Линда Хауърд
От любов (8)

Осма глава

Животът им пое по някакъв установен ред, ръководен от ежедневните дреболии, които придават усещане за последователност и приемственост. Ако не друго, то винаги имаше дрехи за пране, трябваше да се готви и да се чисти. Той се грижеше за домакинството не по-малко от нея, докато си бе вкъщи, но често отсъстваше и когато бе в командировка, Сара се потапяше в работата си и се опитваше да запълни празнотата, оставена при заминаването му. Когато пътуваше не й се обаждаше всяка вечер, но винаги й оставяше номер, на който да го потърси, ако й потрябва, а ако се налагаше да закъснееше, винаги й съобщаваше кога ще се прибере, но извън това, тя нямаше друга връзка с него. Разбираше го, въпреки че й липсваше ако не друго, то най-малкото гласът му. Какво ли можеха да си кажат всяка вечер? Не можеше да му признае колко много й липсва, как бавно се точи времето, докато го няма, колко силно го обича, защото той не искаше да знае тези неща. Беше много по-безопасно да не разговаря с него, освен когато се налагаше. Тя просто го изчакваше да се прибере и първоначалната му сексуална ненаситност й даваше възможност да го прегръща и безмълвно да го дарява с любовта, която таеше в гърдите си. Винаги знаеше какво да очаква от Роум, когато се прибира от командировка, той си влизаше, готов да й се нахвърли както прегладнелият се нахвърля на отрупана трапеза.

Когато мислеше за това, тя признаваше пред себе си, че той наистина я харесва и донякъде държи на нея, но знаеше, че все още не е успяла да измести Даян от сърцето му. Любовният им живот бе невероятен. Той бе умел, ненаситен любовник и тя бе готова да признае, че сексът с него всеки път е различен. Често я любеше, когато и където му се приискаше, без да я отвежда в спалнята и това й подсказваше, че той все още скърби за Даян. Предпочиташе да не се любят в леглото. Когато се налагаше да работи до късно и тя вече си бе легнала, той отиваше в спалнята й, но щом актът завършеше, я оставяше. Прегръщаше я, галеше я, изчакваше я да заспи, преди да излезе, но тя усещаше безпокойството му и започна да се преструва, че спи, за да може той да се измъкне от леглото й. Щом затвореше вратата, тя отваряше очи и лежеше обзета от потискащо чувство на самота, породено от съзнанието, че не е обичана. Понякога не успяваше да се сдържи и плачеше, но в повечето случаи успяваше да преглътне сълзите, тъй като не даваха разрешение, а и изпитваше истински ужас, че той може да я чуе, че хлипа през нощта.

И въпреки това, животът им заедно й носеше истинско задоволство. Хладната есен премина в зима и имаше много нощи, прекарани пред камината, вечери, когато гледаха телевизия, понякога тя четеше, а той работеше. Закусваха заедно, без да бързат, а в студени слънчеви недели гледаха отбора на Каубоите да играе футбол. Ако Роум си бе вкъщи, ходеше с нея в магазина всяка събота и двамата с Дерек станаха добри приятели.

Скоро след Коледа, Сара повдигна въпроса за бъдещето на Дерек. Дерек бе изключителен и щеше да е жалко, ако възможностите му бъдат прекършени само защото няма пари. Вече бяха достатъчно близки и Роум разбра значението на думите й.

— Искаш да го издържам по време на годините му в колежа ли?

— Това ще бъде страхотно — призна тя и му се усмихна възторжено. — Но мисля, че Дерек няма да приеме. Много е горд — каза замислено тя. — Но ако можеш да му уредиш пълна стипендия от някоя фондация, която няма да ограничи избора му на колеж, мисля, че ще подскочи от щастие.

— Не настояваш за много, а? — отбеляза сухо Роум. — Ще видя какво мога да направя. Мисля, че ще трябва да кажа и на Макс, защото семейството му има някакви връзки и може да помогне.

Макс ги посещаваше доста често, и въпреки че не престана да се шегува с Роум за това, че му е отнел Сара, бракът бе променил реакцията на Роум в това отношение до неузнаваемост. Беше спечелил и го знаеше. Сърцето на Макс не бе разбито, нито пък някога щеше да се опита да разруши брака на приятеля си. Той открито се възхищаваше от Сара и не виждаше защо съпругът й да не знае, но нещата свършваха тук.

Когато Роум решеше, че нещо трябва да бъде свършено, той не си губеше времето. На следващия ден Макс случайно мина през магазина заедно с Роум и Сара веднага улови озадачения му поглед, когато го запознаха с Дерек. Дерек въздействаше на всички хора така. След малко Макс се доближи до Сара и прошепна:

— Роум нещо послъгва, нали? Дерек е поне на двайсет и пет.

— Навърши шестнайсет миналия месец — прошепна в отговор Сара и се усмихна развеселена. — Нали е невероятен?

— Дяволски впечатляващ е, не мога да отрека. Ако му сложиш едни крила и му дадеш меч, ще знаеш как съм си представял архангел Михаил. Кажи му да си избере колеж и когато му дойде времето, двамата с Роум ще се погрижим да получи пълна стипендия.

Сара сподели с Марси какво са намислили Роум и Макс и за нейна изненада, другата жена се обля в сълзи.

— Нямаш представа какво означава това и за двама ни — хлипаше тя. — Той е изключително дете и сърцето ми се късаше, като го гледах как работи, за да събере пари за колеж, вместо да се забавлява, както подобава на възрастта му. Това е най-изключителният коледен подарък, който можехте да ни направите!

С наближаването на Коледа, работата на Сара процъфтяваше и то толкова много, че се наложи да наеме човек на цял работен ден, за да й помага в обслужването на клиентите. Роум веднага подкрепи идеята. Не му беше никак приятно, че Сара е сама там по цял ден, докато Дерек приключи училище. Тя нае млада жена от квартала. Малкото й дете бе тръгнало на училище този срок и на нея не й се стоеше вкъщи. Получи се чудесно. Ерика си тръгваше малко преди децата да се приберат от училища, а Дерек пристигаше до около половин час. След като Ерика бе в магазина, Сара можеше да обядва, което преди, когато работеше сама, се ограничаваше до някоя и друга хапка от сандвич между клиентите.

Три дни преди Коледа тя се прибра и откри, че Роум вече си е у дома. Щом се приближи до врата на спалнята се спря и се загледа в отворения на леглото куфар.

Той се извърна от скрина, откъдето вадеше бельо и ризи. Погледна я кисело.

— Изникна нещо спешно. Имаме страхотен проблем в Чикаго.

Искаше й се да протестира, да каже като всяка друга съпруга „Защо не отиде някой друг“, но преглътна, защото знаеше, че той няма да приеме спокойно думите й.

— Кога ще се върнеш? — попита тя, влезе в стаята, отпусна се на леглото и въздъхна примирено.

— Изобщо няма да се задържам. Вече съм си запазил билет за връщане. Ще се върна около четири на двайсет и четвърти.

— Ами добре — измърмори тя и за пръв път от началото на брака им се нацупи. Той постави купчината ризи в куфара и погледна намръщеното й лице. Начупената й долна устна придаваше невероятна чувственост на лицето й, сякаш тя се молеше за целувка, а може би и още нещо. Внезапно той се усмихна широко и отмести куфара на една страна.

Сара не очакваше подобно нещо и извика от изненада, когато той я бутна по гръб на леглото. Усмихна й се дяволито, докато се навеждаше над нея и повдигна полата й чак до кръста, а след това съвсем спокойно свали бельото й. Тя си пое шумно въздух, този път заради възбудата, която се надигна у нея щом той я докосна.

— Да не би това да е за довиждане? — прошепна шеговито тя с блеснали очи.

— Нещо такова. — Разкопча панталоните си и ги смъкна, а след това коленичи на леглото и се отпусна между бедрата й. — Ти си кредитната ми карта, не мога да тръгна, без да съм я взел.

Тя се разсмя и обви врата му с ръце, докато той се отпускаше върху нея. Смехът застина в гърлото й, когато усети плавното му навлизане, а той чу рязкото поемане на въздух, което винаги съпътстваше началото. За него то бе като музика и той зарови лице във врата й, усетил внезапно силно желание и вдигна краката й на кръста си.

— Така дяволски ми липсваш, докато ме няма — каза грубо Роум и с това признание се вряза дълбоко в нея, потвърждавайки партньорството им с физическата връзка.

Сара не го откара до летището. Той предпочиташе да си остави колата там, за да има с какво да се прибере или да отиде до офиса, без да взима такси. Независимо от желанието си, в очите й проблеснаха сълзи, когато го целуна за довиждане на вратата и той тихо изруга, пусна куфара и отново я взе в ръцете си.

— Ще се върна за Коледа, обещавам — каза той и я целуна настойчиво. — Няма да те оставя да прекараш празника сама.

Тя пет пари не даваше за празника! Не й беше приятно, че заминава, независимо кое време от годината бе. Тя мигна, за да прогони сълзите и успя да се усмихне едва-едва.

— Няма нищо. Просто съм една глупачка.

Случи се неочакваното, той се обади в полунощ на двадесет и трети.

— В Чикаго има снежна виелица — обясни мрачно той. — Всички полети са отложени, докато нещата се успокоят.

Сара се изправи в леглото, стиснала телефона толкова силно, че пръстите й побеляха.

— Каква е прогнозата за времето? — попита тя сравнително спокойно, въпреки че броеше часовете до завръщането му.

— Сигурно в ранния следобед. Ще ти се обадя щом знам часа на полета.

Тя прекара коледната вечер, обикаляйки неспокойно апартамента, нагласяваше украшенията на малкото уханно борче, което бе поставила, потупваше възглавниците и разместваше мебелите, които й се струваха не на място. Притесняваше се как ще се чувства Роум, ако празнуват Коледа, след като празникът сигурно щеше да му донесе болезнени спомени за синовете му и за удивлението им, подарените играчки, хаосът, който създаваха по Коледа, възторгът им от получените подаръци. До този момент не бе забелязала признаци, че се страхува от този ден и стискаше палци, това да бъде един хубав празник за него.

Нямаше търпение да се прибере. Чувстваше се по-нервна, отколкото при другите му командировки и то заради това, което й бе казал, когато я люби за последен път. „Така дяволски ми липсваш, докато ме няма…“ Това бе единственото доказателство, че не му е приятно да я оставя, когато е в командировка. Винаги си бе мислила, че очаква с нетърпение пътуванията, за да може да се отдели за малко от нея. Но ако му е липсвала…

Опита се да не се надява на прекалено много. Роум бе толкова ненаситен мъж, може би просто е искал да каже, че му липсва любенето им. Ами ако тя му липсваше, компанията й, нещата, които вършеха заедно? Сърцето й заби лудешки при тази мисъл. Коледа бе сезонът на чудесата, все пак.

Чакането я правеше нетърпелива и тя си помисли дали да не отиде при Марси, но не й се искаше да им се натрапва по празниците, а и се притесняваше да не изпусне обаждането на Роум. Изпече ябълков пай заради него и постла чисти чаршафи на леглата им.

Телефонът звънна и тя едва не си счупи врата, докато тичаше към него, защото се спъна в собствения си крак. Беше се задъхала, когато взе слушалката.

— Ало.

— Излитам след час — каза той, а дълбокият му глас накара коленете й да омекнат, въпреки че бяха далече. — Само че тук е такава лудница, че сигурно ще се забавим. Сигурно ще съм вкъщи около полунощ. Не ме чакай, миличка. Лягай си.

— Аз… може би — заекна тя, защото знаеше, че ще е будна, дори и той да не се прибере до полунощ на следващия ден.

Роум се засмя тихо и приканващо и звученето на гласа му я накара да преглътне.

— Добре, тогава, стой будна. Ще се прибера веднага щом мога.

Същата вечер, малко след единадесет тя чу превъртането на ключа. Скочи от масата, където седеше над чаша горещ шоколад и се втурна да го посрещне. Той пусна куфара и я хвана, когато тя се хвърли в ръцете му. След това я целуна, толкова дълго и настойчиво, че тя потръпна и се притисна в него.

С блеснали очи я пусна и потри наболата си брада.

— Трябва да се изкъпя и да се обръсна, точно в този ред. Прекарах нощта на летището и съм скапан. Лягай си. Ще дойда точно след петнайсет минути.

Сара сипа остатъка от горещия шоколад и отиде в спалнята. Седна на леглото и сплете здраво ръце щом забеляза, че треперят. Роум си бе вкъщи. След само няколко минути ще влезе тук, ще я люби, сякаш му се иска да я погълне. А след това… след това какво? Дали ще направи още някое невероятно признание, дали ще й даде друг знак, че чувствата му към нея се задълбочават? Или просто ще я прегръща безмълвно, докато тя заспи, а след това ще се върне в своето самотно легло.

Пое си дъх с болка при тази мисъл и осъзна, че няма да може да го понесе, ако той отново я остави, след като са се любили. Скочи преди още да е осъзнала какво върши. Ако някой щеше да си тръгне, то тя щеше да го направи. Така няма да се налага да гледа гърба му, когато си отива. Ако, след като се любят той не й даде знак, че иска още, ще го целуне за лека нощ и спокойно ще стане от леглото му, без да се обръща назад. Не можеше да лежи повече и да го чака да разбива сърцето й като си тръгва.

Той излезе от банята тъкмо когато тя отвори вратата и влезе. Роум вдигна учудено едната си вежда.

— Бързаш ли? — попита провлечено той и пусна хавлиената кърпа на пода.

Сара погледна високото мускулесто тяло и устата й пресъхна.

— Да — прошепна тя и изхлузи нощницата през глава и също я пусна на пода.

Той мина покрай нея и отметна завивките в долния край на леглото, а след това протегна към нея ръка в безмълвна покана. Тя веднага се отпусна в ръцете му.

Каза й много неща колко — силно я желае, какво искаше да направи с нея, какво искаше тя да направи с него. Шепотът му бе рязък, в него прозираше силна страст. Каза й колко изваяно и красиво е тялото й, какво желание изпитваше да потъне в нея, как се чувстваше, докато я обладаваше. Не й каза единствено това, което тя най-силно копнееше да чуе.

Когато бурната му страст бе потушена, той остана отпуснат на леглото и я галеше с мързеливо чувство на собственост. Сара потръпваше отвътре и знаеше, че трябва да стане и да си отиде, докато той все още е доволен и сънен, преди познатото безпокойство да започне да го гризе. Надигна се на лакът, целуна го бързо и прошепна „Лека нощ“, а след това стана от леглото преди той да успее да реагира.

Роум отвори широко очи и я загледа как се наведе, за да си вземе нощницата, а след това направо избяга. Около устата му се събраха мрачни бръчки, предизвикани от напрегнатост. Колкото и силно да я желаеше, колкото и да полудяваше, докато я любеше, винаги изпитваше страх, когато всичко свършваше, защото тя щеше да се отдръпне от него, да се свие настрана и да се престори, че е заспала, за да може той да си отиде. Поне обикновено й се искаше да се сгуши в него, така той можеше да я приласкае в прегръдките си още малко. Тази вечер, независимо от дивия ответ на стройното й тяло, докато се любеха, тя не почака дори и за миг за нежните ласки. Понякога, когато очите й светваха щом го видеше, когато се притискаше отчаяно в него в моменти на страст, му се струваше, че напредва, че бавно срива защитните й стени и успява да се добере до нежната мила жена зад тях. Само че когато тя отново се отдръпнеше, си мислеше, че тя компенсира постигнатото от него.

Сексът с нея бе великолепен… повече и от великолепен. Физическото желание, страстта между тях бе толкова силна, че засенчваше всичко, което бе изпитвал преди нея, но това не му бе достатъчно. Просто не му бе достатъчно. Искаше всичко, всичко, което тя можеше да даде — и тялото, и ума, и разбира се, сърцето.

 

 

За Коледа му подари безобразно скъпо дизайнерско куфарче. Беше възмутила продавача в ужасно скъпия магазин, като бе помолила да заличат инициалите на дизайнера и да гравират тези на Роум. Той се смя, когато му разказа как точно е станало, а след това небрежно й подаде малка кутийка, обвита в златна хартия. Остана с отворена уста, когато видя диамантените обеци. Опита се да му благодари, но не можа да промълви нито дума. И двата бляскави диаманта блестяха с леден огън. Сигурно всеки от камъните беше поне един карат и тя бе зашеметена от скъпия великолепен подарък.

Усмихнат на реакцията й, той отметна пелената светлозлатиста коса и свали обеците, с които бе в момента, а след това плъзна новите сам. Тя вдигна ръка, за да ги докосне.

— Как изглеждат? — попита нервно тя, най-сетне възвърнала гласа си.

— Изглеждаш великолепно — каза дрезгаво той. — Искам да те видя гола, с пусната коса и диамантите на ушите ти.

Тя наблюдаваше лицето му, видя как очите му натежаха от желание и усети по тялото й да се разлива топлина. Нежна руменина плъзна по страните й. Знаеше, дори когато той се пресегна към нея, че ще получи това, което си би представял.

Учуди я като я вдигна на ръце.

— Къде отиваме? — попита тя, останала без дъх, защото очакваше той да я люби на канапето, както се бе случвало няколко пъти преди това.

— Да си легнем — отвърна кратко той и очите й се разшириха.

След миговете на задоволство, той я притисна под себе си, без да отделя тялото си от нейното. Така нямаше начин тя да стане и да си отиде. Извърна лице към топлото ухание на врата й и усети задоволството, което се разливаше в него. Задряма и се стресна малко по-късно, когато тя започна да се извива под него, за да се намести по-удобно.

— Да не съм прекалено тежък? — прошепна той и притисна устни към трапчинката под ухото й.

— Не. — В гласа й прозвуча дълбоко удоволствие и ръцете й се затегнаха около него. Притискаше я много и тя едва успяваше да си поеме дъх, но това нямаше значение. Най-важното бе това топло усещане на тялото му върху нейното, почти ясно доловимото задоволство, което струеше от него. Ето така й се искаше да бъде винаги.

Навън, краткотрайният зимен сумрак се превърна в истинска тъма и стаята изстина, защото той държеше парното в спалнята на минимално положение. Роум се пресегна към завивката и я метна върху тях, отново се настани върху нея, положил глава върху гърдите й.

Целуна лениво зърната и чувствителната долна страна на всяка гърда, а след това потърси удобно място за главата си. Покри едната гръд с длан, след това въздъхна тихо и заспа. Сара зарови пръсти в тъмната коса, а след това я плъзна по силния врат и широките силни рамене, за да почувства твърдите мускули под гладката топла кожа. Усети спокойствие, беше защитена от всичко, обвита като пашкул от топлината на тялото му и тогава също заспа.

Той я събуди за късна вечеря, очите му сънени и доволни, докато я наблюдаваше как се опитва да оправи купчината дрехи, които бе нахвърлял, докато я събличаше. Бледорусата й коса се стелеше свободно по гърба, а диамантите проблясваха в очите й и тя му заприлича на някоя първобитна кралица във великолепието на голотата си. Но в онези дивашки времена, щяха да я боготворят заради цвета на косата й, заради тези невероятни бледозлатисти коси с почти бели кичури. Често бе подозирал, че се изрусява, докато не я видя гола за пръв път. Неговата съпруга. Мисълта го изпълни със задоволство и желание да е само и единствено негова.

 

 

В средата на февруари тя настина и болестта се задържа необяснимо дълго. Не можеше да спи заради запушения си нос и непрекъснато се чувстваше отпаднала. Роум се опита да я накара да си остане у дома и да не ходи на работа, за да оздравее, но и двете деца на Ерика си бяха у дома, болни от грип и нямаше кой да отваря магазина, затова се налагаше да ходи, въпреки че бе настинала, много отпаднала и всичко я болеше. Наложи се Роум да замине в командировка, която сигурно щеше да продължи около две седмици и той се намръщи на пребледнялото й лице, когато я целуна за довиждане.

— Да се пазиш, и да се затопляш. Довечера ще ти звънна, за да видя как си.

— Ще се оправя — увери го тя, изпълнена с омраза към прегракналия си глас. — Не ме целувай, за да не те пипне моят вирус.

— Имам имунитет към твоите вируси — отвърна той и все пак я целуна. Притисна я в прегръдката си и нежно я погали по гърба. — Миличката ми. Иска ми се да остана при теб.

— И на мен ми се иска — измърмори тя, нещо, което никога не би направила, ако не беше настинала. — Всъщност днес се чувствам малко по-добре. Не съм толкова уморена.

— Може пък да ти минава най-накрая. — Той я огледа критично. — Крайно време е. Ако и утре не ти е добре, иди на лекар. Задължително!

— Да, господине — каза послушно тя и си спечели едно плясване по дупето.

Вечерта се обади, както беше обещал. Тя затвори магазина рано, когато студеният дъжд се обърна на мокър сняг, защото не й се искаше да я хване лошото време. Остана й достатъчно време вкъщи, за да се потопи почти за час в горещата вана, а парата отпуши носа й и Сара се почувства значително по-добре. Когато говори с него, гласът й звучеше почти нормално.

На следващата сутрин, обаче, тя се събуди с ужасно пулсиращо главоболие, а всяко мускулче туптеше така, сякаш някой я налагаше с чук. Гърлото й гореше, гадеше й се при самата мисъл за храна.

— Браво — каза тя на бледото си отражение в огледалото. — Пипнала съм грип.

Този грип бе повече от ужасен. Всичко я болеше заради температурата, но всеки път, когато се опитваше да изпие нещо, за да я свали, стомахът й отказваше да приеме лекарството. Опита и с горещ чай, но и това не помогна. След това премина на студено безалкохолно, но също нямаше смисъл. Пробва и с мляко, но стана още по-зле. Направи си желе и се опита да го изяде, но й се повдигаше на всяка втора хапка. Предаде се и си направи компрес с лед за челото и се топна в хладка вана като остави водата да охлажда горещото й тяло.

Внезапно я разтърси ледена тръпка, която се усили и тя едва успя да излезе от ваната. Отказа се да се бори с простудата и просто си легна, зави се добре, докато тръпките преминаха, а когато усети отново парещата топлина, ги отметна. Главата я болеше толкова силно, че бе готова да се закълне, че никога няма да заспи, но скоро се унесе и потъна в толкова дълбок сън, че се събуди едва когато телефонът зазвъня.

— Сара? — повика я притеснена Марси. — Слава богу! Дерек току-що ми се обади от уличен телефон, защото магазинът не бил отворен. Помислил, че нещо ти се е случило.

— Така е — изграчи навъсено Сара. — Пипнала съм грип. Извинявай, трябваше да се сетя да звънна на Дерек тази сутрин, преди да отиде на училище.

— Не се притеснявай. Нека да се му се обадя, защото ме чака на телефона. Ще му кажа, че си добре и след това ще се кача да те видя.

— Ще се оправя, а ти може да прихванеш… — започна Сара, но Марси вече бе затворила. — Няма да умра — измърмори тя, когато мисълта, че Марси ще дойде, я накара да измъкне отслабналото си до болезненост тяло от леглото, за да отключи. — Защо й трябва да се грижи за мен точно днес. Не може ли да почака до утре? До тогава може и да съм готова да умра.

Влачеше се като препила, притиснала пулсиращата си глава с две ръце, сякаш се страхуваше, че ще я изгуби. Истината бе тъкмо обратното. При тази болка й се искаше главата й да я няма. Всяка стъпка бе мъчение, болеше я цялото тяло, а нещо в мозъка й туптеше. Дори очите я боляха.

Тя отключи вратата и се довлече до кухнята, решена да опита още една-две хапки желе. Отвори вратата на хладилника, погледна към потрепващата зелена маса и веднага затвори. Не можеше да хапне нищо, което се движеше.

Вратата се отвори и Марси се провикна:

— Къде си?

— Тук — изграчи Сара. — Честно, Марси, хич не ти трябваше да идваш. Заради теб самата, моля те, върви си.

— Тази година вече изкарах грипа — отвърна другата жена и влезе в кухнята. — Боже мой, изглеждаш ужасно!

— Значи изглеждам точно както се чувствам. Умирам от глад! Иска ми се да хапна нещо, но щом погледна храна и ми се повдига.

— Солени бисквити — каза Марси. — Точно така. Имаш ли?

— Не знам — простена Сара.

— Къде са?

— Там горе — посочи тя с ръка към най-високия шкаф.

— Естествено — измърмори съседката и примъкна стол, за да се качи на него. Свали кутията, извади една от запечатаните опаковки, а останалите ги върна на място.

— Ще пробваме по предписанието на лекарите за бременните жени — слаб чай и солени бисквити. Ще можеш ли да хапнеш малко?

— Едва ли, но ще опитам.

Марси накара Сара да си легне, накисна една кърпа в студена вода и я сложи на челото й, а след това пъхна термометър в устата й. Върна се след няколко минути с чаша чай и една-единствена бисквита върху салфетка. След като взе термометъра, тя го погледна и вдигна вежда.

— Имаш висока температура.

Сара си изправи и загриза бисквитата, уплашена да поема дори и троха. Чаят беше вкусен и навлажни пресъхналото й гърло, но тя се почувства по-добре. След това стомахът й се разбунтува и тя скочи от леглото.

— Нищо не се получава — каза тя и хукна към банята.

Дерек се качи да я види и тя простена високо.

— Какво ви става на всички? Да не би да искате да пипнете грип. Аз съм заразна.

Дерек я погледна спокойно.

— Аз не се разболявам.

Естествено. Кой ли вирус или бацил би се осмелил да се настани в това съвършено тяло?

На втория ден Марси искаше да телефонира на Роум, но Сара категорично отказа. Какво може да направи, след като се намира на хиляда километра от къщи? Единственото, което ще постигне обаждането, е да го разтревожи. Приятелката й бе притеснена, защото температурата на болната се бе покачила още повече, а се появи и раздираща кашлица. И на втория ден не успя да хапне нищо. Марси непрекъснато я обтриваше с хладка вода и се опитваше да свали температурата, но Сара отпадаше все повече и пребледняваше. Наложи се да прекара нощта на пода до леглото на болната, заслушана в дълбоката глуха кашлица и бе готова веднага да откара Сара в болница.

На третата вечер Роум се обади. Марси грабна слушалката още при първото позвъняване, защото шумът причиняваше болка на приятелката й.

— Крайно време беше да се обадиш, Роум Матюз! — разфуча се тя. — Жена ти е полумъртва, а тебе от три дни никакъв те няма!

Роум сякаш онемя в следващите три секунди, а след това кресна.

— Какво? Какво й е на Сара?

— Тя твърди, че било грип, но се страхувам, че развива пневмония. Има висока температура, а от три дни не е яла абсолютно нищо, а гърдите й звучат като тъпан, когато кашля. Просто лежи и повтаря, че й трябва време. По дяволите, Роум, връщай се!

— Ще взема първия възможен полет.

— Всичко чух — промълви отпаднало Сара, когато Марси влезе в спалнята. — Нямам пневмония. Това е някаква суха кашлица.

— Можеш да протестираш колкото пожелаеш. Щом Роум се върне, ще правиш каквото трябва, вместо да лежиш тук и да ти става все по-зле.

— Той ще се върне ли? — попита тя и въпреки че се чувстваше много зле, очите й блеснаха.

— Естествено, че ще се върне. Каза, че ще се качи на първия възможен самолет.

Сара се почувства виновна.

— О, не! Сигурно не е свършил и наполовина заплануваните неща.

— Ще чакат значи — каза мрачно Марси.

На Роум едва ли му беше приятно, че му прекъсват командировката, помисли си притеснено Сара. Беше болна, но не чак толкова тежко. И все пак, грижата за нея бе отговорност на Роум, не на Марси, а и съседката й си имаше други задължения, и не можеше да изостави свободната практика.

— Марси, ако си имаш работа, аз мога и сама — предложи Сара.

Жената я погледна подигравателно.

— Как ли пък не. Толкова си слаба, че и до тоалетната не можеш сама да отидеш. Слушай, престани да мислиш, че притесняваш околните и се остави да се погрижим за теб. Не ми тежиш, а си наистина болна. Никой няма да те презира просто защото си пипнала един грип.

На Сара не й беше до логика. Температурата й отново се вдигаше, всички кости и мускули я боляха и тя се размърда неспокойно в леглото. Марси веднага разпозна симптомите и намокри кърпата отново.

Заради температурата Сара загуби представа за времето. То се превърна в нещо еластично и няколко минути се стелеха също като меласа през януари и неочаквано няколко часа изчезваха в нищото. По едно време се събуди и откри, че Дерек е седнал до леглото й и чете.

— Защо не си на училище? — попита го тя.

— Защото е три часа събота следобед. Направих чай, искаш ли да пийнеш малко?

Тя простена, защото от три дни се опитваше да пие чай и вече три дни не можеше да го поеме. А беше толкова жадна, чувстваше сухота и накрая каза: „Да, ако обичаш“.

Той донеса чаша чай, която й се стори огромна и Сара я изпи.

— Само това ли ми е позволено?

— За момента. Ако успееш да го задържиш поне за час и половина, ще ти дам още. Четях за гриповете — каза той.

Това обясняваше нещата. Сигурно защото Дерек беше наред да бди до нея, нещата се получиха, въпреки че Марси безуспешно я наливаше с чай от три дни. Стомахът на Сара се надигна няколко пъти, но си остана сравнително спокоен и тя отново се унесе, преди Дерек да й отпусне следващата порция чай.

Събуди се след няколко часа и откри, че Роум седи до леглото й, ръката му е на челото й, а мургавото му лице е застинало в тревожна маска.

— И ти ще се заразиш — каза тя, почувствала се длъжна да отправи дежурното предупреждение, въпреки че всички го бяха пренебрегнали и не виждаше защо ли и Роум да му обърне внимание.

— Аз не се разболявам — измърмори разсеяно той и тя изсумтя презрително.

— И ти ли? Всички вие сте толкова здрави, че ми се гади от вас. И Дерек не се разболявал. Марси била изкарала грипа. Май съм единственият болен човек в Далас!

— Всъщност има грипна епидемия — каза той, когато забеляза колко е раздразнителна. Кожата й бе суха и гореща, косата — сплескана и безжизнена, а под очите й се бяха спуснали черно-лилави сенки. Той вдигна чая към устните й.

— Изпий го.

Тя отпи и хладният, свеж вкус й се стори великолепен.

— Какво е това?

— Ментов чай. Дерек го направи.

Гърбът я болеше толкова силно, че тя се обърна на една страна и се намръщи, докато се опитваше да си намери удобно място.

— Съжалявам, че Марси те накара да се прибереш. Това е просто грип, не е пневмония, както ти каза тя, и вече ми се струва, че ми минава.

— Още си много болна и предпочитам да съм до теб. — Той разтри гърба й, разбрал без думи, че я боли. Скоро тя отново заспа.

Спеше много, а когато се събудеше, беше отпаднала, и въпреки това раздразнителна. Температурата й ту се качваше, ту спадаше и когато бе най-висока, Сара изпадаше в унес. Роум я съблече и я изми с хладна вода, когато състоянието й видимо се подобри, на своя глава й даде аспирин, за да смъкне температурата. За около час наистина й беше по-добре и се премести на стола, за да може той да постеле чисти чаршафи. Даде й една солена бисквита, още ментов чай и тя заспа.

Остана буден, докато усети, че не може да задържи очите си отворени нито миг повече. Не смееше да я остави, но се страхуваше, че ако спи на пода, може и да не се събуди, когато тя стане неспокойна с покачването на температурата. Без повече колебания се съблече и легна до нея. Хвана я за ръката, за да го усети, когато започне да се мята неспокойно.

Събуди го два пъти през нощта, докато се опитваше да се намести, за да облекчи изтръпналото си тяло. Когато я обзе пристъп на кашлица, той се намръщи при звука на дълбокия раздиращ звук. Нищо чудно, че Марси се бе уплашила!

— Добре съм — каза отбранително тя, бледото й лице упорито и решително. Той постави ръка на бузата й и усети, че температурата отново се е качила, а и не беше казал нищо, което да я подразни. Тя го погледна ядосано. — Мразя да съм болна.

— Знам — опита се да я успокои той.

— Спиш в леглото ми — обвини го тя. — Излъга ме. Каза, че не можеш да спиш до друга жена, че никога по вече няма да го направиш. Защо си тук сега, след като не ми е до игрички?

Въпреки желанието си, той се усмихна широко. Поднесе чашата чай до устните й и я задържа, за да може тя да отпие жадно.

— Май съм улучил неподходящ момент. Боже, ще съжаляваш, че си го казала, когато се почувстваш по-добре.

— Знам — съгласи се тя и се нацупи. — Но това си е самата истина. Роум, кога ще се оправя? Омръзна ми да ме боли навсякъде. Краката ме болят, гърбът ме боли, вратът, главата, гърлото, стомаха, очите, дори кожата ме боли! Това вече е прекалено!

— Знам, любима. Може би утре. Искаш ли да ти разтрия гърба?

— Да — съгласи се веднага тя. — И краката. Така ще се почувствам по-добре.

Той й свали нощницата и й помогна да се обърне по корем. Внимателно притисна болезнените мускули, и въпреки че бе отслабнала, той отново се възхити на изчистените нежни линии на тялото й. Дългите й крака бяха великолепни, толкова стройни, толкова слаби, така приятно заоблени. Дупето й бе истинско произведение на изкуството, оформено така, че да накара всеки мъж да си загуби ума. Постави ръка на едното полукълбо и независимо от болестта, тя се усмихна лекичко.

— Харесва ми. Приятно ми е, когато ме докосваш. Когато се оправя, ще ме любиш ли отново?

— И още как — прошепна той. Премести се да разтрие гърба й и усети линията на ребрата под кожата й.

— Копнея за теб от години — каза тя, думите приглушени от възглавницата, но той ги разбра и ръцете му забавиха движенията си. — Трябваше да се държа малко враждебно с теб, за да не разбере Даян.

— Постигна много повече — каза весело той. — Дори и аз не съм разбрал. От колко години мислиш за мен?

— Откакто те познавам. — Тя се прозя и затвори очи.

— Значи и за двамата е било едно и също.

Тя се усмихна и се унесе. Вместо да я буди, докато й облича нощницата, той метна завивката върху тях, угаси лампата и се настани до нея. Усмихна се в тъмното. Щеше да му е неприятно, ако тя боледува често, но пък такива интересни разговори водеха, докато не й беше добре. Беше признала неща, които с нажежен шиш нямаше да измъкне от устата й, ако мислеше разумно. Знаеше, че няма да забрави казаното от нея и се надяваше и тя да не го забрави.