Саймън Бекет
Огнената диря (13)

13

За един съдебен антрополог зъбите са истинска съкровищница на информация. Те са нещо като мост между скритите в тялото кости и света извън тялото. Разкриват расата и годините на собственика си, наред с богата гама от факти за личния му живот. Диети, навици, социална принадлежност, дори и самочувствието му — всичко това може да се научи от тези малки парченца от калций и емайл.

Взех долната челюст от пликчето за съхраняване на доказателствения материал и я поставих върху стоманения плот до счупения череп. Беше лека и крехка като перце. Под ярката светлина на халогенната лампа нарушената част на черепа изглеждаше като музеен експонат, отделен от живата тъкан преди много години. Знаех, че трябва да довърша започнатата в запустялата къща работа и да събера разбитите фрагменти от темето, които успях да спася с останалата част на черепа, но реших, че в момента по-важно беше да сложа лице и име на обгорените останки.

С малко късмет зъбите й можеха да решат загадката.

Но не бях голям оптимист. Няколко кътника продължаваха упорито да се държат за челюстта, но с изгарянето на венците корените им бяха изсъхнали и по-голямата част от зъбите бяха изпадали. Посивели и напукани от високата температура, онези, които бях успял да събера, преди покривът да се срути, изглеждаха вкаменели като останки от праисторически човек.

Бях открил, че въпреки превръзката можех да използвам лявата си ръка и да придържам с нея нещата. Това направи работата ми малко по-лесна. Разгънах един вестник на масата и започнах да подреждам зъбите в две паралелни редици — едната за горната челюст, другата за долната. Поставях ги един по един в реда, в който трябваше да се намират в устата: първо средните резци в средата, после латералните, до тях бяха кучешките, предкътниците и най-накрая големите кътници. Работата само изглеждаше лесна. Освен пораженията от огъня зъбите на жената бяха ерозирали до такава степен, че беше трудно да определя дали са от горната, или от долната челюст, а понякога дори не знаех какъв вид са.

Постепенно всичко извън клиниката сякаш спря да съществува. Бурята и дори тревогата ми за Джени изчезнаха временно и светът се сведе до малкия светъл кръг от халогенната лампа. Направих няколко снимки и скицирах набързо одонтограмата след смъртта — дентална схема, отразяваща всяка пукнатина, дупка или пломба върху всеки един от зъбите. При нормални обстоятелства щях да направя рентгенова снимка, за да могат да я сравнят с онези от зъбните картони на потенциалните жертви. Но това нямаше как да стане без апаратура, затова направих единственото, което можех при тези условия.

Започнах да връщам зъбите един по един в алвеолните им гнезда.

Дори с помощта на лявата ръка, доколкото позволяваше превръзката, всичко ставаше много бавно. Вече бях изгубил представа за времето, когато лампата започна да примигва. Сякаш влязъл в крак с нея, вятърът разтърси сградата и тя завибрира като контрабас, който не можех да чуя, но усещах в стомаха си.

Станах и изпъшках от болка. Гърбът ми се беше схванал. Боже, колко болеше! Рамото също издебна удобния момент и напомни за себе си с тъпа, но дълбока пулсираща болка. Часовникът на стената показваше пет. Навън беше тъмно. Разтрих, доколкото можах, гърба си, отново огледах черепа и челюстта на стоманения плот и се залових за работа. След няколко фалстарта успях да намеря съответните гнезда на повечето зъби. Оставаха само няколко кътника и предкътниците, но това не можеше да промени вече направените от мен изводи. Протегнах ръка да изгася лампата, когато чух шум от културния център.

Една дъска на пода изскърца.

— Ехо, кой е там? — извиках.

Гласът ми отекна в студената празна стая. Изчаках, но не получих отговор. Отидох до вратата и натиснах дръжката. Но тя не се отвори.

Сетивата ми регистрираха, че от другата й страна има някой.

Изведнъж клиниката ми се стори неестествено тиха. На вратата между центъра и клиниката имаше кръгло прозорче. От моята страна имаше венецианска щора, но когато влязохме, аз не си направих труда да я спусна.

Сега съжалих за това. Коридорът зад вратата беше тъмен. Всеки застанал там би могъл да види какво става в клиниката, но от моята страна прозорецът представляваше кръгла дупка от непрогледна тъмнина. Притаих дъх, но чух само фучащия вятър отвън. Тишината увисна като тежък камък, готов да падне и да се разбие на хиляди парчета.

Настръхнах.

„Това са глупости. Там няма нищо“, си казах почти на глас. Натиснах по-силно дръжката, но ефектът беше нулев. На бюрото имаше тежка топка, преспапие. Взех я несръчно с лявата ръка, после се върнах при вратата. „Готови…“

Хвърлих се към дръжката, този път отворих и веднага потърсих ключа за осветлението. Дори не разбрах, че съм го намерил, преди да чуя изщракването. Лампата светна.

Празният коридор ми се изсмя в очите. Пуснах преспапието на пода. Вратите към коридора и към верандата бяха затворени, както ги бяха оставили Броуди и Дънкан. Явно шумът беше дело на вятъра. „Превръщаш се в параноик.“ Вече бях готов да се върна в клиниката, когато погледнах към пода.

По него имаше следи от стъпки.

 

 

— Сигурен ли си, че не си ги оставил ти? — попита Броуди, оглеждайки внимателно засъхващите локви по протритите дъски. Водата беше прекалено много, за да може да се определи номерът на обувките или ботушите, но посоката на движение беше съвсем ясна. Следите тръгваха от входа на културния център и стигаха до вратата на клиниката. Под стъкления кръг се бе оформило цяло езеро, някой бе стоял там и ме бе наблюдавал.

— Абсолютно сигурен. Не съм излизал, откакто ме оставихте с Дънкан.

Броуди и Дънкан се появиха, докато още се чудех какво да правя със следите. Младият полицай беше избръснат и след горещия душ изглеждаше освежен. Броуди тръгна край следата, спря пред вратата на клиниката и погледна през стъклото.

— Някой е наблюдавал какво правиш.

— Сигурно е бил Камерън. Или Маги Касиди.

— Възможно е, но не съм много сигурен. Не мисля, че някой от местните би се промъквал по този начин.

Оставаше една-единствена възможност.

— Мислиш, че е бил убиецът?

Броуди кимна.

— Нека да помислим. Донасянето на останките от трупа в клиниката сигурно го е разтревожило. После става ясно, че специалистът антрополог остава при тях да ги изследва. Това, което ме тревожи, е какво ще предприеме от тук нататък.

Нито един от възможните варианти не ми хареса. Броуди остави въпроса да виси във въздуха за момент.

— Ще съм по-спокоен, ако заключим вратата на центъра тази нощ — продължи след малко той. — В общинския магазин продават катинари и вериги. Може да вземем оттам, поне да затрудним малко онзи, който има намерение да проникне. Мисля, че не би поел риск да го заловят.

Нито пък аз. Отново приел делови вид, Броуди кимна към подвижната масичка, където лежеше черепът.

— Иначе как върви работата?

— Бавно. Опитвам се да намеря нещо, което да ми подскаже коя е тя.

— Ще успееш ли след онова, което остана от нея? — изненада се той.

— Не знам. Но мога да опитам.

Приближих се до масичката и включих лампата, за да могат двамата с Дънкан да видят какво правя.

— Състоянието на зъбите й е доста интересно. Напукали са се от топлината, но още преди това са били силно разядени. Въпреки това няма пломби, а там, където ги има, си личи, че са много стари. Очевидно не е ходила на зъболекар от години, което ме навежда на мисълта, че вероятно е живяла бедно. Хората от средната класа обикновено посещават редовно зъболекар. Всъщност зъбите й не са толкова лоши, но някои от тях са ерозирали чак до венеца. На тези години това най-често говори за силно пристрастена към наркотиците личност.

— Мислиш, че е била наркоманка? — попита Броуди.

— Така ми се струва.

Дънкан се надвеси над останките.

— Мислех, че наркоманите са слаби. Не казахте ли, че жената е била пълна?

Забележката му беше напълно оправдана.

— Да, сигурно е имала повече подкожна мазнина от средното количество, но всичко зависи от метаболизма и колко често е употребявала наркотици. Наднорменото тегло не означава, че трябва автоматично да ги изключим. Но тук има и нещо друго. Нали си спомняте какво ви казах за краката? Защо не са били овъглени?

— Защото не е имало достатъчно месо и мазнина по тях — отвърна бързо Дънкан.

— Както и че не е имало плат, който да изиграе ролята на фитил. Тя е носела маратонки, но няма следи от чорапи или чорапогащник. Предполагам, че е била облечена с пола и яке или късо палто. Платът е бил евтин, леснозапалим, следователно удобен за целта.

Погледнах към черепа, внезапно натъжен от бруталния начин, по който правехме дисекция на един човешки живот. Но това беше единственият начин да разберем кой й бе причинил това.

— И така, имаме млада жена, наркоманка, изоставила се дотолкова, че оставя зъбите си да изгният, оскъдно облечена и с голи крака през февруари — продължих аз. — Какво ви говори това за начина й на живот?

— Била е проститутка — каза Дънкан, този път по-уверено.

Броуди потърка замислено брадата си.

— Това обяснява най-добре защо едно работещо момиче от големия град ще измине целия път дотук.

— Имаш предвид, че е дошла с клиент?

— Не мога да измисля нищо друго. Това отговаря на всичко, което знаем до този момент. Съвпада с предположението ни, че е познавала убиеца. И обяснява факта, че е била на острова без местните да разберат как и кога е дошла. Мъжете, които си плащат за секс, обикновено не парадират с това.

Но на мен нещо не ми се връзваше.

— Струва ми се, че пътят е прекалено дълъг. А и защо ще рискуваш да водиш проститутка в Руна, ако се страхуваш, че хората може да разберат? По-логично е ти да отидеш при нея.

Броуди се замисли.

— Има и друга вероятност. Много проститутки се опитват да изнудват клиентите си. Като се има предвид зависимостта й от наркотиците, явно е решила, че си струва да дойде дотук, убедена, че ще измъкне някакви пари.

Това звучеше по-правдоподобно. Изнудването беше сериозен мотив за убийство и отговаряше на откритите от нас факти, колкото и малко да бяха засега.

— Може и да си прав — отвърнах, прекалено изморен, за да анализирам повече. — Но това си остава само предположение. Не знаем достатъчно, за да си вадим изводи.

— Така е — съгласи се Броуди. — Но продължавам да си мисля, че ако разберем при кого е дошла и защо, ще открием убиеца.

Загледан в засъхващите локви по пода, неволно се запитах дали убиецът не ни бе открил пръв.

 

 

Броуди предложи да остане в клиниката, докато отскоча до хотела да хапна нещо и да купя верига и катинар от селския магазин.

— Трябва ти почивка. Изглеждаш зле — каза ми той, премести един стол срещу вратата и се настани.

Наистина се чувствах зле. Рамото ме болеше, бях изтощен и от сутринта не бях хапвал нищо. Броуди ни увери, че магазинът трябва да е отворен по това време и Дънкан спря роувъра първо там. Дъждът беше спрял, но вятърът блъскаше колата из целия път до селото. Броуди ми бе казал, че телефоните все още не работят, затова се опитах да се свържа с Джени от радиостанцията на Дънкан. Въпреки че беше цифрова, сигналът прекъсваше и когато най-после успях да се свържа, отново чух гласовата й поща. „Какво очакваше? Да седи до телефона и да чака да се обадиш ли?“

Разочарован, върнах радиото на Дънкан. Той го прибра разсеяно, потънал в мисли. Откакто ги бях запознал с новите си открития, бе станал необичайно тих. Млъкна, отнесе се нанякъде и ако не му бях напомнил да спре пред магазина, щеше да го подмине.

— Извинете — измънка той и отби.

Докато слизах от колата, той продължаваше да гледа замислено пред себе си, но аз го отдадох на нежеланието му да прекара още една нощ сам в онази каравана.

— Няма нужда да ме чакаш — казах му. — Оттук ще се оправя и пеша. Свежият въздух ще ми подейства добре.

— Доктор Хънтър? — повика ме той, преди да затворя вратата.

— Да? — отвърнах и наведох глава срещу вятъра.

Но той явно бе размислил.

— Нищо. Няма значение.

— Сигурен ли си?

— Да. Глупаво е — усмихна се срамежливо. — По-добре да се връщам и да сменя сержант Фрейзър. Тежко ми, ако закъснея.

Можех да го притисна. Но после реших, че каквото и да се въртеше в ума му, той щеше да го каже, когато се почувства готов за това.

Вдигнах ръка за довиждане, но той, изглежда, не ме видя. Тръгнах към магазина. Лампите светеха и табелката на вратата ме увери, че е отворено. Едно малко звънче оповести вливането ми. Вътре имаше купища консервирани храни, щанд с железарски стоки и друг с плодове и зеленчуци. Миризмата ме върна в детството: силен аромат на сирене, свещи и кибрит. Зад очукания дървен тезгях една жена се бе навела и разопаковаше кашон с консервирана супа.

— Една секунда и ще ви обърна внимание — каза тя, изправи се и аз познах Карън Тейт. Броуди ми бе споменал, че работи тук, но бях забравил.

Без червенината от алкохола тя ми се видя още по-похабена. Подпухналите й очи издаваха отдавна изгубена красота. Когато видя кой е клиентът, и без това принудената й усмивка изчезна съвсем.

— Имате ли катинари? — попитах аз.

Тя вирна брадичката си към един рафт, където имаше кашони с различни железарски стоки, пръснати на случаен принцип.

— Благодаря — казах любезно.

Тя не отговори. През цялото време, докато ровех из болтовете, гайките и пироните, усещах враждебния й поглед върху гърба си. Най-после открих, каквото търсех — тежък катинар и навита на кълбо верига.

— Ще ми трябва един метър от това, ако обичате — вдигнах веригата, за да я види.

— Клещите са някъде там.

Не мислех, че ще мога да отделя веригата с една ръка, но нямах намерение да й доставя удоволствието да я моля за помощ. Започнах да ровя отново и на другия рафт до един стар дървен метър открих резачка за арматура. Измерих веригата, после я срязах, като подпрях едното рамо на резачката с бедрото си. Върнах всичко на мястото, където го бях намерил, взех катинара и веригата и се върнах на тезгяха.

— Ще взема и един от тези — казах, като избрах един голям шоколад от стойката.

Тя маркира стоките и изчака мълчаливо, докато ровех из портфейла си за пари.

— Не мога да ви разваля — изсумтя, когато видя банкнотата.

Чекмеджето на касата беше отворено и монетите, както и дребните пари, се виждаха ясно. Тя продължаваше да ме гледа, готова за отпор.

Прибрах портфейла и бръкнах в джоба си. Започнах да броя монетите под наежения й поглед. Подадох й ги и тя ги хвърли ядосано в чекмеджето. Трябваше да ми върне, но реших, че не си струва да се разправям. Взех покупките и тръгнах към вратата.

— Решихте, че с шоколада ще ми разтопите сърцето, нали?

— Какво? — попитах объркано, помислих, че не съм чул добре.

Но тя продължаваше да ме гледа с презрение. Излязох, налагайки си да не затръшна вратата.

Все още ядосан, се подвоумих дали да не се върна в клиниката с веригата и катинара, но Броуди бе категоричен, че трябва първо да хапна, и беше прав. А и несъзнателно бях убеден, че никой няма да посмее да влезе в центъра, докато старият инспектор е там.

Разходката до хотела ми подейства добре. Беше ветровито, но дъждът вече не влизаше в очите ми, а въздухът беше хладен и свеж. Докато стигна до хотела, вече се бях успокоил. Прозорците на цялата сграда светеха и сякаш ме канеха да вляза. Пристъпих прага и отвътре ме посрещна аромат на прясно изпечен хляб и горящ торф. Дядото на всичките часовници цъкаше величествено, когато тръгнах из стаите да намеря Елън.

В бара нямаше никого, но от кухнята долитаха тихи гласове.

Нейният и на някакъв мъж.

Почуках на вратата и гласовете веднага замлъкнаха.

— Една минутка — извика Елън.

След няколко секунди тя отвори вратата и аз вдишах дълбоко миризмата на топъл хляб.

— Извинявайте. Тъкмо вадех хляба от фурната.

Беше сама. Този, с когото бе говорила, трябва да бе излязъл през задната врата. Елън се засуети около фурната, започна да вади хляба от тавите, но аз успях да видя, че е плакала.

— Наред ли е всичко? — попитах загрижено.

— Да, разбира се — отвърна тя, но продължи да стои с гръб към мен.

Поколебах се, после й подадох шоколада.

— Купих това за Ана. Надявам се, че не й забранявате да си хапва сладко.

Тя се усмихна и избърса сълзите от лицето си.

— Не. Много мило от ваша страна.

— Вижте, аз…

— Добре съм. Наистина съм добре — каза тя и ми се усмихна отново. Този път по-уверено.

Напуснах кухнята и тръгнах към бара. Не я познавах достатъчно, за да направя нещо повече. Но не можех да не се запитам кой беше посетителят й и защо трябваше да пази самоличността му в тайна.

И какво бе направил той, за да я разплаче?