Ригън Форест
Тайната на китайския талисман (10)

Девета глава

Как ли започваше тази песен? „Пълнолуние…“

— Днес е пълнолуние — каза Сара на публиката, давайки си време, за да избере следващата песен от стотиците, които знаеше. — Пазете се от бели коне, подивели по пълнолуние.

Забележката й се отнасяше до една случка в Тумстоун. Бе чела, че веднъж впряг бели коне се подплашили от някакви гърмежи, втурнали се с каруцата надолу по Алън стрийт и прегазили помощник-шерифа. Неизвестно защо поведението на конете било отдадено на пълнолунието.

Сара имаше дарба за пеене. Ненапразно грубоватите миньори, каубои и всякакви други се стичаха в театъра, за да видят тази загадъчна жена с къса пола, която пееше песни, каквито те не бяха чували досега. Пианистът се оказа изключителен импровизатор и също бе във възторг от нея. Тя изпълняваше стари кънтри парчета, рок и музика от филми. Страхуваше се обаче тези песни да не бъдат запомнени. Авторите им бяха хора, още неродени!

А Скот вече бе се намесил в историята по много сериозен начин — бе убил човек…

Сара го видя сред публиката. Откакто работеше в ранчото, най-често идваше заедно с други каубои да се почерпят. Скот я наблюдаваше, без нито веднъж да се усмихне. Видът му я плашеше. Изглеждаше така, като че ли принадлежеше на това място и на това време. Лъки бе търсил начин да се вмести в опасното общество на миньори, Скот го бе осъществил.

Тя се поклони за последен път под урагана от аплодисменти и слезе сред публиката. Скот отиде да я посрещне и собственически я прегърна през кръста.

— Гласът ти е прекрасен. Можеш да покориш света, както направи това с мен.

— Но ти не го желаеш. Не се усмихна нито веднъж, докато пеех.

— Предпочитам да пееш само за мен.

— Всъщност така беше. Другите само „подслушваха“. — Тя поправи костюма си. — Скот, из целия град се носи слухът, че си убил някакъв бандит.

— Боя се, че е така. — Той я притисна към себе си. Гласът му беше ясен, независимо от изпитите бири. — Нямах друг избор. Иначе щеше да бъде убит един от нашите каубои. — Гласът му обаче издаваше друго. Никога не би си признал, колко му е било трудно. Да убиеш човек никога не е лесно.

— Ей, бива си го в бързата стрелба това момче! — похвали го един от новите му приятели. — Не съм виждал друг да вади пищова толкова бързо. Пък да видиш самия пищов! Целият град само за това говори.

— Е — огледа тя усмихнатите лица около тях и се обърна към Скот, — ти каза, че ще си намериш място. Доста бързо си успял.

— Въпрос на шанс. А що се отнася до бандитите, просто ги изненадахме. Джони Ринго беше в бандата. Избяга, но не преди да се срещнем лице в лице. Не знаех, че е той. Някой ми каза по-късно. Ринго има поглед на убиец. — Някой му подаде друга бира. Скот отпи. — Същите зли очи имаше и онзи, когото уцелих. И навреме го сторих, защото едно от нашите момчета сега нямаше да е живо.

Сара разбра, че не нея, а себе си опитва да убеди с тези си думи.

 

 

Малко преди изгрев, през същата пълнолунна нощ, чифт бели коне, впрегнати в каруца с дърва за огрев, се изплашили от изстрели близо до Алън стрийт и Шеста улица. Помощник-шерифът тъкмо излизал от магазина срещу театъра и бил прегазен от подивелите коне. Откарали го бързо с пукната глава при доктор Гудфелоу.

След това през целия ден на Алън стрийт се приказваше само едно: новата певица в „Птичите клетки“ — Чуруликащото Врабче — е ясновидка. Сара не бе очаквала, че думите й, произнесени на сцената предишната вечер, ще се окажат предсказание. Хората започнаха да се тълпят пред хотела, за да им предсказва съдбата. Бе твърде добър начин за правене на пари, та да го изпусне. Все пак и тя, и Скот познаваха добре бъдещето на Тумстоун. И така с помощта на тесте карти за игра, Сара се впусна в ясновидския бизнес с такса от един долар на сеанс.

Скот пък се впусна в преследване на двама търсени престъпници. Той бе прочел в историческите документи, че бандитите, обрали кръчмата „Катранената Бейби“ накрай града, били заловени на спирката на дилижанса, докато се опитвали да откраднат коне. Тъй като Катранената Бейби пък бе обрана именно предишната нощ и вече имаше обявена награда за залавяне на крадците, Скот се отправи към мястото и под дулото на оръжието докара злодеите в града.

Самият Уайът Ърп дойде да се здрависа с него, а до вечерта целият град приказваше за заловените крадци и за Макинес, бързия стрелец. Вчера се бе оказал по-бърз от бандита, а днес прибра наградата за двамата престъпници.

Малко след здрачаване, доволен от себе си заради ролята, която изигра във войната на Тумстоун срещу бандитите — нещо, за което бе мечтал от момче — Скот влезе в „Птичите клетки“ заедно с Уайът Ърп. Там научи, че Чуруликащото Врабче се е превърнала в най-известната жена на Алън стрийт заради способността си да предсказва бъдещето. Двамата с Ърп си поръчваха бира след бира и я слушаха как пее „Долината на червената река“ и „Майки, не позволявайте на децата си да станат каубои“. Публиката направо полудя.

Към двамата се присъединиха Морган и Док Холидей, които искаха да се включат в играта на покер и търсеха свободни места, защото всичко бе заето в залата под сцената.

— Отиваме при Хач — каза Уайът на Скот. — Идваш ли с нас?

— Оставам тук — подпря се Скот на бара. — Не искам да изпускам от поглед момичето си.

Те го оставиха, а след малко избухна свада сред множеството от желаещи да чуят бъдещето си. Тълпа златотърсачи бе нахлула в театъра с намерението да узнае от Врабчето дали всеки ще открие своите сребърни жили. Сара бе толкова заета, че почти не можа да обърне внимание на Скот.

Кисел, той напусна претъпкания бар и излезе на улицата. Може би трябваше да отиде с братята Ърп и Док Холидей. Луната тъкмо изгряваше. Шумът от кръчмите заглушаваше познатите нощни звуци — воя на вятъра и на койотите откъм хълмовете. Скот бе неспокоен. Нещата не вървяха според очакванията му. Сара се бе превърнала в неразделна част от „Птичите клетки“. Тя се ласкаеше от почестите и виковете на тълпата блъскащи се грубияни и престъпници. Дори казваше, че е забавно! Странно, нима бе приключение да живееш сред проститутки и може би да те смятат за такава?! Изследователският интерес едва ли можеше да обясни подобно отношение от нейна страна.

Скот отдаваше значение на мнението на другите и на факта, че Сара бе най-красивата жена в града. А беше негова… И мястото й не беше в този жалък свят.

Скот вече бе свикнал с пистолета на хълбока си. Годините упражнения в стрелба си казваха своето. Ако човек искаше да оцелее в това време, трябваше да стане част от него и да си създаде име. И той го направи.

Но за една жена нещата стояха по-различно. Нежният пол представляваше другата страна на живота. Жената бе символ на почтеност и доброта. В съзнанието му още се въртеше последната картина от „Птичите клетки“: мъже, които се блъскат и бият, за да се доберат до Сара…

Скот вървеше по дървения тротоар на Алън стрийт, забравил за опасностите на нощта.

Изведнъж пред него изскочи мъж, размаха пистолет и изкрещя:

— Ти си следващият труп за гробищата, Макинес. Не са ни притрябвали ловци на награди в този град.

Скот съзнаваше риска, който бе поел, но не очакваше толкова бърза и организирана съпротива срещу себе си.

Нямаше време да извади оръжието си — другият вече натискаше спусъка. Проехтя изстрел и почти усети опарване в гърдите. Но вместо това видя убиецът си да се свлича на земята, с обляна в кръв ръка. На няколко крачки стоеше човекът, който бе стрелял. Скот се изненада от дрехите му. Бяха миньорски, а не каубойски. Той тръгна към ранения, без да удостои Скот с поглед.

— Не са ни потрябвали и хладнокръвни убийци в този град — каза той със странно произношение и прибра пистолета на другия.

Стрелбата вече бе привлякла любопитни. Миньорът каза на първия пристигнал да доведе доктор Гудфелоу. След това се обърна и потъна в тъмнината. Скот го последва, но странникът спря, чак когато завиха зад ъгъла.

— Почакай! — извика Скот. — Ти ми спаси живота. Дай ми възможност да ти благодаря!

Миньорът се обърна. На слабата светлина сините му очи изглеждаха съвсем светли под сянката на широкополата шапка. Лицето му бе гладко избръснато, красиво, на не повече от двадесет и две годишен младеж.

— Видях, че не ти даде възможност да извадиш пистолета си. Не бе честно. — Чисто шотландско произношение.

— Казвам се Макинес — протегна ръка Скот.

— Зная. Чух, че си ме търсил и тъкмо да попитам защо, когато се появи онзи. — Сините очи не трепваха. — Не сме роднини, ако питаш. Нямам роднини тук в Америка.

Скот неразбиращо го гледаше.

— Аз съм Ян Макинес — каза миньорът, но не му подаде ръка.

Ян Макинес! Излиза, че собственият му прапрадядо току-що му бе спасил живота! Скот почувства, че главата му се замайва.

— Лошо ли ви е, господине?

Скот поклати глава, опитвайки се да проумее случилото се.

— Не разбирам защо ще питаш за мен, освен ако не си ме взел за някой друг. Роднина или нещо такова?

— Ами… да — отвърна Скот, улавяйки се за сламката. — Един мой роднина, който търсеше сребро по тези места.

— Не познавам друг Макинес. Ако е търсил из тукашните планини, може да не е вече между живите. Наоколо върлуват индианците.

На Скот му се искаше да каже на младия шотландец, че всъщност е неговият праправнук… Да му каже, че скоро ще попадне на богата жила, още преди средата на следващото лято и ще стане един от най-уважаваните земевладелци в Аризона…

— Значи търсиш из тези планини? — попита Скот своя предшественик.

— Откъде знаеш?

— Чух… докато разпитвах наоколо. Не очаквах да се срещнем. Не знаех, че си в града.

— Дойдох да видя момичето си.

Момиче ли? Коя ли бе тя? В Тумстоун почти не се срещаха момичета, за които един порядъчен мъж би се оженил. Нима бе възможно един беден миньор да попадне на някоя добродетелна, пък даже и да е красив като този?

— Ще се ожените ли? — попита Скот и в същия момент се досети колко необичайно се е сторило любопитството му на младежа.

— В момента нямам дори собствен дом, а и конят ми не е много добър. Но когато открия среброто, да, тогава може би… Ще й осигуря по-добър живот от сегашния в театъра. — Той се размърда нетърпеливо. — Радвам се, че се запознахме, Макинес. Бил си страшен с револвера, но трябва да се вглеждаш в сенките, за да не станеш мишена на следващия идиот, който си е въобразил, че е по-бърз от теб. Бъди по-внимателен!

— Към планините ли потегляш?

— Да. Трябва да взема малко припаси и тръгвам преди изгрев.

Скот се мъчеше да намери начин да остане по-дълго в компанията на този човек.

— Хей, дължа ти живота си. Нека поне ти купя една бутилка уиски…

— Не е необходимо. Просто случайно се оказах там… — Той нахлупи шапката си и се усмихна тъжно. Явно си мислеше, че дните на Скот са преброени. Бързите стрелци бяха мишена за всеки мераклия от Додж сити до Тумстоун. Това бе начин да докажеш, че си по-бърз и от най-бързия.

 

 

Същите мисли измъчваха и Сара. Страхът и притеснението бяха се превърнали в нейни постоянни спътници. Скот се бе подложил сам на опасност, защото му харесваше цялата тази глупава идея. Блясъкът на славата! Стрелците от Дивия Запад! Нямаше ли да пораснат тези мъже? Ако той можеше да убие някого тук, в миналото, ако можеше да промени историята, то тогава той също можеше да бъде убит.

Тя го откри в бара. Чакаше я да се приберат в хотела.

— Стана много късно — упрекна я той.

— Имах три излизания на сцената тази вечер, освен ясновидските сеанси. В програмата вече са включили жонгльор и акробат, а от утре и ирландска танцова трупа.

Той бе необичайно мълчалив, докато крачеха към хотела. Когато се качиха в стаята, Сара свали тъмносивата пола и бялата блуза, купени тази сутрин.

— Защо напусна театъра тази вечер? — попита го тя.

— Не мога да понасям всички тези мърляви глупаци с мръсно подсъзнание. Сара, трябва да поговорим! Това не може да продължава повече!

— Но в театъра е толкова интересно! — Тя махна фибите от косата си и я разтърси. — Порокът се носи буквално във въздуха. Знаеш ли, че „онези жени“ имат деветдесет сантиметра широки преносими пейки, които вземат със себе си, ако имат клиент. Той купува на бара един жетон за двадесет и пет долара, който включва бутилка уиски и момиче заедно със сгъваемата пейка. След това те просто дръпват завесите на клетката и…

— Не ми обяснявай — намръщи се той. — Не съм сляп. И какво му е толкова интересното?

— Порочността! Атмосферата! Започнах да си водя записки. Каква автентична атмосфера за моя…

— Чудесно! Вече видя „Птичите клетки“ и можеш да ги опишеш. Кажи на Хътчинсън, че утре е последният ти ден.

— А ти ще захвърлиш ли пистолета си? — избухна тя.

— Не, не мога.

— Защо?

— Най-малкото, защото ще ме застрелят. Почти го направиха тази вечер. Собственият ми прапрадядо ми спаси живота.

— Ужас! И какво се случи? Наистина ли го срещна?

— Някакъв кретен на улицата щеше да ме застреля, ако той не беше се намесил.

— Как изглеждаше?

— Млад, хубав, със сини очи като моите, с шотландско произношение. Търси сребро из планините — както предполагах — и отново заминава сутринта. Може би няма да го срещна повече.

— Толкова е вълнуващо! Не се ли изкуши да му кажеш, че скоро ще има голям късмет?

— Да. — Той се поколеба дали да й каже за какво друго бяха разговаряли. — Идвал е насам, за да вземе припаси и да види приятелката си.

— Наистина ли? Може ли тя да е твоята…?

— Не, невъзможно! Той ми каза за нея, че работи в театъра. Сигурно имаше предвид „Птичите клетки“, защото идваше от тази посока… Както и да е, разделихме се бързо и май единственото, което научих за него е, че не си пада много по каубоите с пистолети.

— Прародителят ти ми се струва почтен човек. Интересно коя ли е приятелката му?

— Откъде да знам? Едва ли е нещо сериозно.

— На колко години ти се стори той? — попита Сара и навлече новата бяла памучна нощница през главата си.

— Двадесет и няколко… Какво е това?

— А, нощница!

— За какво ти е?

— Боже мой, Скот. Жените през 1882 година са спели задължително с нощници.

— Не може да бъде!

— Така е.

— Я сваляй тази палатка и ела тук!

— Няма да е съвсем автентично.

— Ще ти покажа аз на теб какво е автентично — засмя се той.

— После ти ще си виновен. — Тя изпълни желанието му, свали нощницата и се пъхна при него. В стаята бе хладно, но леглото бе затоплено. Беше й толкова приятно със Скот! Въздъхна доволно и се отпусна до него.

— Джоузи знае кога от Бенсън пристигат заплатите за миньорите.

— Нали не знаела точната дата? — Той погали косата й.

— Знае. Сигурна съм. Снощи с нея беше човекът от „Уелс Фарго“. Сигурно карат към стотина хиляди долара. Онова нищожество Чарли Орела я изнудва да му каже датата и тя толкова се страхува, че нищо чудно, ако му каже наистина. Той е готов на всичко, за да я принуди да говори!

Скот галеше раменете й и я слушаше разсеяно.

— Накарай я да ти каже кога ще дойдат парите.

— Опитах вече. Но е безполезно.

— Опитай пак. След това аз ще отида да заловя Чарли на местопрестъплението.

— Но това е опасно!

— Няма такова нещо. Не забравяй, че притежавам единствения полуавтоматичен пистолет в града.

— Може ли човек да забрави, като всички говорят само за това. Вероятно стотици мъже се канят да те убият и да ти го вземат.

Скот измърмори нещо в отговор — явно бе изгубил всякакъв интерес към делата на Чарли Орела.

— Кожата ти е толкова нежна. Никога не съм докосвал толкова фина кожа.

Тя притвори очи от удоволствие, докато ръцете му чувствено милваха тялото й.

— Като си помисля какво си представят онези типове, когато те гледат…

Ръцете й бавно галеха силните му гърди.

— Така ли? А ти защо се правиш, че не забелязваш жените, които те оглеждат в тези тесни джинси! Направо позор! И прародителят ти ли е хубав като теб?

— Приличаме си. Но той едва ли го е забелязал. Странно… — Гласът му заглъхна и ръцете му продължиха да галят гърдите й. След малко прошепна: — Всичко губи значение, когато съм с теб, както сега… Разбирам колко много си ми липсвала. Не ме напускай, Сара. Никога!

— Не искам да те напускам. Ние си принадлежим. Но не и на това място тук.

Скот нежно я целуна и времето спря.

Студената стая престана да бъде студена. Страховете от деня се разсеяха като утринна мъгла.

В света съществуваха само те двамата.

Сара целуна врата и гърдите му, а пръстите й отново напипаха белега на бедрото му. Белегът от раната й бе познат не само от спомена, а и наяве — тя го докосваше.

— Има нещо вълшебно във всяко твое докосване — прошепна той и се обърна по гръб. — Да забравим всичко друго, Сара. Приеми ме и ме дари с любовта си!

 

 

На следващия ден Сара бе разсеяна и нервна. Джоузи се появи рано с насинени ръце. Сара подозираше, че прекарва повечето време в театъра, защото там се чувстваше по-сигурна, отколкото у дома си на Шеста улица в квартала на червените фенери. Очевидно Чарли Орела бе упражнил сила, за да я накара да издаде датата за идването на парите.

Джоузи седна както преди на същата маса в дъното и започна да пише нещо. Когато Сара се приближи, тя дори не вдигна поглед.

— Имаш ли нещо против да остана при теб? — попита Сара.

Джоузи посочи празния стол и Сара се настани.

— Какво пишеш?

— Стихове. Обичам да пиша. Вече имам двадесет и четири стихотворения.

— Страхотно!

— Не е лошо за момиче, което никога не е ходило на училище. Сама се научих да чета и да пиша. Не ме бива много, но ставам все по-добра. Въпреки че понякога имам правописни грешки.

— Правописът е без значение, когато става въпрос за изкуство. За какво пишеш?

— Ами, за нищо специално… Как изглеждат дърветата, когато листата са мокри от дъжда и слънцето изгрее. Как паяците плетат паяжините си. Обичам да гледам как го правят. Вятърът носи прах и листа, а паякът разчиства всичко и се захваща да плете отново. Паяжините са тъй красиви в дъжда! Не мислиш ли?

Сара кимна. Това момиче притежаваше тънка чувствителност към чудесата в живота, но погледът й постоянно бе замъглен от тъга. Щеше ли някога да изчезне?

— За това ли пишеш сега?

— Не. Това са любовни стихове. Искаш ли да ги чуеш?

Сара кимна.

„Идваш от далечна страна на мъгли.

Странни и мрачни легенди разказваш.

Аз също дойдох от злокобни земи…

в сравнение с които и адът е приказка.

Плени душата ми с тъжни очи,

безмълвно с любов и мечти ме дари…“

— Кой е той Джоузи? — Очите на Сара бяха пълни със сълзи.

— Просто… един мъж…

— Знае ли за тази ужасна история с Чарли?

— Не, разбира се! Никога не бих му казала за Чарли. Забърках се с този негодник, единствено защото дължах пари на негов приятел. Оттогава се е впил в мен като пиявица и разправя, че сме женени, защото припечелвам добре.

— Но този мъж, на когото си посветила стиховете, може би ще ти помогне, Джоузи.

— Не. И без това е зле… — Лицето й пребледня още повече. — Не искам да узнае за Чарли.

— Няма начин това да не стане. Тези синини не си ги получила от падане по стълбите. — Сара се наведе към нея. — Нека Скот ти помогне, Джоузи. Той ще се справи с Чарли.

„Господи, какво говоря? — помисли си Сара. — Губя връзка с реалността, точно като Скот.“ Сигурно страхът й за живота на Джоузи я правеше безразсъдна. Какво си въобразяваше, че ще направи Скот с Чарли Орела по време на обира? Да го застреля ли? Или да го предаде на шерифа Ърп, за да го обесят?

— Опасен е твоят Скот — усмихна се момичето. — Ще помисля върху предложението ти.

— Нали не си казала на Чарли датата?

Джоузи поклати глава.

Сара се ядоса и удари с юмрук по масата.

— Толкова ли не можеш да кажеш на шерифа за това?

Джоузи горчиво се изсмя.

— Не, ако искам да доживея до утре.

Та това беше Тумстоун! И Джоузи имаше право. Тя бе една обикновена проститутка като хилядите тук и съзнаваше безправието си, което си беше самата истина.

Сара й върна тетрадката.

— Много ми харесват твоите стихове!

— Благодаря. И на мен. Тези последните са най-добрите. — Джоузи откъсна листа, внимателно го сгъна и го прибра в джоба на роклята си.

Скот трябваше да помогне на Джоузи, чийто живот бе в опасност. Трябваше да намери начин да я отърве от Чарли Орела, по възможност, без да го убива.

 

 

Скот бе чел за обирите над конвоите със заплати за мините в Тумстоун и Бизби, но не можеше да си спомни точната дата. Дори охраната на „Уелс Фарго“ била веднъж пленена по време на обир и обезоръжена. Единственият изход според Скот бе да предизвика тази вечер сбиване с Чарли в „Птичите клетки“. И ако онзи извадеше нож или пистолет, това щеше да е основание Скот да го обезвреди завинаги. Ако ли не, щеше да го набие достатъчно лошо и Чарли щеше да пропусне пристигането на парите, което се очакваше през следващите тридесет часа.

Чарли обаче не се появи в „Птичите клетки“. Скот бе изненадан и разочарован. Струваше му се лесно, дори твърде лесно, да се вживее в ролята си на смелчага от типа на Уайът или Док, мъже от които другите се страхуваха.

Някога Джоузи бе проявила състрадание към две безпомощни деца и той се бе заклел да я спаси от мъжа, който искаше да я убие. Нямаше да има милост за Чарли Орела, докато Скот Макинес бе в града. Рано или късно Чарли щеше да си получи заслуженото.

 

 

Двамата бандити бяха маскирани.

Бледата луна се криеше зад облаците и нощта бе тъй черна, че с мъка се различаваха дори силуетите на дърветата.

Конски тропот и скърцане на дървени колела разкъса тишината. Дилижансът от Бенсън приближаваше. Бе на около осем мили северозападно от Тумстоун.

Бандитите изскочиха иззад група храсти, стреляха във въздуха, за да предизвикат суматоха и нападнаха дилижанса. Стреляха в пазача и отмъкнаха двата сандъка с парите на „Уелс Фарго“.

Грабителите тъкмо потегляха, когато нови изстрели раздраха тишината. Единият от бандитите изпусна сандъка, който носеше, строполи се на земята и остана неподвижен. Вторият, уплашен за живота си, хвърли другия сандък и изчезна в тъмнината сред свистящите куршуми.

Едва тогава се появи тайнственият стрелец. Непознатият слезе от коня, прибра сандъците и ги привърза към седлото. После препусна и се изгуби в тъмнината.