Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (7)

Шеста глава

Сърцето на Сара лудо заби. Беше си спомняла неговото „Обичам те“ толкова пъти през последните двадесет години. И му бе отвръщала с цялата си душа: „И аз те обичам!“.

— Ти все още ме обичаш — прошепна Скот, сякаш прочел мислите й. — Иначе не би ме открила.

Вярно беше. Обичаше Лъки тъй силно, че друг не бе намерил място в сърцето й. Тогава защо изведнъж се уплаши? Не можеше да повярва, че всичко това се е случило.

— Аз не съм се променил — прочете той отново мислите й.

Тя се усмихна на спомена за двете деца сгушени в малката хотелска стая.

— Все още ли си момчето, което мечтае да се срещне с Уайът Ърп?

— Винаги съм искал да се върна там.

— За да срещнеш Ърп, или да ме откриеш?

— Бъди сигурна, че исках да те намеря и да остана твой закрилник. Исках да живея в твоето време, убеден бях, че ти си оттам. А може би и аз също бях.

Очите му непреодолимо я привличаха. Те отразяваха всичките им общи спомени.

— Как искаше да имаш онзи пистолет!

— А ти не искаше да чуеш за рокля и черни чорапи. Сега ми идва наум, че е трябвало да ми направят впечатление твоите джинси и сандали, но на единадесет едва ли съм обръщал внимание какво облекло носят момичетата обикновено. Виждах те с други очи и през всичките тези години не ми мина през ум, че ти също би могла да бъдеш чужденка в онова време.

— Луда бях по сатенените тоалети на Джоузи — изкикоти се Сара. — Питам се какво ли е станало с нея?

— Знам ли?

Скот погали страната й с опакото на ръката си.

— Ти си по-красива от тогава — дрезгаво изрече той. — Често се мъчех да си представя как ще изглеждаш пораснала, но не съм допускал, че ще станеш толкова красива. Косата ти е като коприна. Преди да си тръгна от хотела на Нели Кашман, я погалих, докато спеше. Лежах до теб, гледах те, докосвах те, целунах те и ти се усмихна насън.

Сара се изчерви. Още единадесетгодишен той бе усетил привличането между тях. Сега докосването му я омагьосваше отново. Устните му обходиха лицето й и се спряха накрая върху нейните. Бавно и нежно, той я завладяваше. Пулсът й се ускори, струваше й се, че сърцето й ще изхвръкне, преди да свърши целувката.

— Чаках те толкова дълго! — прошепна той.

— Скот, недей… — Страхът се промъкваше в нея. Нещо не бе наред. — Аз не те познавам достатъчно!

— Ние се познаваме от двадесет години!

— Познавах едно момче, а сега срещнах мъж. Ние наистина не се познаваме.

— А може би тези порцеланови птици са все още разделени и отчаяно се търсят. Да отидем да вземем и моята и ще разберем дали тяхното вълшебство ще те накара да ме обичаш колкото преди.

— Да съберем птиците отново!? Не изпитваш ли малко страх? Ако спиралата на времето отново ни погълне?

— Защо? Мислиш ли, че е възможно?

— Не зная. — Вълнението в погледа на Скот я плашеше.

— А ако се получи отново? — възкликна той. — Можем да се върнем там.

— Какво?

— В 1882 година! Може би, ако птиците се докоснат, магията ще ни пренесе обратно!

— И защо, за бога? — попита тя и в същия миг прозря отговора. Макар и безумна, идеята я въодушеви.

— Винаги съм искал да се върна! Казах ти, мястото ни е там.

— Моето не е. На мен ми харесва двадесети век. — И в същия миг си помисли, колко ли щеше да спечели от това сценарият й, ако можеше да включи непосредствените си впечатления от онова време.

— Дали е възможно? — Той сякаш не бе чул плахия й протест. — Стотици пъти съм опитвал, дори се подложих на хипноза. Може би тези врабчета наистина са вълшебни, както казваш ти. Според теб, в тях ли се крие тайната на времето?

— Защо ги наричаш врабчета? — Сара не знаеше дали иска да чуе обяснението му.

— Приличат ми на врабчета — вдигна рамене той. — Освен това тогава наблюдавах едно врабче влязло в сеновала.

— А аз гледах фигурката, която тъкмо бях открила в раклата на баба. А на прозореца някаква птица се захласваше в трелите си.

— Да отидем за моето врабче! — Скот скочи и я повлече след себе си. — Да видим дали ще задейства вълшебството! Само ако можехме, Сали… Сара, любов моя, да открием отново обичта си там, където се пробуди за първи път!

Страхът пред загадката на времето и пространство се бореше с приключенския дух у нея. Сърцето й не забавяше своя ритъм.

— Чакай! Нека първо поговорим!

— Имаме достатъчно време за това в колата.

Сара взе чантата и птицата си и забърза след него. Навън се спускаше вечерният хлад. Чак когато излязоха, тя се сети, че ще е по-добре да смени мини роклята си с джинси, но в колата нямаше да й е студено.

Скот се спря в сянката на колата, взе я в обятията си и се взря в нея като някой, ослепен от изгрева.

— Ти се върна при мен! — прошепна той и затвори очи. — Не зная как, нито пък какви сили ни събраха. Но ти се върна…

Струваше й се, че потъва в любовта му и се почувства щастлива.

— Някаква неведома сила ме доведе при теб.

— Колко странно… — прегърна я той силно. — Удивително!

Скот отвори нейната врата, седна на шофьорското място и потеглиха.

— Срещнахме се и се разделихме на едно и също място — „Театъра на птичите клетки“. Струва ми се, че това място е свързало с птиците. Ако решим да направим експеримент, трябва да опитаме точно на това място.

— Има още нещо — каза Сара. — Днес е рожденият ми ден. Както тогава.

— Днес ли? На колко години ставаш?

— Тридесет и една.

— Ами! А аз навърших тридесет и една онзи ден. На мен също ми се случи на единадесетия рожден ден. Не си ми казвала, че си имала рожден ден тогава.

— Разликата е часове. Онзи ден, когато е бил рождения ти ден, ни сънувах в Тумстоун — Лъки и Сали — нас двамата. Точно в този ден извадих птицата си, опаковах я, за да я взема със себе си… и да я върна там, където я намерих.

— Къде?

— Ти не знаеш, че втората птица, която остана у мен — принадлежеше на Джоузи. Получила я от един циганин-гадател с обяснението, че ако намери и другата, ще открие вечната любов. Вместо това Джоузи намери мен, застанала насред театъра с втората птица. Затова ми даде и своята и ми пожела по-добър късмет от нейния. След няколко минути се появи ти.

— Аз смятах, че си избягала с птиците от къщи.

— Нямам представа откъде баба ми е получила птицата, а когато пораснах и разбрах колко важно е да узная това, тя вече не беше между живите. Не зная дали птиците са вълшебни…

Обзети от съмнения и надежда, те завършиха пътуването си в мълчание. Скот се запъти право към спалнята си и изнесе фигурката, която изглеждаше съвсем малка и крехка в ръката му. Сара се сети веднага как беше сънувала ръцете му.

— Ти трепериш!

— Стана хладно… — Не беше сигурна дали трепери от студ, или от вълнение пред тайнството, което очакваше. — Би ли ми дал някакво яке?

— Ей там в гардероба. Избери си.

Тя си хареса кожено каубойско яке с ресни на гърба и ръкавите — винаги й се бе искало да има такова. Беше й голямо, почти покриваше късата й пола, но й бе приятно да облече дреха, носена от Скот. Дори се чувстваше по-малко уязвима.

— Готова ли си?

Сара протегна ръка. Той внимателно положи птицата върху дланта й. Беше онази, която бе открила на тавана. Колко странно бе да я държи отново!

— Добре ли си? Изглеждаш леко замаяна.

Тя кимна. Скот си взе също яке и излязоха навън. Прегърна я и отново я целуна.

— Честит рожден ден Сара! Това е подаръкът от мен.

— Не е нужно… — Целувката му й отне и последните сили. Ако не бе я прихванал, щеше да се строполи.

— Днес трябва да празнуваме, както никога досега! — Скот отново я целуна, дълго и страстно. — Животът ни се промени напълно. Само за час. Просто не мога да повярвам, че те имам отново!

— Можеше да си ме забравил — каза тя и нежно погали любимото лице.

— Не и след като съм те виждал веднъж!

И отново я целуна. Здрачът покриваше ливадите, сред които Скот винаги бе живял. Пръхтенето на кон и разлюляната от кучетата трева създаваха у Сара усещането за нереалност.

— Ще бъде ли отворен? — попита тя, останала без дъх.

— Кой? — Топлият му дъх парна ухото й.

— „Театърът на птичите клетки“. Ще можем ли да влезем?

— Да не губим повече време. — Той погледна часовника си. — Сигурно още има туристи.

Пътуваха мълчаливо. Тя държеше неговата-своя птица в ръце, а другата бе скрита в шкафчето на таблото. Наближиха града и тя взе да става неспокойна.

— Скот?

— Да.

— Наистина ли ще се опитаме?

— Защо не? Най-вероятно нищо няма да се случи. Вълшебствата са за деца, може би защото вярват в тях. Но ние ще опитаме заради доброто старо време. После ще вечеряме в града. Сигурно си огладняла.

— Не изпитвам глад.

— Все пак да вечеряме, след като покажем отново на нашите птици „Театъра на птичите клетки“.

 

 

В театъра бяха останали само две двойки туристи. Касиерът беше познат на Скот и той купи два билета. Влязоха през същия малък коридор, по който бе минала Сара вчера. От клетките над тях ги гледаха восъчни фигури. Тапетите в синьо и златно бяха избелели, кафеникавата плюшена завеса бе потънала в прах. Под балконите бе изложена колекция от стари циркови плакати.

— Тръпки ме побиват от автентичната атмосфера в тази сграда — прошепна Сара. — Чувствам се необичайно.

— Мястото е смущаващо — кимна Скот. — Рядко съм идвал тук, събуждах духовете и ме болеше да си спомням за нея… за теб.

Прегърна я през кръста и я поведе покрай рояла по стъпалата към сцената. Сара не можеше да повярва — бе отново тук! С Лъки! Но ръката, която я придържаше не принадлежеше на онова момче, а на този силен мъж, когото тя почти не познаваше.

— Спомням си ясно как стоеше тук съвсем сама, с вид на изгубено дете. Стори ми се, че виждам ангел.

— Бях застанала точно тук! После Джоузи и Пърл преместиха софата до онази страна, за да не те обезпокоява никой, когато беше ранен. Нали така?

— Ти знаеш. Аз не се чувствах много добре тогава. — Той се огледа. — Сега е моментът да опитаме, Сара. Сами сме. Да видим дали нашите порцеланови фигурки наистина са вълшебни!

Тръпка, дали от страх, полази по гърба й. Боже милостиви, ами ако наистина стане? Ако наистина се върне назад във времето заедно с този мъж, от когото мъничко се боеше? Бе познавала и обичала момчето, което той някога беше… Но бе различно да обичаш един непознат — та тя знаеше толкова малко за него!

Подобен експеримент беше невъзможен. Те и двамата не вярваха в него. Просто им се искаше да опитат заради спомена. Все някога трябваше да го направят. Защо не сега?

Сара нерешително извади птиците. Това бяха просто две порцеланови фигурки! Страхът отстъпи пред любопитството й. Пред признанието, че и с двамата някога е станало чудо. По някакъв тайнствен и необясним начин те двамата бяха свързани. Желанието й да опита и любовта й към Лъки, бяха по-силни от страха от миналото и от Скот. Задъха се от вълнение.

— Скот, прегърни ме! Малко вероятно е, но ако се случи, не бих искала отново да се окажем разделени.

— Опазил ме Бог! — Скот я притегли към себе си. — Тъкмо когато съм те открил, не мога да си позволя да те изгубя отново. Където и да ни отнесе времето, оставаме заедно.

Той пое от нея едната птица и леко ги докоснаха. Миг и…

Спиралата на времето вихрено ги завъртя! Всичко стана толкова бързо! Притъмня — никой от тях не знаеше за колко време…

Изведнъж светлина разсея тъмнината. Ослепителна светлина! Като прожектори на сцена. Заедно с нея ги блъсна вълна от гръмогласен смях, викове и дюдюкане. И силна музика от пиано.

Завесата бе вдигната. Мъже с големи мустаци с крясъци ги аплодираха. Скот здраво стисна ръката й.

— Стана! Успяхме! — надвика той шума.

— Боже мой! — Тя погледна надолу към пиянските усмивки, дивите погледи и вдигнатите чаши с уиски. Мъжете крещяха на тях… или по-скоро на нея?! Миниполата и червеният пуловер-поло под якето с ресните създаваха представата, че тя е част от програмата.

— Чакат да изпълниш нещо — каза Скот със странен глас. Дали не изпитваше ефекта от новото пропадане във времето? — Направи нещо, Сара! Танцувай!

— Аз ли? Защо ти не потанцуваш?

Виковете се засилиха. Миньорите, току-що пристигнали от смяна, ръкомахаха и крещяха. Все още добронамерено, но тези мъже можеше да станат опасни, ако ги ядосаш. Сякаш не забелязваха Скот на сцената. Всички погледи бяха приковани в Сара. Дори танцьорките показваха по-малко краката си от Сара с нейната минипола. Грубиянската публика ставаше все по-възбудена.

— Да се махаме от тук! — Тя отчаяно се заоглежда за изхода.

Скот се наведе към нея за голямо неудоволствие на публиката и й прошепна:

— Ще предизвикаш размирици, ако слезеш сега от сцената. Тези приятели не се шегуват. Повечето от тях са прекарали последните осем часа под земята и са дали с мъка припечелени пари, за да видят шоуто. Мислят, че ти си част от програмата.

— Браво! Направо страхотно! Сега какво? Не мога да танцувам на тази кретенска музика!

— Тогава пей!

— Да пея ли? При този акомпанимент?

— Най-добре да започнеш веднага — безпомощно повтори той.

Сара погледна надолу, където един от мъжете вече блъскаше с юмруци по големия роял. Тя пристъпи към ръба на сцената. Лекото движение на ресните на якето около тялото й предизвика нови вълни дюдюкане. Приличаше на рок концерт.

Пианистът си разбираше от работата. Щом видя опита й да привлече вниманието му, той спря и се изправи.

— Коя? — попита той, дъвчейки грубо завита цигара.

— Едва ли сте чували песните, които аз знам…

— Ти само почни, моето момиче. Аз ще се включа, не се безпокой.

Тя безпомощно се обърна за Скот. Всъщност Сара обичаше да пее. В гимназията беше солистка в оркестъра. Но тук…

Разтреперана, тя направи знак, че е готова да започне и настъпи гробна тишина. Дори в дъното, където около бара се бяха струпали мъже, шумът секна. Сара направи крачка напред и отвори уста:

— Колко… — Гласът й пресекна.

Тя направи пауза, събра кураж и опита отново. Отначало тих, гласът й постепенно набра сила. Тя пееше песента, която първа й дойде наум: „Колко струва кученцето на прозореца?“.

Погледите на всички я пронизваха. Независимо от обстановката, това внимание бе приятно за Сара. Тя свърши песента и получи за награда бурни аплодисменти. Скот окуражително й махна от другия край на сцената. Пианистът зачака следващото изпълнение. Сара отчаяно прехвърляше наум репертоара си от песни на Елвис Пресли. „Куче хрътка“ не ставаше. Едва ли втора песен за кучета ще им се понрави. Ситуацията започваше да й харесва. Помнеше думите на много песни и си избра „Хотелът на разбитите сърца“. Започна със силен глас и раздвижи ръце и крака в такт с музиката. Ресните от якето на Скот се люлееха насам-натам. Тълпата притихна съвсем.

Сара свърши песента. Горещината от газените прожектори бе тъй силна, че тя свали якето и го захвърли към Скот, който я наблюдаваше захласнат от дъното сцената.

Настроението сред публиката достигна своя връх. Мъжете скачаха и хвърляха шапките си във въздуха. Сара се усмихна и направи дълбок поклон. Чудеше се как да напусне. Най-добре щеше да е незабавно да изчезне, затова бързо се скри зад сцената. Там очакваха излизането си три танцьорки в ориенталски костюми с пера. Едната от тях й се усмихна, преди да изтичат под аплодисментите на публиката.

Скот побърза да я прегърне.

— Ти успя! Страхотна си!

— Нямах голям избор — каза Сара възбудена от успеха си и се усмихна. — Не ме бива в танците, така че трябваше или да запея, или да започна да се събличам.

— Изобщо не е смешно — погледът му стана мрачен. — Да пееш в бордей, е достатъчно ниско!

Музиката долиташе весела и дрънчаща, примесена с груби гласове. Сара облече якето и нежно хвана Скот под ръка.

— Знаеш ли, обичам този бордей! Магията успя. Ние сме отново на същото място, където се запознахме!

— Да, успяхме! — усмихна се той и взе ръката й. В очите му проблесна вълнение, същото като при Лъки, когато бе попаднал в този бурен пограничен град. — Да тръгваме!

— Къде? Искам да потърся Джоузи.

Той я поведе към задното стълбище. Долу грубите гласове и димът от долнопробни пури показваше, че играта на карти е в разгара си.

— И какво ще й кажеш? Даже и да намериш Джоузи, тя няма да те познае. Всъщност първо трябва да разберем коя дата сме. Или може би дори и коя година сме.

Реквизитът зад сцената беше същият, какъвто Сара си го спомняше. Усещаше се миризмата на евтин парфюм, примесена с дъх на плесен и прах. Докато танцьорките бяха на сцената, зад кулисите беше безлюдно, но скоро можеше да се появи някой. Как щяха да му обяснят кои са и от къде на къде е участвала в представлението? Май щяха доста да се затруднят, преди да го убедят.

— Ама и аз съм една… Защо облякох тази минипола!

— Не се притеснявай, нима сме очаквали магията да задейства!

— Трябва да намеря някаква рокля. Не мога да изляза така на улицата!

— Абсолютно си права! Добре. Почакай ме тук да потърся някой отворен магазин. Ако намеря, ще ти купя.

— С какво? Може би с кредитната си карта?

Той се засмя.

— Нима не помниш тази тока от истинско сребро?

Веднага я бе забелязала. Нямаше как. Бе голяма колкото юмрук.

— Нима ще ми купиш рокля, преди да вземеш пистолет за себе си?

— Имам пистолет. Даже два.

— Какво!

— За тях се върнах. В случай че този невероятен експеримент се окажеше успешен.

Студена вълна я обля. Пистолети! Мили боже!

Той стоеше на горното стъпало на стълбата, готов всеки миг да тръгне. Точно както предишния път! Те разиграваха сцената отново. Само дето сега бе нощ и театърът беше пълен. Тя го дръпна за ръкава.

— Какво си си наумил с тези пистолети?

— Не можехме да вземем пари, затова реших, че е добре да разполагаме поне със съвременно оръжие. Освен това, нали знаеш как е тук? Трябва да защитавам дамата си.

— Както преди ли? — Страх прониза сърцето й.

— Не точно както преди. — Погледът му бе суров. — Този път няма да ме издебне никой надут хитрец.

— Плашиш ме — притисна се тя към него.

— Градът е опасен, скъпа, но няма нищо страшно, щом съм с теб! — усмихна се той.

— Така ли? Може да бъдеш убит!

— Опасността е част от тукашния живот. Не ме размеквай, Сали! Наслаждавай се на всичко, докато можеш… Докато можем… — Той свали ръката й от рамото си и леко целуна пръстите й. — А сега отивам да ти купя една хубава рокля!

— Не знаеш коя мярка съм!

— Ей, толкова си… сладка. Внимавай! Ако някой пита какво правиш тук…

— Ще измисля нещо. Само не се бави цяла нощ и не взимай нищо в лилаво. Никак не ми отива.

Тя го проследи с поглед надолу по стълбите. Те бяха съживили отново миналото. Щеше ли тази вечер да спи до нея, както тогава… Тази мисъл предизвика тръпка на трепетно очакване.

Тя си спомни за пистолетите му и изтръпна. Поне половината от онези пияници бяха въоръжени. Човек като нищо можеше да изгуби живота си. Изведнъж Сара осъзна, че това не е игра. Миналия път той бе пострадал лошо. Но този път…

Какво искаше да каже с това, че щял да защитава дамата си. От кого ще я защитава?