Саймън Бекет
Огнената диря (6)

6

Докато доктор Хънтър се чудеше какво точно бе видял през прозореца на спалнята си, Дънкан преживяваше тежки часове в онази каравана. Вятърът отвън беснееше и я блъскаше от всички страни като лодка в открито море. Той вече бе взел предпазни мерки и бе залостил парафиновия нагревател в ъгъла, за да не се катурне. Синият пламък съскаше само на две крачки от туристическата маса, на която седеше. Въпреки че караваната беше тясна и нестабилна, все пак беше по-добре да прекара нощта в нея, отколкото в роувъра или свит на кълбо пред вратата на къщата. „Където Фрейзър щеше да ме остави, без да му мигне окото“, помисли си с въздишка той. Но не караваната го притесняваше в момента.

Просто не можеше да спре да мисли за онова, което лежеше на пода в къщата.

Фрейзър му се бе присмял и го бе успокоил с думите, че нямало нищо страшно, но на него му беше лесно, нали не се налагаше той да остане в запустелия крофт? Дънкан забеляза, че сержантът побърза да си тръгне, веднага след като му донесе вечерята. Явно бързаше да се върне в бара и съдейки по дъха му, вече беше обърнал няколко чашки. Младият полицай бе гледал след изчезващите в нощта светлини на роувъра с чувства, каквито не бе усещал в себе си от детството.

Не, той не се страхуваше да остане сам. Във всеки случай не прекалено. Той също живееше на остров. Луис беше пълен с диви места, където не живееше жива душа. Но никога не му се бе случвало да прекара цяла нощ сам в пустошта. Особено когато на не повече от двайсетина метра лежи обгорял труп.

Дънкан не можеше да прогони от съзнанието си страшната картина на оцелелите крайници, подаващи се от пепелта, и изпочупените кости. Каквото и да се бе случило, някога онази купчина е била човек. Млада жена, както бе предположил доктор Хънтър. Ето кое беше най-шокиращото. Човек, който доскоро се е смял, плакал и всичко останало, сега се бе превърнал в жалка купчина кости. От тази мисъл го полазиха ледени тръпки.

„Имаш прекалено развинтена фантазия, ето къде ти е проблемът.“ Винаги ставаше така. Той не знаеше дали това му пречеше на работата, или му помагаше, но на него никога не му бе достатъчно просто да събере фактите. Винаги се губеше в десетки „ами ако…“. Не можеше да се отърве от този навик. Просто мозъкът му работеше по този начин. „Ами ако жената е била изпепелена от нещо, за което науката още не знае?“ „Ами ако е убита?“ И още:

„Ами ако убиецът е още тук, на острова? Какво би станало тогава?“

„А какво би станало, ако спреш да плашиш себе си?“

Дънкан въздъхна и взе учебника по криминология, който носеше със себе си. Фрейзър сигурно щеше да му се изсмее, ако знаеше, че той иска да стане детектив. А щом искаше да постигне нещо, трябваше да си върши работата добре. Да научи колкото може повече и ако се наложи, да прави саможертви. За разлика от някои хора, които веднага би могъл да посочи, Дънкан не се боеше от проблемите.

Но тази вечер му беше трудно да се съсредоточи в науката и не след дълго остави учебника. „Сложи чайника на печката. Ако не друго, можеш поне чай да си направиш“, си каза той. В същия момент си помисли, че докато слънцето изгрее, сигурно ще му се повръща от чай.

Докато наливаше вода от малката мивка в чайника, вятърът внезапно стихна, събирайки сили за следващата си атака. В настъпилата кратка тишина отвън Дънкан чу непривичен шум. Но секунда по-късно, когато вятърът заблъска отново върху стените на микробуса, всичко изчезна. Въпреки това той можеше да се закълне, че не си го е измислил.

Беше шум от автомобилен двигател.

Погледна навън в очакване да види светлините на фаровете на роувъра, но мракът остана все така гъст и непрогледен.

Дънкан се замисли. Дори и шумът да беше от преминаваща по пътя кола, нямаше начин да не види светлините й. Което означаваше, че или му се бе причуло, или…

Или някой беше изключил фаровете, за да прикрие идването си.

„Малко свеж въздух ще ми дойде добре“, реши той, облече якето, взе големия фенер „Маглайт“ и излезе навън. Посегна да го включи, но в последната секунда размисли. Ако някой се криеше наоколо, светлината само щеше да го предупреди, че са го усетили. Тръгна бавно към къщата, изчаквайки проблясъците между преминаващите като продрана завеса облаци по небето, за да се ориентира. Вгледа се в черната сянка на къщата пред себе си и стисна дръжката на фенера в джоба си. Тежестта й в джоба му го успокои. При нужда тя можеше да влезе в ролята на дебела тояга. „Не че ще ми потрябва“, каза си и в същия момент зад ъгъла на къщата просветна друг лъч от фенерче.

Дънкан замръзна на място. Посегна към радиото да се обади на Фрейзър, но спря. Имаше вероятност нарушителят да го чуе, докато говори. Отново тръгна напред. Видя, че жълтата лента на вратата си е цяла. Долепи се до стената и бавно тръгна към ъгъла на къщата.

Отново спря и се ослуша. Чу драскане по камък, после нечии стъпки през гъстата трева. Нямаше съмнение, отзад имаше някой.

Той извади „Маглайт“-а и си заповяда: „Успокой се“. Пое дълбоко въздух, после още веднъж. „Добре, приготви се…“

Метна се зад ъгъла и включи прожектора.

— Полиция! Остани на място!

Чу се изплашен вик, после някой хукна в тъмнината. Дънкан се спусна след него, като залиташе по мократа трева. Не бе изминал и няколко крачки, когато бягащата фигура се спъна и се пльосна в калта. Той я хвана за рамото, обърна я и насочи светлината в лицето й.

Маги Касиди стисна очи, за да се предпази от ярката светлина.

— Пусни ме! O mo chreach, мисля, че си счупих крака.

Дънкан усети едновременно облекчение и съжаление за напразните надежди. И вина. Докато помагаше на репортерката да се изправи, видя, че тя едва стига до рамото му.

— Уплаши ме до смърт с твоите викове — измърмори ядосано тя. — Моли се да не съм си счупила крака, иначе ще те съдя.

— А ти какво правиш тук? — попита я Дънкан, като се постара въпросът му да не прозвучи като оправдание.

Настъпи кратка пауза.

— Исках да видя как се справяш — ухили се насреща му тя. — Надали ти е много забавно сам в тоя пущинак.

— Тогава защо надничаше през прозореца на къщата?

— Не видях светлина в караваната и реших, че може да си тук.

— Да бе, как ли пък не. — Дънкан видя, че Маги бърза да скрие нещо в джоба си, и веднага я засече. — Какво криеш там?

— Нищо.

Но той вече бе насочил прожектора си към ръката й и видя мобилния телефон.

— Какво, да не си дошла дотук, за да се обадиш на някого? — подсмихна се той. — Или си искала да направиш няколко снимки с това?

— Не, разбира се…

Той й се усмихна по-широко и протегна ръка.

— Виж, не можах да направя нищо, ясно? — опита се да протестира тя.

— Тогава не би имала нищо против да ми покажеш.

Раменете на Маги увиснаха и тя вдигна телефона към него.

— И без това бяха брак — измънка и му показа две размазани снимки.

Дънкан реши, че са безполезни. Дори и той не можеше да определи какво беше снимано. Но въпреки това я накара да ги изтрие.

— И останалите.

— Казах ти, че са само тези.

Той продължи да я наблюдава безизразно. Маги въздъхна ядосано и му показа останалите снимки в паметта.

— Сигурно си забравила за тази — засмя се той, когато се появи още една снимка на къщата, която също не беше на фокус.

— Сега доволен ли си? — измърмори тя, докато изтриваше и нея. — Какво ще правиш с мен? Ще ме арестуваш ли?

Дънкан си зададе същия въпрос. Всъщност не беше сигурен, че тя наистина е нарушила на закона. Не беше преминала зад жълтата лента.

Освен това трябваше да си признае, че му беше симпатична.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да се опиташ отново да нахлуеш в къщата? — попита той строго, или поне се надяваше да й прозвучи така.

— Няма, честна дума. Ох!

Без да иска, бе стъпила на крака си и потръпна от болка.

— Добре ли си? — разтревожи се Дънкан.

— Добре съм, нямам нужда от помощта ти. Мога ли вече да си ходя?

Той се поколеба.

— Къде е колата ти?

Тя посочи към пътя.

— Оставих я на отбивката.

— Сигурна ли си, че ще се справиш?

— Сякаш те е грижа — сви устни тя, но ядът й премина бързо и тя му се усмихна неловко. — Извинявай, ще се оправя. Благодаря!

Усмихвайки се, Дънкан проследи с поглед дребната й фигура, докато тя куцукаше към пътя, а лъчът на фенерчето й подскачаше пред нея.

Когато се върна в караваната, забеляза следи от кални стъпки по прага. Беше ги пропуснал на излизане. „Проклетият Фрейзър! Какво му струва да си избърше краката, преди да влезе?“

Замислен за Маги Касиди, той отиде да включи чайника.

 

 

Маги бе оставила колата си на около четирийсет метра по-надолу по пътя. Тя престана да куца веднага, щом се скри от погледа на Дънкан, но бръчките по челото й останаха през целия път до стария миникупър. Колата беше на баба й и приличаше на купчина старо желязо, но беше по-добре от нищо.

Седна на мястото на шофьора и прегледа телефона си. Бе изтрила собственоръчно снимките, но въпреки това искаше да се увери, че наистина ги няма. Нямаше ги.

— По дяволите! — изруга ядосано тя.

Хвърли с яд телефона в чантата си, извади диктофона и натисна копчето за запис.

— Беше пълна загуба на време — заговори, като го приближи до устните си. — И този път не успях да видя трупа. Следващия път ще се опитам да действам като командос.

Бръчките по челото й се изгладиха и тя се усмихна неохотно.

— Направо ми изкара акъла, признавам си. Не съм била толкова изплашена от първи клас насам. Боже, как само ми се нахвърли този полицай! Как му беше името? Мисля, че беше Дънкан. Симпатяга. Досадник, като всички ченгета, но този излезе разбран. И много сладък, като си помисля… Дали е женен?

И продължи да се усмихва, докато изключваше диктофона и палеше колата. Светлините на фаровете й разкъсаха мрака и тя потегли с вой сред дим от отровни газове. Щом излезе на пътя, ужасното тракане на двигателя замлъкна и след едно последно кашляне нощта отново притихна.

Малко след това една сянка се надигна от земята близо до мястото, където бе паркирана колата, и бавно потъна в мрака.