Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (10)

X
Керстин

Беше застанал на скалата, с разтуптяно сърце, сам край водата, която бучеше, сам под брулещия вятър. Изведнъж някакъв вик го сепна, той се обърна и се взря, но всичко беше потънало в мрак.

Някой пак извика — със слаб, писклив глас. Не бяха ли дивите патици? Или пък езерото, което тъгуваше? Какво беше това? Той се уплаши, втурна се по пясъка и се върна по същия път.

— Ти ли си? — извика той пронизително, вслуша се да долови отговора, после повтори отново.

Езерото бучеше и кипеше — вълните се мятаха безпомощно, умираха в пясъка, после отново оживяваха, издигаха се, блъскаха се една в друга, пенеха се и ревяха.

Небето се проясни, а луната разкри очертанията си. Висеше там горе, като бледа сребърна монета; прозрачни облачета развяваха воалите си край нея в безкрайно шествие. Над водата сякаш струеше сребро. Отведнъж нещо се бялна в далечината. Не беше ли това нейната малка, бяла ръка, която махаше отчаяно и го викаше да й се притече на помощ? Можеше ли той да не се хвърли да я спасява.

„Ох, спомени, спомени, тези проклети спомени!

Ох, спомени, вие, благословени духове на доброто, което си отиде!

Ох, спомени, защо ме мъчите така?“

 

 

В четвъртък вечерта той се върна уморен, прашен и неспокоен, но весел. Сигрид излезе от кокошарника с яйца в ръцете, с кърпа на главата, препасана с престилка и обута с малките си сиви, дървени обуща. Тя не беше чула шума на мотоциклета и от изненада изпусна яйцата.

— Върна ли се?

Той се засмя на стъписването й, когато тя погледна счупените яйца в краката си.

— Нали бях казал, че ще се върна!

— Да, да, но въпреки това…

Върху подставката на часовника имаше едно писмо. Той мигом го сграбчи. Със затаен дъх го превъртя в ръцете си — същият обикновен плик като на онова проклето верижно писмо. Но почеркът беше друг: леко наклонен, красив и четлив.

Опита се да разчете датата на печата, но не успя. Затвори очи, разкъса плика, извади листа, разтвори го и погледна. Сега вече зачете бързо:

„Валдемар,

Сигурно се питаш дали земята не се е разтворила, за да ме погълне. Не е толкова страшно. Освен това аз не съм ти сърдита, повярвай ми. Според леля Ана и леля Беата леля Хелфрид мъчно се справяла с работата си без чужда помощ. Ето защо във вторник ме изпратиха при нея. Пиша ти това писмо в събота. Легнала съм по корем на един много къс дървен диван в кухнята, като съм поставила блока за писма на възглавницата. Желая да бъда при теб и ти да си при мен и когато ти пиша не само мисля за тебе, а просто ми се струва, че се приближаваш…“

Тя го молеше да дойде идната събота и описваше пътя. Писмото завършваше така:

„Ела непременно! За това те моли сърдечно твоята Керстин Матилда Йозефина Ларсон.“

Керстин Матилда Йозефина! Той си спомни как веднъж я беше дразнил за тези имена.

Милата! В писмото нямаше нито думица за любов и въпреки това от всяка дума бликаше любов. Не, тя нямаше навик да си служи с изрази като „любими“ на всяка крачка и да завършва с „хиляди целувки“. Нейното „любими“ се подразбираше, цялото писмо беше една любовна целувка и обещание за още по-красива любов.

В събота вечер той вървеше по горската пътека и щом стигна „пред първия жълт чифлик на кръстопътя до хълма на крал Аске“, се спря. Преди да запали цигара, повъртя доста време запалката в ръката си. След това запуши дълбоко, надявайки се да изминат по-бързо дългите минути на очакване. Въздухът беше прозрачен и чист като изворна вода, а от гората долиташе песен на пойни птици. Слънцето прежуряше в червени коси ивици между дърветата и виещите се надвиснали клони, а в далечината всичко се сливаше и потъваше в мрак. От чифлиците долитаха гласове, музика, дрънкане на шишета, кучешки вой. Настъпи моментът, когато времето сякаш спираше, а човек си мислеше, че не се случва абсолютно нищо. Някакъв автомобил профуча покрай него, но това не го обезпокои. Един самолет беше поел курс на север; блестеше като сребро и бръмчеше тънко като муха, която се готви да хапе. Но сякаш това никога не беше ставало.

Той погледна отново нагоре към височината. Говореше се, че там лежал окован върху меча кожа крал Аске, наказан за някакво злодеяние. На всеки сто години му позволявали да откъсне по един косъм от кожата. Едва когато кожата се оголела, той щял да има спокойствие в гроба си.

По шосето се зададе велосипед; някакво момиче пееше. Валдемар загаси цигарата, приглади косата си, пристегна вратовръзката. Но покрай него минаха две момичета. Бяха загорели от слънцето, прегърнати и леко прегърбени — като повечето селски момичета, които не знаеха как да се държат. Не ги познаваше.

Някой се изсмя — тихо и нежно като гълъб. Той рязко се обърна.

Тя стоеше до едно дърво, обула на босо тесни кафяви обувки. Червената й рокля беше няколко пръста по-дълга от палтото й. Косата си беше навила като венец около главата. Той протегна ръце, тя се затича напред, притисна се към него много силно и се усмихна през сълзи.

— Ти… ти… — задъхваше се той.

Целунаха се. Измина доста време, преди да могат да си кажат нещо. Той целуваше лицето й: челото, бузите, очите и устата, нежната й и топла шия.

— Ох, колко е хубаво, че дойде! Как копнеех за този миг!

После те се поуспокоиха, застанаха на една ръка разстояние един от друг и се усмихнаха.

— Мислех, че ще дойдеш по шосето… Вместо това ти се шмугваш като индианец през гората. Не е редно да се нападат хората откъм гърба!

— По време на война всички средства са позволени! Но, Вале — засмя се тя и го дръпна за ухото, — дойдох тук преди тебе. Бях толкова неспокойна, че не можех да стоя в къщи. Трябваше да изляза. Дотичах бързо, защото помислих, че ще дойдеш по-рано. Бях застанала тук и видях как се разхождаш напред-назад. Гледах те и си мислех, че ще усетиш погледа ми.

— Когато попадна в някоя гора, ми се струва, че от всеки храст ме следят очи.

Тя се засмя, хвана главата му и го погледна.

— Колко те обичам! Колко обичам всяка черта на лицето ти!

— Носът ми е толкова грозен — голям и сплескан!

Тя го попипа с пръстче.

— Носът ти е също като на твоя чичо. Харесвам го, защото е твой — не мога да си го представя другояче!

Къде да отидат сега? Не можеха да стоят тук!

— Има ли наблизо къде да се потанцува?

— Да, има, но… — Тя се намръщи, наведе глава и му се усмихна. — Много ли ти се танцува?

— Да, ако ти е приятно…

— Не сега, тъкмо сега не бих желала да гледам много хора. Искам да се скрия някъде, където да бъдем само двамата. Цели две седмици не сме се виждали… Как можахме да издържим!

Те тръгнаха из гората плътно притиснати един към друг, здраво прегърнати. Стъпваха тихо по мъха и боровите иглички и дълго мълчаха. Червените слънчеви отблясъци по дъбовете ставаха все по-матови, а от падините се издигаше прозрачносиня мъгла.

— Голяма ли е гората?

— Като повървим половин миля, ще стигнем до езерото.

От другата страна на пътеката те видяха една голяма поляна, обрасла с дебел мъх.

— Да спрем ли за малко?

— Да — каза тя. Седна и го притегли към себе си. — Ах, по дрехите ни се полепва мъх… Изчисти ме и аз ще те изчистя!

Той я прегърна.

— Колко дебело и грубо е твоето палто! Човек едва може да те намери в него…

Тя не се противопостави, когато той откопча копчетата на палтото й и я прегърна. Притисна бузата си до неговата и няколко минути те лежаха така. Но когато той започна да разказва за посещението у дома си, тя се изправи и го погледна. Слушаше как той описва училището и пристанището, родителите си, професорите, всичко, което можеше да си спомни. Но не знаеше, че през цялото време, докато говореше, през ума му проблясваше една мисъл: Не искам да се върна, не искам! Искам да остана тук!

— Но ти трябва вече да се връщаш — каза тя тъжно и тихо.

Над тъмните корони на дърветата прозираше небето, светло и синьо. Но при тях вече владееше мракът. Милото, нежно лице на девойката се засенчваше от косата, която се спускаше над челото й на едри букли.

Валдемар хвана ръката й и я погали по рамото.

— Не — каза той, — не трябва. Никой не може да ме накара да си отида оттук.

Тя се наведе над него, целуна го и притисна лицето си към врата му. Той я целуваше, сякаш беше изгладнял, жаден, подивял човек. После небето и земята като че изчезнаха. Валдемар отметна палтото й назад, разкопча роклята й и я повдигна. Тялото и ухаеше на чистота и младост. Керстин стоеше спокойна, не се съпротивляваше.

— Обичаш ли ме?

— Да, обичам те…

— Ах, колко е хубаво, че го казваш! Колко е хубаво, че ме гледаш — никой друг не може да ме гледа така. — Тя го притегли към себе си и като притисна глава към гърдите му прошепна: — Не се стеснявам от тебе; сякаш си част от самата мен, сякаш винаги сме били едно цяло!

— Да, да! Ние с теб винаги ще живеем един за друг! Никога няма да обичам друга! — Той я целуваше, после дълго лежаха замълчани и слушаха как бият сърцата им, притиснаха се един към друг, очакваха всичко и нищо, желаеха този миг да остане при тях завинаги.

След известно време се посъвзеха:

— Да се разходим ли малко?

Отново действителността се наложи със своята сила, но не изцяло.

Когато достигнаха брега, луната беше изгряла и чертаеше трептящ сребрист път от хоризонта до краката им. Беше съвсем тихо, скалите и пясъкът изпускаха натрупаната през деня слънчева топлина. Двамата се спряха за миг, омаяни от тази гледка. Изведнъж те се уловиха за ръце и се засмяха.

— Да се окъпем ли?

— Без бански костюми?

— Има ли значение? — Нали знаем как изглеждат хората!

— Знаем! — засмя се тя, повдигна се на пръсти и го целуна по носа. — Кой ще влезе пръв във водата? Хайде! Едно, две, три…

Обърнаха се с гръб един към друг и почнаха да се събличат. Още несвалила роклята си, тя извика:

— Помни! Кой ще влезе пръв във водата без дрехи?

Когато се спуснаха към водата, изпод краката им се разхвърча пясък. Той стигна няколко крачки преди нея. После играха на лунната светлина, както правеха като деца край брега: пръскаха се с вода, гонеха се, смееха се и се закачаха. Брегът беше пуст.

Изведнъж се смълчаха, притиснаха се един към друг, като се поглъщаха с очи. Бяха застанали подобно на восъчни фигури. Блестящата вода още не беше се успокоила от закачките им и подскачаше около тях. Лицата им бяха възбудени. Заизлизаха бавно, хванати за ръце; тя беше облегнала глава на гърдите му.

— Знаеш ли какво ще направим сега? — прошепна той с разтреперан глас.

— Ох, аз толкова те обичам…

Той се засмя тихо, вдигна я на ръце и я понесе към поляната, където бяха дрехите им.

— Искаш ли? — попита запъхтян, — момичето не беше толкова леко.

— Ох, да, да…

Когато почти стигнаха, сериозността я бе напуснала и тя се шегуваше, като стискаше здраво врата му.

— Ти твърдеше веднъж, че в твоите книги пише: „Една дама иска да каже «може би», когато казва «не» на някой кавалер“. Какво иска да каже тя, когато казва „да“?

— В моите книги пише, че тогава тя вече не е дама — осмели се да отговори той.

Тя се засмя въодушевено.

— За нас тази поговорка не важи — ние обичаме да сме искрени. Не съм ли такава?

— Да.

— Впрочем аз сега не се старая да бъда дама — искам да бъда само жена! Какво да правя, когато те обичам безкрайно?

Но колкото и запалена да беше, тя все пак се уплаши. Погледна го с широко отворени очи и затаен дъх. Постепенно погледът и се смекчи, на лицето й се появи усмивка.

— Погледни луната! — пошепна тя, когато те се сгушиха един до друг, за да си починат. — Съвсем неотдавна тя надничаше от лявата страна на бора, сега вече е над него… Вале, месецът би могъл да ни бъде кум!

— Да, мила Керстин… — Той не искаше да говори много, за да не развали настроението със сухи, неподходящи думи.

Внезапно момичето повдигна рамена и сви вежди:

— Не, не обичам месеца. Прилича на голямо, зло око.

Когато си тръгваха, луната бавно беше започнала да се оттегля на югозапад, а над езерото здрачът се прощаваше с бледнеещия й лик. Малко премръзнали, уморени и разрошени, те вървяха прегърнати и щастливи.

Обаче ходенето ги въодушеви, утринните шумове на гората долитаха като блестящи бисери от звуци и галеха ушите им. Те почнаха да се гледат и да се усмихват. Но когато стигнаха края на гората, откъдето луната изглеждаше като излишен бледен фенер на светналото небе пред тях, той забеляза, че усмивката на момичето беше застинала и изкривена и запита:

— Какво има? Разочарована ли си?

— Не зная… Много съм уморена, за да чувствувам каквото и да било?

— Разкайваш ли се? — запита той засрамен и скри лицето си в косата й, по която все още имаше тресчици и сламки.

Керстин вдигна глава. До устата й се забелязваха две горчиви линии — сякаш само за няколко часа се бе състарила с години. Долната й устна трепереше, но гласът й беше сигурен, погледът — суров.

— Каква полза ще има, ако се разкайвам?

Прегърна го с малките си тръпнещи пръсти и се облегна на него. Той почувствува топла вълна от нежност и силно я притисна към себе си.

— Валдемар, не ме забравяй!… — помоли го тихо. Ясният й глас бе станал глух и напрегнат.

— Не, никога няма да те забравя…

— Но идущата седмица, когато се завърнеш при родителите си!? Идущата година?

Той издаде странен звук, наподобаващ стенание, после закри лицето си, а тя го погали по косата.

— Мили, мили!

— Керстин, аз няма да замина, ще остана тук!

Тя наведе глава, като че едва издържаше тежестта й.

— Не искаш ли? — запита той.

— Да, да, повече, отколкото мога да го изразя…

По-късно пристигна една пощенска картичка:

„Не се бави повече, връщай се веднага у дома.“

Той отговори:

„Оставам тук. Не се опитвай да ме разубеждаваш, моето решение е окончателно.“

На следния ден телефонът иззвъня:

— Ти ли си? Татко ти е тук. Добър ден.

— Чувам. Добър ден.

— Може би разбираш защо звъня?

— Да, мисля, че разбирам.

— Сериозен ли е твоят отговор?

— Да.

— Това не е разумно! Срокът…

— Отписах се. Всичко е наред!

— Сигурно не е така! Веднага ще се обадя по телефона и ще анулирам искането ти. Всъщност какво си мислиш? Що за капризи са това?

— Не са капризи. Това е спокойно обмислено решение и аз няма да го променя.

— Утре ще дойда при теб, за да си поговорим.

— Спести си пътуването. Нищо няма да постигнеш.

— Не се заричай! Прекъсвам разговора, за да продължим утре, любими ми сине.

Тъкмо товареха ръж, когато Стендал пристигна с такси от гарата. Чичото и Валдемар вървяха от двете страни на колата. Бяха облечени в карирани ризи, ушити от Сигрид, и избелели работни дрехи. Всеки товареше откъм своята страна. Чичото вдигаше наведнъж един сноп с вилата си, докато Валдемар трябваше да го разделя. На колата стоеше Сигрид и ги поемаше.

— Ето, татко идва.

— Да, сега ще ти стане тясно! Не е ли най-добре да заминеш с него?

Те продължиха напред. Докато чичото разтоварваше снопите под сайванта, Стендал стоеше на хармана и галеше конете. Мълчанието беше тягостно.

— Нямах намерение да идвам, но трябва да поговоря с Валдемар — проговори най-сетне той.

— Можеш да слезеш долу — каза чичото тихо. — Ние ще товарим сами.

— Ех — промълви Валдемар, като стоеше с вилата в ръце и продължаваше да подава снопи на Сигрид. — Работата трябва да върви…

Инженер Стендал изглеждаше спокоен, но чертите на лицето му се бяха изострили. Валдемар се боеше от разговор на четири очи, който обаче не можеше да се избегне. Този разговор продължи цели три часа. Жестовете на бащата ставаха все по-енергични, а гласът на Валдемар все по-висок. Връщаха се по няколко пъти към едни и същи въпроси, изтъкваха аргументи и контрааргументи. Всеки път думите бяха различни, но смисълът еднакъв. А и резултатът беше един и същ.

— Можеш ли да изтъкнеш основателни причини за решението си? Сигурно мислиш, че успешно взетият приемен изпит е гаранция за бъдещето ти?!

— Ти току-що каза, че приемният изпит за университета е извънредно ценно нещо, за да се захвърли на село. Навярно висшето образование е още по-ценно?

— Не се лови за думите! Опитай се да разбереш, господинчо, че имахме известни надежди по отношение на тебе. Ние работихме, за да си добре. Надявахме се, че поне няма да бъдеш неблагодарен.

— Това е само обикновен родителски егоизъм. Не искате да допуснете сам да си избера пътя, там е цялата работа.

— Не, ние не сме толкова тесногръди. Съпротивяваме се, само защото избираш неподходящо поприще. Слава богу, има достатъчно селяни!

— Не е вярно! Ако беше така, нямаше да има тридесет и четири изоставени чифлика само в тази община!

— Смятам, че не за това, колко изоставени чифлика има трябва да говорим сега. Въпреки всичко земята се обработва, дори ако никой не живее в къщите. Впрочем известно ли ти е, че има плодородна и неплодородна земя? Неплодородната се използува най-често за залесявания.

— Твоето схващане е съвсем неправилно от национално икономическо гледище. Старите орачи биха се обърнали в гробовете си, ако знаеха, че орната земя се оставя за пасища. Селското население трябва да се множи, производството да се увеличава. Вместо това то намалява поради липса на работна ръка.

— Остави орачите да се въртят в гробовете си — онзи, който е бил толкова глупав да разработва чакълеста пустош или нещо подобно, е заслужил съдбата си. И другото ти твърдение е неправилно. Производството се увеличава. Дявол да го вземе, и занапред на село трябва да живеят хора, но тъкмо за тази работа не е необходима никаква интелигентност. Наистина ли мислиш, че си толкова глупав, та да се скиташ като някой бродяга? — Той посочи панталоните на Валдемар.

Валдемар се изчерви до корена на косите си.

— Ти никога ли не си бил облечен в работно облекло? Всички, които изпълняват твоите проекти, не са ли облечени в същите дрехи?

— Вярно е, но не мислиш ли, че има разлика между хората? Някои са създадени за низините, а други за върховете.

— Аха, ако проследиш тази своя мисъл, ще стигнеш до заключението, че не е вярно, че си изминал пътя от селянче до това, което си сега!

— Не! Впрочем не се дръж безсрамно с баща си! Всички искат да се издигнат и онзи, който има предпоставки за това, го постига. Което пък съвсем не означава, че като си на върха и ти се предоставят условия да се задържиш, трябва да се оставиш да затънеш в блатото. А сега искам да узная истинските причини, които те карат да останеш тук!

— Чувствувам, че има нужда от мен!

— Чувствуваш! Имай предвид, че човек на деветнадесет години се вълнува от безброй чувства. Но аз не давам пет пари за чувствата. Защо чувствуваш, че тук имат нужда от теб? Арвид ли те убеди в това?

— Чичо е много почтен човек, за да постъпи така. Бъди уверен, че както той, така и Сигрид настояват да си замина.

— Тогава замини! Заради четиридесет декара земя не си заслужава да си съсипеш бъдещето.

— Вярваш ли, че не виждам по-далеч от това парче земя? Не мислиш ли, че ще мога да бъда полезен в известно отношение за целия край? Аз вече съм.

— Започнал си да играеш в палячовски театър да пееш и да свириш на китара пред младежта и разни други работи, които ми описваш с възторжени думи. Благодаря, познавам твоите селско — романтични представи, че ще станеш един вид провидение за изоставеното Хелмо. И заради тези дреболии ти, Валдемар Стендал, искаш да разбиеш живота си?!

Признавам, че условията са ограничени, но целият свят не се ли състои от ограничени условия? Събери едно, едно и едно и продължи нататък — ще се получи голяма цифра! Помисли си, че в страната има няколко хиляди общини и че това, което става тук, под една или друга форма става и във всички останали общини. Води се борба на живот и смърт между старото и новото. Отнася се до бъдещето на цяла Швеция.

— Дрън-дрън, какво би могъл да допринесеш ти — тук в Хелмо? Не, Валдемар, сега аз ще говоря, а ти ще слушаш. Преди няколко минути ти каза нещо друго — да се помага на селската младеж да се издигне както в социално, така и в икономическо отношение. Ах, да! Селската класа е и винаги е била основната, но ако твоите утопии се превърнат в действителност, тогава кое ще бъде основата на обществото? Без основа всичко ще виси във въздуха.

— Всички, които работят, са… — започна Валдемар.

— Работници, нали? Според схващането на работниците селянинът не е работник, той е само селянин. Работникът живее в един град или в едно общежитие и смята, че е от по-висша класа, така както пещерните хора на Уелс са се смятали за нещо повече от своите братовчеди, които са тичали из горите. Е, какво ще поставиш на земята, ако селяните се махнат оттам? Не знаеш! Истината е, че ще настъпи анархия — цялото общество ще бъде унищожено. Нека селската маса си остане широката, здравата, неодялана основа на народната пирамида.

Естествено е хората, които са получили известно образование, да не искат да работят физически труд; онзи, който си е създал обект за сравнение, вече не може да бъде равнодушен. Но какво ще стане, ако на никой не му е безразлично и не иска повече да извършва най-тежката работа срещу най-ниското възнаграждение? Ако всички започнат да имат претенции, всичко ще се превърне в хаос.

Жаждата за образование на село вече получава огромни размери — селското момче, което е завършило реална гимназия, не застава да работи до машината или да реди тухли. Но ние искаме да имаме работна ръка!

Селското стопанство има второстепенно значение за Швеция, на първо място е промишлеността. Тя обаче не може да използува целия си капацитет поради недостиг на хора. Единственият човешки резерв за страната можем да получим от селското стопанство, но няма да сме в състояние да го ръководим достатъчно гъвкаво, докато при определяне цените на селскостопанските продукти имат думата и селяните. Защото запомни, че единственото, заради което хората живеят, са парите — където има пари, там се тълпят хората. Чрез добре развитата система на ценообразуването можем да ръководим този човешки резерв и особено младите. От техните редици най-вече ще получим сигурна работна ръка за промишлеността и строителството.

Може би това те накара да се замислиш, но не бива да прибързваш! Сигурно не желаеш да бъдеш пионка, щом имаш възможност да станеш един от онези, които си играят с пионките!?

— Ти фантазираш! — извика Валдемар. — Освен това тази работа никога няма да се осъществи!

— Доста желания стават действителност!

— Твърде големи сили се противопоставят!

— Откъде ще дойдат те?

— Разбира се, от село.

— Глупости, от селото няма да дойдат никакви големи сили, които да действуват в негова полза. Понякога оттам идват само голям брой сприхави скандалджии, които се неутрализират помежду си и запазват статуквото — това е вечно тъпчене на едно място!

— Ти си наистина благодарен на родното си място!

— Аз благодаря на съдбата, която ми даде възможност да се измъкна навреме от него. Би ли желал да ме видиш в положението на Арвид? Ако за селянина някога има радост, тя е толкова мъничко.

— Дали няма известно съотношение между радостта и мъката? Бих желал да зная дали хората от златната среда не живеят най-щастливо?

Инженер Стендал се засмя.

— Какъв шаблон: „хората от златната среда живеят най-щастливо“! Какво доволство от съдбата на полуинтелигента! Не, драги ми синко, сега нека поговорим сериозно, като мъже — ти не си вече малко момче, макар че понякога почвам да се съмнявам в тебе. Как й е името?

— Чие име?

— Ами, нейното. Сигурно някое момиче е замесено, за да станеш такъв. Признай, няма нужда да се изчервяваш!

— Тя се казва Керстин.

— Аха, значи същото момиче, с което близначките Нюман казваха, че са те срещали през лятото. Да, можеше да се очаква, че се нарича Керстин. Сигурно е грубо селско момиче с мазна коса и развалени зъби, без изискани маниери, с големи крака и ръце и така нататък.

Валдемар сви юмруци.

— Татко! Аз винаги съм те уважавал. Недей да разваляш създаденото впечатление, като се опитваш да ставаш вулгарен. Така ли изглеждаха момичетата по твое време?

— Някои от тях, трябва да си призная. Другите не остават на село.

— Ще се засрамиш от думите си, когато я видиш!

— Благодаря, остави ме да си запазя илюзиите, не ме запознавай с нея!

— Какъв според теб е моят вкус?

— Досега смятах, че е добър. Но една лятна авантюра…

— Знай, че това ще трае по-дълго от едно лято! — реагира Валдемар бурно.

— Аха, разбира се, става дума за великата любов, за онази, която ще трае цяла вечност… от няколко седмици. Вярвах, че вече си станал достатъчно умен, та да не залиташ… Дявол да го вземе — любов!

— Татко, нима ти не си изпитвал любов към майка?

— Когато се запознах с майка ти, и двамата вече имахме достатъчно житейски опит, за да разбираме кое е значимо и кое не. На колко години е тя?

— На седемнадесет.

— А ти си на деветнадесет — истинска детска градина! Заради някакви глупости ще развалиш толкова много неща! Не виждаш ли какъв удар е това за нас, Валдемар?

— Не можете ли да разберете моите чувства?

— Ще ти дам един добър съвет, моето момче — не като твой баща, а като възрастен човек, преживял някои неща и узнал какво е животът: не вземай прибързани решения! Не режи клона, на който седиш! Имаш добро бъдеще, не го съсипвай! Никога повече от днес светът не се е нуждаел от способни инженери. Върни се в къщи, започни да следваш, както възнамеряваше. Поддържай връзки с това момиче — вие можете да си пишете, докато се срещнете отново.

— Не. Не искам.

— Охо, ти й нямаш доверие! Далеч от очите, далеч от сърцето, така ли?

— Не, не е така. Но аз ще си загубя времето, ако започна да следвам, защото от мен няма да излезе инженер.

— Няма да излезе — какво? Това е най-голямото нахалство! — Бащата се задъха.

— Не искам да бъда нахален, искам само да кажа истината.

— Ти си пощурял!

Стендал скръцна силно със зъби. А на Валдемар му се щеше по-скоро да сложи край на всичко. Той далеч не беше толкова смел и никак не му беше по сърце да се държи така с баща си. Но нямаше друг изход.

— Ще дойдеш с мен сега!

— Не.

— Ти си непълнолетен, ще си понесеш последствията.

— Скоро ще стана пълнолетен, тогава ти самият ще носиш последствията.

— Като врагове ли ще се разделим?

— Както желаеш, това не е моя воля.

— Тогава няма никаква полза да се разправяме повече…

Без да продума, Валдемар скочи в празната кола. Сигрид покани чичо си на обед, но той и отговори намръщено, че сега не може да сложи нищо в устата си.

Когато се връщаха в къщи с натоварената кола, видяха да идва таксито и бащата да се качва в него. Но то не тръгна веднага. Валдемар се надвеси от колата да огледа пътя. Вятърът развяваше косата му. Бащата слезе от таксито, тръгна към хармана, после се спря, поогледа се, след което се върна, качи се в автомобила и потегли.

Валдемар не беше весел.

Когато разтовариха колата, същият автомобил се показа иззад завоя и се приближи. Бащата слезе от него и повика с ръка Валдемар.

— Сърдиш ли ми се?

Синът забави отговора.

— Каквото и да мислиш в момента, все пак ще ти кажа, че ако ти се случи нещо неприятно, знаеш пътя за дома.

— Благодаря, татко! Ще го имам предвид.

По-късно чичото пророкува:

— Ще се каеш един ден.

— Не, няма да се кая.

Пристигна писмо от майка му — с укори и молби. Нещо сякаш стисна Валдемар за гърлото и същевременно го разсърди. Не знаеше какво да й отговори. Не искаше да променя решението си, не искаше и да бъде жесток. Не отговори на писмото.

А времето летеше — като някаква приказка или сън. Двете мили, които го деляха от Керстин, не бяха много и същевременно добре би било да е само на сто метра — както преди. Разказа й как се е решил да остане. Тя се усмихна, после заплака от радост.

Срещаха се край пътя, скриваха се в мекия като плюш воал на здрача и се целуваха, играеха, буйствуваха, любеха се — без да държат сметка за времето. После заспиваха, сгушени един в друг, докато не ги разбудеше утринният хлад.

— Ние сме оглупели — сумтеше тя. — Това не е на добро. — После се смееше, прегръщаше го и шепнеше в ухото му:

— Но не ме е грижа, животът е тъй прекрасен! Не ме интересува какво ще стане после!

С всеки нов ден тя ставаше за него все по-скъпа. Беше я поставил на пиедестал — като богиня: чиста, неопетнена, съвършена. Беше й безкрайно благодарен, че му отделя толкова внимание. По-късно, след като я поопозна, той откри, че богинята не е толкова съвършена. Имаше гореща кръв и не желаеше да стои на пиедестал; искаше да бъде заедно с него долу, на земята; искаше да живее. Колкото повече я опознаваше, толкова повече избледняваше ореолът около нея. Понякога, когато нощем в гората беше хладно, тя спеше в прегръдките му. Постилаха на земята неговото палто и се покриваха с нейното, а леля Хелфрид мислеше, че Керстин е при майка си. Понякога, когато лежеше по гръб, тя хъркаше. Под мишниците си имаше косъмчета и миришеше на пот — миришеше като първобитно дете на природата, каквато си беше. Това бяха незначителни неща, но целият живот не е ли низ от незначителни неща? Той си спомняше добре как се бяха запознали, спомняше си ония мигове, когато му правеше удоволствие да се пошегува за нейна сметка, спомняше си как тя се наскърбяваше и после вършеше всекидневната си работа.

Но нали му ставаше все по-мила с всеки изминат ден! Незначителните неща не го отвращаваха, не го караха да се мръщи и да чувствува разочарование. Това, че не беше съвършена само можеше да го радва — по този начин те ставаха по-близки, тъй като и самият той не беше идеален. Кой може да бъде достатъчно съвършен, за да осъществи мечтите на другия?! Никой. Не можеше и Керстин, но в нея имаше нещо друго. Тя надхвърляше неговите блянове по по-различен начин и го караше да държи на нея все повече и повече — с всичко, което притежаваше, с всичко, което беше.

Тя му ставаше все по-мила с всеки изминат ден!

Но при всяка тяхна среща се явяваше нещо още по-голямо, още по-красиво, което той не можеше напълно да постигне. Не можеше да не се разочарова по малко и всеки път си мислеше: „Сега! Сега! Сега ще се разкрият най-съкровените тайни на битието, сега вече нищо няма да остане неразгадано…“ Страхуваше се обаче, че тя мисли по същия начин, очаква от него повече и смътно вярва, че друг може да бъде и по-добър.

И наистина, понякога тя беше загадъчна, насилваше се да се усмихне и като че ли искаше да се скрие. Веднъж, когато той понечи да я целуне, тя извърна лице.

— Какво се е случило?

— Няма нищо — промълви тя неясно.

Когато той се прибра у дома си, беше мрачен, замислен, ревнив, без сам да знае защо. На другия ден чичо му го запита:

— Защо си толкова разсеян? Ту хвърляш снопите с овес така, че пушек се вдига, ту стоиш и гледаш втренчено.

— Нищо ми няма.

Една нощ Валдемар сънува странен сън:

Беше студен есенен ден. Лепкава мъгла пронизваше до кости. По земята се трупаха мокри падащи листа. Той тичаше по пътя и викаше нейното име. Никой не му отговаряше, но той знаеше, че тя ще дойде. В ръката си носеше голям букет. Слънцето се опитваше да пробие и кората на елите беше кафявочервена. Знаеше, че тя щеше да му даде всичката радост, която един човек може да даде на друг, и че той щеше да я получи още сега. Щеше да постигне непостижимото, съвършеното, щеше да разкрие тайните й. Ето я! Но защо не се усмихва? Къде е лицето й? Защо изведнъж се отдалечи толкова много? Той се засили да прескочи при нея, но къде се дяна потокът? Всичко е толкова далечно! Започна да тича, воден от махането на ръцете й, които се белееха в мъглата. Тънкият лед се пукаше и късчета от него хвърчаха наоколо. Но колкото по-бързо тичаше той, толкова повече се отдалечаваше тя. Водата ставаше все по-дълбока, той трябваше да й помогне — тя го викаше. Тичането ставаше все по-трудно, изведнъж водата го заля — гъста, лепкава, смрадлива като тиня.

Той се събуди с полепнала по челото коса. Обзе го страх, че тя няма да дойде. Тръгна в мъглата, мръзнеше и си въобразяваше, че може да е загинала от най-ужасна смърт. Когато тя дойде, той се зарадва много, но после лицето му потъмня, защото Керстин каза:

— Нямам желание да излизам с теб тази вечер.

— Защо? — Той я притегли към себе си, но тя извърна глава.

— Но исках да удържа на обещанието си — заяви тя. Студено ми е…

— Ела, мила, аз ще те стопля!

Но тя не се прилепи плътно към него както друг път. Тялото й беше изтръпнало от студ и тя каза:

— Трябва да се прибера веднага.

— Но обясни ми, мило момиче! Какво не е наред?

Тя се колебаеше с отговора.

— Не зная дали мога да ти кажа. Не зная дали ще го разбереш… — Започна да плаче, опита се да се обърне. — Остави ме да си вървя, трябва да си отида в къщи. Нашите не са у дома и аз не съм заключила. Не мога да отсъствувам от къщи толкова дълго.

Очите му светнаха.

— Сама ли си? Нека да дойда с тебе!

— Не зная…, но не бива да оставаш дълго — те ще си дойдат в единайсет.

Влязоха в една голяма кухня с огнище, облицовано с керамични плочки.

— Чистичко — каза той, за да каже нещо.

— Да, почти толкова чисто, колкото у твоя чичо.

После замълчаха — само тракането на часовника нарушаваше тишината, като разделяше времето на съвсем малки, отмерени части. Момичето беше неспокойно, пръстите му не можеха да стоят мирно, очите не искаха да се вдигнат.

— Знаеш ли, че Елза се е върнала от града? — запита той.

— Тъй значи, завърнала се е.

— Нейната лятна приказка не трая дълго.

— Не, има много неща, на които есента слага край.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо особено.

— Тя се е върнала при Хилдинг.

— Приел ли я е?

— Никой не вярваше, че ще го стори. Но сега тя пак му помага в чифлика.

— Не трябваше да я приема — каза Керстин. — Ако аз бях на негово място…

— Но нали той я обичаше толкова…

— Да, това е вярно. — За миг студенината от гласа й изчезна. Тя сведе ресници.

— Завчера бях при Хилдинг — каза Валдемар. (Проклета работа, човек трябва да бръщолеви какво ли не, само защото не може да изкаже каквото му е на сърцето!) — Сега къщата му е мебелирана и хубава, той е пренесъл там всичките си неща — има интересна сбирка от спортни награди.

— Да — каза тя безучастно. — Навярно сега Елза получава награди за доене на крави, отглеждане на зеленчук, влакнодайни растения и всичко останало, с което обича да се хвали.

Настъпи пак тишина, тежка и подтискаща.

— Ще ти направя кафе — каза тя и скочи. Стана ясно колко се зарадва, че може да се раздвижи. Той се замисли.

След миг тя сложи кафето да ври, завъртя няколко пъти мелницата за кафе зад вратичката на шкафа и постави още кафе. После постла бродирана покривка върху мушамата, подреди чашките, сложи купичка сметана, захар, пшеничен хляб и няколко кифли — за пръв път тя го канеше на кафе.

Но настроението около масата не биваше да бъде толкова лошо… Защо да не се запази малкото щастие, щом веднъж е постигнато?!

После тя седна срещу него и го покани неуверено:

— Сега заповядай!

— Благодаря! — отговори той. Това беше целият им разговор.

Когато му наля още една чаша кафе, той не издържа и се опита да разясни положението.

— Керстин, защо не говориш? Защо ме измъчваш?

Тя го погледна. Бъркаше кафето си, в което не беше сложила нито захар, нито сметана. Очите й ставаха все по-големи и по-големи, напълниха се със сълзи и тя се разхълца.

— Керстин, защо плачеш?

— Изпий си кафето и си върви! И повече да не те виждам!

— Какво се е случило, че си толкова променена? Няма да те послушам!

Тя дръпна настрана чашата и се облегна с две ръце на масата. Гърбът й се тресеше. Той заобиколи масата, прегърна я, повдигна и обърна лицето й към себе си!

— Искаш ли да изчезна завинаги?

Керстин хълцаше и си търкаше очите.

— Не, не искам да кажа това, извинявай…, но ме пусни! Седни там настрана! Трябва да поговорим разумно!

Той я послуша и отново седна на стола си. Гледаха се няколко минути.

— Не може вече така, както досега — изхлипа силно момичето. Представи си, че не беше станало онова, което се случи през последните седмици!

— Какво искаш да кажеш?

— Не ме ли разбираш? Мислиш ли, че е редно да живеем както досега? Ние не сме нито женени, нито сгодени!

— Какво значение има?

— Ти ли ме питаш? Не мислиш ли, че това е грях?

Той почти щеше да се изсмее, но се сдържа. Съумя да запази сериозността си. Нейното лице беше толкова разстроено, отчаянието й толкова видимо, че той не можеше да се шегува.

— Ох, аз се чувствувам така омърсена, сякаш никога вече няма да мога да си възвърна чистотата! Само да можех да стана такава, каквато бях някога!

Той можеше да запита каква цена има чистотата. В наше време модерните млади момичета гледат на това като на неудобство, от което искат колкото се може по-бързо да се отърват. Но тя не страдаше заради физическото явление, а тъгуваше по онова, за което то беше символ. Той разбра, че момичето има право. Друга не би имала, но Керстин — с пълно основание. Докато говореше, тя бе стиснала масата с ръце и навела глава, а той поглъщаше думите й, макар че лицето му пламваше от тях.

— В къщи бяха винаги толкова строги. Не го одобрявах. Исках да бъда господар на себе си, да следвам собствената си воля. Направих го, а сега те сякаш стоят около леглото ми, когато мисля нощем. Всички ме заплашват със строгите си, възлести пръсти и казват: „Ти си прегрешила, Керстин, сгрешила си, ще пропаднеш! Искахме да направим от теб добър човек, но ти ни измами. Грешница, грешница, грешница!“ И аз не зная къде да се скрия…

Валдемар гледаше нерешително, уплашен и засрамен от нейното избухване. Тя изхълца глухо и продължи:

— Смяташ ли, че чрез разкаяние и почтен живот ще мога да избегна стоварването на всички злини върху мен, защото аз не съм мислила нищо лошо!?

— За какво говориш? Какви злини? Вярваш ли в проповедите за наказание с огън и жупел на оня свят?

— Какво да правя? Едни казват така, други иначе, а никой нищо не може да докаже.

Каза го напълно сериозно едно голямо момиче от просветено село в страната, за която се твърдеше, че била най-цивилизованата на света! Но не беше смешно; мъката й беше истинска и поради това трогваше. Може би бе истина онова, в което вярваше, а може би не — кой беше в състояние да го докаже? Но нали съвестта я мъчеше? Какво е това съвест? Не е ли тя каприз, отношение към проблема, плод на характера, възпитанието, на обичаите на рода и на народа или поне на класата? Тази година съвестта говори едно, след сто години ще каже нещо съвсем друго. Не, не трябва да се обобщава толкова. Керстин беше здрава, умна, чувствителна и нейната интуиция често го бе изненадвала.

Той улови ръката й.

— Но нали не ми се сърдиш?

Тя погали пръстите му.

— Не, не мога да ти се сърдя. Всичко това е моя грешка, ти беше тъй мил и не отиде по-далеч, отколкото те допусках… — Тя вдигна глава и го погледна.

— Валдемар, искаш ли да живеем един за друг?

— Да, искам!

— Един ден ще се съберем, без никой да мисли, че това не е редно. Ще чакаме дотогава. След това може би аз ще мога отново да гледам хората право в очите. Сега едва смея да се покажа пред тях. Все си мисля, че хората виждат отвън как… как… каквато съм…

— Не, не, ти си такава, каквато беше преди!

Ах, толкова неща имаха да си казват, да се питат, да обясняват, а толкова малко можеше да се изкаже с думи!