Линда Хауърд
От любов (6)

Шеста глава

Роум пъхна ключа в ключалката, отвори вратата и влезе в апартамента с истинско чувство на облекчение и възбудено очакване. Командировката му се стори безкрайна и той бе отегчен до край от хотелски стаи и хотелска храна. Още щом пристъпи в антрето, веднага усети уюта и удобството, които Сара бе създала в апартамента, усещането, че си си у дома, което му бе липсвало много дълго. Не можеше да посочи какво точно бе направила тя, но всичко изглеждаше много по-уютно и приятно от преди.

Въпреки че бяха женени едва от две седмици, той бе очаквал командировката си с нетърпение, заради една смътна нужда да се откъсне от меките невидими връзки, които го задържаха. Не че Сара настояваше, за каквото и да е, напротив, тя никога не искаше нищо. Въпреки това, той откриваше, че мисли за нея в най-невероятни часове през деня и му се искаше да обсъди с нея някоя дребна подробност, свързана с работата, или желаеше да я люби, нещо, което имаше доста неудобни последици, когато бе на работа. Много малко му трябваше, за да възбуди желанието му да я люби: достатъчно бе да чуе някой да споменава името й или просто да мине покрай офиса на Макс. Всяка незначителна подробност му напомняше за вкуса й, за преживените с нея часове, за отклика й. Тя бе толкова невероятно чувствена, в сравнение с хладната резервираност, че стенещата, извиваща се в ръцете му жена, сякаш бе друга.

Имаше нужда да се откъсне за малко от нея, но командировката се проточи прекалено. Предвиденото тридневно пътуване се разтегли в осем дни, а Сара изглежда никак не се притесни, когато й се обади, и й съобщи, че ще се забави. Единствените й думи бяха „Добре, само ми съобщи кога ще се прибереш“ и премина на друга тема. Почувства се като отритнат поради незаинтересоваността й и неочаквано пътуването и многобройните подробности, с които трябваше да се справи му се сториха отегчителни. Искаше да се прибере у дома.

Имаше нужда да си почине, а желанието да бъде със Сара се превърна в движеща сила, която го принуждаваше да изисква от другите до пълното им изтощение, но все пак успя да свърши всичко един ден по-рано, отколкото Сара го очакваше и сега оглеждаше празния апартамент, светлината, която струеше през прозорците, лекият възбуждащ аромат на домашен ябълков пай, задържал се във въздуха. Той подуши и се усмихна, защото обожаваше ябълковия пай.

— Сара — извика той, пусна на пода куфарчето и палтото, обзет от внезапно желание да я почувства в ръцете си. Какво ли ще си помисли, когато я отведе право в леглото? Последните осем дни бяха дълги и самотни, а той не бе свикнал да прекарва нощите си сам. Както сам каза на Сара, бе верен съпруг и предпочиташе домашния уют и една жена, пред множество кратки авантюри. Освен това не изпитваше желание към никоя друга жена. Искаше Сара с хладната й резервираност и приятното мълчание, бледорусата й коса, увита в ръцете му като копринено въже.

Но тя не дотича при него и той сключи вежди и се намръщи. Нетърпеливо прегледа целия апартамент, въпреки че вече знаеше, че я няма. Къде може да е? На пазар? Може и да си търси работа, нали спомена, че имало две-три интересни възможности. Той погледна часовника си. Беше почти четири, значи би трябвало да се върне всеки момент.

Извади багажа и седна да чете вестник. Изгледа вечерните новини. След като слънцето залезе, температурата изведнъж падна и той включи отоплението, а след това остана загледан в синкавите отблясъци на пламъците. Октомврийският сумрак траеше много кратко и съвсем скоро нямаше да остане и следа от дневната светлина.

Опитвайки се да обуздае раздразнението си, Роум приготви вечеря, изяде я сам и си отряза огромно парче ябълков пай. Докато почистваше кухнята го обзе внезапна заслепяваща ярост, отчасти породена от неовладян безименен страх вътре в него. Даян бе излязла и никога повече не се върна, но той не можеше да си представи, че нещо може да се случи на Сара.

Само че къде беше тя, по дяволите?

Беше почти десет, когато той най-сетне я чу да отключва вратата, скочи на крака, обзет от някаква смес на облекчение и истинска ярост. Чу гласа й.

— Благодаря, Дерек. Нямам представа как бих се справила без теб! До утре.

Дълбок тих глас прозвуча след нейния.

— Когато имате нужда от помощ, просто ме викнете, госпожо Матюз. Лека нощ.

— Лека нощ — повтори Сара и веднага влезе в кухнята, като сви наляво, вместо надясно към хола, където беше Роум. Едва в този момент осъзна, че лампите светят, при положение, че навсякъде трябваше да е тъмно и се вкамени. Остана неподвижна и Роум забеляза как слабото й тяло се напряга, след това се извърна, лицето й блеснало като зарята на Четвърти юли.

— Роум! — извика тя и се хвърли към него.

Искрената й радост го обезоръжи и той веднага забрави гнева си, доволен и щастлив, че я вижда. Отвори ръце, за да я прегърне, но в последния момент стисна раменете й и я задържа настрани от себе си.

— Опа! — изрече през смях той. — Не съм много сигурен… коя си ти? Гласът ми е познат, но никога преди не съм виждал такава мръсотия.

Сара се разсмя весело, толкова щастлива, че той се е прибрал, че й се прииска да се завърти на пета като дете. Копнееше да го целуне, но знаеше колко е мръсна. Погледна дънките си, почернели от прах и нечистотии, смесени с разни други лекета, включително и едно петно от кетчуп, където бе изпуснала хотдога, с който обядва, на скута си. За нещастие мазните и мръсните петна бяха от пръстите на краката й, чак до челото. Беше си покрила косата с червена кърпа и сега внимателно я смъкна, а под нея косата й все още бе свита в строг кок и контрастът бе невероятен.

— Изглеждам ужасно — призна тя. — Нека да взема един бърз душ, а след това ще ти разкажа.

— Нямам търпение — каза сухо той и се зачуди каква ли катастрофа е превърнала безупречната му съвършена съпруга в тази парцалива мърла. Ръкавът на ризата й бе съдран, забеляза той. Да не би да се е била? Невъзможно, не се виждаха нито синини, нито рани, което изключваше възможността за катастрофа.

Той я последва в банята.

— Кажи ми само едно. Да не би да си се замесила в нещо нелегално или пък с теб е станало нещо, което изисква намесата на полицията?

Сара се изкиска дрезгаво и звукът разпали огън в слабините му.

— Нищо подобно. Новините са добри!

Той я наблюдаваше, докато събличаше омазаните дрехи, изящното й носле сбърчено, докато подхвърляше всяка дреха на пода в банята. Той лакомо наблюдаваше фините женствени извивки на тялото, което му принадлежеше, сладките медени зърна и бледозлатистите къдрици, все негови. Забеляза я, че раздвижва раменете си, сякаш са схванати и чу неосъзната й въздишка на безкрайна умора.

— Яла ли си нещо? — попита той.

— Нищо от обед насам.

— Ще ти приготвя нещо, докато се къпеш.

Когато излезе от душа, вече напълно чиста, на Сара й се стори, че топлата вода е измила не само мръсните петна, но последните й капчици енергия. Беше толкова уморена, че нямаше нищо против да се тръшне по очи в леглото и да проспи целия следващ ден, но Роум я чакаше и трябваше да го види. Той дори не я беше целунал, а й се струваше, че е изминала цяла вечност, откакто го е докоснала за последен път и е усетила устните му върху своите. Зави се в халата си, без да облича друго и отиде в кухнята.

Той беше отворил кутия със супа и бе направил сандвич с панирано сирене, които й се сториха като амброзия. Отпусна се тежко на стола, вече поела сандвича, когато той постави чаша мляко до чинията.

— Хайде, казвай добрите новини — подкани я той, обърна стола към масата, седна срещу нея и подпря ръце на облегалката.

За един дълъг момент тя остана загледана в него и не можеше да повярва колко хубав й се струва той. Тъмната гъста коса бе леко объркана, по лицето му личеше умора и въпреки това той й се струваше най-красивият мъж, когото някога бе виждала.

— Купих магазин — отвърна тя.

Той потри скулата си с пръст, малко учуден от това как се почувства, когато чу тази новина. Сам й беше казал, че кариерата на всеки един от тях дава независимост, но когато ставаше въпрос за личните им отношения, искаше цялото внимание на Сара. Отново си каза, че не бива да я притиска, че тя очакваше и заслужаваше правото сама да решава, затова прикри реакцията си и показа интерес.

— Какъв магазин?

— Комбинация между направи си сам и магазин за занаяти. Купих го съвсем евтино, защото сградата е в лошо състояние — обясни весело тя. — Мястото е страхотно, само на километър и половина от къщи. Стоката също влиза в цената, а и повечето е ръчна изработка. Чакай само да видиш глинените изделия! Чекръка за глина е в задната стаичка и някой ден може и аз да го пробвам. В училище съм правила грънци. Направо се съсипах от работа, за да бъде готов, когато се върнеш и го видиш — обясняваше тя. — Почистихме и боядисахме, поставихме нови стелажи, а Дерек монтира нови фасонки…

— Кой е този Дерек? — прекъсна я Роум и си спомни мъжа, който я бе изпратил до вратата.

Сара издаде нетърпелив звук.

— Дерек Талиферо, синът на Марси. Споменавала съм ти за него. Изпрати ме до вратата.

— Това е бил Дерек? Мислех, че е на четиринайсет или петнайсет.

— Ами да. На петнайсет е. Чакай само да се запознаеш с него! Прилича поне на двадесет годишен и е страхотно момче. Нямам представа как щях да се справя без него. Утре е на училище и трябваше да си е у тях, за да учи, но не пожела да ме остави сама.

— Умно дете — отвърна Роум и повдигна вежди по начин, който й показа, че не му е приятно да остава сама в магазина толкова късно вечер.

Сара подмина забележката и насочи цялото си внимание към храната, поглъщайки всяка хапка с изтънчена ненаситност. Щом приключи вдигна поглед и откри, че той я наблюдава напрегнато с неразгадаемо изражение в очите.

— Върнал си се един ден по-рано — отбеляза най-сетне тя.

— Оправих всичко тази сутрин и се качих на първия полет. Пристигнах около обед, минах през офиса за около час и си бях тук малко преди четири.

— Съжалявам, че ме нямаше — отвърна меко тя. — Само ако знаех…

Той сви рамене и жестът на безразличие я накара да се свие. Тъкмо се канеше да протегна ръка към него, но сега стисна пръсти в скута си.

— Изядох половината пай — каза той и промени разговора. — Искаш ли едно парче?

— Не. Не. Аз… — Тя спря, обзета от изтощение. Опита се да се пребори, но умората надделя и тя не успя да продължи. — Толкова съм уморена — въздъхна тя и затвори очи за момент.

Чу подрънкването на чиниите, докато той вдигаше масата и с крайно усилие отвори очи, за да му се усмихне сънено, от което той усети тръпка, подобна на електрически заряд.

— Хайде да си лягаме — подкани го тя.

Без да чака втора покана, той се приведе и я вдигна на ръце, а устните му най-сетне намериха нейните и те потънаха в дълга завладяваща целувка. Знаеше, че е уморена и смяташе да почака, но когато тя сама го подкани да си легнат, добрите му намерения се изпариха. След като я пренесе бързо в спалнята, той отметна завивките и я постави на леглото, приведе се и развърза колана на халата и го дръпна от нея, за да погледне голото й тяло.

Тя въздъхна и затвори очи, а той се съблече забързано и пусна дрехите си на пода. Отне му само миг преди да се пъхне под завивките и да я привлече в ръцете си.

Тя се сгуши до него и промърмори нещо тихо, а голите й гърди се отъркаха в неговите. С уверени твърди пръсти той обгърна гърдата й, а палецът му се отърка в малкото стегнато зърно. Тръпнещ от желание наведе глава, за да я целуне и в този момент разбра, че тя спи.

Тих стон на разочарование се откъсна от гърлото му, но той се отпусна на възглавниците и я притисна до себе си, защото имаше нужда да почувства копринената й кожа в ръцете си, да я прегръща, дори и само за малко. Тя бе изтощена, а той можеше да почака, но всяка клетка от тялото му, всеки мъжки инстинкт го подтикваше да потъне в нея. Щеше да има случаи, когато работата му изискваше дълги часове на работа и щеше да се връща прекалено уморен, за да се люби, напомни си той, като се опитваше да не намразва магазина, който никога не бе виждал и вече успяваше да му я отнеме. Просто… по дяволите, толкова бе хубаво, когато тя е до него! Всичко в нея бе прекрасно, съвършено организирано. Дори му бе хрумвала шеговитата мисъл, че ако дадеш на Сара стая с червеи, само след час тя ще ги е накарала да пълзят в боен ред. Смехът го поразсея и той остана дълго легнал, прегърнал спящата жена. Започна да се чувства сънен и си напомни, че ако не стане веднага, сигурно изобщо няма да успее, а тя бе пределно ясна какво й е отношението към това да спят в едно легло. Нямаше проблем да се люби с него, очевидно й харесваше, но след това предпочиташе да остане в собственото си легло сама. Измъкна се внимателно и отиде в своята стая.

Сара се събуди седем часа по-късно, усетила тежест в стомаха от чашата мляко, която изпи толкова късно. Автоматично посегна към Роум, но ръката й попадна на празната възглавница и тя я отпусна безжизнено. Нямаше го и колкото и често да я оставяше, за да си легне в собственото легло, тя не можеше да привикне. Тялото й, умът й не можеха да приемат, че той не е до нея, където й принадлежи.

Стана с чувство на празнота и се зачуди дали някога ще успее да разпали друго чувство у него, освен бегла обич. И похот, напомни си тя. Само че това не беше чувство — това бе физическа реакция.

В устата си имаше лош вкус от млякото, затова си изми зъбите, след това се прозя и се погледна в огледалото в банята. Косата й беше разбъркана. Чувстваше се прекалено уморена, за да се притеснява за нея, въпреки че я отметна назад, върна се неуверено в леглото и отново заспа.

В сивата светлина на утрото, тя се разбуди бавно, протегна се под бавните топли милувки, които се разливаха по тялото й и я докосваха по един познат интимен начин. До нея се раздвижи магнетична топлина и се извърна към нея и напипа твърдата гръд на Роум, а ръцете й се обвиха около него, без дори да помисля.

— Събуди се — подмамваше я с тих шепот той и гризеше меката част на ухото й с острите си зъби, а след това целуна брадичката й и се качи към устните.

— Будна съм — прошепна тя и плъзна длани по голия му гръб, за да усети мускулите под топлата кожа.

Започна да я люби веднага. Тя бе топла и изпълнена с желание веднага след събуждането си, тялото й порозовяло и тя си пое бързо дъх с наслада, когато той се задвижи с мощен тласък в нея.

— Не мога да чакам. Искам да си моя — прошепна той. Стаята бе много по-светла, когато той най-сетне вдигна глава от гърдите й и заговори с удивление.

— По дяволите, май закъснявам за работа.

— Бил си в командировка осем дни — прошепна тя и се сгуши до него. — Заслужаваш да се наспиш до късно.

— Само че аз не съм спал. — Забележката му я накара да се усмихне сънено, без да крие пълното си физическо задоволство. През останалата част от деня се държеше с нея сякаш бе един удобен, поизносен домашен чехъл, който е хубаво, че го има, но не те възторгва. Не проявяваше обич към нея, рядко се обръщаше с галени имена и още по-рядко поощряваше моментите на задълбочаване на емоционалната интимност между двамата. В леглото, обаче, нямаше бариери, нито пък любезна отчужденост. В леглото с него, тя забравяше всичко друго и се наслаждаваше на близостта им. Светът изчезваше при докосването на силните ръце и тежестта на тялото му.

Ръцете му бавно се плъзгаха по нея, докато не откриха извивката на ханша, а пръстите му се спуснаха на гладкото бедро. Беше му липсвала не просто стряскащата страст, когато се любеха, осъзна той, беше му липсвала тишината, която толкова често се възцаряваше между тях, спокойната тишина, в която нямаше и следа от напрежение. Можеше да разговаря с нея, а също и да си мълчат без следа от неудобство. Между тях се бе породила естественост, която го обхващаше само с нея, сякаш бе една много стара приятелка, която търсеше в негово лице единствено компания.

— Ако не стана — заяви той след пет минути, когато галещата му ръка започна да прави по-смели набези, които го възбуждаха — Макс сигурно ще се появи, единствено, за да ме измъкне от леглото ти.

— Тогава да ти помогна да ликвидираш дразнителя — предложи Сара и се превъртя настрани от ръката му и внимателно седна на ръба на леглото. Едва ли нещо можеше да й хареса повече от това, да остане в леглото с него цял ден, но усети, че в този момент той е далече от нея и вече се е изправил, а тя нямаше да понесе да бъде изоставена в това легло още веднъж. Трябваше да прекрати това, да стане първа и да вземе решение, сякаш нямаше друга работа. Изправи се и усети, че е леко схваната, а мускулите й протестираха и заради тежката работа от предишния ден, и заради енергичните упражнения през последните два часа. Докато прекосяваше стаята, Роум се намръщи, когато забеляза вдървеността на обикновено гладките й движения.

Той също стана и се приближи до нея, сложи ръка на рамото й, докато тя си избираше бельо от чекмеджето.

— Добре ли си? — попита той малко грубо и тя веднага разбра значението на въпроса му. Съпругът й бе едър, силен, със завиден мъжки апетит и я превъзхождаше в леглото във всяко отношение. Обикновено внимаваше и се отнасяше към стройното й слабо тяло с изключително внимание и търпение, но понякога страстта му бе толкова силна, че я любеше с удивителна настойчивост. Тази сутрин бе един от тези случаи.

— Да, добре съм — каза тя и му обясни, защото той продължаваше да се мръщи. — Все още имам мускулна треска от работата в магазина, където, между другото трябваше вече да съм отишла. Не си единственият закъснял.

Той отпусна ръката си, но мисълта, че тя върши тежка физическа работа, никак не му допадна. Някои жени могат да се справят, но Сара бе прекалено нежна, също като крехък, прозрачен порцелан. Искаше сам да види магазина, да прецени какво трябва да се прави, да наеме хора, които да свършат работата. Ако Сара искаше да наглежда работата, можеше да ходи, но не искаше тя да се чувства зле. Самият факт, че нямаше нужда да се намесва, го въздържаше да започне да критикува. Ако се опиташе да й наложи властния подход, който използваше в Спенсър-Нийл, тя просто щеше да се обърне към него с някой от задължителните леденостудени погледи и да му напомни за уговорката им.

— Много бих искал да видя магазина — започна внимателно той и я последва в банята.

Тя го погледна учудено.

— Разбира се. Сигурно все още ще съм там, когато следобед свършиш работа. Защо не се отбиеш? Името е „Дреболии в свят“, написано е със „с“, не с „ц“.

— Виждал съм го — каза замислено той. — Все си мислех, че е някаква железария. Ей, това място е истинска дупка.

— Било е дупка — поправи го весело тя и пусна душа. Когато потече топла вода, тя стъпи под струята и затвори вратата, но той я отвори веднага след нея. Пристъпи под душа с нея и едрото му тяло запълни по-голямата част от пространството и я накара да се почувства безкрайно малка. Тя вдигна поглед към него, в зелените й очи стаен въпрос, докато той се протягаше към сапуна и го разтриваше в ръцете си.

— Обърни се — нареди той и тя се подчини. Започна да плъзга ръце по гърба й, по раменете, докато масажираше схванатите мускули и тя простена отчасти от болка, отчасти от удоволствие, наведе глава надолу, за да му е удобно да достигне до врата и раменете й. Когато си помисли, че не може да издържа повече, той коленичи и обърна същото внимание на краката й. Усети как мускулите й се отпускат, а болката се разсейва и въздъхна от удоволствие. Беше чудесно, когато той я глезеше и всеки ден, без изключение, й идваше да се ощипе, за да се увери, че не сънува.

Искаше й се отново да я люби, но той не го стори. Вече бе закъснял, а тя знаеше, че дори и да го привлече в леглото, на него няма да му е приятно, ако тя наруши времето му за работа.

 

 

Роум вече бе закъснял, когато Сара слезе към колата си. Беше закусил прибързано и тръгна, без дори да я целуне за довиждане, пропуск, който напълно съсипа топлотата на страстната им сутрин. Тя си повтори няколко пъти, че трябваше да приема ограниченията във връзката им. Наистина бяха женени, но той не я обичаше и тя не очакваше той да се държи като влюбен.

Марси я извика, когато тя отвори вратата на колата и Сара спря, присви очи заради яркото утринно слънце, докато другата жена пресичаше тясната тревна площ между улицата и сградата. Все още бе хладно, но Марси бе с навити ръкави, намръщена отнесено.

— Добро утро — каза тя и това бе всичко, което тя признаваше от празните приказки. Пристъпи направо към въпроса. — Сара, смяташе ли да наемеш някой да ти помага в магазина?

— Разбира се — отвърна с готовност Сара. Налагаше се да го направи, ако не за друго, то поне за да има време да обядва. Сам човек трудно можеше да се справи с всичко, но въпреки неугледния му вид, през малкото магазинче минаваше значителен поток клиенти.

— Би ли помислила за Дерек? Ще може да ти помага единствено след часовете и през уикендите, но ще съм ти много задължена. Не ми харесва онази бакалия, където ходи сега — призна притеснена Марси. — Една от касиерките го преследва.

— С удоволствие ще взема Дерек — отвърна Сара съвсем искрено. Момчето бе толкова силно и работливо, че можеше да свърши всичко необходимо, след като приключеше училище. Тя погледна Марси и видя, че приятелката й наистина се притеснява за сина си.

— Касиерката на колко е години?

Марси изсумтя отвратена.

— По-близо е до моята възраст, отколкото до Дерек!

— Тя знае ли, че е само на петнайсет? Изглежда значително по-възрастен.

— Знам, знам. Сара, момичетата от училище го изпращат до къщи! Той приема всичко това за дадено, но на мен ми става все по-трудно да се справям. Та той е още малкото ми момченце! — повиши глас тя. — Още е почти бебе! Просто не съм създадена да съм майка на… един гръцки бог! Италиански бог — поправи се тя, когато усети, че пообърка фактите.

— Ако Дерек иска да работи в магазина, ще благодаря на провидението всеки ден.

— Ще му бъде много приятно. Харесва те, харесва и този тип работа. Нямаш представа колко съм ти благодарна!

Сара се усмихна и махна с ръка, когато чу благодарностите й. Дерек щеше да свали огромно бреме от плещите й, а и щеше да й е приятно да е около нея. Независимо от изключителната си красота, той излъчваше спокойствие и компетентност, и тя се чувстваше по-добре. Единственият човек, който й създаваше повече физическа увереност, бе Роум.

— Защо не минеш да видиш как сме направили магазина? — покани тя Марси.

— Благодаря, ще мина. Ако днес ти остане време, мога да донеса нещо за обяд.

— Никога не отказвам нещо за обяд!

Гордееше се с магазина, мислеше Сара, докато паркираше на определеното място зад сградата. Новата боя искреше, съвършено чисто бяло, около прозорците и вратата бе прокаран син кант. Прозорците бяха почистени със смес от оцет и лимонов сок и буквално блестяха под утринното слънце. Чистите стъкла придаваха уют на претъпканото магазинче с грубото дюшеме и старовремските буркани стока.

По стените бяха заковани нови полици, а глинените съдове заеха цяла една стена. Ярки нюанси червено и синьо, наситенокафяво и уникалният цвят на сьомга се преплитаха по стената като на абстрактно пано, защото всички глинени съдове бяха гледжосани в ярки цветове. Домашно шити покривки бяха прехвърлени върху няколко стола с кожени облегалки, други бяха грижливо сгънати и натрупани върху ракитовите седалки на столовете. Продаваха се пирони, чукове, отвертки, нитове и болтове, ножици, карфици и игли и десетки други дребни нещица, и въпреки това Сара имаше идея с какво да разшири колекцията. Щеше да осигури материали за макраме, за гоблени, фитили за свещи, конци за бродиране и канава с отпечатана картина. Създаването на кукли беше много разпространено и това щеше да запълни отделен щанд, а двете малки стаички отзад, освен тази за направа на глинени изделия и малкият офис, щяха да се превърнат в места за създаване както на порцеланови, така и на шити кукли. Не беше изключила и плюшените животни като възможност. Идеите й бяха много, но се страхуваше, че няма да й стигне мястото, за да осъществи всички.

Малкото магазинче й носеше много повече задоволство, отколкото работата в огромната корпорация. Обичаше напрегнатата работа в Спенсър-Нийл, но структурата на корпорацията не я удовлетворяваше, защото всичко бе прекалено безлично. Този малък, уютен и приветлив магазин подчертаваше индивидуалното, беше изключително и само неин, въпреки че го притежаваше от съвсем скоро. Успокояващите цветове, приятно аранжираните артикули говореха за нейния вкус и подбор. Не се поколеба нито за минутка, когато научи по чиста случайност, че магазинът се продава. Интуицията й подсказа, че търси точно това. Огледала бе постройката, стоката и не се замисли. Цената се оказа разумна, вероятно заради състоянието на сградата. Покупката се оказа, че отваря огромна празнина в спестяванията й, а освежителните работи почти изчерпаха средствата й, но според нея всяка стотинка си струваше. Всичко тук беше нейно, купила го бе сама и отразяваше личността й.

Навсякъде в старата сграда ставаше течение и тя включваше вече поостарялата отоплителна система, повтаряйки се всеки път, че трябва да я смени. Беше едва октомври, а какво ли щеше да е тук през януари и февруари? Трябваше да се поправи и покривът, и изолацията.

Магазинът остана затворен, докато тя чистеше и боядисваше, а Дерек оправяше осветлението. Беше учудена, че момче на неговата възраст знае толкова много за електрическите системи, но той й обясни подробно и нещата й се сториха прости. Едва след като направи всичко, Сара научи от Марси, че момчето никога преди не се е занимавал с подобно нещо, само бе чел и решил да опита. Докато включваше светлините, забеляза колко по-добре изглежда стоката с яркото, добре насочено осветление. Как щеше да се справи без Дерек? Едва ли щеше да успее да отвори толкова бързо.

Но всичко бе готово… Пое си дълбоко дъх и за пръв път обърна надписа „Затворено“ на „Отворено, работи“. Магазинът на Сара бе официално открит.

Имаше си редовни клиенти, свикнали да се отбиват и да оглеждат всичко, въпреки че им трябваха само малко пирони или парче плат. Никога нямаше опашка, но и не оставаше празно. Цареше приятелска неангажираща атмосфера, а хората спокойно разглеждаха и обсъждаха промените. Сара винаги държеше готово кафе на щанда, което подтикваше хората да идват и да си приказват с нея, докато пиеха чаша кафе. Беше й особено приятно да си говори с по-възрастните, които разказваха удивителни неща за ръчната изработка на какво ли не в миналото.

Времето минаваше толкова бързо, че когато вдигна поглед и забеляза Марси на вратата, беше удивена, че вече е време за обяд. Дори по-късно. Беше един.

— Извинявай, че закъснях — изрече задъханата Марси. — Тъкмо тръгнах и ми звъннаха от едно списание за предложение, което бях изпратила.

Очите на Сара засияха.

— Харесали ли са го?

— Да — отвърна веднага Марси. — Сега само трябва да измисля какво да напиша.

Марси бе толкова организирана, че сигурно можеше да прерови хиляди страници, за да провери това, което й трябва и Сара не прие забележката й сериозно.

— Каква ще бъде статията?

— За едно от лъскавите женски списания. Много мислих преди това. — Марси започна да вади нещата от хартиения плик, който бе донесла. Постави картонена чиния пред Сара, а след това я напълни с пържено пиле и салата от зеле и моркови и топли питки. — Бракове по сметка — преди и сега. Така си мислех да я кръстя. Знам, че си чела за тях — някога са били по-скоро нещо обичайно, не изключение. Можеш да ги наречеш предварително уговорени бракове. Истината е, че хората се женят по много други причини, освен по любов. Преценката е една от основните причини и сигурно така са били наречени бракове по сметка. Двамата съпрузи обединяват това, което притежават, поддържат се един друг и това е по-добро от делово споразумение, защото си е брак и спят заедно.

На Сара й стана забавно и очите й засияха в мека зелена светлина.

— Ти май не вярваш в браковете, които са само на хартия?

Марси я погледна, неспособна да повярва на чутото.

— Ти да не би да познаваш мъж, който ще е доволен от някой платонически брак? Говорим за нормален здрав мъж.

— По принцип не, въпреки че си мисля, че има ситуации…

— Ненормални ситуации — вмъкна Марси.

— Добре, ненормални ситуации…

— Не, не мисля — прекъсна я Марси развеселена и незаинтересована. — А и ти не мислиш така, защото виждам, че едва се сдържаш да не кажеш нищо.

Сара се разсмя, защото се опитваше да накара другата жена да започне да спори, което бе едно от любимите й занимания.

— Предавам се. Нека да се върнем на статията ти. Идеята ми хрумна на едно събиране, годишнина от завършването с шест съученички от гимназията. Прекарвахме си добре, лееше се мартини. Не говоря за някакви необикновени жени, просто нормални, съвсем обикновени дами. От седемте, две се бяха омъжили, защото са били бременни, едната, защото никога не излизала много на срещи и решила, че предложението му вероятно ще се окаже единственият й шанс, друга призна, че се е съгласила на брак, след като били заедно толкова дълго, че всички смятали, че трябва да се оженят, но една-единствена бе достатъчно откровена да признае, че се е омъжила, защото той имал пари. Харесвала го, но парите се оказали основната притегателна сила. Това са пет от седем.

— Ами другите две?

— Едната го направила, защото била влюбена, и двамата все още са влюбени един в друг. С тях човек може да се почувства направо неудобно, дори и след толкова години. Другата… ами то аз съм другата. Ожених се, защото си мислех, че съм влюбена. Щом видиш бащата на Дерек ще разбереш защо. Вместо любов, се оказа секс, което беше много хубаво и си остана много хубаво, но това просто не е достатъчно, за да скрепи един брак. — Марси за миг се за мисли и подпря брадичка на ръката си, замислена за бившия си съпруг. — Двамата с Доминик си имахме и добри моменти, но накрая просто не се интересувахме един от друг. Но си мисля, че пак бих постъпила по същия начин, въпреки че знам, че ще завършим с развод, защото искам Дерек.

— Значи от седемте, само една се е оженила по любов.

— А-ха. Все още не съм се заела със задълбочено проучване, но разговарях с мъже и съм почти убедена, че мъжете повече се домогват до удобството, отколкото жените. Те са изключително праволинейни в желанията си и все още си имат пещерни инстинкти.

— Аз Тарзан, ти — Джейн.

— Горе-долу. Все още искат домашно огнище и някой да им сготви месото, което са донесли, да им превърже раните, да изпере, което вероятно се е пренесло от животинските кожи и правенето на дрехи… а също и топло тяло, когато им се прииска. Простички, първобитни желания, които не са се променили кой знае колко по същество, само ритуалът е друг. Женят се, за да бъдат удовлетворени желанията им.

— Картинката ти не е особено романтична — отбеляза Сара, усетила лек хлад от точните думи на Марси. Разговорът й напомняше прекалено болезнено за собствения й брак. Роум се ожени за нея поради всички тези причини и ги изтъкна съвсем открито. Той искаше дом, стабилна връзка, секс по всяко време. В замяна щеше да бъде верен съпруг, на когото тя да разчита. За него това си беше брак по сметка. А за нея — брак по любов.

— Има и романтика — продължи замислено Марси, докато гризеше пилешката кълка. — Някои хора се научават да се обичат, след като се оженят. Повечето се обичат до известна степен, дори и това чувство никога да не прерасне в любов. Някои бракове не успяват да просъществуват дълго. Аз съм убедена, че удобството е в основата на повечето бракове, въпреки че много няма да си признаят.

— Чудя се, колко ли хора се влюбват, след като са се оженили? — чудеше се на глас Сара, без дори да забележи тъгата в гласа си.

Марси я погледна с пронизващ поглед, пълен с разбиране и с малко съжаление. Младата жена улови погледа и веднага разбра, че домакинката се е сетила за чувствата на Роум към съпругата му. Тя пребледня и сведе поглед, а Марси покри ръката й със своята.

— Виж ме каква съм песимистка — каза тя с малко пресилена веселост. — Мъжете сигурно се влюбват също толкова лесно, колкото и жените, но са прекалено опаки, за да си признаят.

Не, Роум си признаваше любовта. Бедата бе, че обичаше Даян.

Сара отново си припомни, че ще вземе всичко, което й се предложи. Не можеше да си позволи да бъде горда и да го отблъсне, да настоява за пълната му преданост или нищо. Изминалите години я бяха научили, че друга любов за нея няма да има, нито пък че друг мъж ще успее да измести Роум от сърцето й.

Марси се опита да разсее обстановката, като се огледа и възкликна при вида на промените, преобразили магазина от последния път, когато бе идвала.

— Имаше ли много клиенти днес?

— Повече, отколкото очаквах — отвърна Сара, доволна, че темата е сменена и няма да мисли повече за Роум. Огледа малкия, уютен магазин и й мина болезнената мисъл, че през следващите години този магазин може да е всичко, което има. Възрастта и ежедневието щяха да намалят желанието на Роум към нея и тя предполагаше, че командировките му ще станат по-чести и ще продължават все по-дълго. Физическата близост между тях бе необикновена, разговаряха свободно по различни теми, но никога, абсолютно никога не се задълбочаваха. Роум беше наложил граница на близостта между тях и не я допускаше да премине ограниченията. Държеше я на емоционално разстояние и тя потръпна, почувствала как у нея нахлува хлад.