Саймън Бекет
Огнената диря (20)

20

— Камерън е неприятен тип, но не го виждам като убиец — каза Броуди, докато слагаше чайника на котлона и пускаше газта.

Седяхме в кухнята около чистата като огледало маса в дома на бившия инспектор и чакахме чаят да заври. Бях помолил Маги да ме остави пред хотела, но само колкото да взема Фрейзър. Роувърът беше на паркинга и аз се запътих директно към бара, очаквайки да го открия там. Но той си беше в стаята. Почуках, чух шумно изсекване, после вратата се отвори. Той се появи на прага на тънещата в мрак стая, лицето му беше червено и подпухнало. Когато му казах, че трябва да говорим с Броуди, видях, че поведението му не се бе променило с нищо.

— Не казвам, че е той — казах, докато наблюдавах Броуди да гаси клечката, с която бе запалил газовия котлон. — Но държеше ключа с лявата ръка. Знаем, че убиецът на Дънкан е бил левичар. Знаем също, че Грейс е била ударена по дясната буза, което предполага, че нападателят й също е левичар.

Фрейзър изсумтя презрително.

— Откъде сте сигурен, че госпожата не е ударена с опакото на ръката?

— Не съм — признах аз. — Знаем прекалено малко и не можем да изключим вероятността в двата случая да са действали различни хора. Но Дънкан е ударен достатъчно силно, убиецът е пробил дупка в черепа му и парченцата са се разпилели надалече. Човек не може да удари така с опакото на ръката си.

Ъглите на устата на Фрейзър се смъкнаха надолу и мустаците му докоснаха бузите.

— Камерън е гадняр, в това няма спор. Но не виждам как недорасляк като него ще надвие здраво момче като Дънкан.

— Дънкан е ударен отзад. Не е имал възможност да се защити напомних му аз. — Вече знаем, че Камерън има чувства към Грейс и това пасва идеално на теорията ни за изнудването. Той е учител и сигурно не иска да се разчува, че ползва услугите на проститутка. Ако Джанис Доналдсън е заплашила да го издаде, може да я е убил, за да й затвори устата.

Броуди сложи две торбички с чай в порцеланова кана.

— Да предположим, че си прав. Но как е успял да стигне навреме от училището до яхтата, за да нападне Грейс?

— Може да е тръгнал преди нея. Или да е минал с бегача по крайбрежната пътека, за която ни спомена Страчън. Знаем, че е опасна при такова време, но ако е бил достатъчно отчаян, би могъл да успее.

Чайникът започна да подсвирква, в началото някак тъжно, после все по-настойчиво, парата изригна и повдигна капачето му. Броуди угаси пламъка и наля врялата вода в каната. С дясната си ръка, както забелязах.

Започвах да се вманиачавам.

Той донесе трите чаши и каната на масата.

— Теорията ти не е невъзможна. Но аз предлагам засега да забравим за Камерън и да видим с какво разполагаме — каза той, докато оставяше каната върху малка чинийка и подреждаше пред всеки от нас по една коркова подложка за чашата. — Тялото на убитата проститутка се оказва напълно обгорено. Убиецът, изглежда, не се е притеснявал, че то може да бъде намерено, до момента, когато из селото не плъзва мълва, че го третираме като убийство.

Докато казваше това, той не погледна към Фрейзър, но нямаше и нужда. Сержантът наведе глава.

— Тогава изпада в паника и решава да се отърве от останките, този път напълно, както и от всички други възможни доказателства. За тази цел убива полицейския служител и прави опит за убийство на съдебния експерт. — Той разклати каната, после махна капачето и погледна вътре. — Дотук има ли някакви коментари?

— Кучият му син явно си пада по огъня — процеди Фрейзър. — Как им викаха на такива? Пироманиаци ли бяха?

Казваха се пиромани, но предпочетох да не навлизам в обяснения.

— Имало ли е досега други палежи или предизвикани пожари на острова? — попитах Броуди.

— Поне на мен не ми е известно. Не и откакто аз живея тук.

— Тогава защо сега? Не съм психолог, но не вярвам, че хората се превръщат в пиромани за една нощ.

— Може би досега е успявал да прикрие следите си — предположи Фрейзър.

— И отново стигаме до въпроса защо е оставил тялото на Джанис Доналдсън в онази къща, вместо да го погребе или изхвърли в океана. Тогава със сигурност нямаше да го открием. Пропускаме нещо — упорствах аз.

— Или усложняваме излишно нещата — подметна заядливо Фрейзър.

Броуди наля замислено чая.

— Да се върнем към нападението на Грейс. Тя е случайна жертва според мен. Просто се е натъкнала на някого, докато е разбивал комуникационната система на яхтата. Който го е извършил, е знаел, че не можем да използваме радиовръзката на полицията.

— Това изключва Камерън — отбеляза Фрейзър, докато слагаше захар в чая си. — Никой от нас не е отварял дума за това пред него. Ако питате мен, трябва да е човек от корабната работилница. Кинрос или някой от онази пасмина около него. Те знаеха, че станциите ни не работят. Някой от тях може да е отишъл до яхтата, докато сме били на ферибота. Имал е достатъчно време да разбие системата, да свърши оная работа с госпожата на Страчън и да се измъкне необезпокояван.

Той сложи мократа лъжичка върху масата. Без да каже дума, Броуди я взе и я остави на мивката, после донесе кърпа и избърса петното от чая.

— Би могло — кимна, когато седна отново. — Но не можем да приемем със сигурност, че е един от тях. Не знаем с колко души са говорили след това. И нека не забравяме, че има още един човек, който знае, че искаме да използваме радиото на яхтата.

Досетих се какво има предвид.

— Говориш за Страчън, нали?

Той кимна.

— Ти го попита, когато дойде при запустялата къща. Страчън не е глупав, лесно е събрал две и две.

Бях започнал да оценявам вътрешния инстинкт на Броуди, но имах чувството, че щом станеше дума за Страчън, старият инспектор позволяваше на неприязънта да замъгли преценката му. Бях свидетел на реакцията на Страчън, когато видя мъртвия Дънкан. Не мислех, че някой може да изиграе така добре шока и тревогата му, дори и да беше холивудска звезда.

Фрейзър явно споделяше съмнението ми.

— Няма начин. Всички видяхме в какво състояние беше. Направо съсипан. И защо ще напада собствената си жена, а после ще тича да й помага? Няма логика.

— Има, ако е искал да отклони подозренията от себе си — каза тихо Броуди. После сви рамене. — Но може и да сте прави. Може да е съвсем друг човек. Дошъл е и е разбил комуникационната система просто за всеки случай. Предвид малкото, което знаем, ми се струва, че в момента не можем да изключим никого.

Размислих и осъзнах, че е абсолютно прав. Дънкан бе загинал, защото бяхме приели много неща за даденост.

— Само дето не мога да разбера какво печели, като разбие системата — казах замислено. — Дори и да се свържем с вътрешността, никой не може да се добере дотук, докато времето не се подобри. Така че каква е целта?

Броуди отпи глътка от чая и постави внимателно чашата върху подложката.

— Предполагам, че иска да спечели време. За нашите хора на сушата този случай е все още едно убийство, извършено преди месец. Важно е, но не е на живот и смърт. Това, че не можем да се свържем с тях, не ги притеснява, защото знаят, че телефоните и радиовръзките са прекъснати. Ако разберат, че има убит полицай, ще използват хеликоптер и ще долетят в първия момент, след като времето позволи. Но както стоят нещата до този момент, те могат спокойно да изчакат бурята да отмине, преди да се раздвижат. А докато няма комуникации, убиецът има време да избяга от острова, преди някой да го потърси.

— И къде ще отиде? Дори и да вземе лодка, ние сме по средата на нищото.

Броуди се усмихна.

— Не се заблуждавай. Наоколо има десетки острови и две хиляди километра крайбрежна ивица, макар и разпокъсана. Всеки може да се добере до нея. Оттам да се прехвърли безпрепятствено в Норвегия, на Фарос или Исландия. Всичките са наблизо.

— Значи мислиш, че убиецът ще се опита да избяга?

Овчарката дойде до него, седна на задните си лапи и сложи глава на коляното му. Броуди я погали обичливо.

— Казвам, че е много вероятно. Той знае, че не може да остане повече тук.

— Какво можем да направим по въпроса? — попита Фрейзър.

Броуди сви рамене.

— Да си пазим гърбовете. И да се надяваме, че времето скоро ще се оправи.

Перспективата не беше обнадеждаваща.

Тримата приключихме с чая, качихме се в роувъра и отидохме до хотела. Не бяхме слагали нищо в уста от сутринта и колкото и да нямахме апетит, трябваше да хапнем нещо. Докато пътувахме към селото, забелязах, че дъждът бе отслабнал, но вятърът не показваше признаци на умора. Селото все още беше без електричество и неосветените улици изглеждаха зловещо пусти, а светлината от автомобилните фарове сякаш сгъстяваше още повече мрака наоколо.

Щом слязохме, веднага дочухме врявата. Броуди се намръщи, брадичката му щръкна, сякаш душеше нещо.

— Нещо става вътре.

Малкият бар се пукаше по шевовете от народ, имаше хора дори и около вратата в коридора. Щом разбраха, че сме тук, главите се обърнаха към нас и разговорите замряха.

— Сега пък какво? — измърмори Фрейзър.

Тълпата пред вратата се раздвижи под напора на някакво вълнение отвътре. Миг по-късно хората се разделиха и пропуснаха Кинрос. Зад него се появи и внушителната фигура на Гътри.

Погледът на Кинрос премина през мен и Фрейзър и се спря на Броуди.

— Искаме да ни отговорите на няколко въпроса.

След всички вълнения бях забравил за обещанието на Броуди тази вечер да им обясни какво става. Фрейзър се наежи, раменете му се приведоха войнствено, но Броуди побърза да вземе думата:

— Да, обещах ви отговори и ще ги получите. Само ми дайте минутка, става ли?

Кинрос беше готов за кавга, но думите на Броуди го спряха. Той размисли и кимна.

— Ако трябва, може и две.

Двамата с Гътри влязоха в бара. Почервенял от яд, Фрейзър се обърна към Броуди и насочи пръст към него:

— Забравяте, че вече не сте инспектор! Казах ви и преди, нямате право да им казвате каквото и да било!

Броуди запази спокойствие.

— Те имат право да знаят…

Лицето на сержанта стана кървавочервено. Шокът от смъртта на Дънкан, вероятно и чувството за вина, го бяха разяждали цял ден и сега търсеше повод да излее жлъчта си върху някого.

— Убит е полицейски служител. Доколкото зависи от мен, никой на този остров няма право на нищо.

— Загинаха двама души вече. Искаш ли да рискуваш живота на още някого, защото не си ги предупредил?

— Той е прав — намесих се аз. Отново се бях оказал в познатата ситуация, когато полицията не искаше да даде информация и в резултат загиваха хора. — Трябва да им кажем какво става тук. Иначе рискуваме живота им.

Погледът на Фрейзър омекна, но той все още не се предаваше.

— Не поемам тази отговорност. Няма да кажа нищо на никого без съответните разпореждания, нито ще позволя на друг да го направи.

— Така ли? — стисна зъби Броуди и челюстите му изпъкнаха, но това беше единственият знак за емоциите му. — Ето какво му е хубавото на пенсионера. Няма защо да се съобразява с нареждания и началници.

Той тръгна към бара, но Фрейзър сграбчи ръката му.

— Няма да ти позволя да влезеш вътре!

— И какво ще направиш? Ще ме арестуваш ли?

И заби в него поглед, изпълнен с презрение. Фрейзър пръв отклони своя, после пусна и ръката му.

— Не искам да имам нищо общо с тази работа — измърмори.

— Тогава недей — отвърна Броуди и влезе в бара.

Тръгнах след него, оставяйки Фрейзър в коридора. Трябваше да си пробием път до бара, но тълпата бързо се размърда, разговорите спряха и настъпи мъртва тишина. Стаята беше прекалено малка за броя на хората в нея. Елън стоеше зад бара с кисела физиономия, явно ставащото не й беше по вкуса. Съзрях и Камерън, беше сменил калните дрехи и стоеше сам в един от ъглите. Явно бе успял да оправи велосипеда си и да се прибере, но погледът, който ми отправи, не беше по-благосклонен от преди. Маги също беше тук с малка група мъже, между които Кинрос и Гътри. Чакаше с нетърпение да започнем.

Но по-голямата част от посетителите бяха непознати за мен. Отсъствието на Страчън не ме изненада. Дори и да беше уведомен за събранието, едва ли щеше да остави Грейс сама.

Надявах се, че този път ще потисне желанието си да контролира нещата в селото.

Броуди застана до камината и бавно огледа лицата на събралите се.

— Знам, че се питате какво става на Руна — започна той с приятелски тон. — Знам също, че вече всички сте чули за нападението над Грейс Страчън този следобед. Повечето от вас са наясно и с факта, че полицията смята, че жената, чието тяло намерихме в запустялата къща близо до Биен Турида, е била убита.

Той замълча отново и огледа стаята. Забелязах, че Фрейзър също беше тук. Стоеше на прага и слушаше мълчаливо.

— Това, което не знаете, е, че тази нощ полицаят, който стоеше на пост при къщата, беше убит. Престъпникът е същият, който запали културния център и клиниката и за малко не уби доктор Хънтър.

Думите му предизвикаха истински хаос. Броуди вдигна ръце да успокои духовете, но никой не му обърна внимание. Разнесоха се гневни викове на изненада и протест. Мярнах напрегнатото лице на Елън и изведнъж се запитах дали не правехме грешка с това. Един глас се издигна над тълпата:

— Тишина, моля. Казах тишина!

Врявата утихна. Гласът беше на Кинрос. Той погледна към Броуди в настъпилата тишина и попита:

— Искаш да кажеш, че е бил някой от острова? От нас?

Броуди го погледна твърдо.

— Точно това казвам.

Хората зароптаха, чуха се викове на възмущение. Но всички прихнаха, когато Кинрос заговори отново.

— Не! — поклати рязко глава той. — Няма начин.

— На мен също не ми харесва тази перспектива. Но фактите са категорични. Някой от този остров е убил двама души и нарани трети.

— Няма как да е един от нас. — Капитанът скръсти войнствено ръце пред гърдите си. — Ако на острова имаше убиец, щяхме да знаем за това!

От всички страни се чуха възгласи на одобрение и потвърждение. Докато Броуди се опитваше да вземе думата сред нарастващото брожение, Маги тръгна към него. Извади диктофона си и го насочи към него, сякаш бяхме на пресконференция.

— Идентифицирахте ли намереното в запустялата къща тяло?

Броуди не отговори веднага. Разбрах, че се мъчи да прецени колко точно да каже.

— Тялото все още не е официално идентифицирано. Но ние мислим, че е на изчезнала преди месец и половина проститутка от Сторноуей.

Веднага взех на мушка Камерън. Исках да видя реакцията му. Но дори и новината да имаше някакво значение за него, той с нищо не го показа. Сега всички започнаха да задават въпроси.

— Какво прави курва от Луис тук? — извика Карън Тейт, заваляйки думите. Вече бе успяла да обърне няколко чашки.

Гътри се ухили.

— Ха познай, де!

Но никой не се засмя. Усмивката на здравеняка угасна бавно. При новината за самоличността на мъртвата жена Кевин, синът на Кинрос, опули очи, устните му оформиха едно „о“, но щом усети, че го гледам, бързо наведе глава.

Вниманието на тълпата все още беше насочено към Броуди.

— Полицията ще изпрати хората си веднага, щом времето позволи. Искам да ви помоля всички да им окажете съдействие, когато пристигнат. Но дотогава вашата помощ ни е още по-необходима. Сега онази къща е местопрестъпление, така че, моля за разбирането ви, не ходете там. Не би трябвало да караме хората от криминалния отдел да си губят времето с фалшиви следи, когато дойдат тук. Знам, че сте любопитни, но ви призовавам да спазвате правилата. И ако някой от вас мисли, че има информация, която би помогнала на разследването, нека да се обади на сержант Фрейзър.

Очите на всички се обърнаха към Фрейзър. В първия момент той се изненада, но после се взе в ръце и почти незабележимо се изпъна, вдигна рамене и отвърна на погледите им с неочаквана решителност. Беше хитро от страна на Броуди да върне част от самоуважението на сержанта и да напомни на Руна, че тук все пак има полицейско присъствие.

Реших, че събранието е към края си, но Камерън явно имаше друго намерение. До този момент той бе пазил пълно мълчание, но сега ораторският му глас изпълни малкото помещение:

— А междувременно какво очаквате от нас? Да си седим и да си мълчим? — Той скръсти ръце пред гърдите си и хвърли убийствен поглед към Маги, когато тя насочи диктофона към него. — Казвате ни, че на острова има убиец, на практика обвинявате някого от нас, а после ни карате да си кротуваме и да не правим нищо. — Той изсумтя презрително. — Аз лично няма да…

— Затваряй си устата, Брус — прекъсна го Кинрос, без дори да погледне към него.

Бузите на Камерън пламнаха.

— Съжалявам, Йън, но не мисля, че…

— Никой не се интересува какво мислиш и не мислиш.

— Извинявай много, но кой си ти, че…

Но гласът му секна, когато леденият поглед на Кинрос го закова. Адамовата му ябълка подскочи няколко пъти, докато преглъщаше онова, което бе намислил да каже. Напоследък гордостта на учителя беше сериозно наранена.

Но никой не се загрижи за него. Един по един всички му обърнаха гръб, събраха се на групички и развълнувано започнаха да обсъждат току-що чутото. Маги прибра диктофона, стрелна ме с тревожен поглед и се върна на бара.

Погледнах към мястото, където стоеше Кевин Кинрос, но явно по някое време младежът се бе изнизал от стаята.

Хората започнаха да се разотиват и скоро успяхме да намерим празна маса. Фрейзър настоя да купи за мен и за себе си уиски, а за Броуди доматен сок.

След малко донесе поръчката, седна и вдигна чашата си.

— За Дънкан. И за залавянето на онзи мръсник, който го уби.

— О, бъди сигурен, че ще съжалява жестоко — каза тихо Броуди.

Ние се чукнахме тържествено. После им разказах за реакцията на Кевин Кинрос, когато чу, че убитата жена е проститутка от Сторноуей. Все още под впечатлението на разговора с хората, Фрейзър махна пренебрежително с ръка.

— Сигурно се е развълнувал при мисълта, че тук е имало проститутка. С това пъпчасало лице нищо чудно още да е девствен.

— Въпреки това си струва да проверим — замисли се Броуди. — Не е лошо утре да поговорим с него, ако полицията още не е дошла.

Фрейзър се загледа тревожно в чашата си.

— Моля се на Господ да дойдат най-после.

„И аз също“, си казах наум. И аз също.

Малко след това се извиних на компанията. Все още не бях ял и алкохолът на празен стомах веднага завъртя главата ми. Усетих огромна умора. Тревогата около събитията през последните четирийсет и осем часа ме повали изведнъж. Едва държах очите си отворени.

Когато тръгнах към вратата, Елън все още сервираше на бара, опитвайки се да се справи с неочаквано големия брой клиенти. Не мислех, че ме е видяла, но вече бях на първото стъпало, когато я чух да ме вика:

— Дейвид. — Тя изтича след мен. — Много съжалявам. Нямах никаква възможност да ви приготвя нещо за ядене.

— Няма нищо. И без това съм много уморен. Ще си легна веднага.

— Искате ли да ви донеса нещо в стаята? Супа или сандвичи? Андрю ще поеме бара за малко.

— Няма нужда, наистина.

От горе се чу скърцане. И двамата вдигнахме глави и видяхме Ана. Лицето й беше бледо и сънливо на фона на бялата нощница.

— Какво ти казах аз? Защо слизаш пак? — скара й се Елън, когато дъщеря й тръгна надолу по стълбата.

— Сънувах нещо лошо. Вятърът отнесе една жена.

— Каква жена, скъпа?

— Не знам — изхленчи момичето.

Елън я взе в прегръдките си.

— Било е само сън, миличка. И вече го няма. Каза ли „благодаря“ на доктор Хънтър за шоколада, който ти купи онзи ден?

Ана се замисли, после поклати глава.

— Хайде, кажи му сега.

— Но аз вече го изядох.

Елън ме погледна над главичката на дъщеря си и ми се усмихна.

— Нищо, пак можеш да му благодариш.

— Благодаря ти.

— Така е по-добре. А сега, хайде в стаята си, скъпа лейди. Леглото те чака.

Полузаспало, момичето се свлече в краката на майка си.

— Не мога да ходя.

— А аз не мога да те нося. Вече си много тежка.

Ана вдигна глава и ме погледна с премрежени от съня очи.

— Той може.

— Не, не може, госпожичке. Рамото го боли.

— Няма нищо. Ще се справя — казах аз. Елън погледна скептично към превръзката ми, затова реших, че трябва да добавя нещо: — С удоволствие ще я занеса. Наистина.

Наведох се и я вдигнах. Въпреки че бях с една ръка, тя ми се стори лека като перце. Сложи глава на рамото ми, точно както правеше моята дъщеря. Малкото й телце съзнаваше неудобството от притискането и в същото време се зарадва на уютното си гнездо. Последвах Елън към таванския етаж, където беше личният им апартамент, състоящ се от две малки стаички. Ана се размърда само за миг, докато майка й я слагаше отново в леглото. Отдръпнах се и се загледах в нея. Тя зави дъщеря си и погали лекичко косата й, преди да се върне отново в коридора.

Когато стигнахме до моя етаж, Елън спря за момент с ръце върху дървения парапет и ме погледна. В очите й имаше тревога.

— Добре ли си, Дейвид?

Не беше нужно да пояснява какво имаше предвид. Усмихнах й се и казах:

— Добре съм. Не се притеснявай.

Елън не попита повече нищо. Не искаше да настоява. Пожела ми лека нощ и се върна в бара. Влязох в стаята си и се проснах на дюшека напълно облечен. Усещах миризмата на дим по дрехите си, но ми се струваше непосилно да стана отново. Все още усещах тежестта на Ана върху ръката си. Ако си затворех очите, можех да си представя, че е Алис. Заслушан във воя на вятъра, се замислих за моето мъртво семейство. Изведнъж ми се прииска повече от всякога да чуя гласа на Джени.

Но не можех да направя нищо по въпроса.

На вратата се почука и аз подскочих. Бях се унесъл и ударите ме стреснаха. Погледнах към часовника си. Минаваше девет.

— Секунда само — извиках, разтърках очи и тръгнах към вратата. Помислих си, че може да е Елън, решила все пак да не ме оставя без вечеря. Но когато отворих, открих, че в коридора стои Маги Касиди. Държеше поднос със супа и две дебели филии домашен хляб.

— Елън каза, че щом ще идвам при вас, мога да ви донеса и това. И да ви предам, че трябва непременно да го изядете.

Поех подноса от ръцете й и й направих път да мине.

— Благодаря.

Тя ми се усмихна, но за влизането явно се поколеба.

— Отново супа. Днес е ден на супата — каза свенливо тя.

— Но този път не успя да я изпуснеш.

Оставих подноса на шкафчето. Застанахме един срещу друг в неловко мълчание. Никой от нас не смееше да погледне към леглото, което заемаше по-голямата част от стаята, но и двамата усещахме остро присъствието му. Аз се облегнах на перваза на прозореца, а тя седна на единствения стол в стаята.

— Изглеждате ужасно — каза тя.

— Благодаря. Думите ти ме накараха да се почувствам по-добре.

— Знаете какво имам предвид. — Посочи към подноса. — Хайде, започвайте.

— Спокойно.

— Елън ще ме убие, ако я оставите да изстине.

Нямах сили да споря. Бях прекалено уморен, за да ям, но първата хапка промени усещането. Изведнъж се разтреперих от глад.

— Много народ се бе събрал тази вечер — каза тя, докато отчупвах първото парче от хляба. — Изплаших се, че Кинрос ще се нахвърли върху Камерън. Вие не си ли помислихте същото?

— Слушай, знам, че не си дошла тук да си бъбрим за тях, нали?

— Не. — Пръстите й зашариха по ръба на стола. — Искам да ви попитам нещо.

— Знаеш, че не мога да ти кажа нищо.

— Само един въпрос.

— Маги…

Тя вдигна пръст пред очите ми.

— Само един. И обещавам да не го включвам в статията.

— Къде ти е диктофонът?

— Боже, колко сте недоверчив! — Тя бръкна в чантата си и го извади. — Ето, изключен е. Доволен ли сте?

Върна го обратно и въздъхна.

— Добре. Един въпрос. Но не обещавам нищо — казах аз.

— Съгласна — кимна Маги. Изглеждаше нервна. — Броуди каза, че жената е проститутка от Сторноуей. Знаете ли името й?

— Не, Маги, няма да ти го кажа.

— Не ви питам как се казва, а само дали знаете името й?

Опитах се да открия капана. Но след като не настояваше за подробности, не виждах причина да не й отговоря.

— Неофициално.

— Но вече имате представа коя е, нали?

Оставих мълчанието ми да й отговори. Маги прехапа устни.

— Първото й име… да не би да е Джанис?

Изразът на лицето ми явно бе потвърдил. Оставих подноса със супата. Апетитът ми бе изчезнал.

— Откъде знаеш?

— Съжалявам, но не мога да ви разкрия източника си.

— Това не е игра, Маги. Ако знаеш нещо, трябва да го кажеш на полицията.

— На сержант Фрейзър ли? Това никога няма да стане.

— Тогава на Андрю Броуди. Това е много повече от една статия за вестника. Не може да си играеш с живота на хората.

— Просто си върша работата! — кипна тя.

— А ако убият още някого? Какво ще правиш тогава? Ще тичаш за още едно ексклузивно интервю ли?

Това явно я засегна и тя се загледа встрани.

— Ти каза, че си от Руна — продължих да я притискам. — Не те ли е грижа какво става тук?

— Разбира се, че ме е грижа.

— Тогава кажи ми откъде знаеш това име.

Виждах ясно как се бори със себе си.

— Вижте, не искам да ме разберете неправилно. Човекът, който ми каза… той ми се довери, разбирате ли? И аз не искам да му създавам неприятности. Той не е замесен в това.

— Откъде знаеш?

— Просто знам. — Тя погледна часовника си и стана. — Трябва да тръгвам. Беше грешка от моя страна. Не биваше да идвам.

— Но вече дойде. И не можеш да си тръгнеш просто така.

По лицето й все още се четеше нерешителност, но тя тръсна глава.

— Дайте ми време до утре. Ако полицията все още не е дошла, обещавам, че ще кажа на вас или на Броуди. Но първо искам да го обмисля.

— Недей така, Маги!

Но тя вече отиваше към вратата.

— Утре. Обещавам. — Тя ми се усмихна набързо с онази нейна хлапашка усмивка. — Лека нощ.

След като си тръгна, седнах на леглото и започнах да си блъскам главата откъде, по дяволите, можеше да знае името на мъртвата жена. Бях казал само на Броуди, Фрейзър и Дънкан. Дънкан беше мъртъв, а не можех да си представя, че бившият инспектор или Фрейзър ще споделят нещо с нея.

Опитах се да изградя някаква версия, но бях прекалено уморен. Така или иначе тази вечер не можех да направя нищо повече. Супата беше изстинала, а и вече не бях гладен. Съблякох се и доколкото успях, отмих миризмата на пушек от себе си. Утре щях да проверя дали генераторът може да затопли водата достатъчно, за да си взема нормален душ. Но сега единственото, което исках, е да заспя.

Този път сънят дойде веднага.

Събудих се веднъж, точно преди полунощ, скочих от леглото и примигах. Бях сънувал кошмар. Преследвах някого и в същото време някой преследваше мен. Но не можех да си спомня от какво бягах или от кого. Единственият спомен беше чувството, че колкото и бързо да бягах, нямаше значение.

Легнах отново и се заслушах в тъмнината, докато сърцето ми се връщаше бавно към обичайния си ритъм. Стори ми се, че вятърът не фучеше толкова силно и докато се унасях, си позволих оптимистичната мисъл, че бурята утре ще утихне и полицията най-после ще пристигне.

Трябваше да помисля по-добре. Защото на място като Руна времето винаги пазеше най-лошото за накрая.