Саймън Бекет
Огнената диря (18)

18

Рамото не ми позволи да се включа в работата. Броуди придържаше прътите, а Фрейзър ги забиваше в земята с чука, като ги разполагаше на няколко метра един от друг, за да оформи четириъгълник около микробуса.

— Искате ли да се сменим? — предложи той на Броуди.

— Съжалявам, но ще трябва да се справиш сам. Имам артрит — отвърна инспекторът и разтри гърба си.

— Да бе, сигурно — измърмори Фрейзър и размаха яростно чука, сякаш да излее яда и мъката си.

Това според мен беше и целта на бившия инспектор.

Докато прокарваха лентата между прътите, аз стоях наблизо, превит от студа и проливния дъжд. Бариерата беше по-скоро символична, но въпреки това ми се искаше да има с какво да им помогна, докато гледах как се борят с вятъра, за да задържат краищата на лентата.

Най-после всичко беше готово. Полицейската лента се огъваше и танцуваше между прътите. Тримата застанахме отстрани и огледахме за последен път караваната зад нескопосаната бариера. После тръгнахме мълчаливо към роувъра.

Сега най-важната ни задача бе да уведомим сушата за станалото на острова. Заради вилнеещата в океана буря Уолъс все още нямаше възможност да изпрати екип, но убийството на полицай превръщаше случая в задача от първостепенна важност. Затова трябваше на всяка цена да се свържем с външния свят. Убийството на Дънкан промени коренно нещата. „Особено за Фрейзър“, помислих си, докато го гледах да бърза пред нас по пътеката с превити рамене. Беше напълно съсипан от случилото се.

Броуди, който крачеше до мен, изведнъж спря.

— Останаха ли ти някакви пликчета?

Видях, че гледа към туфа трева, стръковете й се огъваха и докосваха земята под напора на вятъра. Върху нея имаше нещо тъмно. Бръкнах в джоба си, извадих едно от пликчетата за фризера и му го подадох. Фрейзър също спря и се върна назад.

— Какво е това? — поинтересува се той.

Броуди не отговори. Вкара ръката си в плика, сякаш беше ръкавица, наведе се и взе предмета, който лежеше върху тревата. После обърна плика, за да остане вътре, вдигна го и ни го показа.

Беше голяма черна пластмасова част от тапа на бутилка. На сантиметри от нея открихме и тънката лента, която бе държала запушалката към гърлото на голяма бутилка или туба. Броуди пъхна нос в отвора на найлоновия плик.

— Бензин.

Подаде го на Фрейзър и той на свой ред го помириса.

— Мислите, че копелето го е оставило тук тази нощ?

— Почти съм сигурен. Вчера не беше тук, иначе щяхме да го забележим.

Фрейзър прибра плика в джоба си и огледа свирепо околността.

— Значи някъде тук, из този забравен от Бога остров, има туба с бензин с разкъсан пръстен, но без запушалка?

— Ако вече не е хвърлена от някоя скала — отвърна Броуди.

Изминахме останалия път до къщата на Страчън в мълчание. Когато завихме по дългата алея за входа му, забелязах, че поршето на Грейс липсва, но саабът беше паркиран отпред.

Не можех да си представя, че Страчън ще остави къщата без генератор, но въпреки мрачния ден през нито един от прозорците не се виждаше светлина. Фрейзър хвана с мокрите си ръце желязната халка и зачука с всички сили по вратата. Кучето на Страчън излая отвътре, но освен него нямаше никакви признаци на живот. Юмрукът на сержанта се стовари върху вратата с такава сила, че се изплаших тя да не увисне на пантите си.

— Къде сте, мамка му! — извика той.

— Сигурно са в морето, на една от техните разходки с лодка — каза Броуди, отдръпна се назад и огледа къщата. — Не виждам нищо лошо, ако отидем до яхтата му и се самообслужим. Случаят не търпи отлагане.

— А какво ще правим, ако е заключена? — озъби му се Фрейзър. — Ще я разбием ли?

— Тук обикновено никой не заключва лодката си. Няма причина.

„Но сега вече се появи“, помислих си аз. Причината да не харесам идеята обаче беше друга.

— Ако слезем до кея и се окаже, че е заключена, ще изгубим ценно време. А и знае ли някой от нас как да използва сателитна връзка? Или корабен телеграф?

Мълчанието им ме убеди, че никой от тях не беше наясно с тази техника.

Фрейзър отново стовари юмрука си по вратата.

— По дяволите!

— Хайде да потърсим Кинрос. Ще използваме ферибота — предложи Броуди.

Кинрос живееше до пристанището. Скоро стигнахме края на селото и Броуди каза на Фрейзър да мине напряко по тясна калдъръмена уличка, обходна на главната. Веднага забелязах, че дървеното бунгало на капитана беше ремонтирано наскоро и както на повечето сгради в Руна имаше нова дограма и врати.

Останалата част от сградата обаче беше в окаяно състояние. Явно стопанинът й не се грижеше много за нея. Портата в дъното на алеята просто липсваше, а малката градина отпред беше буренясала и осеяна с ръждясали части от лодки. Една малка лодка от фибростъкло лежеше в тревата с голяма дупка на дъното. Броуди ми беше казал, че Кинрос е вдовец и живее сам със сина си. Това обясняваше нещата.

Двамата с него оставихме потъналия в мрачни мисли Фрейзър в колата и поехме по пътеката. Звънецът ни посрещна с весела електронна мелодия. Но никой не отговори. Броуди позвъни още веднъж, после удари няколко пъти с юмрук по вратата.

Отвътре се чу приглушен звук, нечии стъпки приближиха и вратата се отвори. На прага застана Кевин Кинрос. Хлапето на капитана вдигна поглед към нас, после бързо го отмести. Акнето бе нашарило лицето му с огромни червени хълмове и то приличаше на топографска карта.

— Баща ти тук ли е? — попита го Броуди.

Хлапакът поклати глава, без да поглежда към нас.

— Къде е?

Той пристъпи неловко от крак на крак и притвори вратата, докато остана само една тясна ивица от лицето му.

— Долу при лодките — смънка. — В работилницата.

И веднага затвори вратата.

Ние се върнахме при колата. Пристанището едва удържаше под напора на огромните вълни и подскачащите върху тях лодки. Завързаният за кея ферибот се мяташе и дърпаше като подивяло животно. Морето беснееше и разпенените вълни биеха по вълнолома с не по-малка сила от дъжда.

Фрейзър подкара надолу към ръждясалата барака на брега, откъдето бях минал вчера на път за Броуди. Тя беше разположена близо до подножието на високите скали, които ограждаха пристанището и представляваха естествена защита в такива дни.

— Работилницата е обществена — обясни ми Броуди, когато слязохме от колата и забързахме натам, борейки се с ураганния вятър. — Всички я поддържат, с каквото могат, а при нужда всеки идва тук и я ползва.

— Това ли е лодката на Гътри? — посочих към повдигнатото на трупчета рибарско корито, което бях забелязал онзи ден. Отблизо можеше да се види, че състоянието му е по-лошо, отколкото си мислех. Половината от дъските по корпуса липсваха, придавайки му вид на скелет на отдавна изчезнало праисторическо животно.

— Да. Все се заканва да я пусне отново в морето, но не изглежда да се е забързал — поклати скептично глава той. — Предпочита да харчи парите си в бара.

Заобиколихме струпаните строителни материали пред работилницата и влязохме. Вятърът блъскаше незатворената врата с такава сила, че имах чувството, че всеки момент ще я отскубне от пантите й. Вътре беше горещо и задушно. Въздухът тежеше от миризмата на машинно масло и дървени стърготини. По пода се търкаляха стружки, капки от припой и всякакви дървени изрезки. Стените бяха покрити с рафтове, пълни с почернели от мръсотия инструменти. От радиото се носеше нежна мелодия и се мъчеше да се пребори с буботенето на генератора.

В помещението имаше петима или шестима мъже. Гътри и един по-дребен мъж бяха приклекнали до пръснатите по пода части на разглобен двигател. Кинрос и останалите играеха карти на стара пластмасова маса, по която имаше наполовина изпити чаши с чай. Една ламарина с подгънати нагоре краища служеше за пепелник и вече преливаше от фасове.

Щом влязохме, всички оставиха заниманията си и впериха погледи в нас. Не можеха да се нарекат враждебни, но не бяха и дружелюбни. Мъжете ни гледаха мълчаливо и чакаха.

Броуди спря пред Кинрос и каза:

— Може ли да поговорим за момент, Йън?

Кинрос сви рамене.

— Не съм те спрял.

— Разговорът е личен.

— Тук не сме на площада, нали?

Той извади кесия с тютюн и бръкна в нея с омазнените си от маслото пръсти.

Броуди се предаде.

— Трябва да използваме радиовръзката на ферибота.

Кинрос мина с върха на езика си по ръба на листа, сви умело цигарата и кимна към Фрейзър.

— Какво е станало с полицейските? Да не би началниците ви да пестят от апаратите?

Сержантът го изгледа, но не отговори.

Кинрос извади парченце тютюн от устата си.

— Скапаха се, нали?

Сержантът задиша тежко като разярен бик и отговори през зъби:

— Да. А сега ще бъдеш ли…

— Молим те за помощ — прекъсна го бързо Броуди и постави предупредително ръка на рамото на Фрейзър. — Трябва да се свържем със сушата. Важно е, иначе не бихме те безпокоили.

Кинрос запали цигарата си, без да бърза. Угаси клечката и я хвърли в препълнения пепелник, после погледна Броуди през кълбо от синкав дим.

— Може да опитате, но не знам дали ще ви свърши работа.

— Какво значи това? — извика Фрейзър.

— Няма да може да достигне до сушата. Радиостанцията е високочестотна. Трябва да имате пряка видимост, а скалите блокират сигнала към сушата.

— А ако трябва да изпратим сигнал за тревога? — попита невярващо Броуди.

Кинрос сви рамене.

— Ако сте в пристанището, нямате нужда от това.

Фрейзър вече свиваше юмруци.

— Тогава изведи шибаната лодка в морето, за да можем да се свържем.

— Ако искаш да излезеш в морето в това време, моля. Но не и с моя ферибот.

Броуди потърка основата на носа си.

— Какво е положението с другите лодки?

— Всички са със същата връзка.

— Може да пробвате на яхтата на господин Страчън — предложи един от играчите.

Гътри се засмя.

— Да, там със сигурност ще намерите връзка, дори и задникът на яхтата е оборудван.

Лицето на Броуди потъмня.

— Виж, не може ли да пробваме все пак от ферибота?

Кинрос дръпна, изпусна бавно дима, после го погледна равнодушно.

— Щом искате да си губите времето. — Той прищипа с пръсти горящия край на цигарата, пъхна я в кесията, изправи се и се обърна към партньорите си. — Съжалявам, момчета.

— И без това губех — обади се един от тях и остави картите на масата. — Време е да си ходя.

Гътри избърса ръцете си в един мазен парцал.

— Аз също ще отида да хапна нещо.

Останалите играчи хвърлиха картите и се пресегнаха за палтата си. Кинрос облече своето и излезе навън, оставяйки вратата да се люлее пред нас. Тръгнахме след него. Дъждът и пръските от вълните изпълваха въздуха с йодни пари. Без да си сложи качулка или шапка, Кинрос тръгна към кея. Фериботът подскачаше и се дърпаше от веригата си, но той стъпи спокойно на мостчето, без да обръща внимание на рева на вълните.

Ние бяхме далеч по-предпазливи и преминахме по мостчето, което се огъваше и люлееше под нас, стиснали здраво страничните въжета. Не бих казал, че на борда положението беше много по-добро. Палубата беше мокра и хлъзгава и тримата тръгнахме бавно по нея, очаквайки всеки момент да се окажем в другия й край. Огледах накланящия се на всички страни ферибот, после вдигнах поглед към заобикалящите ни скали.

Сега виждах какво искаше да ни каже Кинрос. Те ограждаха пристанището от три страни, издигаха се като стена между острова и голямата суша.

Когато влязохме в кабината, той вече въртеше копчетата на радиостанцията. Подът под краката ми се залюля застрашително и ме хвърли към отсрещната стена. От станцията се разнесоха бръмчене, хаотични звуци и пищене. Кинрос каза нещо в слушалката и зачака отговор. Напразно.

— На кого се обаждаш? — попита Броуди.

— На бреговата охрана — отвърна капитанът, без да се обръща. — Те имат най-голямата радиоантена в Луис. Ако те не ни чуят, никой друг няма да може.

Той направи нов опит, но в отговор получи само статично пращене.

Фрейзър гледаше капитана с открита антипатия.

— Я ми кажи, дали си превозвал непознати пътници с ферибота преди около четири или пет седмици? — попита неочаквано той.

Броуди го погледна ядосано, но сержантът не му обърна внимание. Кинрос продължаваше да стои с гръб към нас.

— Не.

— Какво „не“? Не си превозвал или не си спомняш?

Кинрос пусна слушалката и се обърна към него:

— Това има ли нещо общо с убийството?

— Отговори на въпроса!

Капитанът оголи зъби.

— А ако не искам?

Броуди заговори, преди да даде възможност на Фрейзър да усложни още повече нещата.

— Успокой се, Йън, никой не те обвинява в нищо. Дойдохме само за да пробваме радиостанцията ти.

Кинрос остави станцията и ни изгледа войнствено. Подпря се на преградната стена и скръсти ръце пред гърдите си.

— Ще ми кажете ли за какво става дума?

— Това е работа на полицията — смръщи чело Фрейзър.

— А това е моят ферибот и моето радио. Щом искате да го използвате, кажете ми кое му е толкова спешно.

— Все още не можем да ти кажем, Йън — намеси се Броуди. — Но работата наистина не търпи отлагане. Повярвай ми.

— Това си е нашият остров. Имаме право да знаем какво става тук.

— Знам и ви обещавам да ви кажа.

— Кога?

Бившият инспектор въздъхна.

— Тази вечер. Но сега най-важното е да се свържем със сушата.

— Слушай сега — започна Фрейзър, но Броуди не му позволи да се изкаже.

— Имаш думата ми.

Кинрос се вгледа в него, изразът на лицето му показваше, че не е напълно удовлетворен. После се изправи и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? — попита го Броуди.

— Нали искахте да опитам радиовръзката? Вече опитах.

— Не може ли да пробваш още веднъж?

— Няма смисъл. Ако някой ни е чул, щеше да се обади досега.

— Какво ще кажеш за другите лодки? Някой би ли могъл да изпрати съобщение от наше име? Скалите не могат да попречат за това.

— Сигурно не, но при всички случаи ще отслабят сигнала, а обсегът му е само петдесет километра. Ако искате да си губите времето и да пикаете срещу вятъра, ваша воля, но си го правете сами. — Той посочи към радиостанцията. — Натиснете онзи бутон, за да говорите, после другия, за да получите отговор. И го изключете, когато свършите.

И излезе. Фрейзър изчака вратата да се затръшне след него и се нахвърли на Броуди:

— Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? Нямаш право да му казваш нищо.

— Нямаме друг избор. Нуждаем се от помощта на тези хора. И със сигурност няма да я получим, ако продължаваш да им крещиш.

Лицето на Фрейзър стана малиново.

— Един от тези боклуци е убил Дънкан.

— Да, и ако настроиш всички срещу себе си, никога няма да разбереш кой е бил — извика Броуди, после спря и пое дълбоко въздух, за да се успокои. — Кинрос е прав. Няма защо да си губим времето тук, при положение, че яхтата на Страчън има сателитна връзка. Най-добре е да отидем до училището и да потърсим Грейс, ако още е там.

— А ако не е? — троснато попита Фрейзър.

— Тогава ще чакаме пред дома им, докато един от двамата се прибере — отвърна Броуди и сви устни. Беше ясно, че не му е приятно да прибягва до услугите на Страчън. — Освен ако нямаш друга полезна идея.

Сержантът нямаше такава. Качихме се в колата и поехме към селото. Когато стигнахме до училището, видяхме, че черното порше на Грейс не е там. Малката сграда беше тъмна и празна.

— Сигурно са освободили децата по-рано заради тока. Изпуснали сме я, докато се разправяхме с Кинрос — измърмори ядосано Броуди.

Нямаше какво друго да правим, освен да отидем до дома на Страчън с надеждата да я намерим там. Отново изпаднал в мрачно настроение, Фрейзър подкара натам. Въпреки всичко изпитвах жал към него. Не беше човек, когото можеш да харесаш лесно, но смъртта на Дънкан наистина го бе поразила. И преди, и сега, той определено не се чувстваше на мястото си тук.

Вече наближавахме къщата на Страчън, когато Фрейзър извика:

— Какво прави тоя, по дяволите?

Саабът на Страчън хвърчеше по пътя срещу нас. Фрейзър изруга, успя да отбие навреме и настъпи спирачките в мига, когато саабът закова на няколко крачки от нас.

— Побъркан идиот! — извика сержантът.

Страчън вече бе скочил от колата и тичаше към нас, без да затвори вратата. Фрейзър свали стъклото и извика ядосано:

— На какъв се правиш, бе?

Но мъжът, изглежда, не го чу. Лицето му беше стряскащо бледо, очите му — широко отворени и изплашени. Той се наведе през отворения прозорец и каза задъхано:

— Грейс е изчезнала.

— Какво искате да кажете с това „изчезнала“? — попита Фрейзър.

— Имам предвид точно това. Изчезнала е. Няма я.

Броуди пръв слезе от автомобила.

— Успокойте се и ни разкажете какво стана.

— Казах ви! Боже, да не сте оглушали? Трябва да я намерим!

— Разбира се, че ще я намерим, но искам от вас да си поемете дъх и да ни разкажете всичко.

Страчън положи сериозни усилия да се успокои.

— Върнах се преди няколко минути. Колата на Грейс беше тук, вътре светеше и се чуваше музика, затова реших, че си е у дома. В кухнята намерих чаша с изстинало кафе, но когато я повиках, тя не се появи. Надникнах във всички стаи, но от нея нямаше и следа.

— Може би е излязла да се поразходи? — предположи Фрейзър.

— Грейс? В това време? Но защо стоим тук? Трябва да предприемем нещо.

Поел автоматично контрола над нещата, Броуди се обърна към Фрейзър:

— Трябва да организираме издирване. Върни се в селото и доведи колкото може повече хора.

— А вие какво ще правите? — попита той, явно недоволен, че някой му нарежда.

— Ще отида в къщата и ще огледам.

— Казах ви, че не е там — извика Страчън.

— Въпреки това ще трябва да погледнем. Доктор Хънтър, ще дойдете ли с мен?

Тъкмо мислех сам да си предложа услугите. Ако Грейс беше нападната, щях да бъда по-полезен тук, отколкото да обикалям из острова. С Броуди тръгнахме към сааба, а Фрейзър остана в роувъра.

— Какво мислиш? — попитах тихо Броуди.

Той само поклати глава, лицето му остана мрачно и загрижено.

Страчън бе оставил двигателя да работи. Едва изчака да влезем, обърна веднага и пое по алеята. Спря пред черното порше на Грейс и без да погледне назад, за да се убеди, че го следваме, изтича към къщата и извика името на жена си. Отговори му единствено истеричният лай на кучето от кухнята.

— Виждате ли, няма я! — каза той, прокарвайки разсеяно ръка по косата си. — Оскар тичаше отвън, когато се върнах. Ако Грейс е отишла някъде, не би го оставила да се мотае в студа.

Стомахът ми се стегна на възел, когато долових отчаянието в гласа му. Знаех точно как се чувстваше в момента. Някога и аз бях влязъл в дома на Джени и изпитах същия ужас, когато не я открих. Тогава убиецът също беше на свобода и докато стоях в антрето и гледах изплашения Страчън, добих усещане за дежа вю.

Но Броуди остана спокоен. Обиколихме всички стаи, но Грейс не се виждаше никъде.

— Губим си времето — каза Страчън, когато се върнахме при него. Паниката вземаше връх над самообладанието му.

— Погледнахте ли във външните постройки? — попита Броуди.

— Да. Имаме само хамбар и тя не е там.

— А в заливчето?

Страчън се втренчи в него.

— Аз… Не, но Грейс никога не слиза там без мен.

— Нека все пак да хвърлим един поглед.

Мъжът ни поведе към кухнята. На масата се виждаше наполовина изпита чаша с кафе и отворена книга, обърната с кориците нагоре, сякаш Грейс бе отскочила до някъде за момент. Той отмести ретрийвъра, който вече бе застанал до задната врата, готов за разходка, отвори и се спусна по стълбите, които водеха към залива.

Тръгнах след него със свито сърце. Страхувах се, че може да открием тялото на Грейс проснато на скалите под нас. Но като изключим закотвената на малкия кей яхта, там беше пусто. Лодката се поклащаше грациозно върху бурните вълни, корпусът й поскърцваше, докато гумените предпазители по бронята се отъркваха в кея, а мачтата й се люлееше напред-назад като стрелка на счупен метроном.

Страчън забърза натам. Премина по подвижното мостче и стъпи на борда й. Последвах го, но много по-бавно, търсейки опора в страничното въже. Щом стъпих на борда, Страчън отвори люка и внезапно замръзна.

Настигнах го и веднага разбрах защо.

Както и останалата част от яхтата, капитанската кабина беше в отлично състояние: плътна дървена облицовка, бляскава неръждаема стомана и пълно видео и аудиооборудване. Или това, което бе останало от него. Радиостанцията и сателитът бяха на парчета, подът под тях беше покрит с отскубнати жици.

Страчън се загледа в тях, после се спусна към големия салон.

— Грейс! Господи, Грейс!

Тя лежеше на пода. Главата и раменете й бяха покрити с чувал, но под него се подаваше белият анорак. Беше свита на една страна със завързани отзад ръце.

От кръста надолу беше гола.

Или почти. Краката й не бяха завързани, но дънките й бяха свалени до глезените и спъваха движенията й като въже. Бикините й бяха смъкнати до коленете, сякаш някой или нещо бе попречило на нападателя да ги свали.

Проснатото на пода тяло с голите посинели от студа крака изглеждаше толкова уязвимо, че сърцето ми се сви. Грейс не мърдаше. Реших, че сме дошли твърде късно, но Страчън я докосна и тя внезапно започна да се мята насам-натам.

— Дръжте я. Не й позволявайте да се нарани! — извиках и се опитах да я хвана за краката.

— Всичко е наред, Грейс. Аз съм, скъпа! — заговори Страчън, махайки чувала от главата й.

Косата й падаше като завеса пред лицето. От устата й се подаваше мръсен парцал. Очите й бяха изпъкнали и се въртяха ужасено, но щом видя Страчън, веднага спря да се бори.

— Всичко е наред. Тук съм, всичко е наред — не спираше да повтаря той, докато махаше парцала от устата й.

Тя изхлипа и пое дълбоко въздух.

— Майкъл, слава богу, Майкъл!

Лицето й бе зачервено и подпухнало, зеблото се бе отпечатало по кожата й. На дясната й буза имаше рана, а устата й беше пълна с кръв. Но други рани не се виждаха.

— Добре ли си? Боли ли те някъде? — попита я Страчън задавено.

— Не, аз… не.

— Имаше ли сексуално насилие? — изтърси Броуди.

— Ох, за бога! — избухна Страчън.

Аз също бях шокиран от въпроса му.

Грейс поклати глава.

— Не… не успя. Не съм изнасилена.

„Слава богу“, помислих си аз. Поне това й бе спестено. Нямаше да се налага да се занимаваме и с изнасилван. Може би въпросът на Броуди не беше лишен от логика.

По лицето на Страчън се затъркаляха сълзи. Той я прегърна и нежно махна косата от лицето й.

— Кой ти го причини, скъпа? Успя ли да го видиш?

— Не знам. Аз… аз…

Той я притисна до себе си.

— Ш-ш-ш-т, всичко свърши. Край.

С Броуди се отдръпнахме, колкото може по-далече, докато Страчън вдигаше бикините и дънките на Грейс. След като свърши, аз се опитах да развържа китките й, но възелът беше прекалено стегнат, за да успея с една ръка. Кожата й беше ожулена и зачервена, а ръцете — бели от липсата на приток на кръв. Наложи се Броуди да използва нож, за да я освободи, после всички станахме. Страчън помогна на Грейс да се изправи на крака.

— Помогнете ми да я изкачим по стъпалата — помоли той Броуди. Враждата между двамата временно бе затихнала.

— Мога да ходя — възрази Грейс.

— Не мисля…

— Добре съм. Мога да ходя.

Сълзите й все още пълнеха очите, но истерията вече бе отминала. Двамата с Броуди тактично оставихме дистанция между нас и семейството. Страчън я подкрепяше нежно, а тя склони глава на рамото му. Двамата изглеждаха толкова отдадени един на друг, че изведнъж се почувствах като натрапник.

Докато изкачвахме стъпалата, самотните крясъци на чайките прозвучаха като присмех на фона на ураганния вятър.