глас и накрая и той се вслуша в думите му:

— … и не на последно място това, което се случи тази вечер, показва колко е необходима нашата постройка. Сега и трите страни са съгласни да си сътрудничат, остава само да се уредят подробностите. След решението на общинската управа от миналата седмица нашият мил пастор и неговите оръженосци станаха още по-озлобени в своите нападки, но ако съдим човешки, те нямат вече никакви възможности да ни слагат крак.

Чу се заплашително мърморене.

— Строителният комитет има съвещание при Йоханес Улсон в Твет за последно уточняване на формите на сътрудничество, преди да започне работата.

— Ура! — извикаха всички, но това не смути оратора.

— Главното условие за успех на нашата творба е спойката да е стопроцентова. Всеки член трябва да направи всичко възможно, никой не трябва да изклинчва от задачата си и да я прехвърля на друг. Предоставихме време за събиране на дървен материал, задължихме се да извършим полска работа с автомобили и коне, като всеки мъж трябва да отработи поне един работен ден на постройката. Сега ще запитам всекиго от името на строителното дружество: държиш ли на обещанието си?

— Да! Да! Да! — изви се буря от викове, които можеха да пръснат стените и да вдигнат покрива. Младежите и девойките ръкомахаха и крещяха, за да изразят възхищението си.

Изведнъж на Валдемар се стори, че една врата се отвори. Той видя ивица от непознат свят. Горещина и сила лъхнаха срещу него, възбудиха любопитството му, привличаха и теглеха с цялата съблазнителна мощ на неизвестното.

— Радвам се, че всички са тъй готови! Значи в понеделник ще има съвещание в Твет. Членовете на строителния комитет трябва да отидат там, а освен това са добре дошли всички останали, които се интересуват… Благодаря ви за вниманието!

През паузата, преди да започне програмата, той подири Керстин.

— Щом срещнеш някой познат, веднага се почувствуваш малко повече у дома си — каза той, а тя се засмя.

В същия миг той забеляза, че до нея седеше едно момиче и се поклони.

Какво лице! — мина му през ума.

— Това е моята сестра — каза Керстин.

— Мога ли да седна при вас?

— С удоволствие — каза студено по-голямото момиче.

Наоколо приказваха за строежа. Валдемар засегна същата тема, но разговорът не потръгна.

През време на програмата една трета от пода на плевнята представляваше сцена, а няколко одеяла на едно въже служеха за завеса. Предлаганата музика беше стара, но все пак много хубава. Особено старателно беше момчето с акордеона. Напротив, момичето, което пееше, не можеше да спазва мелодията и това мъчеше Валдемар. Двете млади момчета „играеха“ един скеч, но не го бяха научили добре, а освен това те стояха като дървени кукли през цялото време. Едно свито младо момиче прочете едно стихотворение — толкова тихо, че никой не го чу.

Валдемар гледаше сестрата на Керстин. — Какво лице!

Какви красиви черти на лицето! Тя беше бледна и малко слаба в лицето, но устата й беше пълничка и нежна, и смекчаваше строгото й изражение. Косата и беше сресана назад и навита на тила. Имаше нещо старомодно в простата й тъмносиня дреха. Тя приличаше на мадона, нарисувана от Артелиус за някой коледен вестник.

Внезапно между одеялата се показа един мъж с пушка на рамо и зелена шапка с перо.

— Следва една пиеса от Ялмар Бергман „Г-н Слееман иде“ — каза той.

Валдемар се изненада. Какво значеше това?

— Тази пиеса е наречена марионетна игра — Всички сме марионетки, понеже колкото и хубаво да мечтаем за бъдещето, нашите надежди не се изпълняват. Когато съдбата подръпне конците, куклите трябва да танцуват.

От мрака на плевника се чу подигравателен смях.

— Улучи ли нещо? — извика един шегаджия.

Скоро Валдемар бе съвсем омагьосан, играта на петимата любители го накара да забрави както пода на плевника, така и одеялата на въжето и единствената лампа: Ах, това беше знаменито! Каква техника и каква способност за предаване на образи! А зад мнимото интуитивно умение имаше сърце, чувство и вживяване. Но от плевника долиташе постоянен шепот, макар че след като най-лошите нарушители на спокойствието се измъкваха, ставаше по-тихо. Отведнъж нещо изтрещя, цяла редица дъски паднаха, паднаха и насядалите по тях, а момичетата крещяха до задъхване, като размахваха краката си, обути в дълги копринени чорапи. Не можеха ли да мълчат! Варвари! За миг играта се запъна, а Анамария трябваше да прикрие с ръка една гримаса. Но тя се окопити бързо и продължи както трябва. А и онези, които останаха, изглеждаха също така опиянени като Валдемар.

— Това е едно от най-хубавите неща, които съм виждал в театър — каза той на момичетата. Керстин мълчеше, но сестра й обърна към него бялото си строго, овално лице.

— Не обичам много театъра — каза тя.

Момичетата станаха.

— Кажи, кой играе ролята на ловеца?

Те се обърнаха.

— А, онзи ли? Той се казва Клас Виберг… Ела, Керстин!

Валдемар поклати глава, но сетне се засмя. Тя беше действително интересна, по-старата сестра, умът й беше вече гъвкав. С Керстин лесно можеше да се започне разговор — чрез нея той щеше да се сприятели и със сестра й. Едната беше напето дете, а другата вече дама. Това личеше още по вървежа им. Може би няколкото седмици заточение щяха да станат твърде поносими.

Щяха да играят народни танци, но едно момиче помоли мило:

— Не можем ли вместо тях да потанцуваме малко? Имаме музика и сега не сме на училище.

— Да, нека потанцуваме! — помолиха мнозина и очите им светнаха, но други се намръщиха. А председателят каза:

— Веднъж завинаги взехме решение относно танците и няма да нарушаваме нашите принципи. Точка! Край!

Валдемар се възхити от неговата непоколебимост, но той всъщност се разочарова, когато момичетата се хванаха за ръце, почнаха да тропат по пода на плевника и да пеят:

„Излязох една вечер в зелена горичка…“

Но все пак в музиката от цигулка, акордеон и цитра имаше нещо старомодно и изящно, а понякога песента беше почти приятна. А веднъж при „дами канят“ Керстин дойде и му подаде ръка.

„Листа от трепетлика и липа и пълна гора с орехи,

листа от трепетлика и липа и пълна гора с орехи,

танцувай бързо, малки приятелю —

студено ми е на краката.“

Тя се въртеше с ръце на хълбоците, а сетне той повтаряше същото. Това беше детинско, но той се смееше и участвуваше в играта, защото му правеше впечатление, че всички играеха театър един за друг и изглежда, че се забавляваха. Керстин се смееше и очите й блестяха, а той установи, че дрипавото дете се е превърнало в истински красиво момиче.

— Нова премяна! — каза той.

Първо тя се замисли, сетне лицето и се проясни и тя погледна надолу по черната си дреха.

— Съвсем не — отговори тя, — само че венчалната рокля е твърде дълга…

— Имаш хубава сестра — каза той.

— Да, Фани е хубаво момиче.

— Но тя има нещо против мен, тя ми отговаря тъй рязко.

— Ах — изсмя се Керстин, — тя не влага нищо лошо в това. — Сетне тя се дръпна от него и весело се завъртя.

Но на другата страна на плевника бяха застанали един до друг Фани и председателят, той — висок, широкоплещ и рус, а тя — дребна. Валдемар влезе в кръга, за да може да я покани, но не сполучи.

— Ела, отиваме си — каза тя на Керстин.

— О не, съвсем рано е още — оплака се Керстин. Но тя не можа да ги омилостиви. Трябваше да си тръгне с тях и дълго време се обръщаше да гледа.

Валдемар излезе да види как тръгнаха с велосипедите си под ръмещия ситен дъжд. После се върна през чифлика, където шепнеха и се кискаха, смееха се и ругаеха, а зад някоя полуотворена врата проблясваше бутилка, която се накланяше нагоре-надолу над някое жадно гърло.

Момичетата се суетяха наоколо в лъскавите си мушами от найлон, а когато минаваха покрай някой познат младеж казваха тихо:

— Ела, ще слезем малко по пътя.

После се обръщаха и поглеждаха дали познатият бе тръгнал след тях. Но на сянка до оградата стояха срамежливите, все още непълнолетни момчета, които се самоокуражаваха с някои и други приказки, като:

— Ела да се завъртим с някоя мадама! — Но никой не се осмеляваше да излезе на светло, а когато две момичета им подвикнаха, никой не им отговори. Едва след половин минута дълбока тишина те се изсмяха силно и смутено.

Когато Валдемар се върна в плевника, той видя, че Клас Вибер стои самотен до стената и гледа мрачно танцуващите. Той излезе напред и му протегна ръка:

— Мога ли да те поздравя?

— Благодаря — отговори той сухо. — Беше ли хубава пиесата?

— Да! Играта караше да забравиш колко е първобитно всичко тук. Жалко, че не ви пуснаха да влезете.

— Ах, това няма голямо значение и в училището няма сцена, а осветлението е почти еднакво слабо! Играеш ли на сцена?

— Малко.

В тъжните черни очи на Вибер светна весела искра.

— Мога ли да те обезпокоя някога в бъдеще, когато постройката бъде готова и ние ще можем да играем истински театър?

Две момичета се обърнаха едновременно към Валдемар и се засмяха. Той подаде ръка на едното и каза:

— Теб избирам, хубава дево, а за теб избирам този тук. — Клас погледна очаквателно, но другото момиче въздъхна.

— Е, добре — съгласи се то накрая.

— Не, благодаря! — каза той рязко и й обърна гръб.

Те се въртяха все по-силно по пода, дъските трепереха, а въздухът беше преситен с прах. Умората започна да предявява правата си, много лица блестяха и все повече и повече момчета си сваляха и закачаха палтата. Когато мина полунощ не бяха останали много хора. Мнозина от онези, които щяха да останат на допълнително заседание, си бяха отишли двама по двама с велосипедите си. Сега някои момчета се суетяха наоколо и питаха:

— Мога ли да те придружа до къщи?

А момичетата без кавалери стояха и се питаха дали дадено лице ще дойде да помоли за тяхното благоволение. Целият копнеж на пролетта и младостта бе изписан по лицата им. Накрая вдигащите врява момчета и мълчаливите, разочаровани момичета трябваше да се примирят и да се завърнат сами по домовете си.

Когато в неделя следобед Валдемар слезе към долината, светът беше като нов. Дъждът беше измил неприятното и студеното от въздуха и времето беше меко и топло. Дърветата, които довчера бяха още голи, се бяха покрили с фино зелено покривало, а слънцето блестеше по мокрите клони. Той вървеше безгрижно с фуражка в ръка и разкопчано палто. Отведнъж му дойде на ум, че не трябваше да пише онова глупаво писмо на Хелга.

Когато пред него се откри гледката над долината, той пое дълбоко дъх. Ох! Елхите червенееха срещу слънцето, а пъпките им бяха почнали да приличат на зелени капчици. През нощта потокът се беше увеличил и се пенеше със сива пяна, а на завоите бе пожълтял от глината. Глухарчетата оглеждаха жълтите си главички в застоялата вода, чиято повърхност беше спокойна. Цялата долина беше покрита с анемонии. Тя представляваше гъст килим от зеленина, върху който блестяха милиарди бели шестолъчни звезди. Шумеше и кипеше, а слънчевият зной се разливаше като пара над земята.

От другата страна на потока седеше едно момиче с ръце в скута си, гледаше във водата и беше тъй прехласнато в мечти, че не можа да го види, преди той да й подсвирне.

— Здравей Керстин! Ще прескоча при теб!

— Недей, широко е — заупорства тя, като бе устремила очи в него и премигаше от слънчевия блясък. Все пак той прескочи, а тя явно се изчерви и смути.

— Как може едно такова малко момиче да стои самотно тук и да мечтае?

— Не мечтая, а мисля.

— Можеш ли да мислиш?

— Да, а ти можеш ли да мислиш?

— Отговорът ще бъде необективен. Но кажи ми, защо си отиде тъй рано снощи?

— Уморена бях. В пет и половина трябваше да стана да издоя кравите. Събудих ли те?

Той поклати глава.

— А ти не дойде и на черква — каза тя. — Все пак пасторът има право, че животът и държането на членовете на дружеството в съботните дни са непристойни.

— Ти ли си изключението, което тук потвърждава правилото? Може би защото си ходила на черква?

— Не всички имат моя нежен характер — забеляза тя сериозно.

Той се изкашля и седна до нея на сухата височинка, като потърси друга тема за разговор.

— Влюбени ли са твоята сестра и онзи инат човек Бенгт?

Тя отметна глава назад и се засмя.

— Не забеляза ли пръстените?

— Сгодени ли са?

— Значи ти остана на сухо, нали?

— Никак не съм останал на сухо — увери я той.

Изведнъж те замълчаха. Валдемер погледна лицето на момичето, което се изчервяваше все повече и повече. Тя дърпаше носната си кърпа с пръсти.

— Кога ще бъде следващото заседание на младежкото дружество?

— Идущата събота.

— Вероятно ще дойдеш на него?

— Не зная.

— Не беше ли интересно вчера?

— О, да.

— Ела тогава, Керстин!

— Не зная дали ще мога…

Настъпи неприятно мълчание.

Отведнъж тя каза:

— Имаш ли желание да дойдеш на срещата на Кръстната младеж в дома на пастора в сряда, след една седмица?

— Аха… Не зная…

— Нали можеш да дойдеш?

Накрая той обеща, като сложи ръката си на рамото й и я запита:

— Защо държиш толкова да отида и аз там?

Тя се изчерви още повече, после изведнъж трепна и побягна. Тичаше с големи крачки, тихо и гъвкаво като някакво животинче. Той дори не се и сети да извика след нея, а само зяпна.

— Чичо — запита той, когато се върна у дома, — на колко години е онази Керстин?

— Тя не е „онази“. Впрочем, мисля, че е на 17 години.

Тогава Валдемар се изсмя, обясни нейната шега и описа сцената при училището. Чичо му се засмя и на свой ред разказа:

— Той си изливаше яда на дружествата в продължение на дълги години. Един от неговите аргументи е, че единственият допуснат от бога съюз е бракът. За тази постройка те работиха повече от десет години. Скандално е едно селище с повече от две хиляди жители да няма други помещения за събрания освен пет старомодни училища. Такъв беше лозунгът на нашата младеж, когато дружествата агитираха в полза на постройката. Те не се осмелиха да поемат риска да строят сами, а искаха да им помогне общината. Въобще хората държаха за това, но времето не беше подходящо този път — извънредно много стари, набожни и алчни хора подкрепяха пастора. Но дружествата не се отказаха от начинанието си и събраха пари, всяко от своя район. Преди две години те почнаха отново да работят в широк мащаб. Общественото мнение е още по-силно сега, но и съпротивата е силна, така че в чифлиците имаше решителни действия. Миналата година не дадоха разрешение да се стори, но сега е разрешено и въпреки всички проповядвания, агитиране по къщите и всевъзможни жалби общинският пълномощник се съгласи да помогне с една трета от разноските. Но ти трябваше да чуеш разискванията — най-дългото от тях трая шест часа. Пасторът каза с много пищни и благи думи, че всички бръщолевения за помещение за събрания били ненужни, докато има черква, а общината трябва да пести. Старецът Хелден заяви с цялото си дар слово, че е достатъчно, че са построили параклис и че общината трябвало да пести. През последните години общината наистина беше разделена на два лагера: за или против строежа, а на много места деца и родители бяха на различни мнения. Понякога хората превръщат неща, които би трябвало да бъдат добри, в неща тъй дребни и мизерни, че човек побеснява. Такива именно бяха хората, които не се спряха пред нищо, в стремежа си да осуетят задружната инициатива. А дружествата имат добри каси за строежи, но самите те не са в състояние да строят и на някои им се струва, че ще настъпи страшният съд, когато постройката бъде готова. Те бяха надули всяка искрица за спор и се занимаваха с нея, а за наша досада, щом се уредеше този спор, веднага се появяваше нов. Както въпросът за празното място! Караха се безкрай, къде да бъде построена къщата, като на всяко предложение намираха недостатък. За някои празното място не беше в центъра, а други мислеха, че ще бъде крайно скъпо, за да се разчисти. А когато най-сетне се споразумяха относно мястото, един узнал, че някои щели да използуват това положение, за да спечелят нещо. Наистина къщата трябваше да се построи. По този въпрос всички, които гласуваха за строежа, бяха трогателно единни. Но те не желаеха някои от тях да печелят от това положение. Никой не трябва да изкарва печалба за себе си и никой не върши това. Но страхът, че това все пак ще се върши, виждаш ли, той трови много хора! А нашите противници присъствуваха при тези безсмислени спорове и се радваха!

Миналия вторник сътрудничеството във всеки случай бе установено, а миналия неделен ден пасторът започна проповедта си, като прочете имената на онези, които гласуваха за или против.

— Как гласува ти?

Чичото се засмя.

— В черквата се каза, че аз съм от онези, които по такъв срамен начин бяха измамили тяхното високо доверие, като един от ръководителите на общината и грижещите се за младежта… Да, да… Разбира се, аз вярвам, че съм постъпил правилно — наистина общината трябва да пести, но въпросът е, къде има най-много смисъл да се стискаме и аз не искам да бъда като прът в колело. Но все пак не мога да не мисля понякога, че съм сторил глупост — достатъчно признаци има, че постройката няма да донесе такава радост, каквато вярват, че ще донесе най-добрите младежи.

— Ще ти доверя, че Сигрид ми трие сол на главата: тя каза, че не могла да гледа вече пастора в очите при седенките с шиене. Добре е, че Фредрекес и занапред ще ми помага и ще работи с мен.

— Цялата тази история изглежда като от миналия век — каза Валдемар.

— Ако искаш да чуеш крайния резултат, ела с мен утре в Твет.

Валдемар вдигна рамене.

— Ех, не зная, не ме интересува какво ще бъбрите там. Но впрочем… Да, може би, ще видя — каза той по-оживено. — Все едно е да отида ли там, или да седя тук, ако, разбира се, онзи старик ме пусне да вляза.

— Той ще стори това — срещата е полупублична, макар че тя ще се състои у него по липса на друго помещение…

Слънцето вече се беше издигнало на хоризонта, когато те свиха към един чифлик с дълга, ниска, бяла къща за живеене. На покритата с чакъл площадка пред верандата бяха наредени велосипеди.

Влязоха в едно голямо помещение. Чичо му се ръкува с всички, а Валдемар последва неговия пример. Старците кимнаха на чичо му и казаха няколко думи, но него изгледаха студено и учудено. А когато той седна, няколко от тях се обърнаха и втренчиха очи в него. Той се запита дали го гледат, просто защото за гледане не се плаща нищо.

Имаше няколко младежи, които той позна. Всички останали му бяха непознати. Той можеше необезпокоен да гледа и слуша. Чуваше се шушукане от интимен разговор, а под ниския, белосан таван беше пълно с гъст дим. Старците говореха за пролетната сеитба, времето и политиката — да, за всичко, освен за злободневния въпрос на тази вечер. Правеше впечатление като че ли те избягваха всичко щекотливо. Отведнъж му дойде на ума, че чичо му имаше право с предположенията си из пътя. Тази вечер щеше да има война, това се носеше във въздуха. Само председателят на младежкото дружество Бенгт Якобсон изглеждаше съвсем спокоен.

Но когато Йоханес Улсон, един висок мъжага с кокалесто лице, домакинът на тази вечер и председател на строителния комитет, седна до масата и провери присъствуващите, това подействува като студен душ. Столовете скърцаха силно, а когато чичо му се изкашля и щеше да изпусне лулата си, мнозина се приближиха още повече до масата. Ония, които не намериха място до масата, се наредиха около нея. Но Валдемар остана на първоначалното си място. От своя ъгъл той виждаше

добре бойното поле, а върху перваза на прозореца полупокрит от белите дървени щори, беше поставена една пеларгония с червени цветове. Тя можеше да бъде негова довереница тази вечер и нямаше да му досажда, стига да не я докосне, защото в противен случай щеше да се размирише на лошо.

Но скоро той се разочарова — разговорът се водеше около безинтересни неща. Йоханес Улсон докладваше въпросите с малко дрезгав, но ясен глас, прочете два протокола, предложи ги за одобрение и се спря на няколко решения. Валдемар гледаше поред през четирите прозореца на залата. Статутът на строителното дружество, предписанията за реда в постройката — какво за бога търсеше тук тази вечер? Дано свърши скоро!

Но той подскочи, когато един пронизителен глас поиска думата.

— Давам думата на касиера на спортното дружество Йон Карлсон.

Един рус младеж с изгоряло от слънцето лице и остър птичи профил стана изневиделица.

— Чухме предложенията на младежкото дружество относно правилата за реда в постройката. По повод на тях аз ще задам един въпрос на Бенгт: Смятате ли вие — младежкото дружество, — че трябва да се забранят всички танци?

— Да.

— Наистина във вашата програма няма танци, но дали това няма да засегне нашата дейност? Двете дружества са твърде разделени едно от друго. Ние разчитахме, че на нашите вечери ще се танцува и ние няма да допуснем някой…

Председателят на спортното дружество, един

дребен мургав младеж, го дръпна за сакото и му пошепна:

— Слушай, успокой се малко! Г-н председателю!

— Давам думата на Хилдинг Хансон.

— Трябва да призная, че този параграф против танците беше изненада за нас и ние наистина не можем да се съгласим с него. Трябва да устройваме забави, за да събираме пари. Но без танци няма да привлечем никого…

— С това Хилдинг признава духовната нищета на своето дружество! — изпусна се да каже Бенгт. Старите хора се засмяха, но Хилдинг отвърна:

— Но тогава как да обясним, защо толкова членове на богатото в духовно отношение младежко дружество идват на нашите танци в магазина?

Бенгт остана невъзмутимо спокоен и каза:

— Този въпрос е актуален, той е най-мъчният от всички въпроси — с една дума той засяга доброто име на постройката. Навсякъде, където се танцува, идват всевъзможни хора, за да вдигат скандали.

— Такива „всевъзможни хора“ буйствуват и правят скандали дори в черковното училище, когато членовете на младежкото дружество играят там хора! — извика разпалено касиерът на спортното дружество, а един възстар човек с бели мустаци му се озъби. Бенгт продължи:

— Всички знаете че най-голямото възражение, което хората правят срещу издигането на постройката е, че там щяло да се танцува. Тази вечер няма да разискваме дали ще се танцува, или не. По този въпрос говорихме достатъчно — искам

само да кажа, че здравият разум трябва да даде да разберат всички, че не трябва да се танцува в постройката Хелмо. Ще направим от нея онова, което е предназначението на такива постройки — сборен пункт на разумна, здрава младеж, помещение с — бих желал да кажа — щастието над себе си. Не искам съседите и хората, които минават из пътя, да бъдат обезпокоявани по цели нощи от диви викове и подсвирквания, каквито се чуват от дансингите и сградите, в които, се танцува.

— Танцуващите не крещят и не подсвиркват!

Хилдинг поиска думата.

— Изглежда, че виковете и подсвиркванията са неизбежни, когато се събират младежи. А също и народните хора не минават толкова тихо. Съжалявам старите, които не обичат да слушат как младите се забавляват, и съжалявам всички, които използуват въпроса за танците като предлог, за да действуват против постройката! Съжалявам Бенгт, който се безпокои толкова от този шум и който се опитва да държи и за двете страни!

Някои се намръщиха. Хилдинг продължи:

— Мисля, че досега сме говорили достатъчно за тази глупост. Ще направя едно предложение. Спортното дружество не одобрява параграфа за танците. Ние искаме обаче, той да се формулира така, че да позволява на всяко дружество да урежда срещите си по свое усмотрение. Ние не се месим в онова, което прави младежкото дружество, така че и вие не бива да се месите в нашата дейност.

— Готови ли сте да вземете решение?

Но Бенгт, старият човек с мустаците и още двама поискаха думата в едно и също време, а белобрадият пръв започна да говори:

— Не искаме да се танцува в постройката. Това е мнението на разумните хора и Бенгт има право. Спортното дружество иска да му се даде правото да устройва публични срещи с танци, а на тези срещи ще идват всичките гамени от целия окръг — разбира се, че ние няма да се съгласим с това.

Едно изказване предизвикваше друго, гласовете се повишиха и станаха по-кресливи. Накрая присъствуващите почнаха да говорят един през друг. Лицето на Йоханес Улсон потъмня и Валдемар видя как белегът от рана под лявото му око почервеня силно. Накрая той вместо с чукчето удари с юмрук масата и изрева:

— Тишина веднага! Отлагаме този въпрос за по-късно.

Всички се съгласиха с това. За известно време преговорите се водиха спокойно.

Двама строители от общината бяха дошли с предложения и ги докладваха. Разликата между цената им беше 900 крони. Един едър, пълен мъж с добродушно лице и студено искрящи очи поиска думата и каза:

— Повечето от нас искат всичко да бъде колкото може по-евтино. В това няма нищо лошо, но като избираме, трябва да имаме предвид и качеството.

Човекът с белите мустаци подскочи.

— Какво искаш да кажеш за качеството? Какъв недостатък има в работата на Класон? А?

Чукът удари.

— На въпроса, моля!

Валдемар слушаше смаян. Защо трябваше да се вдига такава врява — 900 крони при обща сума 30 000!? Старците говореха за различни неща, режеха се един друг и се спираха на отделни думи, а слушателят до прозореца, където беше пеларгонията, не вярваше на ушите си. Дали пък не са полудели?

Накрая председателят стигна дотам, че постави въпроса на гласуване. Спечели по-скъпото предложение. Тогава човекът с белите мустаци скокна тъй бързо, че столът му се прекатури с трясък.

— Отказвам се от мястото си в строителната комисия! Отивам си!

Те се опитаха да го успокоят, направиха всевъзможни предложения. Но той държеше здраво за своето условие.

— Да се отмени това решение!

— Не може!

Той си отиде, а когато те видяха как той сграбчи велосипеда си и потегли, Бенгт поиска думата:

— Целта беше тази постройка да бъде от полза за общината. Но по този начин това не може да стане. Този проект вече предизвика много лоши чувства. Ако продължи така, тези лоши чувства ще нарастнат. Все по-ясно и по-ясно става, че при тази постройка няма да ни потръгне.

Йон Карлсон стана бързо:

— За първи път тази вечер Бенгт каза нещо, с което дори ние можем да се съгласим. Това никога няма да се осъществи! Ние сме твърде много, нашите интереси са крайно различни и когато ние младите не можем да се спогодим какво ще стане тогава с предишното поколение? А всичко това се дължи на обстоятелството, че ние намесихме общината в тази работа, вместо да строим сами.

Председателят се постара да го успокои, но той говореше крайно раздразнено:

— Отначало знаехме, че старите ще се намесят твърде много, ще поискат да станат попечители на строежа и последствието от това ще бъде, че на младежта не ще провърви…

Накрая Хилдинг можа да каже няколко думи:

— Вярно е, че мнозина са против сътрудничеството — както при нас, така и в младежкото дружество. А ние в ръководството знаехме, че против това имаше много основания. Но още повече основания говорят в полза на това и аз считам, че ние ще продължим, като намалим различията в схващанията. Йон, твоето възражение беше много недодялано и неподходящо, но съдържанието му не беше ново за нас, макар че беше казано пред всички за първи път. Защото всичко изложено тук сигурно е носено от къща на къща и няколко седмици то е предъвквано. Бенгт каза, че било необходимо върховният надзор да бъде в ръцете на по-старите, а аз мисля, че редът е алфата и омегата независимо от това, дали ще се танцува тук, или не… Така че, аз мисля, че това което се каза… че това не…

Хилдинг изгуби нишката на мисълта си пред стената от недружелюбни лица. Той не успя да довърши изказването си. Йоханес Улсон каза, като пипаше излъсканата глава на чука:

— Когато решихме да ви помогнем, в това имаше известен интерес, ние искахме да имаме помещение за нашите дружествени събрания. Но преди всичко това беше едно честно — повтарям

честно — желание да ви помогнем. Виждаме, че младежкото дружество играе пиеси и народни танци в селски носии, виждаме как спортното дружество устройва съревнования и физкултурни срещи и се гордеем, че тези неща стават в нашата община. Ние бяхме идеалисти и искахме да покажем, че вярваме във вас — така приключва това! Хубаво ли е да строиш една къща, когато вие ще бъдете неприятели вън и вътре?

Валдемар слушаше зяпнал, смаян. През ума му минаваха спомени като проблясъци от някой филм: младежите пред затвореното училище, марионетната игра в хармана, копнеещият глас на Клас Виберг, който викаше: „Нека имаме истинска сцена, за да играем на нея!“

Толкова единни бяха, а сетне настъпи това.

Изведнъж му дойде на ума, какво да направи и той забрави всичко. Забрави кой беше, забрави, че това не го засягаше.

— Мога ли да кажа няколко думи?

Но при суетенето при тръгването никой не го чу. Той се ядоса, вдигна стола си и го тръсна силно на пода. Тогава те го погледнаха.

— Ще ми позволите ли да кажа няколко думи? Аз съм чужд човек тук, но във всеки случай вярвам, че мога да се изкажа?

Те го изгледаха учудено и недоверчиво. Само чичо му, кимна учудено, но окуражително, а Валдемар се изкашля. Тази роля на ръководител и свръхчовек щеше да му подхожда, помисли той гордо и спокойно.

— Има една приказка: селяни никога не могат да се споразумеят. Аз се изсмях първия път, когато чух за работите по постройката в Хелмо.

Помислих, че това е блестящ пример, че може да се постигне искания резултат. Но вместо това видях, че поговорката се оказа вярна…

Колкото повече го обладаваше чувството на несигурност, толкова повече той се изчервяваше, а коленете му страшно трепереха. Сини и сиви очи гледаха студено от обрулени от вятъра лица, като тук-таме по тях се явяваше някоя бръчка — израз на неодобрение. За да стои твърдо, той се хвана за облегалката на стола.

— Но защо трябва да стане така, когато всичко беше почти готово? Общината беше съгласна да строи — сега изглежда, че тя е съгласна и с противното. Сигурен съм, че вие ще съжалявате и ще се срамувате от себе си и от станалото тази вечер, ако се върнете по домовете си, без да сте уредили този въпрос.

Лицата на едни бяха заинтригувани, на други безразлични, трети изглеждаха ледено подигравателни. А някои старци си шепнеха саркастично. От вратата водеща към хола дебелакът, който беше защитил по-скъпото предложение, каза:

— Доста ни крякаха петлета тази вечер. Седни си!

Но Валдемар видя, че правата яка на този човек и готовата му вратовръзка, която висеше на много дълъг шнур, бяха пожълтели. Като че ли арогантността в неговите малки очи и в издадената му долна устна понамаля от това.

— Толкова мъчен ли е този въпрос? По мое мнение той е много прост и разрешението е налице. Важно е само да се избере правилното. Ако действуваме заедно, ще свършим нещо. В противен случай нищо няма да стане. Тогава не може

ли да се докаже на всички, че може да се постигне споразумение между селяните? Има случаи, когато отделният човек трябва да пожертвува някое дребно предимство за доброто на всички. Така е и сега. Защо да си пречим един на друг. Най-сетне всички седят в една и съща лодка — защо тогава да не гребем в едно и също направление? По-добре направи малка отстъпка, отколкото да проявяваш ината си — голяма разлика има между твърд характер и обикновено дебелоглавие. Да, аз съм от друг край човек, който е живял само две седмици тук. Говоря за неща, които вие самите трябва да разбирате много по-добре. Редно ли е да се налага аз да ви го казвам? Но зная, че младежите тук чакат, надяват се да имат собствен дом, а тъкмо вие трябва да решите това.

Той имаше намерение да завърши хубаво, но се измори от изказването си и трябваше да привърши внезапно, за да не спре по средата.

Някой се изсмя, а Бенгт Якобсон се обърна и го погледна презрително. Валдемар разбра, че не е казал същественото, онова, което искаше да каже, и мислеше, че разпрата ще продължи. Но излезналите се върнаха, а след няколко минути те пак седяха около масата и почнаха да разглеждат въпроса за танците.

Сякаш на устата на всички имаше сурдинка. Нито веднъж гласовете им не се издигнаха над умереното и никой не каза нито една рязка дума, сякаш бяха изнурени. Чичо му поиска думата и предложи компромиса на златната среда — членовете на младежкото дружество да танцуват на отделни срещи, но не публично.

Нито Бенгт, нито Хилдинг се противопоставиха на това. Те само погледнаха накриво Валдемар.

След четвърт час всичко беше готово и решиха през седмицата да започнат работа. Отведнъж и най-сприхавите станаха приятели помежду си, като си тръгнаха при особено сърдечно, възбудено настроение. Но никой не каза нищо на Валдемар.

— Те не бяха разумни тази вечер — каза чичо му, когато се връщаха на велосипедите си в къщи. — Аз се смутих много, но ти ги чукна както трябва.

— Чудно е как успя всичко това — чувствувах се много изолиран.

— То успя, защото си чужд човек — никой не те познава и поради това те малко се поуплашиха. Никое момче от тази община не би се одързостило да постъпи така.

— Но защо се вдигна такава врява по предложението за строежа?

— Онзи дебелак, Лундмарк, е баджанак на единия строител. А другият с белите мустаци гарантира за останалите. Както виждаш, големи интереси бяха засегнати. Слава богу, все пак ще се построи домът — подобно начинание не ще бъде лесно да се осъществи.

— Ясно е, че всичко това е гнило — въздъхна Валдемар.