Пер Улоф Екстрьом
Тя танцува само едно лято (3)

III
На насипа

Нещо изсвистя над оградата от бодлива тел около насипа и удари в един прозорец на бараката за материали, когато той мина покрай нея с велосипеда си. Футболният сезон беше приключил, мрежите бяха вдигнати. Сега вратите на футболното игрище бяха като бели черти в полумрака. Обрасналата с трева поляна беше нечиста. Тук-там блестяха локви, които не се бяха изтекли след последния дъжд. Стълбовете на вратите изглеждаха като че ли мръзнат, а влагата във въздуха беше се превърнала в иглички, които бодяха злобно.

 

 

Той копнееше за деня, когато ще се завърне от изгнанието. Но сега очакваше неща, които бяха значително по-близо по време, например през идната събота. Започна да изпитва същото чувство, което съществуваше във всички, които живееха тихо из чифлиците в равнината, които вървяха по утъпкания път от сутрин до вечер, от обора до нивата и обратно до обора, които никога не се чуват и рядко се виждат, преди да настъпи съботният ден и да се сложи край на еднообразието, когато трябваше да се срещнат, да се посмеят, да потанцуват и да разменят по няколко думи помежду си.

Той си задаваше въпроса, по какво копнее, той, който вършеше каквото пожелае, тоест никога нищо. Копнееше ли по някоя спокойна другарска среща и някоя любителска забава, за да чуе дали беше направено нещо за проклетата постройка? Или пък чисто и просто копнееше да срещне хора? Не можеше да си отговори. Искаше му се само да излезе както другите.

Тази събота младежкото дружество имаше пак среща в къщата на Йохансонови. Но поради хубавото време срещата се състоя на полето пред къщата. Владееше оживление, бъркотия и голяма радост. Ръководителят на танците беше много

раздразнителен в опитите си да запази ред. Там бяха Керстин и Фани. Както обикновено Фани и Бенгт бяха недостъпни и сериозни. Те погледаха малко и полека-лека изчезнаха.

При едно енергично обръщане някой блъсна Валдемар в ръката. Той чу смях. Едно пълно, русо момиче беше закачило къдрица от косата си за копче на ръкава му. Трябваше да му помогне да се освободи.

— Тази вечер е приятно тук — каза той.

— Хи-хи, ако имаш късмет, нямаш нужда нито от въдица, нито от кука!

Той я покани да играят на играта „Едно, две, три, третата двойка да дойде тук“. Тя се засмя и показа едрите си бели зъби.

— Можеш ли да играеш тази игра, Валдемар? Играл ли си я по-рано?

— Разбира се! Но отде знаеш как се казвам! Аз не те познавам.

— Ти си доста известен!

— С добро или с лошо?

— Въобще си известен.

— Да излезе последната двойка! Скачай като жребец!

Този път викаше едно момиче, което можеше да тича. Русата дама на Валдемар подскачаше като вървяха, но онази, която тичаше с големи крачки, се плъзгаше като кошута и при всеки завой се приближаваше все повече към тях. Двойките, които чакаха, скачаха с двата крака наведнъж и подвикваха. В решителния момент пълничкото момиче се препъна в една купчинка, вследствие на което спечели стройната, тъмноока Диана.

Тя и Валдемар се блъснаха един в друг, паднаха и се завъртяха. А когато те, задъхани и засмени, се изправиха на краката си, той видя, че държеше за ръка Керстин от съседния двор.

— Къде си се научила да скачаш така? — запита той и си свали фуражката. Но тя продължи да се смее и поглеждаше встрани. Покритите й с лек мъх бузи бяха много тъмни.

— Защо и тази вечер не се завърна у вас заедно със сестра си?

— Трябваше ли да направя така? Да не би сестра ми да ми е бавачка?

— Защо е този остър тон? Да не би да съм те обидил с нещо?

Тя стоеше замълчана и гледаше около него, сякаш търсеше някого. Той не знаеше какво да направи, за да наруши мълчанието. След няколко минути тя каза:

— Не, не си ме обидил.

Но през време на мълчанието той бе забравил целия разговор.

Когато настана време да се връщат, той наблюдаваше същото както последния път — как някои си отидоха двама по двама, а други търсеха наоколо, опитваха щастието си — да спечелят или да загубят.

Валдемар опита щастието си и спечели. Керстин се мъчеше нещо с ключа на велосипеда си. Той я запита:

— Не може ли да се отключи? Да ти помогна ли?

— Ах, аз ще го направя…

Той се опита да й помогне, но тя отблъсна ръката му.

— Твоите пръсти са много меки — каза тя и натисна. Ключалката се отвори.

— Керстин, нашият път е почти един и същ — каза той.

Тя вдигна очи и ги наведе пак, когато отговори:

— Знам ли на колко места ще свиеш…?

— Винаги избирам най-прекия път.

Тя опипваше нещо седлото и пъргавите и пръсти го заразяваха с неспокойствието си. „Смешно е да съм толкова нервен“ — помисли си той.

— Мога ли да те придружа тази вечер?

Погледнаха го две широко отворени очи. Сетне тя сведе поглед и той чу как тя диша почти също тъй бързо, както когато играеха. Той се огледа наоколо. До него русото момиче караше много леко велосипеда си и го гледаше продължително. Но за него то беше само едно лице между многото други. Керстин и той не чуваха нищо от разговорите наоколо им. Те стояха като скала в морето и нищо не можеше да наруши тишината на техния малък остров.

Най-сетне тя отговори:

— Ако искаш.

Те продължаваха да карат велосипедите си, но тя мълчеше.

— Каква нощ! — възкликна той. — Обаятелна като поезия. Но не знам дали това се дължи на настроението или на моята очарователна компания? А ти как мислиш?

— Отде да знам?

— Не е ли хубаво тук?

— О, да.

— Когато дойдох, този край ми се видя отвратителен, но сега си промених мнението. Когато почна да раззеленява…

— Да.

Тази вечер беше почти невъзможно да се говори с нея; той беше просто отчаян. Трябваше да говори, да говори. И той говореше за всичко, което му идваше на ума. Струваше му се, че мълчанието му е враг. Ако надделееше, всичко щеше да бъде свършено с него. Думите му падаха като камъни в блато — чуваше се плясък, за миг над водата се извиваха кръгове. Сетне отново настъпваше тишина. Нямаше резонанс и не можеше да се получи такъв.

Понякога му се струваше, че някой вървеше след тях и той се питаше дали не пречи някому, но в такъв случай тя не би му позволила да я придружи! Малката Керстин беше все още много почтена, за да разочарова приятеля си заради някакво приключение.

— Защо мълчиш толкова, Керстин?

— Не зная…

— Да спрем ли за малко? — предложи той, когато стигнаха моста. Те оставиха велосипедите си, а когато тя се наведе над перилата, той застана близо до нея и погледна във водата, която блестеше и шумеше под свода от сив камък.

— Има ли раци в този поток?

— Да.

— Да се опитаме ли някоя вечер да хванем няколко?

— Не, моля, сега е забраненият сезон!

— Да, но наесен няма да бъда тук.

— Да, наистина.

Нощният вятър шумолеше в елхите. Чуваше

се цвъртенето на някоя птичка. Беше минало полунощ и на североизток небето светеше яркочервено, жълто и зелено. Тук, в долината, въздухът беше студен. Тя потръпна.

— Студено ли ти е? — запита той ласкаво и пожела да й хване ръката.

— Не — отвърна тя и я дръпна.

— Не съм свикнал с белите нощи — каза той. — У нас по това време е почти тъмно. Но ние сме много далеч на юг…

— Така е — потвърди тя.

В този миг нещо извистя във въздуха и един камък падна на шосето.

— За бялата фуражка! — чу се груб момчешки глас от мрака на завоя. Сетне се чу шум от стъпки на човек, който бягаше подплашен. Валдемар се стресна.

— Какво беше това?

— Някои глупави момчета. Те са ни следили из целия път.

— Защо?

— Не зная. Така правят най-малките момчета, които още нямат приятелки. Те следят всекиго.

За миг те помълчаха. Валдемар, който никога не мълчеше, искаше да говори още дълго, но това момиче имаше странната способност да го кара да се самонаблюдава, така че той виждаше и слушаше това, което беше смешно, и предпочиташе да мълчи от страх да не се изложи. Защо тъкмо тази вечер тя беше толкова недостъпна? Той чувствуваше, че тя искаше да каже нещо, но по някаква причина не се решаваше.

— Керстин, защо ми каза, че си на четиринадесет години.

Тя го погледна.

— Знаеш ли на колко години съм?

— Да. Защо ме измами?

— Е, това беше шега, само… че… — каза тя и захапа смутено устната си.

— Става студено — каза той след кратка пауза. — Да се разходим ли покрай пътя?

Но тя поклати глава и отиде при велосипеда си.

— Не, не сега. Късно е вече, трябва да си ходя.

— Но сега е събота вечер. Навярно никой не проверява кога се връщаш в къщи?

— Каква представа имаш ти за това? — запита тя изненадващо рязко.

— Позволи ми да те придружа до къщи!

— Не, не бива.

— Малко само?…

— Не, не може!

Тя взе велосипеда си и вдигна опората му.

— Ще дойдеш ли в сряда в дома на пастора както обеща? — запита тя.

— А ти ще дойдеш ли утре на танц в спортното дружество?

— О не, не!

— Любезност за любезност — пошегува се той и я хвана за ръката.

— Пусни ме, трябва да си вървя! Но ела в дома на пастора! Нужно е малко освежаване за твоята черна душа. Довиждане!

Ах, много седмици изминаха преди тя да му признае, че се беше спирала по пътя и бе гледала след него, докато от погледа се скрие и последната следа от бялата му фуражка.

Когато в неделя вечерта той слезе на пристанището, любопитен и жаден да танцува, от тавана на стария сив хамбар се чу музика. Няколко елегантни моторници стояха на кея и в няколко летни вили светеше, но иначе беше тихо. Летните кафенета спяха още с покрити прозорци, а водата блестеше като олио. Бетонният силоз изглеждаше като висок, сив призрак и пазеше пристанището и залива.

Хамбарът имаше дебели каменни стени и прозорчета с решетки. Сякаш танцуваха в затвор, но подът беше лъснат от житото, което бяха насипали по него. Ето защо по него се танцуваше леко. Всички се познаваха помежду си. Само Валдемар не познаваше всички, но независимо от това той се забавляваше. Не го тревожеше обстоятелството, че някои мъже го поглеждаха навъсено поради това, че можеше да танцува. Някои момичета го поглеждаха строго, когато се приближаваше към тях, и той ги отминаваше, като внимаваше да не обезпокои момиче, което си има постоянен приятел. Но други му се усмихваха и през цялата вечер той танцуваше колкото желаеше, като увеличаваше все повече и повече познанствата си. Но репертоарът на хармониста беше за отчайване — само стари мелодии и някой хавайски фокстрот. Тези, които танцуваха полка и самба, изглеждаше, че се забавляват, но все пак това не беше нищо за него. Той знаеше да танцува само стар валс, но и той не беше лесен. Най-добре щеше да бъде да отиде в градския парк и да потанцува както трябва.

Пълното русо момиче, което се усмихваше тъй привлекателно вчера, беше там и го покани при „дами канят“. Гърбът й беше мек и топъл под нейната тънка, огненочервена копринена блузка. Когато танцуваха тя се притискаше плътно до него. Беше весела, смееше се и бърбореше непрекъснато. От време на време се оглеждаше тържествуващо наоколо.

Тя му обеща да го придружи. По пътя се разхождаха влюбени двойки. Когато подкараха велосипедите си покрай затворената стара тухларна фабрика, той я запита как се казва.

— Казвам се Силвия, а презимето ми е само Карлсон. Сигурно моят прадядо е постъпил както твоя — сменил си е името, така че няма нужда да нося някое пошло име.

— Как ти хареса тази вечер — запита тя. Преди той да отвори уста, тя отговори сама:

— Както обикновено, страшно досадно е. Не мислиш ли, че е за отчайване? Винаги е едно и също, никога не преживяваш нещо възбуждащо… Не, драги, щом ми разреши майка ми, ще се махна оттук.

— На служба ли ще постъпиш?

— Да. Но няма да приема каквато и да е служба — имам претенции. Чуй, Валдемар, видя ли как ни зяпаха момичетата тази вечер? Те ми завиждат!

— Защо ти завиждат?

— Защото видяха, че танцуваш с мен. Помисли си все пак колко очарователно е да си в компания със студенти. Жалко е само, че познавам толкова малко студенти — онези, които познавам, са тъй високомерни. Ти високомерен ли си?

— Не, мисля че не съм.

— И аз съм на същото мнение.

Те слязоха от велосипедите си, когато дойдоха до нанагорнище и се притиснаха един до друг. Спряха се за миг и изведнъж той се наведе и я целуна. Тя му отвърна с жадна целувка сетне се изкиска и те продължиха.

Но на него му се струваше, че му липсваше нещо. Тази вечер с него трябваше да бъде друга. Силвия беше като някакво животно, може би като някаква крава. Нейното потно тяло миришеше на сурова природа. Не беше по неговия вкус. Миришеше на парфюм, червило и много пудра, но и на лошо изпрано бельо. Наистина действуваше му успокоително да слуша бърборенето й, но би било много по-добре, ако беше в компания с друга тази вечер. Може би с Мариана, тази съвършена малка дама?

Той се опита да си представи с какво се занимаваше тя тъкмо сега. Но на неговата фантазия липсваха както крила, така и сила. Отведнъж откри, че представата му за нея беше станала много, много неясна. Може би вместо нея беше дошла Керстин, която караше тъй мълчаливо велосипеда си наред с него. Въпреки всичко нейното мълчание беше добро, сърдечно и богато и той желаеше да го има сега.

Или той искаше да бъде с друга в такава фантастична пролетна нощ? Някоя, която още не бе успял да срещне? Сам не знаеше. А точно сега Силвия вървеше до него и се радваше, че до дома й я придружава един студент. Те се спряха на пътя за нейния дом, разговаряха и седяха няколко часа в чакъла.

Сигрид се учуди и усъмни, когато Валдемар каза, че възнамерява да посети дома на пастора. Но тя се зарадва, когато той удържа на думата си. Обикновено тя ходеше на тези събрания, но този път не можа да отиде.

И тъй в сряда вечерта той седеше на един неудобен кафяв стол в тъмната столова на пастора и наблюдаваше присъствуващите. Облечен в леко фланелено яке и светли панталони, той се държеше най-непринудено от всички. Гледаше подигравателно. Дори в досадата имаше нещо, което придаваше на тази вечер известно достойнство. Покрай надлъжните стени седяха непълнолетните — отляво момичетата, отдясно момчетата. Всички бяха сериозни и изпъчени, облечени в черни дрехи. Те пипаха ръкавиците си, носните си кърпи и псалтирите, като че ли бяха в черква. По лицата на някои от тях липсваше дори най-малката следа от характер, по тях личеше, че не мислеха самостоятелно. Над неизразителните черти на лицата им сякаш беше написано с грамадни букви: пустиня на незрелостта. Но между тях имаше и други: горди, самоуверени, с живи очи и упорит израз на лицето. По лицата на последните се четеше: ние няма да вървим назад! Останалите членове на Кръстната младеж бяха няколко стари моми, сухи, повехнали, със стиснати устни и строг поглед — Сигрид в много издания. Освен това там имаше няколко момичета на възраст, когато гласът мутира. Те имаха голямо желание да танцуват и флиртуват, жажда за блестящ живот, свързан със стройните им тела. Сигурно беше, че бяха дошли, само и само за да не скучаят по домовете си. Валдемар беше танцувал с някои от тях и сега си кимнаха един на друг.

Съвсем до вратата седяха Керстин, Фани и Бенгт.

Най-старата от всички беше сестрата на пастора, гиздава и фина, с бяла коса подредена с намек за рококо, въпреки черната й вълнена рокля и стегнатата й фигура. Освен това там беше и една учителка със сбръчкано като пергамент лице и криви, черни конски зъби.

Това беше младежта на кръста!

Ето появи се пасторът. Висок, облечен в черни дрехи и сериозен, той поздрави своите гости. Момичетата, които шиеха, не смееха дори да шумнат с канавата. Момчетата, които щяха да се причестяват, оставиха на мира колосаните си яки. Вместо това те побързаха да пригладят късо остриганите си коси, които иначе щяха да висят над червените им щръкнали уши.

Те изпяха един псалм с акомпанимент на пиано. След това всеки от тях извади нервно и бързо библията си. Пасторът дръпна предпазливо настрани полите на расото си, седна също тъй предпазливо и сложи крак върху крак. После разтвори книгата си на определеното място, обърна се към непълнолетните и ги помоли да се чувствуват добре дошли в кръга на възрастните. След това започнаха да четат. Те трябваше да прочитат последователно по няколко реда от библията по указание на пастора. Валдемар ги слушаше и се питаше какво означава всичко това. Постепенно започна да му става ясно, че всичко се въртеше около четвъртата божия заповед: Деца, бъдете във всичко послушни на родителите си… Всеки да се подчинява на властта… Слуги, подчинявайте се във всичко на вашите земни господари…

Някои четяха добре, други четяха като на литургия, част от тях почти сричаха дългите думи, а повечето четяха съвсем ниско. Валдемар скоро се умори да ги слуша. Вместо това той ги наблюдаваше и му правеше удоволствие да гледа как жадно поглеждаха масата, на която бе сложено кафето.

После той се опита да улови погледа на Керстин и накрая успя. Но тя веднага извърна глава с някаква учудваща буйност.

Отново започнаха да пеят, също така тъжно и проточено. След това влязоха две облечени като готвачки момичета, донесоха захар, кафе и сметана и напълниха чашите.

„В името на Исуса сядаме на масата — а,

Нека бог благослови нашата храна — а…“

Те пееха със скръстени ръце и клюмнали глави. След това поднесоха закуската.

Всички спазваха ранга. И Валдемар го следваше, за да не би да сбърка нещо. Първо пристъпи пасторът и си взе кафе и захар — ай, ай, без сметана! След това учителката заобиколи масата. След нея пристъпи възрастната женска черковна младеж, като пристъпваше строго, със ситни крачки. После станаха Бенгт и Валдемар. Дадоха им знак да отидат и те на свой ред. След тях дойде ред на непълнолетните момичета. Най-накрая излязоха напред момчетата, за да си вземат чаши и чинийки, уплашени страшно да не разсипят кафето си и да не изтърват сладките. Когато мина и последният човек, в захарницата бе останала, само една бучка захар, толкова точно беше изчислено всичко.

Накрая Валдемар се видя седнал до една масичка встрани. Там бяха седнали пастора и неговата сестра, Бенгт и Фани и старата учителка, която го зяпаше неочаквано подозрително. Пасторът ръководеше разговора. Към Валдемар се обръщаше с „г-н Стендал“, макар че другите наричаше на име.

— Започнаха ли да работят постройката Бенгт?

— Да, отче, скоро ще изкопаят мястото.

— Не очаквах, че ти, Бенгт, ще подкрепиш подобно нещо. Смяташ ли наистина, че това е правилно.

— Не разбирам какво неправилно има в това…

Отговорът му беше в отстъпчив тон, но без колебание.

— Бенгт, ти ме разочароваш, очаквах друго нещо от тебе. Във времена като днешните човек трябва да стои прав и да не отстъпва на домогванията на сганта.

— Струва ми се, че г-н пасторът е много категоричен. Думата „сган“ ми се вижда силна.

— Съдя според моите впечатления. С малки изключения днешната младеж е съвсем развалена.

— Извинявайте, г-н пасторе, че ви възразявам. Вие виждате всичко това само от външната му страна!

— Всички дружества забравят вечните ценности!

— Не, г-н пасторе, ние продължаваме да „слагаме черквата всред града“. Ние смятаме, че временните и вечните ценности трябва да вървят ръка за ръка!

— Човек не може да служи на двама господари, Бенгт! Мислиш ли, Бенгт, че всичко, което става във вашите дружества, е правилно? Целият този спорт и това оскверняване на неделната почивка, това пеене на непристойни песни, танцуване и всички разюздани връзки? Всичко онова, което ти, Бенгт, подкрепяше чрез твоето становище?

Останалите гледаха само в чашите си. Червенина се появяваше и пак изчезваше по лицето на Фани. И Бенгт беше също силно изчервен, когато отговори:

— Сигурно пасторът не прави разлика между нас и спортното дружество. В нашата програма няма спорт. Ние не танцуваме и нямаме събрания и срещи в неделните дни. Впрочем аз вярвам в силата на добрия пример, като оставам в младежкото дружество и се опитвам да го ръководя. Ние се смятаме за разпространители на култура в нашата околия и аз ще запазя нашия престиж!

— Култура! — избухна пасторът. — Култура всред народа! Това е лъжекултура. Дали картофите ще растат по-добре, ако някой селянин може да решава уравнения или може да бръщолеви на събранията? Сегашните селяни съвсем забравят образованието на душата за сметка на образованието на мозъка. А резултатът от това виждаме всеки ден.

Фани поглеждаше неспокойно ту единия, ту другия и от време на време побутваше Бенгт.

— Ти, Бенгт, мислиш за положителното, което вършите в дружеството. Но не е ли това много несъществено, сравнено с всичко отрицателно, което се върши? Всяка година вие продължавате да отпускате стипендии на учениците от народните висши училища! Вие отпускате кредити на околийската библиотека! Вие прокарахте идеята за строежа! Вие давате представления и играете тъй наречените народни танци!

— Но, г-н пасторе…

— Трябва да констатирам, че ти, Бенгт, ужасно обичаш да възразяваш!

Бенгт преглътна и започна да отстъпва.

— Нямам намерение да обиждам пастора, но бих желал да говоря това, което мисля. Възможно е в някои отношения да имам неправилни гледища…

Пасторът се наведе напред и сложи интимно ръката си на рамото на Бенгт.

— Драги Бенгт, мислите положително се избистрят. Знаеш ли какво искам да ти предложа? Да, още сега да обърнеш гръб на дружеството. Твоето място е между нас, възрастните.

— Да, може би, г-н пасторе…

Тогава пасторът се засмя, обърна се към г-ца Александерсон и каза нещо за нейното училище.

Бледното като на мадона лице на Фани отново се успокои. Бурята ги беше отминала. Бенгт беше спокоен и се бе замислил. Най-острият нож и най-твърдата воля бяха спечелили сражението. Но Валдемар си помисли:

— На негово място последната дума щеше да бъде моя, защото върху мен не тежи бремето на неговите наследствени предразсъдъци. Но добрият пастор е опасна личност.

Сестрата на пастора изгледа стоящите около нея изпъчени и прави младежи.

— Мисля, че закуската свърши — прошепна тя. Тогава пасторът се обърна към Валдемар и каза:

— Чух, че г-н Стендал има хубав глас.

— Ах, не си струва труда да се споменава за това…

— Скромността краси човека — засмя се пасторът. — Изпейте ни нещо! Имам ноти в библиотеката си. Моля да дойдете с мен, след като благодарим за закуската.

Валдемар се зарадва, че можеше да стане от коравия стол и да се пораздвижи. Но той се слиса от това, което видя в библиотеката. Господи, толкова много книги! Докато пасторът търсеше в един сандък, Валдемар хвърли поглед на най-близките редици! Еклунд, Гирц. А на етажерката до вратата, позлатени от яркото залязващо слънце, бяха наредени томове в стари подвързии, кожа и пергамент.

Книги, книги… Всичките съкровища на света, отпечатани и подвързани…

Биографията на циганския проповедник Джипси Смит… голямата библия на Фйелстед, Аросениус, Томас ̀а Кемпис, „Пътуването на християните“ от Бъниан, Дантевата „Божествена комедия“, Илиадата, Одисеята, Сократ, Платон — естествено в оригинал… Вергилий, Шилер, Гьоте, Ницше, Кант, Фройд… и поезия! Стара китайска лирика… Вирсен — е, това можеше да се очаква, но Фрьолинг и Карин Бойе, Ферлин, Лундквист! Дори романи! Тук имаше произведения на представители от цял свят до най-новите мъчносмилаеми американци и шведи от четиридесетте години.

Когато той се обърна, видя как пасторът го гледаше със свити устни.

— Виждам, че се интересувате от литература, г-н Стендал. Да, тук имам доста обобщаващ преглед на онова, което е писано в света.

Валдемар мълчеше. Облеченият в черно белокос мъж беше исполин и библиотеката му придаваше гигантски размери. Все пак неговият интерес към всевъзможните литературни прояви на живота внушаваше респект.

Сякаш слана бе попарила грациозни, прозрачни цветя. Усмивките замряха по лицата на момичетата, гласовете им секнаха с полуизречени думи на уста, палавите им очи станаха безжизнени като на мъртъвци. Иглите, които бяха използували отсъствието на пастора, за да си починат, започнаха отново да се плъзгат през платовете в розовите пръсти. Валдемар погледна пастора отстрани. Той бе недосегаем: всичко у него, изострените му тънки устни, брадичката му, очите му — всичко беше недостъпно и стегнато.

Валдемар седна до пианото. Щом като докосна клавишите, усети някаква пълзяща заплаха да тръпне в пръстите му. Но, разбира се, той се овладя.

„Само един ден, един миг да бъдем насаме…“

Гласът му беше в ред и той дишаше леко. Те го слушаха внимателно. Но едного той не можа да увлече, това беше Керстин. През цялото време тя гледаше в пода. Може би си представяше, че той пее същата песен, която свири на китара първия път, когато я видя и повярва, че тя е на петнадесет години! Сърдита ли беше тя, или искаше да забрави? Или какво?

Но от радост, че свири и пее, той забрави черния облак. Още една трела. После трябваше да се обърне към слушателите си и да приеме техните аплодисменти.

Аплодисменти ли? Тук никой не аплодираше. Да, един аплодира. Едно момиченце с бели зъбки и блестящи като звезди очи почна да ръкопляска. Но другите го погледнаха изплашени, а след това погледнаха пастора. Сякаш грешницата поиска да потъне в дън земя.

Когато разбра, че трябва да свършва, той се запита какво ще подхожда като последен номер. Например:

„На площада Корнхамн седеше една дърта баба.

Киливиливип бум-бум“?

Не, това не подхождаше. Неговото чувство за приличие надделя.

Но той изпя:

„Когато красавицата дойде в града, мъдростта беше там,

Тогава те имаха само тръни и жлъчка,

И те стреляха по нея с хиляди оръжия,

Защото всички бяха тъй поумнели.“

Очите мигаха и устата останаха отворени, след което като че ли на всеки един му се поиска да се засмее. Те разбраха — дори старите моми и учителката разбраха, защото това много ги засегна. А от очите на пастора хвърчаха искри. Валдемар едва свърши и пасторът почна да прелиства книгите си. Г-ца Александерсон пошепна:

— Той каза при Йоханес в Твет…

— Късно е вече, трябва да приключим…

Пасторът завърши с думите:

— Пазете се от лъжепророците. Те идват при вас облечени в овчи кожи. А под тях се крият алчни вълци…

Той сложи книгата на масата, погледна аудиторията и преди да започне, прикова всички към стената с очи. Непълнолетните бяха устремили погледи към него, като се опитваха да скрият, че се бяха изпотили от дългото неподвижно седене върху ужасните столове.

— Има толкова неща в света, които съблазняват младите хора. Злото свети с неонова светлина, реклами и пъстри афиши. Филми, театри, танци, радио и литература — всичките те са творби на дявола. С тях той иска да тласне всички хора в развалата. Това са фалшиви пророци, които ви изкушават на всяка ваша крачка…

… Говорят за напредък на културата! Възможно е културата да върви напред с все по-голямо сатанинско съвършенство. Но това е признак, че човечеството върви назад. Дори селата не щадят. Автомобили и автобуси сноват, а велосипедите се движат толкова леко по гладките пътища — толкова просто е да се пътува. А при хората, които не пътуват, фалшивите пророци идват по домовете им, в общината, до вратите им, дори в стаите им. За вас, младите, които познавате толкова малко света, е особено трудно да различавате злото от доброто. Ето защо аз ви моля: пазете се, младежи, от всичко ново и непроверено, дръжте за старото, което бе дадено на вашите бащи и прадеди…

… Вие мислите, че сега животът е открит пред вас. Сега сте свободни, искате да изпитате всичко. Вие искате да живеете, но пазете се да не съсипете душите си! Пазете се от лоши пътища, лоши думи, лоши другари. Пазете се от танците и от къщите, за които се казва, че се строят за полезни цели, но те ще служат само на властелина на бездната. Имайте предвид, че доброто си почива през нощта — в мрака се крият само духовните сили на злото и търсят плячка…

Валдемар слушаше, усмихваше се на вътрешния смисъл на думите на пастора, учудваше се на реториката му и наблюдаваше как другите реагираха на това. Старите моми изглеждаха възхитени, изглеждаше, че думите на пастора не правеха никакво впечатление на някои непълнолетни. Но повечето изглеждаха уплашени. Малките момичета бяха устремили погледи в залата — те бързаха да си отидат. Не слушаха това, което се говореше.

Последното предупреждение, което пасторът им направи за из пътя, беше: „Сега си вървете право в къщи и не оставяйте опасно красивата вечер да ви съблазни и насочи по криви пътища. Нека причестените момчета останат тук още няколко минути. Трябва да им кажа няколко думи…“

Когато излязоха от градината на пастора, кошмарът изчезна. Свежият въздух даде тласък на кръвта им. Те почнаха да се държат съвсем непринудено, смееха се и се въртяха, а момичетата почнаха да играят валс из пътя между двора на пастора и черквата. Чакълът хвърчеше под официалните обувки, а дългите им черни рокли се развяваха. По-възрастните момичета се отдалечиха бързо, за да не виждат как по-младите отиваха в плевника при любимите си. Зад следващия ъгъл на пътя причестените момичета спряха да почакат, докато пасторът пусне момчетата.

Бенгт и Фани си казаха „довиждане“ на ъгъла на черковния двор, а Валдемар придружи двете сестри. Тази Керстин! Тя дори не го погледна, когато се поздравиха. Сега за него беше жизнено необходимо да узнае какво се беше случило с нея.

Той мобилизира целия си талант да води разговор, но това не помогна. Фани отговаряше само с „да“ или „не“, а Керстин не продумваше нито дума. Един единствен път тя го погледна с големите си, светнали очи. Това го накара да се сепне и да се учуди. Грижи, яд, болка или какво беше това?

Ден след ден, седмица след седмица минаваха. Все повече се раззеленяваше, все повече ухаеха цветята. Беше прекрасният сезон на растежа, когато ръжта избуяваше за денонощие, а нежните класове се червенееха на вечерното слънце. Равнината не беше вече гола. Чифлиците бяха потънали в зеленина. Листчетата от цветовете на овощните дървета не падаха вече по покрити с чакъл пътеки и сбити плетове от глог. Вместо тях блестяха големите, бели кичури на самодивското дърво. Вечер дивият гълъб даваше полет на копнежа си, а уханието на люляка се носеше като фин парфюм в тихия въздух.

Валдемар искаше да изрази всичко това: въздухът, небето и светлината, земята, цветята и всичко това само с една единствена дума — странно! Тази дума не разгадаваше никакви загадки, тя даваше само една формула за тях. Но друга, по-подходяща дума той не можа да намери. Никога не беше се любувал на природата, но сега тази любов го завладя. Той вече не копнееше да се махне от природата, от този край със странните см хора, които бяха тъй недостъпни, от тази забравена местност с бели нощи и слънчеви дни. Искаше да остане тук и да разреши загадките на битието, ако те можеха да се разрешат въобще. Той не искаше да си отиде като чужд човек. Искаше му се да го третират като техен, да го приемат като весел и уважаван приятел, а не да се обграждат с ледената броня на мълчанието. Той правеше всичко, за да се приближи още повече до тях, престана да носи бялата си фуражка, стараеше се да говори почти като тях. Заплати членския внос в младежкото дружество и получи членска книжка. А един четвъртък, когато беше горе на рова и видя футболната тренировка, той се записа и в спортното дружество.

Струваше му се, че завесата между него и местните младежи се е вдигнала, че мъглата се е разсеяла. При всяка нова среща, хората му ставаха все по-близки. Сега те добиваха особени черти, в тях имаше вече живот и характер. Той се запозна и с йерархията в дружествата, класовите граници на естествения подбор. Малцина от тях работеха, другите следяха само темпото и се толерираха, като заплащаха членските си вноски. Енергичните вземаха връх. С тях Валдемар се опозна по-добре и влезе в тяхната среда.

Постройката беше горе на планината до Екдал, близо до спортното игрище. Тъкмо сега отливаха основите. Членовете на младежкото и на спортното дружество работеха без възнаграждение като помощник — зидари. Всеки доброволен дневен труд щеше да намали разноските. Направи му впечатление, че бяха почнали да се изморяват, че при първата капка пот ентусиазмът им отлиташе. Все повече и повече от тях се извиняваха, когато идваше редът им да поработят на постройката. Един трябваше да отиде в града, на друг се налагаше да отиде в мелницата, а трети си намираха заместници.

В четвъртък вечер дребният черноок председател на спортното дружество тичаше около рова в сините си тренировъчни спортни дрехи и се стараеше да завербува хора. Всяка минута той ставаше все по-мрачен.

— Запитай онзи там! — каза някой иронично и посочи Валдемар.

— Ах — каза Хилдинг, — не си струва труда, той е много нежен.

„Не, не е толкова нежен, не е вярно това; и той ще ви го докаже, ще бъде не по-лош от вас!“ — си помисли Валдемар и се доближи до Хилдинг, като го запита:

— Имаш ли достатъчно хора за утре?

— Мнозина липсват!

— Тогава запиши ме, ти си славно момче!

На следната утрин в, седем часа поставиха Валдемар да рине чакъл в ненаситното, въртящо се гърло на бетонобъркачката. Машината тракаше, момчетата, които караха хоросан с колички, се мъчеха. А когато изминаха два часа, той помисли, че времето е спряло. Слънцето печеше, не подухваше ни най-слаб ветрец. Неговите несвикнали на такава работа ръце се потяха от дръжката на лопатата. Другите ринеха спокойно, понякога избърсваха потта от челата си, като при това си приказваха, смееха се, като дори не се задъхваха.

Омразата на Валдемар срещу онези, които бяха изклинчили, започна да намалява. Но в същото време у него нямаше достатъчно селска кръв, за да стисне зъби и издържи на напрежението.

— Как върви? — запитаха го другарите му.

— Добре — отговори той и му се стори, че те все повече го уважаваха.

Но вечерта те запитаха:

— Сигурно утре ще спиш до обед, даскале?

В петък вечерта Ескил Йохансон се обади по телефона и запита дали Валдемар би донесъл китарата си, за да посвири и попее на другарската среща в събота в хамбара на Йохансон. Валдемар се зарадва страшно — не толкова, защото щеше да пее, но защото го помолиха за това. Това беше още една крачка към тях! Разбира се, той благодари и се съгласи.

И тъй в събота вечерта той бе застанал на прашния под на хамбара и пееше от все сърце. Мислеше си, че рядко неговата китара беше имала такъв тон като сега. А как му ръкопляскаха младежите! Те подсвиркваха в такт с него, дюдюкаха и тактуваха с крака, като настояваха да свири още.

После той улесни ръководителя на игрите, като попя вън на зелената ливада. Мнозина му се усмихваха и казваха, че биха желали да пеят като него. Само онази, от чиято похвала той най-много би се зарадвал, мълчеше упорито. Тя се въртеше пред него, като косата й се вееше около кръглото й личице. Липсваше обикновената живост на нейните движения, свиваше устни и нито за миг не вдигна очи.

— Защо не пееш тази вечер?

— Уморена съм… — отговори тя.

Фигурите на танца ги отделиха. Но на следния път те пак се събраха. Той я погледна. В тази хубава рокля проличаваше, че тя наистина има хубава талия. Но тя изглеждаше съвсем недосегаема.

— Най-различни хора ме хвалят тази вечер — каза той, — а ти думица не продумваш!

— Аз не мога да преценя как пееш.

Нейният глас беше равнодушен и той не можеше да види очите й. Изведнъж му се стори, че тя приличаше на увехналия букет от момини сълзи, който носеше на блузата си.

— Валдемар, имаш ли малко време за мен? — запита Клас Виберг, театралният ръководител с живите очи и дългата коса.

Те тръгнаха по пътя и се смесиха с другите, които не искаха да тичат по зелената трева.

— Ти каза веднъж, че вече си играл роли, би ли приел да играеш роля в пиеса, която искам да поставя на сцената? Но трябва да те предупредя предварително — това не е нещо особено, а една истинска безвкусица. Ще поставим една пиеса, за да привлечем хора за летния празник. Затова ни трябва някаква глупост, която да спечели сърцата на публиката. Лошите хора трябва да бъдат черни като нощта, а на добрите трябва да трепкат по гърбовете ангелски крила. Искам да те замоля да играеш ролята на младия герой и любовник, който е прекрасен и силен, богат и умен. Какво ще кажеш?

— Не знам дали ще остана толкова дълго тук, но ще си помисля. Във всеки случай ти благодаря, че ме покани. Коя ще играе ролята на героинята?

— Силвия, по липса на по-добра. Не можем да искаме талант за театър от тази крава, но тя винаги си научава прекрасно ролята и не я обзема сценична треска на сцената…

На връщане той беше близо до Керстин. Упрекваше се сам, че се държи като дете, това шпиониране не беше достойно от негова страна, наистина не беше негова работа с кого се движи селското момиче. Впрочем имаше много други, които изглеждаха нежни и хубави. Три-четири млади момчетата се въртяха около нея, а и тя сигурно нямаше сливи в устата си. Той ги проследи с велосипеда си чак до моста и спря там, за да види какво ще стане по-нататък.

— Да дойдем ли с теб? — помолиха две момчета.

— Не, не може — противопостави се тя с нежния си глас.

Чу се един груб, суров глас. Същият, който онази нощ извика „бяла фуражка“, когато бе хвърлен камък тук, до моста.

— Карайте за у дома си, малчугани! Не обичам да ми се месят в работата, разбирате ли? Дигайте се оттука!

И малките се върнаха, докато Керстин, придружена от момъка с грубия глас, изчезна по пътя. Кой беше този момък? Той беше ратай при годеника на нейната сестра. Ясно беше, че те се срещаха често и се познаваха добре.

В неделя бяха поканени на кафе у съседите. Отначало Валдемар нямаше желание да отива там, но после се съгласи. Какво означаваше Керстин за него? Но все пак щеше да бъде интересно да види как живее тя.

Фани, стройна, строга и сдържана, ги прие в остъклената веранда. По-късно дойдоха другите гости и поздравиха Бернт Ларсон и съпругата му Елена и Ана, едната леля на Керстин. Лицето й беше кръгло и очите й мили, но тя нямаше зъби и поради това бузите й бяха хлътнали, правейки я по-стара. На един стол в залата седеше вече най-старата й леля, Беата. Тя посрещаше гостите тъй, сякаш някоя стара кокошка мътеше. До облегалото на стола й беше поставена нейната патерица.

Отначало говореха само за времето и за съседите. За да мине по-бързо времето, Валдемар разглеждаше портретите на роднините им — строги старци и баби, окачени горе по стените. Гласът на Ана мелеше безспир с нежния си тембър. През цялото време Беата стоеше нащрек, очакваща реда си да каже и тя няколко думи. Най-после дойде удобният момент, тя започна като кон на надбягване. Изказа се точно така, както Валдемар предвиждаше.

— Да, да, обаче има и други бедни, нещастни хора… Господи… Краката ми ме боляха тази нощ така, че нито за миг не можах да заспя…

— Да, господ поставя на изпитание своите верни чада, ах да… — каза тя накрая. Но Ана имаше намерение да приказва, поради което за известно време болната не можа да си каже думата.

„Ще излезна“ — помисли си Валдемар. Но той не се осмели да направи това. Страх го беше да не катурне някоя от тези дреболии по масата и по етажерките в тази претрупана и задушна стая! И той бе принуден да слуша оплакванията на тази беззъба муцуна.

— Керстин, ела да поздравиш гостите!

Появи се Керстин, сладка и мила, препасана с престилка, с бяла панделка на косата. Сякаш рози имаше по бузите й. На Валдемар се стори, че когато го видя, тя се сепна.

— Поздрави учтиво, мило момиче — каза леля Ана.

Керстин поздрави учтиво, поклони се срамежливо и възпитано. А когато стигна до Валдемар, той намигна, за да покаже, че тук тя имаше един съюзник. Но богове! Колко хубаво се изчерви малката! Какъв лъх на кафе се носеше от нея!

— Фани, време е да сложим масата — изкомандува Ана.

— Да, лельо — каза Фани. Тя отиде да донесе порцелановия сервиз и сложи покривката бързо и тихо.

— Сега Керстин може да сервира. Не забравяй да наливаш кафето, както трябва!

Прекалено спокойно Валдемар се обърна към Ларсон и го запита по каква причина неговият чифлик се нарича Фредрекес, когато самият той се казва Бернт.

Ларсон отвори уста.

— Да, беше…

Ана го пресече:

— Дължи се на това, че нашият баща, който се наричаше Фредрекес, беше образцов стопанин. Името му сякаш е неделимо от чифлика, знаете…

Е да, във всеки случай кифлите към кафето бяха хубави, макар че бяха четири вида от едно и също тесто. И на Керстин позволиха да седне при другите на масата, но Ана й постави като на малко дете кифла в чинията.

Леля Ана беше ходила на черква и сега говореше за проповедта на пастора. Със светнали очи тя разказа, че той както обикновено посветил поне половината от времето за проповядване на въпроса за постройката.

— Той каза, че постройката е осъдена от бога, там ще се случат разни нещастия…

Валдемар отвори уста, за да каже нещо, но чичо му го настъпи по крака.

След кафето Валдемар се извини, че е жаден и отиде в кухнята.

— Керстин, можеш ли да ми дадеш малко вода?

Без да извади ръцете си от ведрото за измиване на съдове и без да се обърне, тя отговори:

— Ведрото е там, на скамейката.

Ведрото беше очукано по ръбовете, а лъжицата за наливане беше с голяма, ръждива пъпка на дъното. Но той затвори очи и изпи една глътка вода с бацили и други неща.

— Много благодаря!

Нейният тесен гръб с кръстосаните презрамки на престилката й и възелът изглеждаха отблъскващо, а помията пръскаше наоколо й.

Какво можеше да говори с нея?

Валдемар не беше свикнал да мълчи. Той се огледа, за да добие кураж. Малки прозорци и ниски, тъмни стени, почти черен таван и две ръчно тъкани парцалени черги на грубия под…

— Сигурно тази къща е много стара?

— Да!

Между червените медни похлупаци на лавицата, която висеше ниско над старомодното огнище, имаше една кутия кибрит.

— Кибритът ми се свърши. Мога ли да си взема няколко клечки?

— Да, но не пуши тук, в кухнята.

Положението беше безнадеждно.

Той тъкмо се канеше да отиде при нея, да я хване за рамената, да я обърне с лице към себе си и да я дръпне за носа, да й издърпа косата, да направи нещо, с което чрез някаква шега да пропъди нейната грубост, да я запита какво се е случило, но в този миг на вратата се появи леля Ана. Тя се беше навела и мигаше с очи.

— Вярвам, че си услужила на г-н Стендал с една чаша, Керстин? — запита тя.

— Благодаря, аз пих с гребачката… Откакто съм тук, на село, аз спазвам местните обичаи — каза Валдемар любезно.

През този ден той не успя да поприказва още веднъж с нея.

Най-сетне на връщане той можа да запита за онова, което искаше да разбере още когато бяха при съседите си.

— Казал ли е наистина пасторът, че над постройката виси нещастие, или дъртата е измислила това сама?

— Тя няма толкова фантазия. Съвсем сигурно е, че той го е казал.

Валдемар изруга и удари със своята върбова пръчка по лютичетата. Белите семенни топчета се подеха от вятъра и хвръкнаха като милиарди парашутчета.

— Не е ли полудял този човек? Начинът, по който насажда суеверие, ми напомня на средновековието. Интересно как одобряват хората неговите бръщолевения?

Чичо му сви рамена.

— Те искат да вярват.

Сигрид беше избързала напред, така че той можеше да говори свободно.

— Някои хора слушат и вярват, други слушат и се ядосват страшно. Повечето обаче не слушат никак думите му. Дявол знае дали те са най-прави.

— Ти атеист ли си?

Когато асимилира този въпрос и го разбра, чичо му сви рамена.

— Как може селянинът да стане атеист? Как човек може да не се замисля какво е онова, което дава добра или лоша жътва, дъжд или слънце и всички подобни неща? Науката не може да обясни всичко. Но заради това не може да се твърди, че трябва да вярваме в бога на пасторите и на бабите…

Валдемар разказа за библиотеката на пастора и за литературното богатство в нея. Чичо му облещи очи.

— Не очаквах това от този човек… Трябва да призная, че неговите осъдителни проповеди срещу новото време добиват съвсем друга стойност за мене, когато той прави опити да опознае това ново време. Може би трябва да отида да го чуя. Много години изтекоха от последния път, когато говорих с него. Мнозина от нас не му вярват, защото беше ръкоположен за пастор едва след третото гласуване. Ще има да теглим от него, докато е жив.

— Защо не е бил ръкоположен както се следва? С неговата интелигентност, образование и дар слово!

— Той имаше прекалено много идеи и можеше да стане опасен за душевното спокойствие на по-висшите господа. Поради това не биваше да напредне много. А и обикновените хора се страхуваха от него и от неговата раздразнителност и жлъч.

— Но сред някои хора той е популярен.

— Да, краставите магарета през девет баира се подушват. Всички, които са в същото положение като него — онези, които тъгуват по изгубения си живот.

Мислите им летяха. Те говореха за най-различни неща, като интимността помежду им се задълбочи и увеличи. Валдемар се одързости дотолкова, че го запита:

— Защо не се ожени втори път? Нали леля почина отдавна?

Чичо му мълча толкова дълго, че Валдемар се уплаши да не би да го е засегнал зле. Но отговорът му беше спокоен.

— Не зная какво да ти отговоря… Просто не се погрижих за себе си…

Пак настъпи тишина. Те вървяха смълчани, всеки в своя край на пътя. Валдемар вървеше леко и изправен, като свистеше с пръчката си. Чичото вървеше в неудобното старческо положение с ръце на гърба и наведена напред глава. Изведнъж видът му стана крайно остарял и уморен. Неговата замисленост беше заразителна. И ето че Валдемар престана да маха с пръчката и тя провисна спокойно в ръката му.

— Виждаш ли, това е свързано с неща, които ти не разбираш. Такива неща не се учат от книги и по тях не се пишат бележки — те идват с годините. Живееш с някого години напред, опознаваш го колкото е възможно да се опознае друг човек, мислиш, че когато той се махне, ще се яви празно пространство, което никой не може да запълни. Някои биха могли да го запълнят, ако им се даде удобен случай за това. Но нямаш ли възможност да се опиташ, ти чисто и просто не искаш да сториш това. Впрочем в къщи нямаше място за повече от една жена. Сигрид никога не пожела да отиде другаде…

На тези думи не можеше да се отговори с нищо.

Но Валдемар мислеше, че прозря в един нов свят, по-учудващ от другия. Нима почваше да се интересува от съдбата на хората, след като си беше въобразил, че като се вдигнат щорите на сивото ежедневие, той ще види толкова много?

Младежкото дружество използуваше за своите театрални репетиции и срещи една пристройка към един изоставен чифлик до шосето. Там любителите на танца бяха устроили бал в сряда вечерта. Валдемар отиде заедно със Силвия в града, за да потанцува модерни танци, тъй като не му се щеше да се подчини на старомодните танци. Затова той не присъствува на бала.

Посред празника по шосето покрай къщурката мина пасторът в своя автомобил. Както светлината привлича летящите насекоми, така танците и другите младежки срещи привличат зложелателните и користолюбиви хора. Стеснителните членове на дружеството не бяха запалили фенери и гледаха през стените. Това бяха свободните момчета, които не искаха да вземат участие в танците и бандата от другите общини, която бе дошла, за да прави скандали. Те стояха вън на шосето, пушеха и разговаряха и чувствуваха как кипи викингската им кръв. Когато автомобилът доближи, повечето от тях се дръпнаха достойно настрани, макар и без желание. Някои обаче останаха по местата си.

Неделната ли проповед ги беше разядосала дотолкова, че те трябваше да докажат своята солидарност? Или пък искаха да направят бунт срещу властта?

— Моля, господата да се отстранят от пътя. Бъдете тъй добри!

Упоритите младежи останаха по местата си, а от задните им редици се чуха ругатни.

— Проклет пастор!

Някой хвърли камък и счупи прозорчето на вратата на автомобила.

Пасторът отвори вратата и слезе. Но в този миг някой свали шапката му. Той веднага се качи обратно и подкара. А когато автомобилът потегли те бяха принудени да му направят място. Дълго време го преследваха, като хвърляха камъни и подвикваха. На пътя бе паднала една филцова шапка. Те я закачиха на един прът и я понесоха в процесия, като обиколиха няколко пъти къщурката, преди да хвърлят шапката на земята.

В събота вечер младежкото дружество имаше среща на рова. Докато младежите чакаха закъснелите дружествени членове, слънцето се плъзна по западния край на гората, като позлатяваше кафявия цвят на пирея и сивите планински склонове, насищаше всичко с някакъв недействителен блясък, правеше лицата да блеснат и да станат нежни и сърдечни. Горе бе напълно развиделяло, но далеч долу над залива синьо-бяла вечерна мъгла се издигна над водата. Платноходка с граждани, празнуващи неделната почивка, се плъзна покрай вълнолома, а оттатък островите тежък, сив товарен кораб пореше водите към север, като оставяше след себе си дълга димна ивица.

— Колко красиво е тук! — каза Валдемар на легналия до него Ескил.

До едната врата на футболното игрище беше поставена председателската маса. Тя беше украсена с шведското знаме и бродирания със сребро зелен дружествен щандарт. Когато Бенгт дойде, всички налягали и насядали станаха и запяха първата песен.

„Не с висок смях и силни думи

Ще покажеш, че обичаш родната земя.

Не така, а с ръка на плуга

И с бухалката в хамбара

И със силата на мисълта при твоята работна маса.

 

Отечеството ще стане това, което направиш от него

Колкото искаш светло, пъстро и богато,

Ти го населяваш.

От твоите дела зависи

То да стане това, което ти вярваш и желаеш.

 

Швеция не е бедна, не е мрачна, не е студена,

Когато преспите се стопиха, от земята се показа желязо.

А под светлината на лятната нощ

При шумоленето на шведския бор,

Що закриля всичко, зрее нашата ръж.“

— Който пее, зло не мисли — помисли си Валдемар, като гледаше в една песнопойка с Ескил. Много неща породиха гордост, която изпълни гърдите му, песента сякаш донесе някакъв ободряващ пролетен дъх. Той се огледа наоколо, погледна другарите си, природата, дъсчената ограда, която се белееше там далеч на края на гората. Една мисъл проблесна през мозъка му като искра, все още малка и може би неясна, но все пак като че бе искра:

„Какво би било, ако остане тук, върши определена работа между тези светлооки негови връстници. Нали и те мечтаеха за светло бъдеще?“

— Нека всички насядат колкото може по-близо — чу се характерният заповеднически глас на Бенгт от председателската маса. Ескил се намръщи.

— Днес Бенгт е войнствено настроен — забеляза той.

— През тази седмица са станали неприятни неща — започна Бенгт. — Поради това, преди да пристъпим към дневния ред, аз искам да разгледаме един спешен въпрос. Ще бъда кратък. Аз съм дълбоко разочарован от поведението на някои наши членове. Винаги съм ви защищавал. Вярвах във вас. Исках да виждам само вашите добри страни. Критикуваха ме остро защото мислех и говорех според моето убеждение, но сега се страхувам, че трябва да променя схващането си. На всички ви, както и на мен, е известно, че се рискуват големи ценности. Само чрез единство и почтено държание би могъл да бъде запазен престижът на нашето дружество. Но някои дружествени членове не съзират повелята на времето. Надявам се, че това се дължи на неразумност, защото не искам да вярвам, че някой ще иска да вреди на собственото си дружество. Не стига, че въпреки моята воля някои са танцували в къщурката, но бил нападнат и пасторът, когато се връщал от един болен. Целият черковен съвет е възмутен, а аз знам хиляди пъти по-добре от вас, какво означава това. Нали аз отговарям за младежкото дружество!

— Други младежи предизвикаха скандала — извика някой.

— Това не значи нищо. Понеже танцът е бил устроен от младежкото дружество, то трябва да понесе отговорността за всичко. Но аз случайно зная имената на нашите членове, които са участвували в скандала и са хвърляли камъни по пастора.

Той прочете четири имена, а сетне продължи:

— Опитах се да поддържам нашия престиж, като преценявам заявленията за приемане в дружеството, защото членовете са тези, които образуват дружеството. Трима от тези тук бяха приети против моето желание и аз настоявам сега да бъдат изключени и четиримата. Те отдавна се държат така, че досега трябваше да ги махнем.

Чу се мърморене и шепот. Мнозина изглеждаха уплашени.

— Кой е дал право на председателя да изхвърля членове, които не са нарушили правилника?

Бенгт отговори на това, като прочете параграфите за реда и поведението в младежкото дружество.

— В тези времена председателят не трябва да държи толкова за параграфите, колкото за сплотеността и силата на дружеството. Колкото повече са членовете, толкова е по-голяма касата.

— От четирима члена получаваме двадесет крони годишно. Реномето на нашето дружество не струва ли повече от двадесет крони? — запита Бенгт и подложи предложението си на гласуване.

Настъпи пълна тишина.

— Да ги изключим ли?

— Да — извикаха няколко момичета.

— Не — изкрещяха момчетата. — Оставете ги.

Но чукът не удари. Вместо това Бенгт стана.

— Аз се отказвам от задачата си. Не желая да бъда вече ваш ръководител.

— Бога ми, той е полудял — пошепна Ескил на ухото на Валдемар.

— До известна степен той има право.

— Но трябва да бъде по-гъвкав.

Всички се възмущаваха, викаха. Това напомни на Валдемар сцените в училищния двор, когато той отиде за първи път на събрание.

— Внимание! Тихо! — извика отведнъж някой пронизително. Всички млъкнаха и се обърнаха натам, откъдето се чу гласът. Това беше Клас Виберг. Той се беше отделил от другарите си и беше както обикновено бледен и разрошен.

— Бенгт постави ултиматум — или да се махнат тези четирима, или той щял да се махне. Вероятно смята себе си за незаменим. Но аз мисля, че ще бъде глупаво, ако между сто и двадесет члена не можем да намерим нов председател. Защото кой за кого съществува? Ние заради председателя или той заради нас? Впрочем, коректно и красиво ли е отстрана на един мъж да черни публично своите другари, за да запази собствената си кожа, само защото те са били достатъчно смели да сторят онова, което всички биха искали да направят, но никой не се осмели да го стори?

Някои извикаха „позор“, други аплодираха.

— Тук Клас ще играе ролята на опозиционер на всяка цена — помисли Ескил. — Още вчера той беснееше поради скандала, но днес използува шанса, за да нанесе удар на Бенгт.

— За заместник на Бенгт предлагам подпредседателя Ескил Йохансон — завърши Клас и седна на мястото си.

Ескил бе избран. Той отиде на масата, за да заеме поста си. Под шума и подсвиркванията на момчетата в дъното на залата Бенгт и Фани напуснаха полесражението. Но Бенгт вървеше изправен и спокоен, като не се обърна нито един единствен път.

По-късно, когато по тревната площадка се извиха кръшни хора, Ескил и Валдемар отидоха на постройката. Песните и музиката се чуваха по-тихо, но ясно на мъгляво — синия здрач и беше лесно човек да политне с тях. Въпреки това на Валдемар бяха безразлични народните танци. Някой му липсваше. Там не беше и момчето с грубия глас, с винаги новите, но омачкани дрехи, с цигарите, ругатните и мръсните си нокти.

Разбира се, Ескил говореше за своето повишение.

— Много неща са по-прости, — заговори той на Валдемар, — отколкото си мислех, но някои неща могат да станат и неприятни. Например приемането на членове е рисковано. Мнозина, които биха искали да станат членове на нашето дружество, не влязоха в него поради Бенгт. Но изобщо той се грижеше дружеството да приема само свестни момчета. Сега всевъзможни хора ще искат да влязат в него. Забелязвам, че те още не ме смятат за сериозен. Но почакайте и аз ще стана като Бенгт. Но аз ще бъда по-дипломатичен, като в същото време няма да пълзя пред свещениците.

Валдемар възрази.

— Той не пълзеше, само се опитваше да прави компромиси.

Те се разхождаха и разговаряха. Понякога си противоречаха, но общо взето бяха на едно мнение. Те бяха на една възраст и еднакво високи, а където интересите съвпадаха, различията се забравяха.

Валдемар си пое дъх и посочи около себе си, завладян от патос. Това беше патосът на студента в началото на лятото, когато сърцето е младо, а грижите, които са помрачили душата, са оставили само дребни сенки след себе си.

— Колко е красиво!

Стените на постройката бяха вече издигнати. Въпреки скелетата, купчините дървен материал и най-различните предмети вече се добиваше представа за нейните размери и пропорции.

— Вале, знаеш ли, че всъщност на теб трябва да благодарим, че се строи този дом?

— Ти си първият, който го казва. Благодаря ти!

— И аз благодаря. Онази вечер ти свърши добра работа, въпреки че старците те изгледаха накриво. Мнозина те почитат, но тъй като си чужд на нашия край не могат да ти го кажат.

— Не искам да бъда чужд на вашия край! Искам да бъда един от вашите!

— Хубаво, но аз ще ти кажа как стоят нещата: ние работим, а ти си тук на лятна почивка. В това е разликата.

Валдемар имаше намерение да се защитава, но Ескил му даде бързо знак да млъкне. Те се вслушаха и чуха от тъмния зимник на новата постройка слабо скърцане и драскане.

Ескил изтича бързо през отвора на вратата. Скоро се чуха викове и ругатни. Един човек изтича покрай него, като покриваше лицето си с ръце.

— Бягай, проклетнико! — изкрещя Ескил след него. — Зная кой си!

Валдемар слезе в зимника и те светнаха със запалките си. Инструментите на дърводелците бяха пръснати наоколо. Те бяха притъпени и негодни за употреба. Ескил ругаеше страшно.

— Дотам ли стигна, че трябва да поставяме тук и нощни пазачи! Хилдинг трябва да наточи утре инструментите, той умее да върши това. Трябва да кажем на дърводелците да заключват, когато излизат.

На връщане срещнаха три момичета, хванали се за ръце. Те ръкомахаха и викаха:

— Погледнете ги! Как не ви е срам да се измъквате така!

— Липсвахме ли ви?

— Много, страшно, невероятно!

Валдемар и Ескил застанаха помежду им, така че всеки бе хванал от двете си страни под ръка по едно момиче. Така те потеглиха обратно.

— Но какво ще кажат другите?

— Какво ни интересува това?

Те бяха годеницата на Хилдинг Елза, Ели Нилсон, която беше най-голямата приятелка на Керстин, и най-сетне Силвия. Валдемар беше започнал вече да ги разпознава. И трите бяха руси, а най-красивата от тях беше Ели, която той обичаше да закача, като я наричаше госпожица Ястребов клюн. Косата й имаше ленен цвят, спусната на вълни над рамената й. Те се смееха и говореха един през друг, а при рова Ескил покани Ели, докато Валдемар се зае с Елза. Някои канеха като на танц, с един жест и подсвиркване, други се покланяха изискано като за менует. Валдемар се покланяше пред непознатите и подсвиркваше на онези, които познаваше добре.

След малко той се върна. Силвия стоеше там, където я бяха оставили, ухажвана от най-отвратителни малки момчета, пъпчиви, нахални, плашливи, с груби гласове и много големи шапки. Силвия, момичето за всички малки момчета… Тя беше първата, с която новаците се осмеляваха да флиртуват. Той се беше наситил на нейното бръщолевене из пътя до града и я отбягваше тази вечер. Но все пак разбираше защо й беше неприятно тук и защо тя копнееше по нещо ново и се зарадва толкова, че един бъдещ студент благоволи да се заинтересува за нея. Той започна да я съжалява.

За да й помогне да се отърве от малчуганите, той я покани да танцуват. А когато се зазори, той я придружи до къщи, макар че всъщност не беше мислил да прави това. Нали тя не беше по-лоша от някоя друга? А освен това нощта беше просто вълшебна, за да си отиде право в къщи.

— Тази нощ не е за сън — каза тя, когато те спряха до оградата.

— Не, наистина…

— Да се поразходим ли малко? — предложи тя. А когато се отдалечиха малко из полето, тя сграбчи ръката му и го запита:

— Не е ли възхитително да се разхождаме така тук?

— Разбира се…

Но вътрешно той изпитваше вече известна досада. Те бяха вървели повече от час и бяха приказвали за празни работи. Хладно беше призори, росата проникваше през обущата, започна да му се спи. Той разбираше доста добре, какво желаеше тя, но цялото му същество се противопоставяше. Той беше вече достатъчно интимен с нея, нямаше нужда от повече. Не вярваше на слуха, че било рисковано да общува с нея, селските момичета бяха здрави, но все пак той не искаше.

— Много съм уморена и не мога да вървя — оплакваше се тя и поглеждаше към една дискретна горичка.

— Много късно е вече или казано по-правилно, много е рано още, а ти си облечена леко. Не предпочиташ ли да си отидеш в къщи?

— Може би си прав — отговори тя неохотно.

И те се върнаха, но когато стигнаха оградата, не можаха да намерят неговия велосипед. По чакъла имаше много следи от стъпки и тя веднага се сети какво беше станало.

— Те са били тук и са го скрили!

Почнаха да го търсят, провериха в рововете, зад оградата и в храстите. След доста време Силвия погледна нагоре и извика:

— Погледни там! Там на пръта за знамето!

— Дявол да го вземе — започна да ругае той, бързо подскочи, развърза въжето и остави велосипеда да се плъзне надолу, така че прътът изтрещя.

На сбогуване тя го разцелува щедро и го помоли скоро да я потърси пак. Когато се върна в стаята си, ядът му беше преминал и той се изсмя при спомена за прекрасната гледка, когато прътът на знамето се огъваше под тежестта на велосипеда му. Имаше късмет, че не духаше вятър.

А в този миг се пробуди старият алчен Адам — той се разкая, че беше изпуснал удобния случай.