Кони Мейсън
Господарят на драконите (4)

3

„Розата има бодли само за онези,

които искат да я откъснат.“

Китайска поговорка

— Ето го, Рахман — каза Доминик и посочи голямата квадратна сграда, заобиколена от високи стени, която се изправяше пред тях. Докато приближаваха към портите, камбаната в параклиса удари за обедна молитва. Доста бързо бяха стигнали, помисли си Доминик, като видя къде беше слънцето над главите им.

Той дръпна юздите на жребеца си пред тежките дъбови порти и скочи на земята.

— Да позвъня ли, господарю? — попита Рахман.

Доминик вдигна очи и видя, че над вратата виси голям пиринчен звънец със завързано за езичето въже.

— Давай, звъни, Рахман — изръмжа той.

Оръженосецът сграбчи въжето и задрънка. Звънецът беше толкова шумен, че рицарят захлупи ушите си с длани, за да не оглушее. После зачака. Чака дълго.

— Я още веднъж, Рахман! — нареди той, тъй като търпението му бързо започваше да се изчерпва. Стисна зъби, когато камбанката затрещя отново. Този път обаче резултат имаше. С мрачно задоволство рицарят впи поглед в облечената в черно жена с бяла кърпа на главата, която идеше към портата.

— Какво мога да направя за вас, господине?

— Отворете портата. Искам да говоря с двете новопристигнали дами.

Сестра Изолда поклати отрицателно глава.

— Мъже не се допускат в манастира. Ще предам съобщението ви.

— Не е достатъчно — отвърна нетърпеливо Доминик. — Имам си лична работа с лейди Нелда и дъщеря й. Или ни пуснете с моя човек, или ги повикайте да излязат.

Рахман се изстъпи иззад гърба на Доминик и показа на сестра Изолда пълна панорама към свръхчовешкия си ръст и зловещото си изражение.

— Ще… ще извикам абатисата — промърмори сестра Изолда и си плю на петите.

— Проклятие! — изруга Доминик. — Не искам да говоря с никаква абатиса! — кресна той след изплашената монахиня. — Ако не изпратите лейди Нелда и дъщеря й, ние с моя човек ще потрошим портата!

Сестра Изолда само подбра полите си и хукна още по-бързо.

— Мислиш ли, че черното пиленце ще ги накара да излязат? — попита Рахман.

— Можем само да се надяваме — отвърна рицарят. Той закрачи напред-назад пред входа и усети, че търпението му наближава своя край. Ако някой не излезеше скоро, той бе напълно готов да събори портата. Едва ли щеше да се затрудни да намери някой по-як дънер из сечището, през което бяха минали на път за насам.

— Някой идва — съобщи Рахман.

Доминик преглътна още едно проклятие, когато видя, че жената, която приближаваше, не бе нито лейди Нелда, нито близначката на Роуз. Не беше в настроение да си споделя с още една светица, но май точно това го очакваше.

Монахинята беше набита и кръглолика. Тя се изправи като колона пред грубата врата и впи поглед в Доминик. Той забеляза точния миг, в който тя видя Рахман, защото очите й се ококориха и тя отстъпи, без да иска, една крачка назад.

— Аз съм абатисата. Сестра Изолда каза, че желаете да говорите с лейди Нелда и Старла. Те току-що пристигнаха и още си почиват от пътя. Кажете имената си и какво ви е нужно.

— Аз съм лорд Доминик Пендрагон от Драгоник. Дошъл съм по лична работа — заяви той с най-заплашителния си тон.

— Ааа, лорд Дракон — ахна абатисата, която очевидно бе чувала и името, и лошата му слава. Минаха няколко минути, докато тя си възвърне присъствието на духа. — Не можем да отворим портите за никой мъж, милорд.

— На косъм съм да избухна, госпожо — сряза я Доминик. — Ако не мога да вляза, пратете ми лейди Нелда и дъщеря й, за да говоря с тях. Няма да им сторя зло. Лейди Нелда е майка на съпругата ми.

Абатисата огледа рицаря с проницателните си кафяви очи. След цяла вечност тя кимна, обърна се и влезе в манастира.

— Дали черната гарга ще извика лейди Нелда и дъщеря й? — попита отново Рахман.

— Трудно е да се каже, но се кълна, че отказ няма да приема. Няма да се върна в Драгоник, без да съм научил истината. Искам да знам дали са ме измамили и съм женен за другата сестра… и защо.

— Както изглежда, желанието ти ще се сбъдне, господарю. Лейди Нелда и лейди Старла идват към портите.

— Време беше — изръмжа Доминик. Скръсти ръце на гърди, придаде си зловещо изражение и ги загледа как се приближават.

Лейди Нелда знаеше защо е дошъл Господарят Дракон, но не очакваше това да стане толкова скоро. Какво ли бе сторила Роуз, че да събуди подозренията му, почуди се тя. Не можа да потисне един лек кикот, въпреки цялата сериозност на положението. Роуз беше хитро девойче. Нелда бе сигурна, че щерка й с лекота щеше да измисли как да уталожи драконския гняв, когато човекът научеше, че е бил изигран.

— Драконът изглежда гневен, мамо — прошепна Старла и се притисна към майка си. — Никога няма да си простя, ако е наранил Роуз заради мен.

— Мълчи си, Старла — предупреди я лейди Нелда. — Нека първо видим колко знае Господарят Дракон, а пък чак сетне да си мислим най-лошото.

— Милорд — започна Нелда, — абатисата каза, че желаеш да говориш с мен и Старла. Мога ли да запитам първо за здравето на Роуз? Надявам се, че дъщеря ми е добре.

— Не съм й сторил зло, ако това си мислите.

— Какво ви води към манастира толкова скоро след сватбата?

— Като че ли не знаеш! — изсумтя Доминик. Погледът му се плъзна към Старла, чиято реакция бе да се скрие зад майчиния си гръб. — Кажи ми името на близначката, за която се венчах — поиска той с измамно спокоен тон. — Ако излъжеш, ще разбереш, че тези стени не са толкова високи, че да ви спасят от гнева ми.

— Ожени се за дъщеря ми Роуз, милорд — отвърна Нелда. — Никога не бих излъгала за нещо толкова важно. Защо питаш?

Доминик посочи Старла.

— Ето за коя мислех, че съм се оженил!

Старла изквича тихичко и се сгърчи от ужас.

— Исках покорна жена — продължаваше Доминик, — а не опърничава кавгаджийка. Измамен съм.

— Как така, милорд? — мило попита Нелда. — Та ти по своя воля избра Роуз.

— Измама! — изрева Доминик. — Мисля, че дъщерите ти са се разменили. Невестата, която избрах, не е онази, която исках!

Старла се вкопчи в майка си.

— Мамо, не му позволявай да ме отведе. Ще умра, ако трябва да се омъжа за него. Аз съм обречена на Бога!

— Всички бяхме свидетели на бракосъчетанието, милорд — равно отвърна Нелда. — Ти се ожени за Роуз. Бяхте благословени от отец Нийл. Върни се у дома и се опитай да заживееш щастливо с жена си. Но ако чуя, че се държиш зле с Роуз, ще накарам брат си Мърдок да я защити!

— Мърдок — повтори Доминик. — А, да, шотландецът. Не бой се, госпожо, ще направя всичко възможно да държа ръцете си далече от гърлото на Роуз, стига и тя да изтъпи малко острите си нокти. И все пак ми дължиш истината. Обясни ми как така се оказах женен за скандалджийка с отровен език, вместо за набожното мишле?

— Погледни Старла, милорд — каза Нелда. — Хубавичко я виж. Тя е копие на сестра си, но и нейна пълна противоположност. Още от малко дете мечтата й бе да стане монахиня. Мъж с твоя богат опит и силни апетити не би намерил радост с нея. Това ли искаш наистина? Съпруга, която да се крие и да плаче всеки път, когато се опиташ да я докоснеш?

Доминик вдигна рамене.

— Може би предпочитам това, пред перспективата да бъда разкъсан на парчета от един остър език. Но щом стореното е сторено, няма вече какво да се прави. Знам обаче едно. Никога няма да простя на Роуз, че ме измами, нито ще й позволя да ме прави на глупак. Тя сама поиска да стане моя жена и сега ще бъде, във всеки смисъл на думата!

Кипнал от неописуем гняв, Доминик се метна на жребеца си.

— Милорд — извика Старла, която най-сетне бе възвърнала способността си да говори. — Не наранявай сестра ми! Тя просто ми позволи да следвам мечтите си. Ще се моля за нея.

— А може би трябва да се молиш за мен — отвърна Доминик. — Аз трябва да живея с тази харпия.

Той докосна хълбоците на коня с шпорите си и отпраши в галоп.

— Какво ли е направила Роуз, та така да го вбеси? — запита Старла, когато Доминик изчезна в облак прах.

Нелда унило въздъхна.

— Като я знам наша Роуз, може да е всичко. — Тя помълча, потънала в мисли. — Защо не е способна да си държи езика зад зъбите поне още малко? Колкото и странно да звучи, но мисля, че лорд Дракон е много подходящ за нея. Чудя се кой ли от тях ще го разбере пръв.

— Аз пък се чудя кой ли от тях ще убие другия пръв — сухо отбеляза Старла.

 

 

Доминик препускаше, сякаш самият дявол го гонеше. Беше бесен. Избра Старла, но заради мошеничеството им се бе оженил за Роуз. В интерес на истината обаче, сега, когато видя Старла отново, се зарадва, че не е взел нея. Мислеше, че иска покорна, невидима съпруга, но се чувстваше щастлив, че не се е оженил за богомолката. Това обаче не значеше, че не е бесен на Роуз, задето го бе направила на глупак.

— Ще изтощиш животното до смърт, ако не поспрем малко — викна Рахман, който най-сетне успя да настигне рицаря.

Проклинайки глупостта и наивността си, Доминик подръпна юздите.

— Не обичам да ме мамят. Тя ще си плати, Рахман. Да, Роуз ще плати за двуличието си.

— Така както виждам нещата аз — обади се Рахман, — си сключил по-добрата сделка. Благочестието е за църквата, не за брачното ложе.

— Мъдрец си ми ти, Рахман, но тук грешиш. Трябва да покажа на Роуз колко неправилно постъпва. Тя е знаела какво прави, когато ме измами да се оженя за нея. Ще трябва да ме приеме в леглото си или да си понесе последствията.

Рахман се закиска.

— Звучиш като мъж, който няма търпение да си легне с жена си, господарю.

— То си е мое право. По дяволите, човече! Роуз ми е жена. Тя ми дължи девството си.

— Мислиш ли, че ще ти го даде без борба?

Лицето на Доминик доби варварско изражение.

— Няма избор. Може пък да й отнема честта и после да я пратя в манастира при майка й и сестра й, а пък аз да си доведа лейди Вероника. Ето това е жена, която знае как да донесе наслада на мъжа си.

— Щом казваш, господарю — рече Рахман. — Ако бях на твое място обаче, нямаше да действам необмислено. Откъсни своята Роуз, но се пази от тръните й. И може би, господарю — той се усмихна хитро на Доминик, — ще ти хареса да те заяждат.

Доминик не можа да потисне усмивката, която повдигна ъгълчето на устата му.

— Може пък и да си прав.

 

 

Нея вечер Роуз бе съсипана от нерви. Очаквала бе Доминик да се появи за вечеря и когато това не стана, тя хем се притесни, хем се почувства облекчена. Тревожеше се, защото нямаше и най-малката представа къде е отишъл, а си отдъхна, тъй като не й се наложи да седи до него на масата и да се чуди дали ще я завлече в леглото.

Какво ли щеше да направи той, ако тази нощ пак му заключеше вратата? Дали нямаше да я изкърти и да я обладае насила? Не би се учудила, ако проявеше грубостта си. Мъжете ставаха зверове, когато им се опълчиш.

За щастие, Драконът не се появи и вечерята премина спокойно. След храненето Роуз и придворните й дами се разположиха пред огнището в дневната и започнаха да бродират нова покривка за олтара в параклиса.

— Чуйте вятъра — каза лейди Емили и вдигна поглед от ръкоделието. — Вие като див вълк. Няма да се учудя, ако утре се събудим сред сняг.

Лейди Блайт се прозя и протегна тяло.

— Ще си лягам, дами.

След като тя си тръгна, лейди Емили сгъна покривката и я остави настрана.

— Да ти помогна ли да се съблечеш, Роуз? Да извикам ли Тайра?

— Не, благодаря, ще се оправя сама.

— Дали съпругът ти ще се върне днес?

— Щом лорд Дракон не е преценил за нужно да ми каже къде отива, аз нямам представа и кога ще се върне. Ако питат мен, по-добре да се маха завинаги. Лека нощ, Емили!

— Лека нощ, Роуз. Сладки сънища.

Роуз се съблече, изми се и се мушна в леглото, като издърпа завивките до носа си. Дните и нощите застудяваха, а виенето на вятъра я караше да потръпва. Скоро щеше да дойде и Коледа. Затвори очи и си спомни последната Коледа, когато баща й бе още жив. Колко бяха щастливи! Колко блажени и безгрижни!

Изведнъж радостният спомен се разпиля от образа на Дракона, който й напомни за ранната кончина на баща й и за това, че не й разрешаваха да се отдаде на скръбта си, както се полагаше. Толкова много неща се бяха случили, че тя не бе успяла дори да поплаче за изключителния човек, който бе създал нея и Старла и ги бе обичал с цялото си сърце. Двете сестри бяха имали огромното щастие да са дъщери на Едуин. Той никога не се бе оплаквал, че няма син и бе отрупвал близначките си поравно със своята обич. Сега тази обич вече я нямаше.

Обзе я ужасна мъка и от очите й рукнаха сълзи. Те се стичаха по бузите й като водопад и мокреха възглавницата. Роуз хлипаше високо и сърцераздирателно. Риданията идваха от дъното на душата й. Тя плака, докато не й останаха сълзи, и пак продължи да плаче.

 

 

Уморен и премръзнал от ледения вятър, Доминик влезе в крепостта и забърза към огнището, за да сгрее дланите си. Беше гладен, но видя, че няма будни слуги, които да му сготвят нещо.

— Седни и се стопли, господарю — каза Рахман. — Ще донеса нещо за ядене от кухнята.

— Какво ли бих правил без теб, Рахман? — въздъхна Доминик и придърпа един стол по-близо до огъня.

— За това никога не трябва да се тревожиш, господарю — отвърна Рахман.

Доминик се взря в танцуващите пламъци и Роуз изпълни мислите му. Чудеше се дали е заспала вече и си представи уютно завитото й тяло, което го чакаше. Слабините му се стегнаха, когато извика образа на голата й снага, топла и порозовяла от съня. Размърда се на стола и пооправи дрехите си, изведнъж започнали да го притискат. Не беше спал с жена от последния път с Вероника и изпита силна нужда.

Рахман се върна с поднос храна и разби еротичните мечти на господаря си. Слугата донесе една маса до огнището, положи подноса върху й и седна до Доминик. Двамата набързо унищожиха една малка пита сирене, няколко дебели резена хляб, един студен печен петел, останал от вечерята, и няколко пържоли, които прокараха с пиво.

— Напомни ми да поздравя пивоварката за чудесната работа — каза Доминик, след като пресуши халбата си.

— Още, господарю? — попита Рахман и напълни собствената си халба.

— Не, ще си лягам. — Доминик стана. — Намери си легло, приятелю. Денят беше дълъг.

Рицарят хвърли поглед към приемната на горния етаж и се почуди дали Роуз отново се е заключила. В гърдите му се надигна гняв — гняв и още едно, по-силно чувство, което накара кръвта да кипне във вените му. Чертите му се изопнаха решително и той закрачи по стълбите и коридора. Не беше в настроение да му отказват и горко на жена му, ако отново му бе заключила вратата си тази нощ.

Мрачна усмивчица изкриви устните му, когато вратата към приемната се отвори под ръката му. Тръгна към спалнята, готов за битка, ако намереше вратата залостена. Но дланта му замръзна на дръжката, когато чу сърцераздирателните ридания, които идваха от стаята.

Роуз плачеше! Плачеше така, сякаш сърцето й се късаше. Да не би нещо да се беше случило в негово отсъствие?

Той опита вратата и като видя, че е отключена, я отвори.

 

 

Роуз не можеше да спре да плаче. Бе обичала много баща си и не можеше да приеме смъртта му и всичко, което се бе случило после. Беше съвсем сама. Майка й и сестра й си бяха отишли, а любимият й дом вече принадлежеше на един безсърдечен човек, на когото май изобщо не му пукаше за скръбта й.

Тя все още хълцаше неудържимо, когато чу как бравата щракна и в стаята влезе някой. Изведнъж си спомни, че не е заключила след Емили и Блайт.

Усети присъствието на Дракона и миг по-късно стаята бе осветена от една свещ. Той се прокашля. Звукът отекна грубо и не на място в очакващата тишина. Тя бавно се обърна и го погледна в очите. В дълбините им бушуваха тъмни водовъртежи. Той издържа погледа й. Тя се размърда притеснено под втренчения му взор и обърса сълзите от бузите си.

Изражението на очите му, мирисът му, начинът, по който я гледаше накараха нещо в нея да се преобърне. Устните му се движеха, но тя не чуваше нищо от бесните удари на сърцето си. По тялото й плъзна предателска топлина. Чувството я ядоса и тя призова на помощ цялата омраза, която изпитваше към лорд Дракон.

— Не чуваш ли? Защо плачеш? — достигна най-сетне до ушите й.

— Какво правиш тук? — попита тя задавено.

— Тук ми е мястото. Това са господарските покои, нали?

— Махай се. Искам да оплача баща си на спокойствие.

— Това ли е причината за сълзите ти?

В гласа му се чу облекчение и това вбеси Роуз.

— Не ми остави време за траур.

Без да може да се спре, тя избухна в нови ридания. Доминик прошепна някакво проклятие. След това седна на леглото до нея и несръчно я потупа по рамото.

— К… какво пра… правиш? — изхълца тя между риданията си.

— Опитвам се да те успокоя — отвърна намусено той. — Сълзите ти ме тревожат.

— Какво ти пука? Ти си позволил на краля да убие баща ми!

— Дори не познавах баща ти.

Роуз му повярва, но това не правеше смъртта на баща й по-поносима, нито облекчаваше удара от отнемането на дома й и преименуването му от любимеца на краля.

— Вече съм добре. Можеш да си вървиш — презрително каза тя. Не искаше този корав, надменен мъж в спалнята си. Нямаше намерение да сподели леглото си с него, нито да му позволи да я използва, за да задоволи похотта си.

Доминик не обърна внимание на думите й. Току-що бе забелязал, че тя е гола под завивките. Ръката, която лежеше на рамото й, замръзна, а пръстите му се стегнаха около крехките кости. Тя беше негова жена. Можеше да я вземе веднага с или без съгласието й. Тя му принадлежеше; тялото й бе негово и той можеше да прави с него каквото му се искаше.

Придърпа я грубо в прегръдките си и плътта му се втвърди от сладостно предчувствие. Тя явно разбра правилно намерението му, защото яростно се замята и го отблъсна.

Отказът накара Доминик да си спомни къде бе ходил днес и какво беше научил. Кръвта му кипна и той я стисна по-здраво.

— Знаеш ли къде бях днес?

— Не. Ти не сметна за нужно да ми кажеш.

— Посетих майка ти и сестра ти в манастира.

От гърлото й се изтръгна неволен вик.

— Какво си им направил?!

Думите й го накараха да смръщи вежди.

— Защо мислиш, че съм им направил нещо? Признавам, че имах причина, но досега не съм сторил зло на жена. — В думите му се промъкна заплаха. — Разбира се, досега не съм бил женен.

Доминик никога не би наранил жена съзнателно, но не беше нужно Роуз да знае това. Баща му никога не бе вдигал ръка на майка му, макар че се знаеше, че повечето мъже бият жените си.

— Защо си ходил при мама и Старла? — попита Роуз.

— За да науча истината. — Той впери поглед в нея. — Ти не си сестрата, за която възнамерявах да се оженя. Разбрах, че сте ме измамили, когато вчера заключи вратата на спалнята. Сестра ти никога не би имала смелостта да ме отблъсне. И сега невестата ми носи бяло расо на послушница, а жената, която отблъснах, ми е съпруга. Как ще обясниш това? — Той сграбчи раменете й и я привлече към себе си. — За себе си ли ме искаше? Затова ли се смени със сестра си?

Възмутеният й вик не успя да потуши гнева, който бушуваше в гърдите му.

— Как смееш дори да помислиш такова нещо! Омъжих се за теб, за да спася сестра си. Тя нямаше да оживее в брак с мъж като теб.

— А ти ще оцелееш, така ли?

Тя вирна упорито брадичката си.

— Аз — да. Старла е там, където иска да бъде, а аз…

Устните му бяха на сантиметри от нейните.

— А ти, Роуз? И ти ли си там, където искаш да бъдеш?

— Не, но по-добре аз, отколкото Старла или мама.

Мислите на Доминик се изпариха като дим от бесните удари на сърцето му. Въпреки желанието, гневът му бе позагубил яростната си сила и единственото, за което можеше да мисли сега, бе как да се съедини в прегръдка с Роуз. Устата му покри нейната. Устните й бяха нежни и топли, и солени от сълзите. Той проследи очертанията им с език и леко засмука долната й устна. Тя се опита да се дръпне, но той не й позволи. Целувката стана по-дълбока и той вкара езика си в устата й в мига, в който тя я отвори, за да протестира.

Вкусът и уханието й така му харесаха, че той просто не можеше да се спре. Целувката му стана властна, настоятелна, но това не го задоволи. Отметна завивките от тялото й и дланите му намериха гърдите й. Те пасваха идеално в тях — налетите хълмчета бяха твърди и гъвкави, а зърната им — щръкнали. Ако още сега не вкусеше едното им розово връхче, щеше да умре. Отдръпна се от устните й, наведе глава и засмука зърното й. Едната му ръка се мушна между стиснатите й бедра и разтвори срамните й устни.

Тя рязко пое дъх и накара сърцето му да бие още по-бързо.

— Милорд, не! Не прави това!

Доминик я чу, но не отговори. Не можеше да се спре. Сякаш цялата му кръв се бе събрала в слабините му и туптеше там от неистова жажда. Усещаше горещината и влагата на тялото й по ръката си. Пръстите му се задвижиха и се мушнаха в нея. Усети, как тя се вцепени и захлипа. Простена, копнеещ диво да се забие в нажеженото й лоно. Хлиповете й се усилиха и той вдигна глава, за да погледне в очите й. Това, което видя там, не му хареса.

От бляскавите им дълбини се лееха сълзи и валяха по бузите й. Лицето й бе бледо и тя цялата се тресеше. Да не би да се боеше от него? Досега никоя жена не се бе плашила от него. Мъжете — да, и с право, но с жените беше различно. Той харесваше повечето жени, бе доставил удоволствие на всички, с които бе спал, и те на свой ред се бяха борили за вниманието му. Да обладае жена, твърде изплашена, за да реагира, не му се харесваше. Той издърпа ръката си измежду бедрата на Роуз и я отблъсна от себе си.

— Защо се боиш? Зная, че си девица и обещавам да внимавам. Не съм егоистичен любовник, Роуз. Вземам удоволствие, но го и давам.

— Дай го на любовницата си. Аз не го ща.

— Любовницата ми е в Лондон — рязко отвърна той. — Може би трябва да я доведа в Драгоник, за да ми дава онова, което ти ми отказваш.

Той видя, как в очите й проблесна гняв и реши, че той му понася по-добре от сълзите.

— Доведи държанката си в моя дом, милорд, и ти обещавам, че ще направя живота ви ад — каза Роуз.

Първата мисъл на Доминик бе да отвърне на враждебния й тон с гневни думи, но вместо това се усмихна. И за миг не се съмняваше, че тя е напълно способна да почерни дните му, и то по начини, които дори не можеше да си представи. И по някаква странна причина реши, че предпочита да пропилее силите си в опити да укроти своята дива Роуз, отколкото в обятията на любовницата си.

— Върви си, лорд Дракон — настоя Роуз. — Трябва ми време, за да приема смъртта на баща си и прибързания ни брак.

— Колко време, Роуз? — попита нетърпеливо той. — Ще приемеш ли някога брака ни? Трябва ми наследник, който да поеме Драгоник след смъртта ми. Ти използва хитрост, за да ми станеш жена. Затова се дръж като такава!

— Не се омъжих за теб, защото те искам — осведоми го Роуз.

— Малко жени могат да си позволят лукса да си изберат съпруга сами. Повечето младоженци се срещат за първи път пред олтара. Защо точно ти трябва да си изключението?

Роуз седна и придърпа завивките до брадичката си.

— И ти не ме искаш, не само аз. Сам го каза.

Доминик махна с ръка.

— Стореното — сторено. Освен това — добави той и пъхна ръка под завивката, за да погали гръдта й, — мой дълг е да консумирам този брак.

— Но не тази нощ — настоя тя и отблъсна ръката му. — Може би никога.

Доминик се отдръпна от нея и стъпи на краката си.

— Както щеш, госпожо. Права си. Ти не си жената, която желая. Жената, която желая, живее в Лондон. Никога не ми се е налагало да насилвам жена и не смятам да започвам точно сега. Но един ден, кълна ти се, ти ще попаднеш под тялото ми и макар че ще ми е трудно да накарам члена си да се изправи, ще сторя всичко по силите си, за да изпълня дълга си към теб.

Той се врътна на токовете си и изхвърча от стаята.

 

 

Облекчението, което Роуз изпитваше, обаче не беше и наполовина толкова силно, колкото другото чувство, което я разкъсваше. Безмилостният лорд Дракон бе унищожил гордостта й. Той очевидно не можеше да я търпи — както и тя него. Само заради едно щеше той да се унижи и да консумира брака им — за да си запази Драгоник и да получи наследник. Но това, което най-много я вбесяваше, беше съзнанието, че той ще мисли за друга жена, когато ляга с нея.

Тя докосна устните си. Целувките му сякаш бяха искрени, но един мъж с неговия опит можеше да накара жената да повярва на всичко. Не, Дракона не я искаше. Беше й го показал пределно ясно.

Доминик яростно крачеше към залата. Как можа да позволи на проклетата скандалджийка да му влезе така под кожата?! Защо желаеше жена, която не искаше да има нищо общо с него? Бяха го измамили да си вземе съпруга, кисела като престояло вино. Малко мъже биха търпели такава свадлива жена. Роуз си просеше един хубав пердах, но въпреки славата си на страховит воин Доминик нямаше желание да я набие.

Той се просна в стола си и се загледа как пламъците се превръщат на пепел в огнището. Залата изстиваше и рицарят изруга полугласно. Какво правеше тук, след като горе го очакваше топло легло? Нямаше намерение да прекарва още една нощ в кресло пред угасващ огън. Само глупак или страхливец можеше да позволи на законната си съпруга да му забрани да влиза в леглото й. Гневът му се върна с пълна сила.

Ако наоколо имаше слуги, които да видят зловещо намръщеното лице на Дракона, когато той се изправи и излезе от залата, те щяха да направят всичко възможно да не му се мяркат пред очите.

Доминик стисна челюсти и решително закрачи към горния етаж. Премина през приемната и с шест разкрача стигна до вратата на спалнята. Отвори я със замах и влезе. Свещта, която бе запалил по-рано, бе почти изгоряла, но той успя да различи леглото и силуета на Роуз под завивките. Без да спира, той се приближи.

Тя спеше. Не помръдваше, въпреки че Доминик не се опита да пази тишина. За един тревожен миг той се зачуди дали е плакала, докато заспи. Това не би трябвало да има значение, но по някаква причина имаше. Не беше напълно лишен от съчувствие. Щеше да се чувства точно по същия начин, ако кралят бе екзекутирал баща му. Жалко, че лорд Едуин не бе помислил за семейството си, когато бе изменил на короната.

Доминик започна да се съблича и небрежно захвърли на пода туниката, панталона и ботушите си. Повдигна края на завивката и се пъхна в леглото до Роуз. Креватът изскърца под тежестта му, но тя не се събуди, когато я взе в прегръдките си. Стана му топло. Обгърна го прекрасното усещане за чиста, уханна невинност. Прегръдката му стана по-здрава. Не помнеше да е изпитвал такова собственическо чувство към никоя… дори и към Вероника.

Очите му замислено се присвиха. Вероника събуждаше у него невероятна страст и го задоволяваше в леглото, но нито веднъж той не бе помислил за нея като за своя.

Сигурно новите владения го караха да се чувства тъй спокоен и самовластен, реши той миг преди да заспи. Със сигурност причината не бе в бунтовната му съпруга. Роуз имаше повече бодли от цветето, на което я бяха нарекли.