Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (3)

Втора глава

Всичко наоколо тънеше в сенки. Нямаше електричество и единствената светлина идваше от керосиновата лампа. Сали не знаеше как да я изгаси, седеше и се взираше в тапетите на цветчета в малката стая. Госпожица Кашман й беше дала на заем бяла нощница, която изобщо не й бе по мярка.

Сали трепереше и се питаше какво да прави. Този град… Това отминало време… Колко ужасно! Искаше й се да бъде в топлата позната бабина къща и нежният мамин глас да я уверява, че всичко е било само сън. Но най-много от всичко й се искаше да види Лъки. Къде бе останал той?

Тя заспа изтощена в непознатото легло, но изведнъж се събуди от някакво почукване. Сърцето й тревожно заби. Тя се измъкна от леглото и се запъти към вратата:

— Кой е?

— Аз съм! — прошепна приглушен глас.

— Лъки? — Тя отвори вратата и той бързо се шмугна вътре. — Как ме откри?

— Всеки знае хотела на Нели Кашман. Повъртях се наоколо и успях да чуя в коя стая си. Мислех да дойда чак сутринта. Опитвах се да поспя на сламата в конюшнята „Корал“, където спах снощи, но някой се опита да ми задигне пищова, тъкмо когато заспивах. Всички барове са отворени и по улиците е пълно с пияници! И лоши жени! Даже чух изстрели. Забавно е да наблюдаваш хората, но стана късно и се уморих. Сигурно е доста след полунощ.

— Можеш да преспиш тук. Никой няма да разбере. Вечерял ли си?

— Да, взех си една скара. — Той разкопча кобура и внимателно го положи на масата.

— Казваш, че си тук от два дни, сам и без пари. Защо стоиш в града, вместо да се прибереш вкъщи? — попита тя.

— Далече е — промърмори той.

Нещо в очите му й подсказа, че нещата не стоят толкова просто. Той не искаше да се върне у дома и не искаше да й каже защо. Може би е избягал от злобни роднини. Нещо като случая на Джоузи. Този град май беше пълен с хора избягали отнякъде. Странното поведение на Лъки издаваше, че и той е от тях.

Стана й студено, както беше боса и с памучна нощница и тя се пъхна отново във високото меко легло. Загледа се как нейният млад каубой си събу ботушите, изми се с вода от каната в големия леген и се мушна в леглото до нея.

— Благодаря ти, че ме пусна — прошепна той сънено.

— Нали сме приятели.

— Да. А искаш ли да бъдеш моето момиче?

Сърцето й заби по онзи странен начин, както когато го видя за първи път в театъра. Този хубав мистериозен млад каубой беше първият й приятел. Първата й любов!

— Да, ще бъда твоето момиче! — щастлива прошепна тя.

Той се наведе и нежно я целуна. След няколко мига дишането му стана равномерно и тя разбра, че е заспал. Беше я целунал! Е, само по бузата. На Сали й се искаше да усеща близостта му винаги. Да обичаш и да бъдеш обичана бе най-прекрасното нещо на света!

Стресна се от женски глас. През прозореца нахлуваше светлина. Нели Кашман стоеше усмихната край леглото.

Сали скочи. До нея мястото бе празно. Лъки си беше отишъл. Събудил се е рано и си е тръгнал, преди да бъде открит. Слава богу! Иначе как щеше да обясни присъствието му?

— Днес трябва да отидем на пазар — каза жената. — Ще ти купим подходяща рокля и чорапи.

— Не искам рокля — запротестира тя. Не искаше и тези ужасни черни чорапи, носени от всички!

— Ще поговорим за това по-късно. Очаква те топла закуска.

— Искам да отида тази сутрин до „Театъра на птичите клетки“.

— Не бива, скъпа. Там не е място за една млада дама.

— Там е Джоузи.

— Джоузи е голяма жена.

— Не е чак толкова по-голяма от мен!

— Джоузи е на деветнадесет години — каза жената и нежно отмести косата, паднала върху лицето на Сали.

— Омъжена ли е?

— Не зная.

— Трябва да отида там. Има нещо, което трябва да си взема.

— Ще поговорим за това. Мога да изпратя някой. — Нели приглади бялата си престилка. — Така, знаеш къде е водата за миене. Ще се видим в трапезарията и ще си поговорим.

„Не искам да си говоря!“ — Сали изпадна в паника. — „Не знам какво да кажа.“ Но се протегна и попита:

— Колко е часът?

— Късно е. Наближава осем. Сигурно си била много уморена.

Сали кимна. Последното нещо, което си спомняше, бяха устните на Лъки върху бузата й и топлината на рамото му. Зачуди се къде е той и какво прави сега. Не биваше да изпраща друг да донесе скритите в театъра птици. Беше й неудобно вчера да си ги прибере, но днес трябваше да го стори.

Закуската можеше да почака. Сали бързо се изми и се облече. Подмина трапезарията и излезе на Пета улица. Вчера госпожица Кашман я доведе до хотела не по Алън стрийт, а по Тафнът стрийт и сега Сали се върна по същия път до „Птичите клетки“. Не посмя да влезе през вратата на бара и реши да мине по алеята откъм задния вход. Едва ли каубоите щяха да бъдат толкова рано на масата за покер. Тя се надяваше, че сцената ще е безлюдна и ще може да си вземе птиците и да излезе безпрепятствено.

Сали тъкмо минаваше по алеята, когато група деца с учебници в ръце й препречиха пътя. Две момчета се затичаха в кръг около нея. Останалите зяпаха и се кикотеха, особено три момичета, облечеш в широки рокли, дълги до прасците, черни чорапи и грозни ботуши.

— Момче ли си, или момиче? — подразни я едно от момчетата.

— Какви са тези обувки? — попита другото. — Да не са от „Скокни град“?

— Даже и в „Скокни град“ нямат такива — обади се през смях другото момче.

— Оставете ме! — Сали се опитваше да прикрие страха си.

— В училище не пускат момичета в момчешки дрехи — съобщи едно момиче с боне на главата.

Джоузи и госпожица Кашман бяха споменали нещо за училище. Не може да искат от нея да ходи на училище с тези ужасни деца! Тя нямаше да го направи, колкото и да го искаха от нея! И Лъки не ходеше на училище.

— Оставете ме! — отново повтори тя на заобиколилите я момчета.

— Може би е избягала от индиански плен!

— Да! Индиански обувки!

Най-голямото момче, около дванадесет-тринадесетгодишно, посочи към сградите оттатък улицата.

— Обзалагам се, че живееш в района на червените фенери с майка си — изкрещя и заплашително пристъпи напред.

Изведнъж отнякъде се появи Лъки. Той изтича към групата кикотещи се деца, разблъска ги и застана до Сара.

— Извини се веднага! — обърна се той към голямото момче.

— Тъй ли? А ти кой си? И ти ли си от Шеста улица?

Сините очи на Лъки просветнаха и той измъкна пистолета.

— Казах ти да се извиниш.

Настана мъртва тишина. След един кос поглед към Сали побойникът промърмори:

— Извинявай.

— Щом толкова ти се иска да обиждаш, защо не опиташ с мен? Не позволявам никому да говори така безнаказано на моето момиче! — каза Лъки.

— Лесно е с пистолет! — изграчи момчето.

— Дръж! — Лъки даде пистолета си на Сали и се обърна към побойника.

— Сега сме наравно. Хайде! Или смелостта ти достига само за да нападаш момичета… Да те видим що за мъж си!

За ужас на Сали по-голямото момче прие предизвикателството. Възбудени, децата образуваха кръг и започна жесток бой. Стана ясно от самото начало, че побойникът няма шанс пред Лъки, който се биеше умело и хладнокръвно, отбягвайки ударите, докато неговите попадаха право в целта.

В разгара на боя приятелят на побойника измъкна нож, пристъпи светкавично напред и бързо го пъхна в ръката на противника на Лъки. Момчето отбягна един удар, после замахна и прободе крака на Лъки малко над коляното. Всичко стана толкова бързо, че Сали разбра какво става, чак когато видя проблесналото острие и кръвта, избила върху панталона на Лъки. Тя изпищя.

Децата се разбягаха, изоставяйки Сали и Лъки сами на прашната улица.

— Ще го убия! — простена Лъки и се отпусна на земята.

— Той те рани с нож! Ужасно! Трябва да намерим доктор!

— Никакви доктори! Докторите задават прекалено много въпроси — каза той и се опита да види раната. Искаше да разпори джинсите си, но платът се оказа твърде здрав.

Сали се сети за пистолета в ръката си и го пъхна отново в кобура му.

— Какво да правим? Можеш ли да стигнеш до задния вход на театъра? Ако е там, Джоузи ще ни помогне.

— Добре — съгласи се той. — Не мога да остана тук.

Разправията бе привлякла вниманието на един каубой, който стоеше на отсрещния ъгъл. Той се приближи. Очите му бяха скрити в сянката на широкопола шапка.

— Сбихте се, а, момче? Лошо ли те удари?

— Рани ме с нож — отвърна Лъки. По челото му бе избила пот и челюстта му трепереше.

— Доктор Гудфелоу е малко по-надолу на тази улица.

— Бяхме тръгнали за „Птичите клетки“ — посочи Сали към задния вход. Мъжът повдигна вежди и я погледна с любопитство. — Там имаме един приятел.

— Сигурна ли си?

Тя кимна.

— Хубаво, тогава. Няма да можеш да стигнеш пеш обаче, синко. Дай да ти помогна.

Преди Лъки да възрази, мъжът разви кърпата от шията си и я сложи над раненото място, след това вдигна момчето и го понесе към входа.

Когато влязоха вътре, крупието ги погледна и сърдито попита:

— Какво има?

— Едно ранено момче — отвърна каубоят, без да забавя крачка и спря пред двете затворени врати срещу масата за покер. — Май стаите са заети.

Пушекът около масата се бе сгъстил като облак и напрежението бе достигнало връхната си точка. Натрупаните чипове, обърнатите карти и облещените погледи на играчите говореха, че моментът е твърде важен, за да се отделя внимание на някакво си ранено момче. Крупието отмести очи и отново задъвка пурата си.

— Нагоре към сцената — каза Сара, като се надяваше да намери Джоузи там.

Високият каубой изкачи стълбите и остави товара си на твърдата софа от реквизита.

— Кого каза, че познавате?

— Джоузи.

— Малката синеока Джоузи ли? Виж ти! Ще отида да я повикам. Ако я няма тук, сигурно е отсреща, у дома си. — Той се наведе над момчето и разряза джинсите с ножа си. Погледна раната и се намръщи. — Най-добре е да повикаме доктор Гудфелоу.

— Не. Нищо ми няма.

— Не искаш да си навлечеш неприятности, а? Добре — сви рамене каубоят. — Ще повикам Джоузи, дано тя те убеди. — Той разтвори завесата и се спусна по стъпалата на сцената, водещи към дансинга.

Сара погледна раната.

— Изглежда ужасно — премигна тя. — Сигурно много те боли!

— Така е. Ще намеря това хлапе и ще го убия.

— Само недей днес!

Джоузи трябва да бе била в кръчмата, защото дотича след малко, като донесе няколко кърпи от бара.

— Какво става, за бога? Джес Хокс ми каза, че едно момче било намушкано! Сали! Какво правиш тук?

— Моят приятел се сби и едно момче го намушка с нож.

— Видях те със Сали вчера. За какво се сбихте? — Тя коленичи до кушетката, попи кръвта и огледа раната. Русите й къдрици се виеха покрай лицето. — Ще трябва да се зашие. Къде са родителите ти?

Лъки не отговори. От болката бе започнал да трепери.

— Знае ли семейството ти къде си?

— Не — отвърна той.

— Аха. Още един избягал от дома. И нещо си загазил. Джес каза, че не искаш да те види доктор.

— Не. Никакви доктори. — Лъки се наведе да види сам раната, докато Джоузи изтриваше кръвта. — Не ми се вижда много дълбока.

Беше пребледнял, а ръцете му трепереха.

„Сериозно е загазил — помисли си Сара. — Иначе защо му трябваше пистолет? И защо не иска родителите му да го намерят?“

— Сали, слез долу и помоли бармана за още няколко чисти кърпи, ножица и бутилка… — Джоузи изведнъж спря. — Не. Не е за теб тази работа. Сама ще отида. — Тя приглади полата си, погледна Лъки и каза: — Прав си. Раната не е много дълбока, но трябва да бъде зашита. Бог ми е свидетел, че по-добре от всекиго знам какво е да си в беда. — На лицето й се бе изписало пак онова тъжно изражение. — Няма да ви издам, деца. Аз ще зашия раната.

— Ама как, с игла ли? — изтръпна Сали.

— Сладурче — усмихна се Джоузи, — не за пръв път ще шия рана и едва ли за последен.

След като тя излезе, Сара коленичи до него.

— Лъки, трябва да те види доктор!

— Гледал съм как баща ми заши един кон, който се беше разпрал на бодливата тел. — Той се отпусна на софата. — Сякаш шиеше скъсана риза. Тя ще се справи по-добре и от доктор.

„Трябва да съм смела като него — даде си кураж Сара и стисна юмруци. — Не бива да съм малодушна тъкмо сега.“

Повдигаше й се, но тя попи раната с кърпа.

Лъки мълчеше със затворени очи и стискаше зъби. Знаеше колко го е страх, но бе сигурна, че никога не би си признал.

Джоузи се върна, придружена от някаква силно гримирана жена в червено-черна рокля. Донесоха от бара кърпи, вода и бутилка уиски.

— Това е Пърл — приближи се Джоузи. — Не чух името ти.

— Лъки. Страшен късмет имам, няма що! — отвърна той.

— Не и тази сутрин. — Тя извади ножица и отряза крачола на джинсите му.

Пърл му подаде уискито.

— Пийни малко, момче! Това ще намали болката.

Противно на очакванията й, никой не нареди на Сара да стои настрана от възрастните, докато се занимаваха с раната. Явно децата в Дивия Запад бяха възпитавани по друг начин. На единадесет години се считаше, че си достатъчно голям, почти възрастен, освен това не правеше впечатление фактът, че дете носи пистолет. Бяха притеснени от присъствието й в това място на греха, но не я предпазваха от другите жестокости. Тя вече беше наясно, че Джоузи и Пърл са проститутки — знаеше смисъла на думата, но не и какво точно правят те. Джоузи беше зряла жена, но без яркото червило и грима на очите, тази сутрин тя изглеждаше толкова млада, съвсем като гимназистките, разхождащи се по улиците на Лос Анджелис.

За тях беше важно, че Джоузи е приятел. Беше дала на Сара птицата, която сигурно много обичаше. А сега помагаше на едно непознато момче.

Лъки се задави от първата глътка, но после взе да се справя с алкохола. Междувременно Пърл внимателно дезинфекцира раната, а Джоузи извади игла и конец.

— Опитай се да не мърдаш — обърна се тя към младия си пациент. — Хвани го здраво за крака, Пърл, и почиствай кръвта, за да виждам какво правя. Сали, подай му ръце, за да се държи за нещо. Малко ще те заболи, момчето ми, но не се безпокой! Знам какво правя.

Лъки стисна зъби и сграбчи ръцете на Сали. Той не отрони нито една сълза, макар нейните очи да се навлажниха, а ръцете й изтръпнаха.

Когато свърши, Джоузи извади одеяло и възглавница и му каза да се опита да поспи.

— За спомен ще имаш един белег — каза тя. — Погледни, Сали! Шевовете имат формата на буквата „Л“! Инициалът ти ще остане избродиран завинаги върху крака ти, момче.

Изтощен от болката и алкохола, той затвори очи. Отдолу се чуваха грубите гласове на комарджиите и смеховете им, но май това бяха единствените шумове в театъра тази сутрин.

— Следващата миньорска смяна ще пристигне след три часа. Дотогава тук ще бъде спокойно. Но щом пристигнат, ще искат да се забавляват.

— Едва ли Лъки може да бъде преместен веднага — погледна го Пърл. — Можем да го сложим най-отзад, ще дръпнем отгоре няколко завеси и никой няма да разбере. Може и цял ден да спи.

— Добре, така ще направим — усмихна се Джоузи.

Той кимна. Сара си спомни, че госпожица Кашман я търси, но какво от това. Най-важното беше да остане до момчето, което обичаше и което се нуждаеше от нея. Той трябваше да понесе всичко това, защото й се бе притекъл на помощ и бе защитил честта й.

— Можеш ли да заспиш? — попита го тя, когато останаха сами.

— Не знам. Вие ми се свят… Май съм пиян…

— Не се безпокой, няма да те изоставя! — Сали придърпа едно малко столче край леглото.

Очите му бяха затворени, но не беше заспал. Дишаше учестено, облян в пот от болките.

Жените събраха импровизираните хирургически инструменти. Джоузи разтвори завесата, водеща към сцената, но изведнъж се дръпна назад.

— Какво има? — попита Пърл.

— Струва ми се, че той е там. Чарли. — Гласът на Джоузи трепереше.

— Кой? Съпругът ти ли? — Пърл дръпна завесата. Пред бара имаше поне тридесетина мъже. — Къде? Кой е той?

Джоузи съвсем беше пребледняла.

— Не го виждам сега. Може да ми се е сторило. Един от мъжете приличаше на него отзад. Сигурно си внушавам. — Тя се отпусна на един стол с извита облегалка. — Той ще ме убие! Проследил ме е до Тумстоун и ще ме убие, задето го напуснах.

— Иди при шерифа! — посъветва я Пърл.

— Защо мислиш, че законът ме закриля? — горчиво се засмя Джоузи. — Когато Чарли им каже, че съм негова съпруга и съм го напуснала, те просто ще се съгласят, че съм негова собственост.

Лъки отвори очи и погледна измъчено Сара.

— Джоузи е в голяма опасност! — прошепна тя.

— И няма кой да й помогне, освен мен. Когато се появи този Чарли, ще го гръмна, преди да я е докоснал.

Тя отвори широко очи и се наведе недоумяващо над него.

— Да не искаш да кажеш, че ще го застреляш?

Той се потеше обилно и говоренето явно го затрудняваше. Очите му се затваряха и с мъка ги държеше отворени.

— По-добре аз да застрелям него, отколкото той — Джоузи!

— Но… Ще го направиш ли наистина?

— Аз съм добър стрелец. — Сините очи отново се затвориха. — Джоузи е приятел. Няма да допусна да бъде убита. Щом се появи оня, ще му видя сметката.

Сара не можеше да повярва на ушите си!

— Ще те пратят в затвора за това!

— Не смятам да го застрелям в гръб, Сали. — Той се усмихна немощно. — В Тумстоун не пращат в затвора за честен двубой.

Двете жени бяха слезли от сцената, без да чуят прошепнатата закана на младия закрилник на Джоузи. Изплашена, Сали се наведе още повече над него.

— Нима наистина ще го извикаш на… дуел? Та ти си още момче!

— Казах ти, добър стрелец съм. И бърз. Никой не може да ме изпревари.

„Сигурно го тресе — помисли си Сали. — Или е пиян.“ И все пак не бе убедена, че той се е отказал от намерението си да изпълни своята заплаха.

Лъки лежеше неподвижно със затворени очи. До замъгленото му съзнание едва достигаха звуците от бара. Сцената бе призрачно спокойна. Цяла вечност Сара разглеждаше лицето му, наслаждавайки се на красивите му мъжествени черти. Той беше се бил заради нея и тя му бе признателна. Нещо повече — за първи път се почувства истински и дълбоко влюбена.

Сякаш прочел мислите й, Лъки отвори очи. На меката светлина те изглеждаха замъглени и много сини.

— Ти си най-красивото момиче, което съм виждал… — Тя се наведе и нежно го целуна. — Обичам те! — прошепна той.

— И аз те обичам!

Сали приглади влажната му коса и се усмихна.

— Почакай ме за минута. Сега ще се върна.

Порцелановите фигурки бяха там, където ги бе скрила. Взе ги, разви зеления копринен шал, пресече сцената и отново седна до него.

— Това са две старинни китайски птици — прошепна тя. — Мисля, че са вълшебни. Талисман за любов! Птиците са чифт и магията действа само, когато са заедно. Ще ти дам едната, а аз ще взема другата. Така ще останат завинаги заедно… Като теб и мен!

Тя сложи една от птиците в ръката му и той я погледна учудено.

— Те са чифт — повтори тя. Сали внимателно докосна птиците една в друга.

Внезапно в стаята притъмня и тя почувства странно замайване. След това просветля отново и Сали се озова на тавана на бабината си къща, стиснала в ръка едната порцеланова птица. Сцената и Лъки бяха изчезнали.

— Лъки! — изпищя тя. — Не! Върни се!

Сълзи потекоха по лицето й. Тя се вгледа в птицата. Крилете й нямаха жълти и розови ивици като на тази, намерена в сандъка на баба й. Тя държеше птицата, която Джоузи й беше дала! Другата беше останала в Лъки!

— Не си отивай! — помоли тя. — Върни се! Обичам те! — Сара се свлече на пода и скри лице в длани.

Споменът беше толкова ярък — все още ръцете й пазеха топлината на неговите. Болка прониза сърцето й.

— Лъки! Винаги ще те обичам! — захълца тя. — Винаги… Винаги… Винаги…

Само сенките чуха нейните ридания. Сенките и самотната порцеланова птица в ръката й.

Отдолу по стълбището долетяха познатите гласове на родителите й. Издаваха паника.

С клатушкане Сали се отправи към стълбата. Майка й изпищя и се втурна да я прегърне.

— Сали, къде беше? Къде се губиш от вчера досега, цяло денонощие!