Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (12)

Единадесета глава

Скот обхвана главата си. Ръцете му трепереха.

— Била е проститутка!

Сара се чудеше дали е съвпадение, че се бяха сприятелили именно с Джоузи от 1882 година. Тя потисна желанието си да го прегърне и вместо това каза:

— Джоузи е една храбра жена. — Той отбягваше погледа й. — Сигурно има някаква връзка — продължи тя. — Джоузи се появява в твоя живот и ти идва на помощ, когато имаш нужда от това. Ти й идваш на помощ, когато на нея й е необходимо. Не забравяй, че именно Джоузи ми даде любимата си птица. Ако не беше тя, ние нямаше да се върнем тук в това време. Като че ли е бил в ход някакъв план…

— Не разбирам — каза Скот. — В театъра си помислих, че съм спасил живота й, но явно не е било така. Искам да кажа, че тя е живяла своя си живот, взела е парите от обира и се е омъжила за Ян Макинес. Ранчото е купено именно с тези пари.

— Трудно е да се каже как е станало, Скот. Ян е намерил богата жила, нали така беше?

— Да. Всичко е документирано. — Той се осмели да я погледне накрая. — Не мога да приема, че имотът на семейството ни е закупен с откраднати пари.

— Може би е така, а може би не. Не знаем със сигурност дали Джоузи го е направила.

— Не ме щади, Сара! Вероятно смяташ, че така ми се пада. Може би така е предначертано от… моята прапрабаба.

Тя се усмихна.

— Може би трябва да преосмислиш ценностите в живота. Джоузи беше добра с нас, без никой да я принуждава. Ех, да можех да поговоря с нея малко повече за живота й, как точно е станала проститутка в Додж сити… — Скот мълчеше, потънал в мислите си. — Не се измъчвай — каза Сара. — Вече няма никакво значение.

— Да, нямам избор. Ще трябва да свикна с мисълта, че семейството ми е прикрило тази история. Тя все още би предизвикала скандал, ако се разчуе.

— Глупости! Не е възможно в наше време.

— Да спрем до тук — въздъхна той. — Това не променя мнението ми за твоята работа в „Театъра на птичите клетки“. Прародителката ми може да е работила там, но тя просто не е имала друг избор.

— Съгласна съм, още повече, когато попремина интереса ми. Нямах нищо против да се виждам с Джоузи, но атмосферата там взе да ми дотяга. Наситих се на грубости. Тази сутрин един гнусен пияница ме притисна и едва се измъкнах да не ме опипа.

— Какво! — подскочи Скот. — Кой е той? Само ми го покажи, Сара, и бъди сигурна, че повече никога няма да опита!

— Господи! Самотният Отмъстител пристига!

— Не се подигравай и не сменяй темата! Ще го открия кой е — изскърца със зъби той.

— Не зная кой беше. Някакъв каубой.

— Каубой ли? Значи не е от миньорите?

— Вероятно някой бандит. Един от ония побойници, които винаги идват по трима заедно. Не му отдавай значение, Скот! Те си бяха пийнали, а аз бях застанала на края на сцената.

— Нима се е качил горе и те е сграбчил пред очите на всички!

Сара се зави през глава и отговорът й се чу приглушен от одеялата:

— До гуша ми дойде от това място! Ето, че и Джоузи си отиде. Кога ще си тръгваме оттук?

— Не искам да си тръгвам още! — заяви ядосано той.

— Откога си станал толкова непреклонен?

— По дяволите, Сара! Та ние едва пристигнахме и ти вече искаш да си тръгваме!

— Оставихме им цели три трупа! Още колко са нужни?

— Не знам! Да не съм виновен, че в този град цари беззаконие.

Сара се чувстваше на сигурно място под одеялата. В тъмното не можеше да види решителния му поглед и никнещите мустаци. Колко ли време им беше нужно да пораснат? Нима възнамеряваше да стои, докато тази ужасна четина се превърне в мустаци?

— Прав си, че цари беззаконие. Но защо е нужно ти…

— Защото ти със своята скандално къса розова пола си тук. Всички мъже в ранчото говорят единствено за краката ти. А също и мъжете от града.

Най-сетне Сара подаде глава навън. Рошавата коса скриваше лицето й. Не бе успяла да види изпод одеялата гневния му поглед, но бе усетила болката в гласа му. Изгледа го внимателно. Наистина бе засегнат. Не разбираше, че това бе уникалното предизвикателство, възбудата да попаднеш на друго място, в друга епоха…

Боже мой! Та нали и Скот бе привлечен от каубоите поради същата тази причина! Тя бе родена в Калифорния през втората половина на двадесети век, бе израсла с голи крака и не отдаваше на това никакво по-особено значение. Но сега не се намираше в своя свят и време. Сега бе в Аризона от деветнадесети век и Скот познаваше тукашните нрави далеч по-добре от нея.

За нея това лудо прескачане назад във времето беше просто едно малко фантастично приключение. За Скот беше много повече. Корените му бяха тук, неговите предшественици. И някаква тайнствена неизпълнена докрай мисия го свързваше с миналото. Много неща искаше да научи той за себе си.

И сега бе научил повече, отколкото бе желал.

— Малко глупаво постъпих — тихо каза тя. — Не биваше да рискувам с онази пола.

Погледът му издаваше объркване и болка, но не и тържество от признанието й.

— Защо не зарежеш тази работа? Аз мога да се грижа за теб.

— Не печелиш колкото мен.

— Мога да арестувам престъпници и да взимам наградите за това. Има голямо бъдеще в тази работа. Освен това имам повече информация от всеки друг.

— Нищо по-опасно не би могъл да правиш!

— Трябва да се живее от нещо.

— По дяволите! — Беше безсмислено да спори с него.

— Защо не се захванеш само с ясновидство? — предложи той. — Станала си експерт в съчетаването на исторически събития със собствените си фантазии.

— Колко може да се припечели от това…

— Доста. След няколко седмици ще се срути една от мините, наричаше се „Крейзи Стем“ или „Крейзи Бенд“, ако не се лъжа. Можеш да предупредиш компанията и да го предотвратиш.

— Но ако го предотвратя, няма да има какво да предскажа, не е ли така? Всички тези събития, за които знаем… — Гласът й затихна. Сара сви колене пред гърдите си. Ентусиазмът й се бе изпарил. Всичко в 1882 година й се виждаше объркано. Ужасно бе да знаеш бъдещето.

— Ами Морган Ърп? — попита тя Скот след дълго мълчание. — Да му кажа ли да не ходи при Робърт Хач след представлението на 18 март? Може да не ми обърне внимание. Или може да ме послуша, да отиде другаде и там да го убият, след което ще ме набедят за смъртта му. Спомни си как е побеснял Док Холидей след смъртта на Морган. Не бих искала да попадна пред очите му тогава. Е, какво ще правим, Скот?

— Не зная… — В гласа му се долавяше отчаяние. — Да, ако вземем да променяме историята, няма да можем да предвиждаме какво ще се случи.

 

 

Скот щеше да преследва някакви бандити, които бяха обрали оръжеен магазин в Бенсън. Знаеше кои са, а също така, че щяха да бъдат заловени чак другата седмица, затова се надяваше да ги пипне по-рано. Застана на тротоара пред хотел „Космополитън“ и се огледа. След малко Сара го изпрати с поглед надолу по Алън стрийт, където той спря пред конюшните „Корал“, за да поговори с помощник-шерифа Уайът Ърп. Жените се обръщаха след този висок, красив каубой. Мошениците злобно гледаха с присвити очи човека, чийто странен на вид пистолет с къса цев се бе превърнал в легенда, оръжие, мечтано от всеки истински мъж.

Страхът на Сара за него растеше с всеки изминал ден. Ето, пак отиваше да търси престъпници. Търсеше си белята. Щеше ли да се върне довечера? Ами утре?

Ако го убиеха, какво щеше да се случи с нея? „Искам да се махна оттук!“ — крещеше цялото й същество. А Скот, проклет да е, искаше да останат.

 

 

Въпреки протестите на Хътчинсън, вечерта тя остави късата пола и се представи в една от трите рокли, останали от Джоузи — онази от кафяв сатен, с която бе посрещнала единадесетгодишната Сали. Джоузи бе изоставила сценичните си тоалети. Това бе доказателство, че е намерила нещо по-добро от предишния си живот. Двама клиенти я бяха търсили, но тъй като нямаше и едно денонощие, откакто бе избягала, все още у никой не се бе породило съмнението, че е напуснала Тумстоун завинаги. Може би Джоузи беше права и на никого нямаше да направи впечатление внезапното й изчезване. Просто собственикът ще й намери заместничка сред стотиците момичета, които искаха да работят в „Птичите клетки“.

По средата на втората си песен Сара забеляза мъжа, който я бе нападнал на сцената предишната вечер. Този път той не бе пиян и затова я изненада с новата си наглост.

Подтикван от другарите си, каубоят изкачи стълбите към сцената, обърна се към публиката за аплодисменти, после сграбчи Сара и постави ръце върху гърдите й. Тя изпищя и се опита да се изтръгне, но той я стискаше здраво. Неколцина сред мъжете го окуражаваха. Други му викнаха да се маха от там. Докато се бореше да се освободи, тя усети вонята на пот от немитото му тяло. Догади й се.

Изневиделица само с един скок на сцената се покачи Скот. Той разкъса хватката на ухиления каубой и го удари с юмрук в челюстта. След миг горе наскачаха приятелите на нахалника, размахали юмруци. Започна истински бой. Един от побойниците незабелязано измъкна нож и намушка Скот в ръката.

Проехтяха изстрели и боят бе прекратен. Били Хътчинсън, начело на хората си, заплаши да застреля следващия, който посегне. Скот изтри кръвта от устата си с ранената си ръка и погледна страшно нападателя на Сара.

— Ще те убия! — Думите му се чуха ясно в настъпилата тишина.

Онзи нямаше друг избор, освен да приеме предизвикателството. Сара, която тъкмо се приближаваше към Скот, чу заплахата и се изплаши при вида на кръвта.

— Недей! Ти си ранен, Скот!

— Няма да допусна някой безнаказано да напада моето момиче!

Яростта в погледа му я накара да млъкне. Сара знаеше, че такъв е законът на честта в Дивия Запад, и Скот никога не би се отметнал от заканата си.

Възбудата растеше. Около двамата се събра тълпа, която ги повлече към улицата. Някаква жена подаде на Скот чиста кърпа за кървящата ръка. Един от каубоите от ранчото „Дабъл Бар“ предложи помощта си. Сара трепереше толкова силно, че даже и да бе искала, нямаше да се справи с превръзката. Тълпата почти носеше съперниците към изхода. Невярваща на това, което става, Сара срещна погледа на Скот. Той й подаде ръка. Устните й сами промълвиха:

— Моля те, недей…

— Няма страшно. — Здравата му ръка успокояващо стисна нейната.

Сара застана пред „Птичите клетки“ заедно с останалите зяпачи. Мъжът, когото обичаше, излезе на средата на улицата. Дръжката на пистолета в кобура му проблясваше на светлината от уличния фенер.

Двамата мъже се изправиха един срещу друг. Няколко секунди по-късно се чуха два изстрела. Мъжът на име Стреч се строполи на земята и остана неподвижен.

Хората изтичаха към падналия каубой. Скот сигурно знаеше, че съперникът му е мъртъв и не направи даже опит да се увери в това. С автоматичния си пистолет той можеше да изстреля десетина куршума за времето, през което един револвер гръмваше, но Скот бе стрелял само веднъж, точно в гърдите на другия. Той прибра оръжието си и тръгна към нея. Погледите им се срещнаха.

В неговия догаряше ярост.

В нейния цареше безутешна тъга.

Един човек беше мъртъв.

Тази мисъл изглежда не тревожеше много тълпата. С изключение на двамата приятели на жертвата, които изгледаха Скот с омраза, каквато Сара досега не бе виждала в ничии очи.

„Господи! — помисли си тя. — Нещата не приключват дотук!“

Скот идваше към нея. Лицето му бе мрачно. Той докосна напоената с кръв кърпа, без да обръща внимание на зяпачите, тълпящи се около него:

— Да се махаме оттук!

Тръгнаха. Краката й още трепереха, тя се подпря на здравата му ръка. Подминаха пивоварната, после няколко кръчми, пресякоха Пета улица и влязоха в „Кристал Палас“. Няколко посетители очакваха пианиста да започне нова мелодия. Скот я заведе до една маса в центъра. Келнерът се втурна към тях. Нима вече знаеше, че клиентът му е победителят в дуела?!

— Два пъти уиски! — поръча Скот.

— Разбира се, господине! За сметка на заведението!

На Сара й се струваше, че всички в кръчмата са ги зяпнали — стрелецът, който току-що е изпратил друг каубой на среща със Създателя, и жената в сценичен тоалет, седнала до него. Сара мълчеше. Бе още под впечатление на случилото се. Скот — също.

— Как е ръката ти?

— Не е толкова зле. — Той свали кърпата от врата си и я уви около окървавената превръзка.

— Какво правиш? Дай на мен!

— По-късно, не тук! Щом мога да движа всичките си пръсти, значи раната не е сериозна.

— Боли ли те?

— Тепърва започва. Нека пийнем няколко чашки и ще тръгваме. Имам нужда от нещо силно.

— Това беше лудост! Да стреляш с ранената си ръка! — тихо каза тя, докато му помагаше с възела на кърпата.

— Оня беше бавен като охлюв.

— Но следващият може да не е!

Задъхан, келнерът донесе напитките. Очевидно беше развълнуван, защото докато ги сервираше разля няколко капки. Върху китката му имаше татуирана змия. Сара потрепери. Келнерът измъкна салфетка от колана си и забърса масата.

— Съжалявам, госпожо, ще ви донеса ново уиски.

— Я донеси още две, така и така си започнал — каза Скот и наведнъж изпи съдържанието на чашата си.

— Как можеш да се държиш така, след като преди броени минути си убил човек?

— Не желая чувствата ми да са изписани на челото.

Май успяваше. Сара се опита да разгадае израза му.

— Не съжаляваш особено, нали?

— Той не биваше да те докосва… Нито да се захваща с мен.

— Скот…

— Приличаш на проститутка с тази рокля!

— Естествено. Това е рокля на Джоузи. Но краката ми са покрити, по дяволите! Какво искаш от мен?

— Казвал съм ти го десетки пъти. Не искам да те виждам в „Птичите клетки“. Случилото се днес е потвърждение на думите ми. Стоеше там като ябълка, чакаща да бъде откъсната. Сега убеди ли се колко е опасно? А сега… тук… в тази сатенена рокля… Всеки ще си помисли, че си такава, каквато не си.

— Любовница на дяволския стрелец, на това сигурно приличам! — възмути се тя. — Вероятно ни смятат за чудесна двойка.

— Няма да се връщаш пак там, да те нападат такива…

Какво ли щеше да се случи, ако Скот не беше там, питаше се Сара. Би ли рискувал някой да се изправи срещу каубоите, за да я защити?

— Какво ще правим от сега нататък, Скот? Това е краят на певческата ми кариера. Ти би могъл да ме защитаваш, но вероятно ще се чувстваш длъжен да убиваш всеки, който ме погледне по-така.

— Ами, да…

Очите й се напълниха със сълзи. Не биваше да плаче.

— Как може да съм влюбена в един убиец? — прошепна тя. Той премигна, сякаш му беше ударила плесница. — Не зная какво стана с теб. Тази проклета идея да си най-бърз стрелец, това е… — Тя преглътна сълзите си и продължи: — Скот, ти разби целия ми живот. От единадесетгодишна съм влюбена в теб. Така и не намерих друг, който поне малко да ти прилича. Накрая намерих теб самия. И известно време бях толкова неизмеримо щастлива, че не ме интересуваше нищо друго. Нито дори къде се намираме. И тогава… Тогава ти беше повлечен от този живот, който дори не е реален, и създаде от себе си мишена за всеки престъпник в Аризона. Тръпна от страх дали ти няма да си следващият убит. Всеки ден се питам дали не е последния в живота ти. Защо постъпваш така с мен? Влюбих се в теб, а ти разби живота ми! — Потресен, Скот не отместваше поглед от нея. — Е, добре. Аз също тя причиних мъка — съгласи се тя. — Пях в един бордей без твоето съгласие. Може би очакваше да се заема с шиене на покривки и варене на конфитюр? Но аз не мога да бъда типичната съпруга от деветнадесети век, която ти желаеш.

Настъпи дълга мъчителна пауза.

— Не съм искал да разбия живота ти — рече накрая Скот.

— Но го направи! И ако реша да остана певица, вместо да плета шалове през краткото време, което ми е останало, преди да полудея, просто приеми, че това е положението.

Болка прониза сърцето му. Той се бе изплашил за нея в театъра, но никога не му бе минало през ум колко се бои тя за него. Бе се оставил да го увлече романтиката на стария Тумстоун и смяташе, че Сара изпитва същото чувство. Трябваше да се вслушва по-внимателно в думите й.

Желанието му беше да я закриля и да я дари с щастие. Вместо това той сляпо се бе поддал на момчешките си блянове. Въображението му бе изпълнено с онова славно време и смяташе за герои мъжете, чиято единствена заявка за величие беше фактът, че могат да стрелят по-бързо от другите. Бе се наслаждавал чудесно на положението си на „жива легенда“ в Тумстоун, но дълбоко в себе си знаеше, че това са детинщини. Смъртоносни детинщини. Съвсем естествено се беше превърнал в част от този живот, опиянен от възбудата в кръвта си, по-убеден от всякога, че принадлежи точно на това време. Докато Сара… Той протегна ръка към нея.

— Сара, ще се омъжиш ли за мен?

— Какво?

— Стани моя съпруга, а аз твой съпруг, както е редно!

„Да!“ — извика сърцето й. Той беше нейната любов, нейната вечна любов! Вече знаеше, че Скот желае да бъде с нея завинаги. И разбра колко малко означава собствения й живот без него. Страхът обаче оставаше, загнезден дълбоко.

— Това да не е последният отчаян опит да ме измъкнеш от „Птичите клетки“?

— И да, и не. Попитах те, защото искам да се оженим. Друга жена, освен теб не е имало и няма да има в моя живот. И двамата го знаем. Стани моя съпруга!

— Ще стана твоя вдовица!

— Ние си принадлежим! — Ръката му стисна нейната.

Сара не можеше повече да сдържа сълзите си.

— Искам да се оженим! И ще се оженим, Скот. Разбира се! Но не тук, не в 1882 година! Нека се върнем, моля те! У дома.

— Няма ли да се оженим тук?

— Не! Никога!

— Никога ли?

— Защо? Ти да не си решил да останем тук завинаги?

— Просто не съм мислил да си тръгвам толкова скоро…

Почувствал нечий поглед, Скот се озърна наоколо. Един възрастен каубой с широкопола шапка и посивели къдрици над ушите, бе седнал на другия край на бара и ги наблюдаваше подпрян на лакти. Имаше нещо познато в лицето му, но Скот не можеше да се сети откъде го познава. Сара проследи погледа му и се обърна. Това бе само един каубой, някъде към седемдесетгодишен, насаме с уискито и папиросата си.

— Кой е този?

— Не го познавам… — Скот отново насочи вниманието си към нея. — Не съм мислил за тръгване. Не подозирах колко си нещастна. Смятах, че все още си развълнувана от идването ни тук. Няма ли да се омъжиш за мен в Тумстоун?

Искаше й се да го стори сега в този момент, но отвърна:

— В Тумстоун — да. В 1882 година — не!

— Искаш да кажеш, че трябва да избирам между тукашния живот… и теб?

„Не, между смъртта и един дълъг живот с мен“ — искаше да му каже Сара, но се сдържа. Имаше ли право да му поставя такъв ултиматум?

— Ще предпочета теб — каза той. — Щом ти не си щастлива тук, аз също няма да бъда. Твоето щастие е мое щастие!

— Скот, наистина ли мислиш така? — попита обнадеждена.

— Не мога да искам от теб да плетеш шалове — усмихна се той. — Нито пък мога да рискувам да те оставя тук сама, ако ме застрелят. — Той довърши и нейното уиски, останало недокоснато в чашата й. — Ами ако не можем да се върнем обратно?

— Само това не казвай, скъпи!

— Притеснявам се. Откъде да знаем дали магията ще проработи отново?

— Трябва! — Сара беше пребледняла. — Да се върнем още сега, днес. Видях как някои от онези каубои те гледаха след дуела. Те ще те убият. Не издържам повече. Искам да се махна оттук.

— Първо искам да поговоря с Морган… — започна той, когато един от каубоите от ранчо „Дабъл Бар“ дотича задъхан.

— Макинес! Джони Ринго те търси. Казва, че щял да те убие!

— Ринго ли? За какво говориш?

— Онзи Стреч, дето го уби преди малко, бил приятел на Ринго. Казват, че му бил най-добрият приятел.

— Ринго никога не е имал приятели. — Скот се намръщи. Бе наясно с опасността, която съдържаше тази вест. Джони Ринго беше буйна глава, безмилостен престъпник, който обичаше неприятностите и уискито. За нещастие, за мнозина той беше бърз стрелец.

— Ринго казва, че нечестно си застрелял Стреч и се закле, че ще те убие.

— Той е прекалено голям страхливец, за да излезе в честен дуел.

— Пийнал е малко. — Гласът на каубоя се повиши от вълнение. — Всички знаят колко опасен става Ринго, като се ядоса. По дяволите, той беше извикал на дуел дори Док Холидей!

— Беше пиян и дуелът така и не се състоя.

— Защото Уайът се намеси. Този път Ринго смята, че има причина да те убие… заради приятелчето си. Да знаеш, търси те. — Той се обърна и ги напусна.

Сара се наведе над масата.

— Джони Ринго е убиец! Всичко знаят, че е луд. Да се махаме, преди да е станало късно!

— Ринго не може да е по-бърз от мен.

— Така ли мислиш? Само си виж ръката, с която стреляш, цялата е в кръв! — Тя рязко стана. — Кой изобщо се интересува от това, кой ще извади по-бързо пистолета си? Тръгваш ли с мен или не?

Излязоха от „Кристал Палас“ и тръгнаха надолу по Алън стрийт към „Театъра на птичите клетки“.

— Птиците са скрити зад сцената — рече Сара. — Да ги взимаме и да се махаме.

— Чувствам се, като че ли бягам от битка. Един истински мъж не прави така!

— Къде ще се мериш с Ринго с тази ранена ръка? Да не си си загубил ума?

— Въпрос на чест е.

— Чест ли? За мошеник като Ринго? Няма да се омъжвам за честта ти, Скот! Ти се съгласи да тръгнем!

По улицата имаше повече хора от обикновено. Лош знак, сигурно се беше разчуло за заканата на Ринго. Те влязоха в „Птичите клетки“ и тръгнаха през тълпата към сцената. Забързаха нагоре по стълбите. Някакви танцьорки се готвеха за номера си, но никой друг нямаше в задния край, където между завесите и реквизита Сара беше скрила порцелановите птици.

Тя измъкна чантата и тъкмо изваждаше първата, когато откъм задните стълби внезапно се появи някакъв мъж. Той застана разкрачен, лактите му почиваха върху два кожени кобура увиснали над хлабавите панталони. Висок, хубав, синеок мъж с големи мустаци и червеникава коса.

Джони Ринго!

Сара беше тъй уплашена, че чак когато чу трясъка от счупване, разбра, че е изтървала порцелановата птица. Тя лежеше разполовена в краката й.