Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (12)

XII
Никой не е пророк

Водата го люлееше. В основата на вълните тя стигаше до коленете му, а гребените на вълните опираха до гърдите му; пяната преливаше и той трябваше да стъпи здраво на краката си, за да не го повлекат със себе си. Цял се тресеше от студ, но въпреки това стоеше на същото място, без да откъсва поглед от светещата украса там горе — къщата на върха на най-високия хребет.

Леденият дъжд започна отново да вали, да свисти във водата; мракът се сгъсти, а погледът му се впери във височините далеч зад черната гора, докато изчезна и последната следа от светлина. Тогава той се строполи и стисна лицето си с вдървени ръце.

Сега нямаше вече нищо, нищо.

Изведнъж пак му се стори, че чува гласа, който идва от брега. Вслуша се напрегнато в очакване — ох, колко желаеше да се вслушва да очаква, да може да се надява…

 

 

Тъкмо се беше качил в стаята си, за да се преоблече като за съботна вечер, когато при него влезе Сигрид. В ръката си държеше визитна картичка.

— Тази дама иска да се срещне с господин Стендал — каза тя и се усмихна.

Той взе картичката и прочете:

Айна Стенсон.

Началник на отделение ЛОТИ^[1], организационен ръководител.

— Каква е тази шега?

— Съвсем сериозна, тя чака в салона. Поканих я там, защото не мога да карам един началник на отделение ЛОТИ и организационен ръководител да стои в кухнята.

Той си завърза връзката и слезе долу.

На канапето седеше жена с плюшено палто, лисича кожа и ботинки, изкаляни чак догоре. Краката й бяха дебели и с разширени вени. Кръглото й зачервено лице беше приело високомерно изражение. Тя му подаде студената си груба ръка.

— Да-а, осми корпус ЛОТИ идния четвъртък ще има малка забава в областното училище. Бих искала да зная дали ще се съгласите да дойдете да пеете.

— Съгласен съм — отговори той сериозно, — ще дойда, щом вие ме каните.

След като тя излезе, се приближи Сигрид:

— Хей — каза тя, а очите и блестяха весело, — не беше любезен с нея. Не се подигравай така открито с горката старица, последствията за тебе могат да бъдат лоши. Вместо това бъди щастлив, че хората от нашата община започват да те гледат с добро око! Дръж се добре…

В кухнята, в ъгъла върху кушетката, завари сгушено като подгонен заек момче. До огнището стояха Сигрид и чичо му.

— Какво има?

Момчето се стресна, като чу гласа на Валдемар. Да имаше как, щеше да се скрие зад стената, очите му гледаха широко отворени като цеви на пушка. Както винаги, с него беше сивкавото му пъргаво кученце.

Чичото каза:

— Турстен е навършил шестнадесет години и иска да замине оттук. Но според думите му Хелден е представил удостоверение, че момчето имало нужда от надзор. Сега той може да го задържи още две години. На тези работи трябва да се сложи край. Ние ще му помогнем да се измъкне.

— Уф — изпъшка Сигрид, — не се меси в чужди работи! Прати го веднага да си върви у дома!

— Не, не можем да направим това — отговори чичото.

В същия миг на вратата се почука три пъти и някой натисна дръжката. Момчето занемя от ужас.

Влезлият беше Йосиас Хелден — толкова едър, че запуши вратата; с бяла сресана брада, която му придаваше вид на някакъв стар съдия. За първи път Валдемар го видя толкова отблизо. И той беше мълчалив като всички хора от онзи край.

— Мир вам!

Гласът му звучеше дълбоко, дружелюбно.

— Ела, Турстен!

Това беше всичко. И Турстен тръгна. Тихо като плъх, той се измъкна навън. Но кучето започна да ръмжи и изведнъж захапа крака на Хелден. Великанът го сграбчи за тила и го изхвърли навън.

— Лека нощ на всички!

Едва когато външната врата се затвори, Валдемар осъзна какви очи имаше Хелден: диви, воднистосини, със зеници като карфици, а бялото беше замрежено. Валдемар запали дворната лампа и тримата погледнаха през прозореца. По пътя се отдалечаваха една малка и една голяма човешка сянка, а зад тях криволичеше кучето.

Наоколо беше тихо.

На строежа Валдемар разказа за това на Клас, който позеленя от яд и изруга.

— И вие пуснахте момчето! Хелден е самият дявол, не ви ли е известно, та вие сте му почти съседи! — Той замълча и се замисли, а след това каза: — Ако размисля добре, това, което се е случило, е най-доброто. Общо взето момчето не го бива за нищо — то си мисли, че е център на света, но за всички останали не представлява интерес. Чрез него обаче може да се постигнат някои неща. Имам чувството, че ще случи нещо…

„Магьосник“ — помисли си Валдемар, но вниманието му бе приковано от минаващата Керстин.

Надойдоха много хора. Трябваше да останат с горните си дрехи, защото домакините едва бяха успели да запалят камината. Влажният нов комин теглеше лошо, а димът се събираше като облак под покрива.

— Гледай — каза Ескил, — идват Хилдинг и Елза, заедно, както преди. Виж как тя се върти около него и се усмихва, за да покаже, че тържествува.

— Къде е сестра ти сега?

— Естер ли? Тя се върна обратно в града, не можеше да остане повече тук. Щяха да я одерат жива! За това е виновна Елза, но кой смее да се сблъска с нея и с нейния род? Помислих, че когато през лятото тръгна на път, е разрушила всичко, но тя поправи бързо грешката си. Разбира се, роднините и пак държат на нея, а когато Хилдинг се върна, всички останали трябваше да любезничат с нея…

Валдемар продължаваше да се интересува най-много от Керстин. Беше застанал до камината заедно с Нани и още няколко приятели и мислено й говореше: „Колко си хубава. Лицето ти сияе от живот, когато говориш и се усмихваш! В дългата си рокля изглеждаш като принцеса, толкова подхожда на фигурата ти. Но защо тази вечер ме отбягваш? Защо едва ми продумваш и откакто влязохме тук стоиш недостъпна и мълчалива като кукла? Все пак ние трябва да държим един на друг — не мислиш ли, че ще ми бъде по-леко, ако си поне малко по-любезна?“ Животът е пълен с толкова много въпроси, а Валдемар не получаваше отговор на нито един от тях.

Пяха, после Ескил поздрави гостите с добре дошли, даде думата на оратора и се върна обратно на мястото си до Валдемар. Когато Клас излезе на осветеното място, изглеждаше като гравиран на тъмния фон, а в залата изсъскаха подигравателно.

В ъгъла до входа се бяха скупчили момчетата. Стесняваха се да се придвижат напред. Бележките, които им направиха мнозина да пазят тишина, не помогнаха.

— Аха — промълви Ескил, — той ще говори за „бягството от село“. Аз, едва ли не, очаквах нещо по-лошо.

Валдемар погледна профила на Ескил и видя колко силно изпъкваше челото му. Издадената напред брадичка и стиснатите устни говореха за силен характер. Беше само на двадесет години, но изглеждаше много по-възрастен.

— Почти е рисковано да го пускаме да говори — промълви Ескил. — Жалко, че не прегледах текста на словото му.

— Той никога не се излага.

— Не, но може да компрометира нас, което е още по-лошо. Областният вестник е изпратил свой представител тази вечер.

Тихо като мишка влезе Нани Хеде и седна от другата страна на Валдемар.

— Говори свободно. Представи си, че го прихванат — промълви тя.

— Няма да стане.

— Да се надяваме.

Валдемар я погледна. Нани не спускаше очи от оратора.

Клас посочваше цифри, за да обясни преселванията на народите и последствията от това. Говореше бързо и добре, а слушателите скоро преустановиха опитите си да му попречат.

— Защо тогава хората бягат от селата?! Искат да са по-добре и имат пълно право на това…

Отново се изля цял водопад от обяснителни цифри — еди колко си печели този или онзи за толкова и толкова по-малко работно време.

Ескил се задъха и сви юмруци.

— Чия е тогава вината за тежкото положение на селяните? Естествено вината е у самите тях. Всичко в живота е политика — класова, стопанска политика. Индивидът сам по себе си не струва лула тютюн, но обединен с останалите може да се превърне в сила. Грешката на селяните е, че са големи индивидуалисти. И още, сприхави скъперници и сметкаджии, но само един към друг; по отношение на другите класи те са крайно скромни и отстъпчиви. Представете си какъв би бил резултатът, ако всички селяни в страната приложеха енергията, с която се карат помежду си, за да образуват единен фронт. Тогава те биха представлявали сила, която никой не би могъл да смаже!

Този строеж например е тъжен пример за това, как не бива да се прави сътрудничество. Съгласно плановете той трябваше да бъде довършен и открит преди днешна дата. Вместо това той изглежда така, както го виждате. Но ние, младежите от селото, въпреки всичко трябва да го използуваме, за да устоим срещу някои наши съселяни, които се постараха да ни оставят без подслон.

В залата засъскаха ядовито; някои се кискаха, но болшинството слушаше внимателно.

— Всеки жител на общината, а и хората дори извън границите на Хелмо, разбираха как се лъже, очерня и клевети във връзка с този дом, който ние се надявахме, че ще издигнем в дружба и съгласие…

— Ще го спра — изпъшка Ескил.

— Не — каза Валдемар, — нека говори. Ако се намесиш, ще предизвикаш още по-голямо негодувание.

Думите на Клас ставаха все по-резки.

— Както всички знаем, днес е пропагандният ден на младежкото дружество. В този момент ораторите на дружеството тръбят навсякъде из нашата страна: ура, колко сме добре! Ние постигнахме много през годините, в които работихме — сега селото е толкова и толкова по-добре, отколкото преди, и в това развитие младежкото дружество има такъв и такъв дял. Знаете го сами, няма нужда да повтарям фразите.

— Дръж си устата! — извика някой; друг се засмя.

Клас повиши глас и ги принуди да слушат.

— Но този манталитет на „ура, ние сме добре“ не подхожда на организация с такъв велик идеал, каквато е младежкото дружество. Трябва да намерим място за честна самокритика. Наистина през изтеклите години беше направено немалко, но можеше още повече! Онова, което предстои, все още е твърде много в сравнение с постигнатото. Погледнете сами, членовете на младежкото дружество. Съвършено ли е нашето дружество във всяко отношение? — Да, ще кажат някои. Не, казвам аз.

Ескил силно стисна ръцете си, така че костите им изпращяха, но Валдемар и Нани го възпряха.

— Ние имаме толкова и толкова десетки хиляди членове. Имаме собствени вестници. Имаме собствено народно висше училище, собствен кореспондентски пункт. Хубаво е да се изтъква това, но нека позадълбаем малко навътре! Аз питам: колко голяма е стойността на всичко това в действителност? Колко процента от членовете на практика стоят зад тези неща и колцина умеят да ги използуват? Колко процента от членовете въобще са полезни за своето дружество? Имайте предвид, че на село дружествата заместват удоволствията, каквито там няма. Когато тълпите безгрижни младежи, които висят по танцовите забави и кафенетата в градовете, а по селата влизат в клуба на дружеството, се запишат в нашите дружества, ние ще бъдем удовлетворени, защото това е нашата цел, нашият стремеж! Но когато се появи нещо по-интересно, почти всички изчезват. Те са недоволни от какво ли не, дори от самите себе си; липсва им сила да дадат съдържание на собственото си съществувание и ако някой изяви желание да направи нещо за тях, те не са в състояние да го приемат. Могат само да крещят и да се бият по дансингите, да чупят прозорците на склада на спортното дружество. Такива бяха и младежите, които през лятото тичаха тук и саботираха строежа.

Думите му подействуваха като удар с боздуган и в залата настъпи пълна тишина. Дори до вратата беше тихо, когато изведнъж три момчета скочиха на полуготовата трибуна. Клас вдигна веднага ръка; всички се обърнаха нататък.

— Как се изкачихте на трибуната? Никой ли от вас не забеляза, че на вратата е написано „Вход забранен“? Какво удоволствие ви прави да скачате там горе?

Тримата нарушители на спокойствието престанаха да шумят и изчезнаха тихо като сенки.

— Ето ви прекрасен пример за това, което исках да кажа! Подобни млади хора правят всевъзможни палячовщини, за да компенсират чувството си за малоценност. Те смятат, че живеят пълнокръвно, ако вървят из пътя и рушат, лудуват по местата, където трябва да бъде тихо, правят скандали, където е нужна блага дума. И особено твърд става куражът им, когато посредством добри приятели са успели да си набавят половин килограм мозък и сега го пазят в стомаха си. Забогатее например някои и изведнъж се почувствува силен и могъщ, което, разбира се, трябва да популяризира така, че всички да научат.

Така ли е? Но в тези типове няма нищо здраво, нищо сериозно. Те са пречки в колелото на развитието, най-добри съюзници на реакцията!

Сигурно знаете една от причините, които се изтъкваха против този строеж: че щяла да прибира най-различни сбирщини. Това наистина до известна степен е така и сянката на черните им душици пада върху дружеството и сградата. Но криво ли е младежкото дружество, че има хора, които се тътрят след него? Говори се, че в младежкото дружество е обединен елитът на селската младеж. Как обаче може да е вярно това, когато в нашата община шестдесет-седемдесет процента от младежта членува в него? Често пъти достойните младежи, които си струва да бъдат в дружеството, казват, че не искат да станат негови членове. Младежкото дружество прокламира, че иска да направи всичко, за да преобрази света. Но как, за бога, ще го направи, ако не промени преди всичко себе си? Дадена е свобода на нехайната младеж. Трябва ли да я разкритикуваме и разобличим, или да я изгоним? Поставям въпроса: достойно ли е за съвременната селска младеж да скача и да гледа през прозорците? — Той посочи пак с ръка и няколко лица изчезнаха от прозорците.

— Програмата за самокритиката на младежкото дружество не е изчерпана поради това, че нехранимайковците продължават да съществуват. Всички биха могли да си направят внимателна и обективна преценка. На пръв поглед младежкото дружество изглежда съвсем уравновесено, но задълбочиш ли се, ще видиш, че е кипящ вулкан от кавги и дребнавости. Казват, че трябва да си кротък като агне спрямо приятелите си и разярен като лъв спрямо враговете си, но в нашия случай това сравнение може да има само обратното значение. Все още младежкото дружество показва за пред хората овча физиономия, но отвътре напомня повече на сбирщина от хищни животни, от най-различни влечуги. Писано е, че всичко, което не искате да ви направят хората, не бива да им го правите и вие, както и че ако някой ви удари по дясната страна, трябва да му обърнете и лявата. Аз ще ви посъветвам: понеже не искате вашите приятели, другари и съседи да ви дразнят, да ви мамят, да ви лъжат, и вие не трябва да ги дразните, да ги мамите и да ги лъжете. Но ако някой е толкова нахален, че си позволи да ви удари, вие веднага трябва да му отвърнете с многократно повече, защото ако не го направите, ще получите веднага удар и по другата страна.

Приятели мои! Трябва да се направи радикално преустройство и аз се опитвах да покажа пътя към него. А пътят е в единството. И когато настъпи това преустройство в начина на мислене, в навиците и обичаите, тогава селяните ще излязат напред с устрема на една природна сила. Може би те ще настъпят останалите по мазола — е, нека им позволим тогава да си пазят краката!

Малцина аплодираха, но ръцете им претръпнаха от усилено ръкопляскане. Всички погледи обаче проследиха Клас, когато се връщаше към мястото си. На трибуната се появи Ескил, който въпреки обичая не благодари на оратора, а само съобщи, че сервирането започва.

— Надявам се, че сега има за какво да мислят — каза Клас и си изтри челото.

Без да иска, Валдемар си спомни думите на Клас, казани в тежък час:

— Колкото по-упорито се проповядва нещо, толкова по-голямо влияние оказва чисто личният живот върху всичко, което се върши и говори! Спомнете си за апостолите — първите, изопачили учението на назарянина! Самите те били на дъното на обществото и когато искали, но не могли да се изкачат към върха, не могли да разрушат съществуващото, те просто започнали да проповядват обратната стойностна ориентация, а именно, че всичко, което е горе, трябва да слезе долу и обратно. Помислете за отците, които направили догмите корави като камък, защото самите те били стари и нямали да изгубят нищо, ако изкарат, че всичко е грешно и забранено. Те биха злорадствували, ако можеха да разрушат света за идните поколения. Помислете и за нашия пастор.

Това напомни на Валдемар за самия Клас и той каза:

— Помисли и за себе си! Защо сновеш наоколо и бълваш отрова като стар змей?

— Вярно ли беше това, което казах?

— Повечето беше вярно, но ти не биваше да го казваш толкова рязко.

— Понякога помагат конските дози.

— Стига пациентът да не оздравее дотолкова, че докторът да се разболее вместо него! Знаеш ли какво мисля аз? Въпреки всичко, което казваш за обикновените хора, които не виждали по-далеч от своята къща и от своя харман, ти самият сигурно щеше да бъдеш такъв! Ако трябваше да се грижиш за жена, няколко деца и четиридесет декара земя, изобщо нямаше да те интересува как живее и реагира светът.

— Така нехарактерно за възрастта си мислят всички умни същества и поради това светът отива по дяволите.

— Но в такъв случай ти би трябвало да си много по-щастлив.

— Нищо не се знае.

В този момент Нани намигна на Валдемар.

Участниците в програмата получиха безплатно кафе. Керстин донесе чашки и две кесийки.

— За тебе и за мене! — каза тя на Валдемар, след което се настаниха на една пейка и сложиха помежду си празен стол вместо маса. Той я гледаше възхитен, но въпреки любезността си, Керстин беше сериозна и не говореше много. Помоли го само да я откара рано у дома й и той обеща.

Представлението свърши. След като си свалиха грима, Валдемар пожела да й помогне да си облече шлифера, но тя се усмихна и го перна по пръстите.

— Не искам да ми бъдеш слуга! Не трябва да правиш това, когато ни гледат. Тук нямат обичай да се държат така.

В залата танцуваха и всички бяха весели. Песните и музиката ехтяха под сводестия покрив. Щеше да бъде забавно да поиграят малко, но тя не пожела. А без Керстин радостта не беше голяма.

На вратата срещнаха Нани с разчорлена коса. Черните й очи гледаха диво.

— Къде са пазачите? — задъхваше се тя. — Ще го убият. Къде е Ескил. Преди малко гледаше през прозореца, а сега го няма. — Тя пусна ръката на Валдемар и се стрелна нататък, а той се затича по стълбата. Нямаше никой, но долу при велосипедите ставаше нещо. Чуваха се викове, хъркане и ругатни, пронизителни писъци, шум и врява, като че ли глутница диви зверове се търкаляха, ръмжаха и джавкаха.

Валдемар понечи да се впусне нататък но Керстин го задържа.

— Ти си се побъркал — те са извънредно много! Не можеш да се справиш с тях!

Върнаха се обратно вътре. В средата на залата стоеше Нани, задъхана и сърдита. Единият й ръкав беше разпран.

— Къде са пазачите?

Някой посочи затворената врата на бюфета. Валдемар пусна Керстин, дотича там и разтвори вратата. До масата седяха пазителите на реда в дружеството заедно с две момичета и се смееха, а Ескил сервираше кафе.

— Бъдете спокойни, момчета, тази вечер никой не прави скандали.

На вратата зад Валдемар се появи Нани с възпалени очи.

— Елате, дявол да го вземе — извика Валдемар, — отвън ще пребият Клас.

Ескил сложи ръка на устата си, но пазачите нахлупиха фуражките си и изскочиха навън. След тях изтичаха Валдемар и Нани.

— Какво става тук? — викаха в залата.

— Бият Клас Виберг!

Някои изскочиха да гледат. Изглеждаха уплашени, но скоро всички се смееха. А когато Валдемар стигна до стълбата, те почнаха да пеят.

„Вървя в кръг и поглеждам към теб,

после ти подавам ръка — ела да танцуваме.“

Някакви фигури скачаха като зайци в мрака, по-предпазливите покриваха очите си с ръце, за да не ги познаят. На мястото на полесражението седеше Клас и мигаше от светлината. Нани го беше прегърнала и бършеше с носна кърпа устата и носа му. Той мърмореше замаян:

— Бяха много, твърде много.

Помогнаха му да влезе в кухнята. Нани изми кръвта и почисти налепилата се кал. Ръцете й бяха особено гальовни и нежни.

Всъщност състоянието на Клас не беше опасно. Въпреки че нападателите бяха доста, те не го бяха увредили много. Керстин и Валдемар излязоха навън. Контактният ключ на мотоциклета беше изчезнал, но Валдемар имаше друг в джоба си, постави го, запали мотора и те потеглиха.

— Пожар! — извика някой, тъкмо когато завиваха по шосето. После видяха как над гората небето почервеня. Ставаше все по-светло. Смътно предчувствие прониза Валдемар като отрова. Той запита Керстин през рамо:

— Къде мислиш, че гори?

— Може да е у нас — каза тя, — или у вас.

Откъм строежа долетя шум от потеглящи автомобили и мотоциклети. Вероятно сега вече никой нямаше желание да играе народни танци. Валдемар натисна рязко газта и мотоциклетът му полетя напред с шеметна бързина, без да намалява скоростта при завоите. Керстин се хвана здраво за него, но по нищо не личеше, че скоростта я плаши.

— Господи! — внезапно изкрещя тя. — У Хелденови гори!

Видяха как хората от съседните чифлици наскачаха. Прозорците светваха един след друг. Отвсякъде прииждаха нови и нови хора — пеш или с велосипедите си и се тълпяха около — чифлика. Зад оградата тичаха изплашени крави и коне.

— Всички ли излязоха вече? — извика някой.

— Май не всички успяха.

— Все пак Юнгве се спаси! Преди да дойдем, той беше изкарал конете.

— Някой трябва да го е запалил — навсякъде гори…

Противопожарната охрана пристигна шумно. Един пожарникар се впусна към потока, където постави помпата.

Изведнъж онези, които стояха в овощната градина, се раздвижиха. Жените изпискаха. Хората почнаха да тичат и да сочат нещо.

— Някой е застанал на най-горния тавански прозорец.

— Димът и огънят изглеждат така!

— Не, не, ето го пак!

— Това е самият Хелден!

От маркуча потече вода. Струята биеше нагоре по стените. Около горящите дъски започна да се издига пара. Двама души домъкнаха стълба. Тъкмо се канеха да я изправят, когато прозорецът се отвори и избълва огън и дим. Някакъв исполин се олюля и полетя с главата надолу към земята. Сред пращенето на огъня се чу тежко скърцане. Жените пак изпищяха. Вече вместо небе се виждаше само червен, въртящ се дим. Много хора изгубиха съзнание. Керстин затвори очи и застена. Осветеното й от пламъците лице се изопна. Валдемар тъкмо се готвеше да я изведе оттам, когато гласовете замлъкнаха.

Неизвестно откъде дойде едно момче. То посочи със слабата си ръка просналото се върху земята тяло и извика пронизително със сърцераздирателен глас:

— Лежи сега там, сатана, така ти се пада!

В същата минута откъм обора се чу жално скимтене на куче. Момчето се сепна и започна да тича през дима, като че ли не усещаше нищо. Двама души, които се опитваха да го възпрат, се отдръпнаха поради горещината.

— Милият ми Топси! — изплака момчето.

То се втурна право към огъня. Хората викаха, но то сякаш не чуваше. Скимтенето стана рязко и пронизително. Между изпотените дървета се издигаше пара, през която прехвръкваха искри, а Турстен се оплака:

— Никога не съм допускал, че ще стане така! Но аз не знаех, какво е направил с тебе!

Мнозина обърнаха гръб, за да не гледат как той изчезна сред пламъците в черното гърло на обора. За миг като че ли огънят отслабна, не пукаше толкова силно, пламъците намаляха и очертанията на сградата пак можеха да се различават. Но изведнъж се чу нещо като стенание и под заглушителните крясъци на тълпата цялата сграда се сгромоляса. Всичко трещеше и бумтеше. Стана толкова горещо, че хората бяха принудени да изтичат назад, за да се предпазят.

Керстин припадна в ръцете на Валдемар, лицето й сякаш угасна. Той я вдигна и я изнесе навън, но тя скоро се свести.

— Припаднала ли бях?

— Да, и ако не мислех за тебе, сигурно и аз щях да припадна.

— О, много страшно беше! Сега ми е по-лошо, отколкото онзи път, когато щях да се удавя…

— Мисля, че ако тази вечер не бяхме толкова нерешителни, това нямаше да се случи.

— И аз мисля същото — каза тя. — Но никой не знае какво щеше да е най-подходящо. Можем ли да помогнем с нещо тук?

— Не, нищо вече не може да се направи.

— Тогава откарай ме обратно при леля! Нашите не трябва да ме виждат тук.

Когато тя се качи на мотоциклета, един автомобил сви по пътя и за няколко секунди ги обля със светлина. Светна се допълнително и с джобно фенерче, след което някакъв глас запита:

— Керстин, какво правиш тук?

— Леля Ана!

— Ти трябва да си при Хелфрид! Слез от този мотор!

— Сега ще се върна.

— Не, ще дойдеш с мен у дома. Сигурно си била на строежа?

Керстин погледна доверчиво Валдемар, докато слизаше от мотоциклета.

— Да не кажеш нещо лошо! — пошепна тя. — От това положението няма да се подобри.

В неделя Валдемар не можеше да си намери място. Храната не му беше вкусна, времето сякаш бе спряло. Всичко за него беше лишено от смисъл.

— Не вземай толкова присърце неща, които никой не може да поправи — посъветва го чичо му.

— Не е само това, което се случи с Хелденови! — извика Валдемар. — Всичко е така! И разказа на чичо си какво го караше да размишлява — трагедията на Клас, разправията при строежа, държането на хората, страшният пожар през нощта и много, много други неща. — Всички ли хора са зли като дяволи? — запита той. — Човек тъкмо се зарадва на нещо и когато радостта му е най-голяма, идва друго, което помрачава всичко. Има ли някаква полза да гледаш оптимистично на живота?

Чичо му го погледна със състрадание и съчувствие.

— Само не трябва да вземаш нещата толкова присърце — каза той.

След като се наобядваха, дойде техният съсед Карлсон и започна да разказва за пожара. После извади един лист и обясни:

— Събираме помощи за Юнгве Хелден. Останал е гол като пушка. Спасил е само ризата и обущата си, които са били на него. Никой не знае дали старият е имал осигуровка на имота. Наистина Юнгве може да живее в другия чифлик, къщата е много хубава, но са му необходими дрехи и някои други неща. Впрочем говорят, че старият бил завещал всичко на черквата.

— Да — каза чичо му, — трябва да помогнем… Виждам, че другите са били щедри.

— Така е, защото Юнгве никога не е живял добре. Но аз бях и у Фредерикови. Ана даде триста крони.

— Старата любов не ръждясва! Тук е написано „неизвестен — 300“. Това тя ли е?

— Да.

— Ще му дам двадесет и пет крони.

След това той се обърна към Валдемар:

— Все още ли вярваш, че хората са толкова за съжаление, колкото могат да изглеждат понякога?

Валдемар махна с ръце и вдигна рамене.

Когато излезе областният вестник, той не беше единственият прочел открай докрай репортажа за пропагандната среща. В него имаше дълъг доклад за лятната кампания: „И така, сградата, която скоро ще бъде готова, е великолепен пример за това, какво може да се постигне чрез разбирателство, другарски дух и всеотдаен труд в името на една цел.“ А за речта пишеше само: „Слово по случай вечерта изнесе един от членовете на дружеството. Неговите възгледи за по-нататъшната работа на младежкото дружество бяха здрави и оригинални.“

Така бяха се справили с въпроса. Но можеше да бъде още по-лошо.

Впрочем нито Валдемар, нито Ескил имаха време да се занимават с това, какво беше написано и какво можеше да се напише. Подготвяше се окръжна среща в Народния дом, а в събота вечер трупата щеше да изнесе още веднъж пиесата „Когато лелята дойде“. Клас също участвуваше, въпреки че лицето му беше подпухнало и той говореше трудно.

Керстин не дойде на репетицията, но те знаеха, че нямаше да ги подведе в събота.