Саймън Бекет
Огнената диря (21)

21

Най-мъртвото време в денонощието е около три часа сутринта. Тогава човешкият организъм достига най-ниската си точка на енергия и всички функции — физически и психически — почти замират. Това е времето, когато защитните механизми изключват, а сутрините изглеждат невъзможно далечни. Тогава сякаш се сбъдват най-лошите ни предчувствия, всички потискани страхове излизат на повърхността, а бягството изглежда невъзможно. Това обаче е просто състояние на съзнанието, естествен биоритъм, от който излизаме с първите утринни лъчи.

Обикновено.

Изплувах от безсъзнанието си неохотно. Знаех, че щом веднъж се разбудя, ще ми е трудно да заспя отново. И в мига, когато си го помислих, вече беше късно. Пружините на леглото изскърцаха под мен, когато се надигнах да видя колко е часът. Беше малко след три. Хотелът тънеше в тишина. Чувах единствено вилнеещия отвън вятър и отговора на сградата. Тя пъшкаше, утихваше и пак простенваше като схванат от артрит старец. Усетил, че сънят си отива безвъзвратно, аз се загледах в тавана, опитвайки се да разбера каква беше причината. И изведнъж осъзнах какво се бе променило.

Можех да виждам тавана.

Стаята вече не беше тъмна. През прозореца влизаше слаба светлина. Първата ми мисъл беше, че идва от уличната лампа пред хотела, което означаваше, че на острова отново има електричество. Изпитах облекчение. Щом имаше ток, вероятно и телефоните щяха скоро да проработят.

Но още докато си го мислех, забелязах, че светлината през прозореца не беше постоянна. Примигваше, засилваше се и отслабваше и убиваше надеждите ми.

Станах, отидох бързо до прозореца и дръпнах завесите. Дъждът беше спрял, но уличната лампа отвън беше тъмна и се полюляваше от вятъра като дърво без клони. Светлината, която бях видял, идваше от пристанището. Грозни жълти пламъци се надигаха някъде от брега, отразяваха се в мокрите покриви на къщите и нарастваха с всяка изминала секунда. Нещо гореше.

Облякох се бързо, потръпвайки от болка заради невнимателните движения. Излязох в коридора и изтичах до стаята на Фрейзър.

— Фрейзър! Събуди се!

Но отговор не последва.

Ако бе останал в бара да дави в алкохол мъката и чувството си за вина, нямаше никакъв шанс да го събудя.

Зарязах го и хукнах по стълбата. Очаквах Елън да е будна, но от нея нямаше и помен. Вятърът се опита да изскубне якето от ръцете ми, когато изскочих навън, и аз побързах да го облека. Докато тичах надолу, хората вече излизаха от къщите си и тропаха по съседските врати, викаха се един друг и бързаха към пристанището.

Докато пресичах алеята за паркинга, забелязах, че старата костенурка на Елън не е там. Предположих, че вече е слязла при пожара, но нямах време да мисля за това. Пламъците се издигаха все по-нависоко и се отразяваха в локвите по улиците. Реших, че може да е фериботът, но когато изкачих хълма, го видях да се полюшва на вълните, танцуваше на примигващата светлина от пламъците на брега.

Пожарът беше в двора на работилницата.

Беше разглобената лодка на Гътри. Кърмата вече я нямаше, а малката кабина гореше яростно. Пламъците танцуваха вихрено над дървения й гръбнак зад облак от гъст черен дим. Наоколо се виждаха забързани хора, подаваха си кофи с вода и крещяха един на друг, за да надвикат пукота и пращенето. Гътри издаваше нареждания, въртеше се ту на едната, ту на другата страна, сякаш не беше на себе си. Кинрос излезе от работилницата с пожарогасител в ръце, приведе се срещу горещата вълна и се опита да се приближи до огъня, колкото може повече.

Една ръка падна на рамото ми. Обърнах се и видях Броуди, лицето му беше като болно от жълтата светлина.

— Какво стана? — попитах аз.

— Нямам представа. Къде е Фрейзър?

— Познай.

Смехът ни бързо премина в кашлица, когато вятърът внезапно промени посоката си и запрати в лицето ни облак дим. Силният порив разнесе пламъците нагоре и настрани. Почти всички жители на острова бяха тук, но малко от тях се опитваха да се борят с огъня, повечето гледаха безпомощно отстрани. Беше ясно, че няма да успеят да спасят лодката, но по-важното беше да не позволят на пожара да се разпространи.

В другия край на двора видях червеното палто на Маги. Беше сред зяпачите. Малко по-далеч от останалите стоеше и Камерън, лицето му ту просветваше, ту се криеше в сянка, според посоката и силата на пламъците. Потърсих с поглед Елън, но не успях да забележа лицето й в тълпата. Бях решил, че ще я намеря тук, но сега, когато можех да мисля по-трезво, ми се стори странно, че не бе събудила мен или Фрейзър.

Броуди видя, че се оглеждам, и попита:

— Какво има?

— Виждал ли си Елън?

— Не, защо?

— Колата й не беше на паркинга. Реших, че трябва да е тук.

— Не би оставила Ана — каза Броуди и също затърси лицето й сред другите. Нотката на тревога не убягна от слуха ми.

Не мога да си спомня кога точно усетих нарастването на напрежението. Вълната й заля множеството неочаквано и се разпространи по-бързо от пожара. Когато върнах отново поглед към лодката, сърцето ми вече се свиваше от ужасно предчувствие за беда, без да знаех защо и откъде бе дошло. Сега тя гореше с всичка сила. Пламъците се промушваха през дупките на липсващите дъски и се раздвояваха като змийски езици. Изведнъж вятърът повдигна димната завеса и всички видяхме, че вътре нещо мърда.

Една обхваната от пламъци човешка ръка се вдигна бавно нагоре, сякаш ни поздравяваше.

— Боже мой! — прошепна Броуди.

Лодката се срути и фонтанът от искри скри ужасната гледка от погледа ни.

Тълпата избухна изведнъж. Хората се развикаха, едни крещяха на някого да направи нещо, други се разплакаха. Но аз знаех по-добре от всеки друг, че нищо не можеше да се направи.

Някой ме стисна за рамото достатъчно силно, за да ме заболи и през якето. Обърнах се и видях очите на Броуди. Никога няма да забравя израза на лицето му. Произнесе само една дума, но тя беше достатъчна:

— Елън.

После разблъска хората и хукна към лодката.

— Броуди! — извиках и се затичах след него.

Но той не ме чу. Спря чак когато достигна до огнената стена. Сграбчих ръката му и го дръпнах назад. Бяхме толкова близо, че якетата ни започнаха да пушат. Ако лодката се срутеше сега, щяхме да изгорим и ние.

— Ела! Дръпни се назад!

— Тя мърдаше.

— Това беше само рефлекс. От огъня.

Той се отскубна от ръцете ми и се взря в пламъците, сякаш търсеше път между тях. Хванах го и отново го дръпнах.

— Който и да е, вече е мъртъв, Андрю. Нищо не може да се направи.

Видяното от нас не беше признак на живот, а точно обратното, механично движение, причинено от свиването на сухожилията на ръката. Нямаше начин някой да оцелее толкова дълго сред огъня.

Думите ми най-после достигнаха до съзнанието на Броуди. Той ми позволи да го издърпам назад и отстъпи, олюлявайки се, като човек, хванат в капана на някакъв кошмар. Лодката щеше да се разпадне всеки момент. Сега не беше време да се питам кой можеше да е вътре. Изтичах към Кинрос, който продължаваше безсмислено да пръска пяната от пожарогасителя върху огъня. Очите му блестяха от ярост и му придаваха свиреп вид. Лицето на Гътри, който стоеше наблизо, беше обляно в сълзи от дима, но вероятно и от гледката. Неговата мечта, неговата последна надежда потъваше в пламъците.

— Трябва да извадим тялото — казах на Кинрос.

— Разкарай се от пътя ми!

Хванах го за ръката и го стиснах.

— Не можеш да го изгасиш. Намери някакви пръти. Веднага!

Той се отскубна от ръцете ми и за миг помислих, че ще ме удари. Но после се обърна към другите мъже, които продължаваха да се борят отчаяно с огъня, и им нареди да донесат пръти от скелето и дъски от натрупаните купчини със строителни материали наблизо.

Безсилен да направя нещо полезно, застанах до Броуди и се загледах в суетящите се из двора хора. Мъжете веднага донесоха дълги пръти и с тяхна помощ се опитаха да измъкнат тялото. Гътри и още един мъж отскочиха назад, когато една част от лодката се разпадна, изпращайки искри и горящи парчета към небето. Беше невъзможно да извадим тялото невредимо от огнения ад, действахме на сляпо, но нямахме алтернатива. Ако не го извадехме сега, от него щяха да останат само пепел и кости и всички доказателства за престъплението щяха да изгорят заедно с лодката.

Беше немислимо да стоим и да чакаме, докато пожарът угасне от само себе си.

Лицето на Броуди беше неузнаваемо. „Не може да е Елън“, не спирах да си повтарям, усещайки ужасна празнина в себе си. Опитах се да отгатна къде можеше да е, каква друга причина би могло да има колата й да не е на паркинга. Но това ме паникьоса допълнително. „Боже господи, ами Ана? Къде е тя?“

Реших да отида до хотела и да проверя, но в последния момент страхът от това, което можех да открия там, надделя. Блуждаещият ми поглед се спря на червеното палто на Маги от другата страна на двора. Гневът отново ме завладя. Това, което тя скри от мен тази вечер, може би нямаше да предотврати трагедията, но как можех да съм сигурен? Трябваше да разбера какво знаеше тя.

Заобиколих горящата лодка и докато прекосявах двора, загледан в Маги, едва не се сблъсках с човека, който идваше от другата страна.

Беше Елън.

Носеше Ана на раменете си. Детето гледаше пламъците с премрежени от съня очи.

— Какво става? — попита Елън, загледана в лодката.

Преди да отговоря, Броуди дотича до нас и каза:

— Слава богу, че си добре!

Беше готов да я прегърне, но се спря и наведе смутено глава. Елън го погледна изненадано.

— Защо да не съм? Бях у Роуз Касиди. Защо и двамата ме гледате така? Какво става тук?

— Била си у бабата на Маги? — попитах изненадано аз. Нещо тъмно и тревожно започна да се надига от подсъзнанието ми.

— Да. Паднала и един неин съсед дойде да ме извика. Тя не обича Брус Камерън — добави тихо Елън. Между веждите й се появи бръчка на загриженост. — Горката жена, толкова много се тревожи! Маги беше излязла и не се прибра, докато бях там.

Лошото предчувствие вече стягаше гърдите ми.

— Току-що я видях. Беше тук — казах и се огледах.

Камерън не се виждаше никъде, но Маги беше там, където я бях забелязал, гледаше горящата лодка с Карън Тейт и други островитяни. Беше в профил към мен, но познатото по-голямо от размера й палто я отличаваше от другите. Тръгнах към нея с тревога, източникът на която все още не можех да определя.

— Маги! — извиках към нея.

В същия момент се разнесе вик:

— Насам! Намерихме го!

Погледнах натам. Мъжете вадеха все още горящата фигура от огъня. Кинрос и другите започнаха да гасят пламъците по него с дъските и дългите пръти и се опитваха да го извлекат по-далече от пожара. Опушената му повърхност все още припламваше на места и отдалече можеше да мине за дънер.

Но не беше.

Тръгнах към тялото, а в същото време Маги се обърна и шокът ме закова на място.

Лицето, което ме гледаше изпод червената качулка, не беше нейното. Беше на младо момиче с неразбиращ и малко отнесен поглед.

Мери Тейт. Момичето, което бях видял през прозореца на хотелската си стая.