Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Borrowed Time, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,6 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране
kasiljs (2010)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)

Издание:

Ригън Форест. Тайната на китайския талисман

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Саша Попова

ISBN: 954-11-0091-0

История

  1. — Добавяне

Пета глава

Сънят й беше неспокоен. Мислите за Скот Макинес я бяха оплели като паяжина. Сара бе смутена и объркана. Невероятно сините му очи криеха някаква тайна. Тя се боеше да погледне в тях от страх, че ще види там не своето, а нечие чуждо отражение. Като че ли гледайки нея, той виждаше друга.

Цяла нощ Сара сънува Лъки. В съня й погледът му бе непроницаемо дълбок, а ръцете му приличаха на тези на Скот Макинес, прегърнали голямата костенурка. От къде на къде Лъки ще има ръцете на Скот?

„Естествено е да сънувам Лъки. Нали съм в Тумстоун!“ — каза си тя, като се събуди. Откакто бе пристигнала, Лъки непрекъснато владееше мислите и сънищата й…

Сара въздъхна. Искаше й се вече да е приключила с работата и да напусне сумрачната стая. Да се разхожда по улиците, където бяха вървели заедно, въпреки че беше твърде мъчително и тъжно.

 

 

Тя пристигна в ранчо „Върд Спрингс“ в десет и половина преди обяд. Още от колата го видя. Развеждаше някакъв кон. Той й махна с ръка и тя му отвърна, изненадана, че я е забелязал.

На дневна светлина всичко изглеждаше по-различно. Сградите бяха бели, с червени керемидени покриви. Големи площи бяха засадени с яркозелена зимна трева. Голям плувен басейн проблясваше под слънцето. Коневъдството изглежда беше доста доходно занятие.

Посрещна я Роза. Предложи й кафе с усмивка и донесе каничката заедно с канелени курабийки в библиотеката.

Навсякъде наоколо се усещаше присъствието на Скот. Но за Сара не бе трудно да се вглъби в историческите материали, защото всичко прочетено й напомняше за Лъки. Намери сведения за няколко десетки проститутки и сред тях: Русата Моли, убита от Франк Лесли; Златното Доларче, която в пристъп на ревност една нощ убила с нож друга проститутка от „Птичите клетки“; Лили Лудият кон, известна с участието си в пиянските побоища и Лизет — Летящата нимфа, която пристигнала в Тумстоун с един цирк и останала в бордеите. Информацията за всички тези „Дами на нощта“ бе откъслечна.

Не откри нищо за малката Джоузи Синеоката. Дали не е била убита от съпруга си? Спомняйки си за нея, Сара усети сълзите в очите си.

За обяд имаше пилешка салата и домашни питки. Сара не я свърташе на едно място. Подмамваха я навън отблясъците от басейна върху стъклената врата.

— За днес свърших и смятам да си тръгна — съобщи икономката, след като разчисти масата. — В кухнята има кока-кола, бира и други неща. Господин Макинес сигурно ще се прибере след два-три часа.

Доволна от добре свършената работа, Роза тръгна. Сара се запита дали има семейство в града, или живее в някоя от пристройките.

Зарови се отново в книгите, но бе твърде неспокойна. Спомените за Лъки не й даваха покой. Отдавнашната им внезапната раздяла й навяваше тъжни мисли. Горкото момче! Сигурно се е събудил след болката и алкохолната терапия и не я е намерил. Вероятно я е търсил и се е чудил защо го е напуснала. И днес мъката й бе тъй силна, както преди двадесет години. Сара се ядоса, че не може да се отърве от натрапчивите мисли, затвори книгите и внимателно ги върна по рафтовете. Напусна библиотеката и реши да разгледа къщата — индианските килимчета, кошници и други автентични вещи. Опитваше се да си представи как е изглеждала постройката по времето на прапрародителите на Скот.

В едно от крилата бе спалнята на Скот — огромна, почти необзаведена стая с двойно легло и телевизор, който той твърдеше, че не използва. Покривката на леглото бе на черни, кафяви и тюркоазни шарки. Навсякъде се виждаха разпръснати списания и книги. Тя влезе, любопитна да разбере нещичко за личния живот на този така загадъчен мъж. Не можеше да няма някоя снимка на красива жена. Не откри нито една.

Слънцето проникваше през процепите на щорите, ивици светлина и сянка се редуваха из стаята. Погледът на Сара проследи слънчевите лъчи, падащи точно върху доста масивно нощно шкафче от тъмно дърво.

Господи! Върху него стоеше една птица от фин китайски порцелан! Сърцето й спря да бие.

Невъзможно!

Разтреперана, тя взе птицата и я вдигна пред очите си. По лицето й потекоха сълзи. Двойник на собствената й порцеланова птица. За последен път я бе видяла в ръката на Лъки преди двадесет години! Как ли бе попаднала у Скот Макинес?

Знаеше ли той нещо за нея? На кого е принадлежала? Защо я пазеше сред личните си вещи, а не в библиотеката при другите реликви? Не бе вещ, която би разчувствала един каубой.

Сара държеше птицата, загубила представа за времето. Сълзите й капеха върху нея, проблясваха и тя изглеждаше като жива. Откритието надхвърляше и най-смелите й очаквания. Само ако Скот се съгласи да й я продаде, тя щеше да плати колкото поиска…

С нежелание я върна на мястото й, за да я грабне отново след миг, изпитвайки непреодолимо желание да я притисне до гърдите си и никога да не я изгуби. Нужна беше цялата й воля, за да я върне обратно.

Все още под впечатлението на случайната находка Сара си сложи целия бял бански костюм в стаята за гости в съседното крило, взе една хавлия и се отправи боса по нагретите от слънцето плочи на огромната задна веранда. Денят бе горещ, без вятър — един сънен следобед, наситен с кроткото чуруликане на птици в клоните на близките дървета. Басейнът примамливо проблясваше под слънцето. Само на няколко мили в южна посока, оттатък сините планини, беше Мексико.

Скот не се виждаше никъде. Изгаряща от нетърпение да го разпита за птицата, Сара се гмурна във водата, без дори да опита температурата. Заплува яростно, за да се освободи от напрежението, което я влудяваше.

Накрая излезе от водата и дишайки тежко, разстла хавлията на един шезлонг и се изтегна със затворени очи. Унесе се и снощният сън с Лъки продължи отново.

 

 

Събуди я плясък на вода. Не бе усетила кога се е приближил. Тя отвори очи стреснато.

— Съжалявам, че те събудих!

— Не, няма нищо.

Той преплува басейна, стигна до нейната страна и я изпръска с вода.

— Това ще те разсъни. Добре ли мина денят?

— О, да. Библиотеката ти е толкова богата. — Тя обърса капките от лицето си.

— Ще поплуваш ли?

— Не. Водата е прекрасна, но вече плувах достатъчно.

— Добре. Аз ще продължа още малко. Всеки ден плувам след работа, лете и зиме.

Ето защо притежаваше басейн с топла вода. Колкото и да лъже първото впечатление, според нея той водеше самотен живот, макар че не приличаше на човек без своя среда. Местните дами сигурно не биха отвърнали поглед от един богат неженен каубой с външността на Скот.

Нейното необяснимо безпокойство се върна в мига, когато отново го зърна. Сега знаеше, че той притежава нещо, което някога й е принадлежало, но не можеше да му го каже, без да я помисли за луда.

Скот преплува няколко пъти басейна и излезе от водата. Сара затаи дъх пред полуголото му тяло. Съвършено като пропорции! Докато той се навеждаше за хавлията си, погледът й обходи широките му гърди, кръста, бедрата…

Прималя й. Облаците се завъртяха лудешки в небето.

На бедрото му личеше белег с формата на буквата „Л“! Точно като раната на Лъки. Онемяла, невярваща, тя бе безсилна да се изправи. Нима можеше да сбърка раната, която Джоузи бе зашила с игла и конец?

Първо птицата, после белегът? Умът й бясно работеше. Небесносините очи и познатата, закачлива усмивка… Господи! Това беше той!

Скот седна до нея, все още триейки лицето и ръцете си.

— Това е друго нещо! Сигурно след мен се е образувала един пръст тиня по дъното на басейна. Жребчето, което обяздвах днес, ме хвърли на три пъти от гърба си.

Тя седеше парализирана, омагьосана от белега на крака му и не чуваше думите му. Същите паузите между изреченията, както правеше някога Лъки.

— Ти… — прошепна тя замаяна. — Ти…

— Да, хвърли ме — засмя се Скот, — но хубаво е, че не се пребих. Направо рекорд! Тройно хвърляне от един и същи кон. За първи път. Довечера ще си мажа синините с мехлем. Откри ли нещо интересно, Сара?

— Да. — А какво ще стане, ако му разкаже всичко и после разбере, че е сбъркала? Просто някакво съвпадение? На този свят всичко бе възможно!

Не, Сара трябваше да има достатъчно доказателства, преди да каже каквото и да било. Колкото повече го наблюдаваше, толкова съмненията й намаляваха, но как, за бога, да повдигне тази тема? Виеше й се свят. Тя отново си спомни своя сън от миналата нощ. Подсъзнателно го бе разпознала!

— Е? Какво интересно си научила?

— Няма да ми повярваш.

— Ако си го открила в някоя от книгите ми, ще ти повярвам. Не че не са изписани и купища лъжи.

Падащият здрач придаваше на очите му сребрист оттенък. Сърцето й заби тъй силно, че Сара трябваше да отмести поглед. Най-добре щеше да бъде, ако му покажеше доказателството.

— Скот, ще дойдеш ли с мен до града? Искам да ти покажа нещо.

— Познавам този град като самия себе си и нищо не би ме изненадало, скъпа.

— Не, точно това не си виждал. Ще дойдеш ли?

— Разбира се. Само да вечеряме.

— Не! — заинати се тя и извиси глас. — Искам веднага. Сега! Много е важно!

— Хей, аз съм гладен! — Той прокара пръсти през мократа си коса.

— Ще се върнем пак, ако още имаш апетит…

Молбата й очевидно го подразни.

— Какво може да е толкова важно, че да не почака час-два? Даже по-малко. Цял ден съм чакал вечерята.

— И аз, Скот, но нещо се промени.

— Абсолютно си права. Гласът ти, очите ти… Сара, изглеждаш някак уплашена. Какво, по дяволите, не е наред?

— Всичко е наред.

„Дали ме е познал? Може би подсъзнателно? Смехът ми? Каза, че моят смях му напомнял някаква песен…“

Възможно ли бе тя да е открила Лъки отново? Или си въобразяваше?

Сара стана от шезлонга. Коленете й се подгъваха, но тя се стегна. Чувстваше се като човек прекалил с пиенето, който се опитва да изглежда трезв.

— Нещо не е наред ли? — настоя той, вече обезпокоен.

— Ще ти обясня в града. Не може ли просто да вземем набързо по един душ и да потеглим?

— Закъде?

— За моя мотел.

— Но, разбира се! — усмихна се той. — Защо не каза по-рано?

— Вашата шеговитост, господине, ще се изпари, щом видите онова, което ще ви покажа!

Той се надигна и продължи да бърше с хавлията косата си.

— Знаеш ли, красавице, тук сме съвсем сами. Къде ще ходим чак до мотела?

— Ще престанеш ли най-после? Не знам дали си сериозен, или се шегуваш, но гледай да е второто! — Тя стоеше пред него с развети от вятъра коси и се взираше в дълбоките му сини очи. „Господи, това са очите на Лъки!“

Скот примигна. Подканващият поглед на тази жена и златните проблясъци на залеза в косата й бяха повече, отколкото можеше да понесе. Защо го гледаше по този начин? Желанието да я докосне бе непреодолимо. Изкушаваше го плътта, която едва прикриваше белия й бански. Изумително красиво тяло! Ако не се контролираше, би могъл да направи бог знае какво… И може би щеше да падне в очите й.

По дяволите! Не можеше да разбере защо толкова го смущаваше тази жена? Само нейната красота или и нещо друго, което му се изплъзваше?

Вбесяваше се от самия себе си. От толкова отдавна не бе имал връзка с друга жена. Прокле съдбата си. Прокле и тялото си, което всеки път, когато я погледнеше, спонтанно реагираше с всеки свой нерв. Но онова, което го смущаваше бе сърцето му.

Сара бързаше. Вече бе изчезнала и той чуваше плисъка на водните струи в банята. Скот също побърза да се изкъпе в своята баня, облече си джинси, сива риза с каубойска кройка и ботуши. Гостенката му го откри в кухнята лакомо захапал една от баничките на Роза.

— Вземи си и ти.

— Не мога да ям. Прекалено съм развълнувана.

— Аз пък умирам от глад. Цял ден съм мислил за тези банички.

— Не можеш ли да побързаш?

— По-бързо?! Ще се задавя. — Той побутна чинията към нея. — Вземи си! Необходима ти е енергия. Не се знае кога ще има пак банички — шегуваше се той.

— О, Скот! Стига с това ядене!

Тя нервно обикаляше кухнята като дете, което чака да го заведат на цирк. Какво й бе хрумнало? Каквото и да беше, на него тя му харесваше такава.

— Скот, животът е просто… невероятен! Цяла загадка. Не мога да повярвам, че те открих… теб… Просто не мога!

— И аз — каза той и прибра чинията в хладилника. Да не би пък да беше се възползвала от бара с напитките? Не беше забелязал да е пила край басейна. Но беше толкова възбудена. Какво ли го чакаше в града?

Настоя сам да шофира. Докато изминаха двадесетината мили до града, тя почти не каза нищо, но той непрекъснато усещаше погледа й. Не знаеше вече какво да очаква.

Мотелът беше в покрайнините на Тумстоун с изглед към долината и града.

— Аха! — изведнъж каза той. — Фойерверки!

— Нима знаеш?

— За фойерверките? Разбира се. Съжалявам, че провалих изненадата ти, но в града често организират представления с фойерверки. Във всеки случай си права, оттук се виждат най-добре.

Сърцето й лудо биеше. Почти стигнаха.

— Грешиш. Не знаех за фойерверките. По какъв повод са?

— Не зная — сви рамене той. — Мислех, че ти знаеш.

— Повод има! Повярвай ми. Само аз зная какъв е той, а след малко ще го научиш и ти.

Тя чувстваше, че се вцепенява от ужас. Дали не грешеше? Може би въображението й си правеше шеги? Но ако бе истина… Ако това беше Лъки, всичко щеше да се промени. По онова време той беше просто едно момче. Сега бе зрял мъж, с душевността и цинизма, пословичен за истинските мъже. Дори и да беше истина, щеше ли да й повярва? Съхранил ли бе чувствата си? Около Скот Макинес витаеше някаква тайнственост. Дори и да е бил Лъки, той вече не бе онова дете и Бог й бе свидетел, не можеше да предположи реакцията му.

Най-страшното бе, ако изобщо не си спомнеше. Или пък белегът се бе оказал съвпадение. Обаче очите му… О, тези негови очи!

Когато стигнаха до вратата на стаята й, тя цялата трепереше. Наложи се той да отключи вместо нея.

— Любопитството ми достигна връхната си точка — обяви той и запали лампата. Изведнъж я видя на светло. — Сара, добре ли си? Много си бледа. Да не би да вземаш наркотици?

— Не, разбира се! — поклати тя глава. Погледите им се срещнаха. — Е, стигнахме. Това, което искам да ти покажа, е тук. Не е нужно да ти помагам. Сам ще го видиш, ако се огледаш.

— Е, все пак ме ориентирай. По-голямо ли е например от…?

Той млъкна изведнъж. Нямаше интересни работи за гледане в една обикновена мотелска стая, освен няколко вещи на Сара върху тоалетката. Една порцеланова птица стоеше самотно на нощното шкафче. Тя проблесна и сякаш оживя под светлината на лампата.

Сара внимателно го наблюдаваше. Той премигна няколко пъти, след това се втурна към шкафчето и грабна птицата. Завъртя я в ръцете си и попита със странно дрезгав глас:

— Откъде имаш това?

— А ти твоята? Видях я, докато се разхождах днес из къщата.

Погледът му стана безжизнен, но успя да овладее гласа си.

— Имам я отдавна.

— От единадесетгодишна възраст ли?

Бе онемял. Взираше се зашеметен в лицето й. Явно мисълта му работеше трескаво. Очите й се напълниха със сълзи и сърцето й заби до пръсване. Нейните устни прошепнаха името му:

— Лъки? — Той се беше вкаменил. — Аз съм Сали! — Сълзи се застичаха по лицето й.

И неговите очи се замъглиха. Ръката му, държаща птицата, започна да трепери.

— Но как… — Скот бавно и мълчаливо разтвори обятия.

Сара се хвърли към него. Той я притисна към гърдите си, сякаш я спасяваше в миг на смъртна опасност. Мълчанието му бе по-красноречиво от всичко друго.

— Значи е истина! — не издържа тя. — Истина е! Ти си Лъки! Видях белега на бедрото ти. Повтарях си, че трябва да издържа и да дочакам реакцията ти, когато видиш птицата, за да съм сигурна…

— А ти си Сали! Разбира се! Лицето ти е същото. Нищо чудно, че ме подлудяваше, без да разбирам причината! Ти отново ме откри, а аз не те познах!

Скот я пристискаше към себе си, като че ли възнамеряваше да останат завинаги така. Тя усещаше сърцето му до своето.

— Аз също не те познах. Нищо чудно! Нима сме вярвали, че ще се срещнем някога отново?

— Не, не е възможно… — промълви невярващо той.

— Напротив, сега е възможно! Необяснима беше нашата първа среща.

Най-сетне Скот я пусна, седна на ръба на леглото и обгърна с ръце главата си.

— Извинявай, нещо изведнъж ми прималя…

— Да не припаднеш?

— Мъжете не припадат.

— Само понякога губят съзнание, като изпаднат в шок, нали?

— Не, не… Просто ми е нужно малко време да осмисля всичко това. Започна да ми притъмнява и се уплаших, че времето ще ме повлече отново. Като в черна дупка. Помниш теориите на онзи учен — англичанин, нали? Може би друго измерение?

— Да, чела съм за това. — Тя седна на леглото до него. — И аз изглежда съм попаднала в същата черна дупка. Сега пак ли имаше подобни странни усещания?

Той кимна, явно озадачен.

— Какво? Искаш да кажеш, че ти не си живяла тогава в Тумстоун? Не си дошла при мен от миналото?

— Ами не! Аз някак си полетях по една спирала точно на единадесетия си рожден ден, когато намерих порцелановата птица на тавана на бабината къща. Разглеждах фигурката и изведнъж ми се зави свят, притъмня ми и се озовах в „Театъра на птичите клетки“ при Джоузи. И при теб.

— А аз си мислех през всичките тези години, че ти отдавна си умряла.

— Така си мислех и аз за теб. Но споменът никога не ме е напускал.

Той я погледна и Сара забеляза, че ръцете му още трепереха.

— Значи името ти е Сара?

През цялото време докато пътуваха насам, тя бе гадала какви ще бъдат първите му думи. Мислела бе не за своето, а за неговото име.

— Сали е галено от Сара. А ти? Не си ли вече Лъки?

— Нарекоха ме така, когато бях на осем години и спечелих в един ден три награди в родеото за деца. Някои хора в града все още ме наричат Лъки. — Той разтърси глава, като че ли се опитваше да подреди мислите си. — Как ме откри?

— Не мога да го обясня, но винаги съм искала да посетя Тумстоун, за да видя как изглежда сега. Цял живот съм си повтаряла, че всичко е било само един сън и няма смисъл да идвам дотук. Въпреки това изчетох всичко, отнасящо се до Тумстоун и реших, че трябва да опиша хората, които съм срещнала. Без теб. Мъчително би било да пиша за теб. О, как ми липсваше! Не можеш да си представиш колко много ми липсваше!

— Мога… Дори съвсем точно!

— Скот! — Тя коленичи и се облегна на раменете му. — Кой е последният ти спомен от тогава?

— Моментът, когато заспивам, кракът ужасно ме боли, зле ми е от уискито… — Той спря и се намръщи. — Не, последно си спомням как ми подаваш порцелановата птица и ми обясняваш, че са чифт. Едната е за мен, другата — за теб и двете винаги трябва да бъдат заедно. И след това изведнъж се намерих в сеновала на фермата и кракът ме болеше до смърт. Така бях стиснал онова порцеланово птиче — цяло чудо бе, че не съм го счупил.

— Моят последен спомен е — прошепна тя, — когато двете птици се докоснаха. След това полетях обратно към моето време. Ужасявах се при мисълта да не решиш, че съм те напуснала.

— И аз. — Усмихна се той и погали косата й. — Двадесет години се тревожих какво може да ти се е случило!

Сара избърса сълзите си и се опита да си представи как се е чувствал той.

— Обясни ли им? На семейството си? Беше ужасно, нали?

— Беше кошмар. Отсъствал съм повече от три дни и след това се появих с шевове на крака и несвързани обяснения за някакво момиче в „Птичите клетки“, което помогнало да ми зашият раната с игла и конец. Из цялата околност се разчу как съм зашил сам крака си, защото това беше единственото логично обяснение. Докторът потвърди, че раната е от нож. В къщи бяха убедени, че съм избягал в планините, за да играя на бандити, и съм се наранил със собствения си нож.

— Каза ли им някога истината?

— В началото се опитвах. Но никой не искаше да ме слуша.

— Разбирам те — усмихна се тя. — И аз се опитах, но бързо се отказах.

Сара бързаше да научи всичко и да разгадае цялата мистерия на миналото, колкото се може по-скоро.

— Къде беше, когато се озова в миналото? Какво правеше в този момент?

— Бях в сеновала, стоварвах сено за конете. Влетя едно врабче, аз се загледах в пърхането му под гредите. Светлината, която струеше от единствения прозорец, бе някак си странна, а прахът, изпълващ помещението, блещукаше. Помня как си помислих, че е като вълшебен. В този момент сякаш ме засмука някаква спирала и се озовах на малката поляна до хамбара, но всичко се беше променило — къщата, постройките, хората — те не ме познаваха, нито пък аз тях.

— Как стигна до Тумстоун? — Тя докосна белега на бедрото му.

— Взеха ме в една каруца. Хората от ранчото обсъждаха престрелката в града, където братята Ърп и Док Холидей убили Том и Франк Маклори и Били Клантън. Процесът на братята Ърп бе свършил преди няколко седмици, но все още беше в устата на всички. Някои твърдяха, че били хладнокръвни убийци. Други смятаха, че убили в името на закона. Знаех всичко около престрелката, защото майка ми беше разказвала тази история. Даже си представях, че съм Уайът, който изпреварва с пистолета братята Маклори. И когато попаднах в същото онова време, бях много развълнуван — исках да видя на живо дуелите в конюшнята „Корал“. Бях обиколил навсякъде, преди да се появиш. А ти, Сара, откъде дойде?

— От Лос Анджелис, Калифорния. Помня как слязох от тавана и си мислех, че не е изминало много време, но намерих къщата пълна с полицаи и съседи, които ме търсили навсякъде. Оказа се, че съм отсъствала цяло денонощие. Скрих птицата в стаята си — страх ме беше баба ми да не си я вземе обратно. Това стана тайната на моя живот. Никой не я е виждал. Бях разбрала, че е вълшебна. — Гласът й затрепери. — Смятах, че другата е при теб, а ти бе останал там… в миналото.

— Бях тук — тихо каза той. — Преследван непрекъснато от спомена за теб.

— Какъв ли е смисълът на всичко това? — Сара се бореше със сълзите си. — Може би ни е писано да бъдем винаги заедно.

— Точно така трябва да е. — Скот взе ръката й в своята. — Кой е предопределил да бъде така?

— Кой ли? А кой определя съдбата? Ако знаех това, щях да бъда Бог.

— Тогава няма смисъл да се мъчим да си го обясним. И без това пропуснахме много години, в които можехме да бъдем заедно. Търсих да те открия във всяко момиче. Опитвах да се преборя със себе си и винаги ги зарязвах, защото никоя не приличаше на теб.

— Аз правех същото! Смятах, че съм осъдена на самота…

Тя изведнъж се сепна. Този силен, неотразимо красив мъж не бе Лъки — единадесетгодишното момче. Довчера той бе един непознат. Но нещо в него веднага я бе смутило. Бе го почувствала още снощи. Под маската се криеше сложна човешка душевност. Тя бе опознала за ден и половина едно упорито хлапе. Но не познаваше този мъж. И все пак Сара чувстваше същата упоритост.

Той не беше я забравил. Добре или зле беше това? Колко дълбока бе връзката им? Днес завършените им характери на зрели хора можеха да се окажат несъвместими…

— Какво има? — Скот взе ръцете й и я настани до себе си.

— Страхувам се!

— От мен ли се страхуваш?

— Не зная, Скот. Цялата тази объркана история ме плаши.

— Преди не се страхуваше от мен.

— Така е.

— Аз ще те закрилям дори и с цената на живота си.

— Защо? Нима си готов на всичко заради мен?

— Защо ли? — Той докосна нежно с устни челото й. — Знаеш защо. Защото те обичам!