Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (4)

Трета глава

И след цял век духовете от миналото не бяха се успокоили.

За Сара споменът бе все така ярък, както и преди двадесет години. Днес, един ден преди тридесет и първия си рожден ден, тя беше отново в „Театъра на птичите клетки“ и й се струваше, че сънят й е оживял. Гласовете на другите туристи избледняха и се чу ехото от гласа на Джоузи и дишането на Лъки — последният неин спомен от преди двадесет години. Невероятният сън бе пред очите й.

Сълзите й отмиха праха и белезите на времето и всичко потъна в омаята на спомена. Завладя я усещането, че само да се обърне и ще го види. Изтръпнала, Сара мина под клетките и се изкачи по изтърканите стъпала на сцената.

Гласовете звучаха все по-силно и по-силно. Болката в сърцето й бе непоносима. Как бе страдала по него! Дори и сега, двадесет години по-късно, той й липсваше.

Малка музейна експозиция — мебели и една катафалка, теглена някога от кон — зловещо напомняше, че Лъки отдавна е мъртъв. Тя застана на мястото, където той бе лежал, и чу отново думите му: „Обичам те!“.

Болката бе непоносима. Опитала се бе през тези години да убеди себе си, че всичко е било само детски сън. Семейството й я беше обвинило, че е избягала. Не бяха я намерили на тавана, когато я потърсили онзи късен следобед. Бе се опитала да разкаже на майка си за Тумстоун и бе укорена, че е сънувала кошмар, и напълно заслужено след всичките тревоги, които бе създала с тайното си бягство. Бяха решили, че с настъпването на мрака не е могла да намери пътя за дома и е пренощувала в гората. Понякога Сара сама вярваше, че е било така. Но не и когато я връхлиташе яркият спомен. А сега бе уверена, че не е била в гората зад къщата на баба си в нощта след единадесетия си рожден ден. Беше пренощувала в хотела на Нели Кашман и бе спала до момчето, в което се бе влюбила за цял живот.

Сънят бе оживявал в съзнанието й безброй пъти за тези двадесет години. Беше си фантазирала как ще посети Тумстоун, но все отлагаше за „по-подходящо време“, когато няма да е тъй заета. В действителност се боеше да се изправи пред спомена.

Е, не се оправдаваше. Наистина бе много заета. Завърши колеж и взе докторска степен по журналистика, след което се впусна в кариерата на сценарист и на помощник-оператор в едно телевизионно студио. Но до леглото си неизменно държеше стара книга за историята на Тумстоун. Подробностите около сребърните мини бяха станали за нея обект на постоянен интерес. Сред най-ценните й вещи бе и книга с фотографии от „Птичите клетки“. Беше я взела много отдавна от обществена библиотека, излъга, че я е изгубила и заплати глобата от скромните си спестявания.

„Ще отида някой ден!“ — все си повтаряше тя и винаги страхът стискаше гърлото й. Как да отиде, като знаеше, че Лъки няма да е там? Истината бе, че тя искаше да запази спомена за този сън.

И ето сега бе решила, че е изтекло достатъчно време. Но се излъга — болката бе още много силна. Този път, освен спомените, имаше и друга причина за присъствието й тук. Сценарият.

Всички нейни чувства — радости, тъги и непосредствените й познания за онова време бяха въплътени в тази пиеса — първият й голям драматургичен опит. Намерението й бе да опише не Лъки, а Джоузи и живота й на проститутка в един миньорски град. Оживяла ли е след идването на съпруга си? Сара си бе задавала този въпрос хиляди пъти. Намесил ли се е Лъки, за да изпълни обещанието си, след като Джоузи бе зашила раната му? Дали бе убил заради Джоузи, или сам бе убит? В пиесата Джоузи избягваше невредима от лапите на съпруга си, но не и от живота на лека жена в бара.

Отляво започваше задното стълбище, по което Лъки я бе извел, а по-късно бе пренесен с кървящ крак. Сара се подпря на същия парапет и погледна към залата долу. За нейно учудване масата за покер и столовете бяха там, отрупани с карти и пури, сякаш мрачните мустакати играчи всеки момент щяха да се върнат. Кой би очаквал, че всичко си е останало непокътнато? Наоколо витаеше някаква призрачност. Усещаше се във въздуха. Но димът на пури и миризмата на уиски бяха изместени от дъх на плесен и забвение.

Може би така й се струваше, но дочу стъпки. Духове!? Тяхното вездесъщо присъствие я караше да си мисли, че се опитват да я уловят и да я отвлекат обратно в миналото.

Сара усети, че се задушава. Трябваше да се махне оттук. И отново изплува споменът за Лъки. Тя бързо излезе навън. Чувстваше се така, както в деня, когато се срещнаха.

Из града бяха настъпили повече промени. На мястото на пансионите от района на червените фенери се издигаха училищни сгради и един тенискорт. Зад ъгъла бе мястото на боя, в който Лъки бе намушкан. Сара се боеше да затвори очи. Струваше й се, че ще види отново всичко… Кръвта, болката в очите му…

„Всичко е прекалено реално!“ — наум си рече тя и разтреперана пое по стъпките им надолу по Алън стрийт, по дървените тротоари покрай старомодните витрини, зад които сега бяха изложени сувенири. Барът-хотел „Кристал Палас“ още си стоеше, макар другите да ги нямаше. Но навсякъде, където минеше се носеше зловещият дъх на плесен, примесен с напрежение.

Тафнът стрийт си бе на мястото и — за нейно учудване — там си беше и хотелът на Нели Кашман, превърнат в ресторант. Нагоре по склона зееха огромни дупки — следите от някогашната кипяща миньорска дейност.

Фримънт стрийт… Не откри оръжейния магазин.

Нямаше причина, а изпитваше безкрайна самота. Улови се, че се вглежда в лицата на младежите наоколо и очаква да види лицето на Лъки, усмивката му и ясните сини очи.

Започна да се спуска здрач и с февруарския студ обезлюдяха и улиците. Сара погледна часовника си. Вече два часа се разхождаше, потънала в спомени. В мотела щяха да пазят резервацията й само до шест часа.

Подкара към края на града и реши, че назъбените силуети на далечните планини й изглеждат натрапчиво познати. В миналото по склоновете им се бяха спускали индианци, сеещи смърт и разруха след себе си.

— Смятам да остана около седмица — каза тя на мотелския администратор, докато се записваше. — Правя проучване за ранната история на Тумстоун.

— Сградата на съда е превърната в исторически музей. Започнете от там.

— Ще ми се да поговоря с някой историк. Работя по един филмов сценарий.

С усмивка мъжът й подаде ключа от стаята и прокара пръсти през посивялата си коса.

— Ще ви дам името на един човек, който знае повече от всеки друг за историята на онези славни дни. Той е мой приятел. Заслужава си да поговорите с него.

„Отлично. Жив съвременник“ — помисли си тя, докато прибираше кредитната карта в портфейла си.

— Бихте ли ми дали телефона му?

— Разбира се. Обаче той живее извън града. Собственик е на фермата „Върд Спрингс“ на няколко мили в западна посока. Прапрадядо му основал това ранчо по времето на индианските нападения. — Администраторът написа името и телефона на гърба на една от хотелските картички и я подаде на Сара.

— Скот Макинес — прочете тя. — Благодаря, ще му позвъня.

Щом влезе в стаята си, Сара побърза да избере номера. Отговори й женски глас. Изминаха почти две минути, докато той се обади.

— Скот е на телефона. — Гласът беше дълбок и приятен и не изглеждаше да принадлежи на възрастен човек.

— Господин Макинес, казвам се Сара Кристиансън. Току-що пристигнах в Тумстоун, за да напиша един филмов сценарий, посветен на най-добрите му дни, и ми казаха, че вие сте местният историк. Бихте ли се съгласили на една среща? Естествено, името ви ще бъде включено в екипа, създал филма.

— Разбира се — отвърна плътният глас, — но не виждам смисъл да изписвате името ми на екрана без особени заслуги.

— Съжалявам, ако съм ви обезпокоила. Май идвахте отнякъде?

— Да, тъкмо влизах. Искате ли да дойдете в ранчото?

— Би било чудесно. Кога ще е удобно?

— Вечер. Дори, ако искате, елате сега. Мислех да си сложа пържола на скарата, докато взема един душ, но нищо по-просто от това да сложа две и да отворя още една бира.

— Много мило от ваша страна!

— Моля. Аз съм на двадесет и четири мили от вас по шосе осемдесет и две. Можете да излезете на него северно от гробището „Бут Хил“ и после следете за една порта с надпис „Върд Спрингс“. Ще се видим след… около час, нали?

— Точно така.

Двадесет и четири мили за някои хора не беше нищо. Може би такъв е местният стандарт. Сара бързо разопакова нещата си, внимателно извади своята старинна порцеланова птица от подплатената кутии и я постави на масичката край леглото.

— Най-сетне у дома! — каза тя на безмълвната загадъчна фигурка.

 

 

Докато шофираше в западна посока, над околностите се спусна здрач. След няколко мили теренът рязко се измени. Изсъхналата земя, покрита с бодливи кактуси, премина в меки зелени хълмове, осеяни тук-там с тънките силуети на юкови дървета. Те от своя страна се смениха с групички млади дъбове, чиито сенки трептяха в прерийната трева, раздвижени от вечерния вятър.

Табелата за „Върд Спрингс“ висеше под дървена арка над тесен път, отклоняващ се от главния. Тя подкара по него и след още половин миля видя светлините на несиметрична къща с бяла гипсова мазилка отвъд безкрайните ниски бели огради на ранчото. Силна лампа осветяваше входната алея. Нощта бе хладна и неестествено тиха. Тишината бе съвсем различна от тази, с която тя бе свикнала в Лос Анджелис. Полумесецът се бе спуснал ниско, а звездите постепенно обсипваха нощното небе. Отнякъде залая куче и наруши покоя. Сара тръгна по верандата сред огромни глинени саксии с екзотични растения и дръпна звънеца върху тежката резбована врата.

Гласът по телефона бе дълбок и любезен, издаваше интелигентност и принадлежеше на сравнително млад мъж. Сара не знаеше как изглежда Скот Макинес, но бе тъй изненадана от мъжа, който отвори вратата и се изправи в полусянката на меката светлина, струяща отвътре, че неволно отстъпи.

На височина той бе над сто осемдесет и пет, а раменете му почти запълваха вратата. Когато свикна със светлината, красотата на лицето и небесносините му очи я впечатлиха. Имаше нещо в него, което веднага я смути, но вероятно това бе изненадващата привлекателност, вместо очакваната външност на сух учен. Мъжът приличаше повече на каубой, излязъл от плакат с тесните си джинси и ботуши, с мускулите, издуващи запретнатите му ръкави.

— Аз съм Сара Кристиансън — представи се тя.

— Скот Макинес — протегна ръка той. — Заповядайте.

— Прекрасно е у вас, господин Макинес. За първи път съм в ранчо и ме учудва тишината, която цари тук привечер.

— Хората от града понякога се притесняват от тази тишина. — Имаше обаятелна усмивка и й напомняше за някого, но тя не можеше да се сети за кого. — На мен лично — продължи той — провинцията ми действа успокояващо в сравнение с Тумстоун. Градът също е тих, но усещането, че си заобиколен от духове е изключително уморително в късна доба. Заповядайте оттук, навътре. Ей сега ще погледна въглищата.

„Не съм единствената, която усеща присъствието на духовете“ — помисли си тя.

Влязоха в стая с ярки индиански килимчета по стените и по пода. Единият ъгъл бе зает от голяма кръгла камина, облицована с мексикански плочки. Мексикански бяха вероятно и не многобройните масивни, тъмни мебели.

— Имате красива къща!

— Тази част е запазена в оригиналния й вид от времето на моите прапрародители.

Къщата изглеждаше безлюдна. Тя се запита къде ли е жената — може би съпругата му — която бе вдигнала телефона.

Той влезе в кухнята, облицована със същите грубовати плочки и нисък гредоред и любопитно я погледна. Защо я наблюдаваше по този начин?

— Какво ще пиете? — дрезгаво запита той.

— Вие споменахте бира.

— Вярно е. Е, аз съм готов за още една. — Той взе две кутии от хладилника, наля в чаши и й подаде едната.

Дълъг коридор водеше от кухнята към голям хол с прозорци на трите стени. Завеси нямаше и звездите на нощното небе се виждаха отвсякъде. В центъра стоеше кръгла маса, заобиколена от столове, а в единия ъгъл — няколко кожени фотьойла.

— Момент да погледна скарата отвън — каза той. — Сигурно сте гладна. Как желаете пържолата си?

— Средно изпечена. — Едва ли беше сега времето да му обяснява, че от месеци не е вкусвала пържоли. Когато си на гости в ранчо, не можеш да обясняваш защо спазваш диета. — Всяка вечер ли си приготвяте скара?

— Почти. Обикновено освобождавам икономката си вечер и си готвя сам, а скара е най-лесно. Не цапам кухнята.

— Не сте ли женен?

— Не. А вие?

— Не.

— Надявах се отговорът да е не — усмихна се той. — Чувствам се по-спокойно, ако съм с неомъжена жена. След като затворих телефона, се сетих, че трябваше да ви попитам дали сте сама.

— Благодаря ви за поканата.

— Искахте да разговаряме за историята на Тумстоун. Това е любимата ми тема. Имам и доста добра библиотека с исторически документи, които може би ще ви заинтересуват.

В далечния ъгъл на верандата бе иззидана тухлена скара. Той взе машата и извади два увити във фолио картофа изпод въглените. После сложи на решетката две големи пържоли. Пушекът се издигна право към лицето му и той замижа. Тя се възползва от възможността да го разгледа по-добре. Не всеки ден й се случваше да среща толкова красиви мъже.

— Бързо стават — рече той.

— Да ви помогна ли?

— Нали сте ми гост, но ако все пак искате, донесете салатата от хладилника. Роза винаги я приготвя предварително, защото знае, че не ми се занимава и с нея. Хлебчетата са в една кошница на шкафа.

След няколко минути се настаниха един срещу друг на масата със запалени свещи.

— Не е много цивилизовано, но нищо не може да се направи. Такъв е моят живот — каза той.

— Харесва ми! — усмихна се тя. — Голямо ли е ранчото? Имате ли много добитък?

— Нито една крава — отвърна той, като й подаде салатата. — Баща ми отглеждаше добитък, но подобни занимания не ми допадат и затова след смъртта му продадох животните. Сега припечелвам от отглеждането на коне. А вашият сценарий? С какво мога да ви бъда полезен?

— Пиша за телевизията. Сценарии. Три години работех в екип, а това е първият ми самостоятелен опит. Действието се развива в Тумстоун около хиляда осемстотин и осемдесета година. Знам, че разговорите с познавачи са по-ценни от прочитането на някакъв материал, тъй като добавят собствени разсъждения, обогатени от житейския им опит. Например… атмосферата наоколо. Човек може да чете описанието на едно ранчо в Южна Аризона, но съвсем различно е да бъдеш тук и да се вслушваш в тишината с поглед, зареян в необятното нощно небе.

— Сценарият е художествен, нали?

— Да, но обстановката трябва да е автентична.

— Разбирам. — Скот Макинес не изглеждаше особено доволен. — Ще използвате дуелите в конюшнята „Корал“ или нещо подобно.

— Не. Дуели няма да има. Интересувам се от „Театъра на птичите клетки“. Героите ми са „Дамите на нощта“. Искам да получа съвсем ясна представа за техния живот, а това го няма в книгите, които съм чела.

Настроението му помръкна. Изгледа я продължително, отмести поглед и си отряза от пържолата, но не започна да яде.

— Малко се знае за тях. Проститутките рядко са използвали истинските си имена. Невъзможно е да се проследи живота им, освен ако не са били свързани с някоя известна личност, като например Кейт Големия нос, която е била любовница на Док Холидей, преди да я изхвърлят от града. Защо именно проститутките ви интересуват?

— На първо място заради очарованието, с което е обвеян „Театърът на птичите клетки“. Толкова неща са се случили там. Ако стените можеха да говорят, биха ни разказали хиляди истории.

— Ако стените там можеха да говорят, повечето казани от тях неща щяха да са нецензурни. Театърът е бил бордей с репутация, надхвърляща далеч границите на щата Аризона.

— Точно затова ще е интересно на екрана! — засмя се Сара. — Изненадана съм колко добре е запазен театърът.

— Собствениците му го затворили за цели петдесет години.

— Колко предвидливо! Когато влязох днес за първи път, се опитах да си представя как е изглеждал по онова време.

— Нима си представяхте всичко в пълния му блясък? Всъщност тези „паднали жени“ са имали ужасен живот. Съвсем различен от лустросаните уестърни по телевизията.

— Защо сте толкова сигурен — остро го погледна Сара, — че ще представя живота им с лустро?

— Няма ли да го направите?

— Не, разбира се. Под лустрото на проституцията се крият немалко трагедии. Онова, което ме интересува, е как жените са се справяли с деградацията, как са оцелявали.

— Мнозина от тях не са успявали. Някои се самоубивали или се пропивали. Няколко успели да се омъжат за местни каубои. Знам поне за една — на име Маги Ирландката — която хванала един златотърсач, а той пък попаднал на богата сребърна жила и така Маги отплавала обратно за Ирландия с половин милион долара. — Той си отряза една голяма хапка, сдъвка я и продължи: — Някои от по-предприемчивите момичета отворили по-късно собствени бордеи. След затварянето на северните мини те се отправили към други градове със златотърсачи. — Тонът му караше Сара да изпитва неудобство. В говора му личеше нетърпение и презрение. — Знам няколко истории и имена на най-известните тумстоунски дами за забавления, но нищо повече. Слаб съм на тази тема. Питайте ме за дуели и престъпници и ви обещавам да се представя отлично.

— Но за толкова от тези дами е писано! — Сара се опитваше да разчупи пренебрежителното му поведение. Защо той се стремеше да я отклони от темата за „падналите жени“? — Например Лили Лудия кон, Мадам Мустаци, Ани Холандката…

— Вярно е, били са известни, но само в града, който по онова време е наброявал към три хиляди и седемстотин жители. Никой не го е било грижа от къде са дошли или къде са заминали. По дяволите, Сара, никой не го е грижа и сега! — Той допи чашата си и стана. — Извинете ме! Ще донеса още по една бира.

Три хиляди и седемстотин! Не бе и подозирала. „Какво искаше да каже, че никой не го е грижа? Мен, например, ме интересува!“ Сара остави вилицата си и погледна ясната нощ навън. Звездите ярко блестяха. На идване бе успяла да различи очертанията на конюшните, но сега булото на нощта бе покрило всичко наоколо. Стъклата на прозорците отразяваха горящите свещи. Струваше й се, сякаш животът бе спрял и тя бе останала съвсем сама в малкия кръг светлина около масата.

Скот Макинес изглеждаше приятен събеседник, но тя вече се съмняваше в готовността му да й сътрудничи. Сигурно, ако интересът й беше насочен към братята Ърп или другите кръвожадни стрелци, щеше да е по-лесно. Но тя се интересуваше от жени. И то от „паднали жени“. Тема, която той откровено бе признал, че не обича да засяга.

Сара разрови без желание салатата си. „Какви жени? Пропаднали! Не и когато можем да говорим за пищови, пиянски дуели и безмозъчни убийства? — говореше си наум тя. — Какво друго да очакваш от един каубой? И Лъки беше същият“ — спомни си тя за презрителното му отношение към „лошите жени“.

Скот се върна с две кутии студена бира и напълни чашата й.

— „Птичките“ е трябвало да си купуват разрешителни за практикуване на професията. Някои от тях още се пазят, но почти навсякъде липсват фамилните имена. Струва ми се, че таксата е била седем долара месечно. — Той си взе едно хлебче. — Опитвам се да ви помогна, Сара, но смятах, че ще ме питате за Док Холидей и Джони Ринго, за братята Ърп, както и за всички останали.

— Разбирам… — Може би не му се нравеше, че е засегнала тема, в която не бе специалист. Изразът на лицето му бе красноречив: „Защо, по дяволите, някой се интересува от проститутките?“.

— Тумстоун е бил най-дивият град от американския Запад. Не малко престъпни елементи са се насочили насам след изхвърлянето им от Додж сити. Банди са пресичали границата с Мексико, а индианци са избивали златотърсачите, проникнали в тукашните планини. Шерифът е бил приятел с бандитите, а федералните власти в лицето на Уайът Ърп и братята му са били обвинени в убийства. Убийства са ставали ежедневно и са оставали безнаказани, освен когато някой е бил застрелван в гърба.

— Интересът ви към историята на Тумстоун е нещо като хоби, така ли? — Тя отпи от бирата си.

— Да. Нещо като семейно задължение. Прапрадядо ми е бил в първата група златотърсачи.

— Златотърсач ли? Откъде е дошъл? Разкажете ми.

Скот отмести чинията си и изражението в очите му омекна.

— Иън Макинес е работил като миньор в Англия, опознал бизнеса и решил да се захване самостоятелно. Забогатял и вложил парите си в земя. След като железницата достигнала до Бенсън, говедовъдството станало доходен бизнес по тия места.

— Значи в жилите ви тече кръвта на пионерите на тази земя! — усмихна се тя.

Той отвърна на усмивката й и напрежението спадна.

— Майка ми бе местен историк. Аз се запалих покрай нея още от детството си. Представях си, че съм Уайът Ърп във всички игри. Упражнявах се с револвер и започнах да печеля всички местни състезания. Стрелците от онова време бяха мои кумири, както бейзболните звезди за другите деца. Сигурно съм прострелял хиляди консервни кутии през живота си. Всъщност, признавам, все още го правя.

— Кое?

— Упражнявам се в бърза стрелба по консервни кутии. — Той широко се усмихна. — Мъжете само се правят на възрастни. Подозирам, че жените добре усещат това.

Сара се засмя. Поне признаваше инфантилността на мъжката половина от човечеството. Изобщо не се опитваше да я впечатли, което, разбира се, й хареса.

Какво ли беше мнението му за самата нея? Тя съзнаваше, че малко мъже биха й устояли, ако решеше да ги изкуши. Погледът на Скот Макинес потвърждаваше същото — една жена никога не греши в подобни случаи. Но трудно бе да прецени за какво мислеше в момента. Той бе забелязал приятната й изненада на входа. Явно притежаваше самочувствието на харесван мъж. Издаваха го дори движенията му. Изключено бе да не го съзнава. А погледът му бе смущаващ, когато най-малко го очакваше. Както сега. Тези сини очи, отразяващи блясъка на свещите, бяха насочени към нея и я хипнотизираха.

— Какво има? — попита Сара.

— Не разбирам…

— Гледаш ме така странно.

— Извинявай. Не исках да те обидя. Нещо в смеха ти е… като музика. Напомня ми една стара песен.

— Коя песен?

— Не си спомням. Чувал съм я някъде.

И когато той отмести поглед, на Сара й се стори, че изведнъж в стаята притъмня, защото вече не виждаше очите му.