Кони Мейсън
Господарят на драконите (20)

19

„Единствената роза без тръни е любовта.“

Мадмоазел дьо Скюдери

Роуз наистина беше объркана. За момент й хрумна немислимото, че Дракона вече не я иска. Но грешеше. Той беше тук с нея сега и изражението на лицето му й казваше, че иска да бъде точно тук.

— Какво правиш тук? — избъбри тя. — Мислех, че ще дойдеш чак утре.

— Приветствието ти оставя много какво да се желае, любов моя — изрече Доминик, намигвайки. — От това, което виждам, бих казал, че пристигам в най-подходящия момент. Не мога да повярвам, че наистина съм мислил да се женя за Вероника. Вечно ще бъда признателен на крал Джон, че те даде на мене.

— Трудно е да бъдеш признателен на мъж като него — измърмори Роуз. — Какво те накара да решиш да дойдеш в двореца тази вечер?

— След като тръгнахте с Рахман, не можах да понеса мисълта да те оставя в двореца без защита и влязох в града скоро след вас. Бях последният човек, минал през Лъдгейт, преди да я затворят. Не дойдох направо при тебе, когато пристигнах, защото помислих, че ще е добре най-напред да се представя на краля.

— Говори ли с него за Параграфите?

— Не, но той се съгласи да ме приеме на частна аудиенция утре сутринта. — Ръцете му се стегнаха около нея. — Остави краля, любов моя. Тази вечер е наша. Не разбираш ли, че не съм те любил, откакто напуснахме Драгоник? Имам нужда от тебе, Роуз.

— Най-напред кажи какво направи с Вероника — настоя Роуз.

— Казах ти да я оставиш. Просто я изтърсих в коридора и й казах да си намери друг мъж, върху когото да излива чувствата си. Обясних й, че съм зает. — Целуна върха на носа й. — Докъде бяхме стигнали?

— Дотук — каза Роуз, надигна се на пръсти и го целуна право в устата.

Той отвърна на целувката й. Роуз се вкопчи в него, вкусвайки бавното проникване на езика му, интимното изследване и ласка. Топлина се понесе по вените й, усещане за горещина стигна чак до пръстите на краката й и ги накара да се свият. Тя не можеше да диша, не можеше да мисли за нищо друго, освен за радостта да е в ръцете на Дракона.

Главата му се наведе над нейната и тя се прилепи отчаяно към устните му. Целувката му стана по-дълбока, разтърси я с интензивността си, с обещанието си. Как можеше да се съмнява, че той я обича, когато устните му изписваха буквите на любовта върху нейните? Езиците им се сливаха, дъхът им ставаше едно, мислите й се изпаряваха.

Той имаше вкус на чиста топлина и необуздана дивост; имаше вкус на любов. Тя го дръпна плътно към себе си, вдъхвайки дълбоко аромата му, искаше да го погълне в порите си.

— Стига — изръмжа той, развързвайки колана на пеньоара й, за да го спусне надолу по ръцете й. — Искам те в леглото, гола, да ме приветстваш с отворени обятия и отворени бедра.

Грабна я и я отнесе на леглото.

Положи я на дюшека и се вгледа в нея за един дълъг, напрегнат момент, преди да смъкне дрехите си и да се присъедини към нея. Тогава я целуна, хипнотизиращо съединение на устни, езици и души. Тя яздеше възходящата спирала на дивата му целувка, докато усещане след усещане се надпреварваха да я заливат.

Тогава дългите му пръсти се прилепиха към корема й и леко го притиснаха. Тя си пое дъх, питайки се дали той може да усети тяхното дете под плоската повърхност. Но очевидно той не усещаше нищо, защото пръстите му продължиха пътя си надолу и се плъзнаха между бедрата й. Тя искаше да изпищи, когато той я обгърна, започна да я изследва, да я гали и я раздели, а после се гмурна вътре.

Устата му последва пътеката на ръцете, разстилайки мокра топлина между гърдите й, по корема и по непокорните къдрици, които увенчаваха бедрата й. Тогава езикът му я намери; онази малка, чувствителна пъпка, сгушена в плътта й, толкова отзивчива, че Роуз не можа да задуши вика, който се надигаше в гърлото й. Той продължи да облизва и да засмуква нежната й цепнатина, отприщвайки нещо диво и необуздано у нея.

Горещината стана още по-силна, после се сви на кълбо, когато умелият му пръст започна да гали отвътре овлажнената й ножница. Тя извика, после се разпадна, удоволствието се разливаше из всяка нейна вена. Тръпки на наслада сгърчиха кожата й, обзеха тялото й, прогонвайки мислите й, и я оставиха без дъх.

Роуз едва беше възстановила самообладанието си, когато усети как тялото на Дракона се плъзва върху нейното. Тя отвори очи и го намери да й се усмихва. Опита се да заговори, но думите заседнаха в гърлото й, когато той хвана ръката й и я положи върху члена си.

Доминик наблюдаваше лицето на Роуз, докато тя се разпадаше на прашинки, сигурен, че никога не е виждал нещо, което да може да се сравни с изражението на наслада по красивото лице на съпругата му. Това беше гледка, от която никога нямаше да се умори, която искаше да пази винаги в сърцето си.

Погледна надолу към ръката й, обвита около члена му, и самообладанието му излетя през прозореца.

— Вземи ме в тебе — изрече той с глас, който едва позна.

Това беше всичко, което успя да направи, за да се въздържи да не се разпадне, когато Роуз го настани пред отвора, вдигна ханша си и го пое в себе си.

Нещо животинско го превзе; той се заби в нея докрай и тласъците започнаха да прииждат, силни и дълбоки. Той стенеше от наслада, докато тя се стягаше около него, мускулите й го притискаха, караха го да расте и да става все по-твърд, все по-дълъг и все по-обемен.

— Можеш ли пак? — запита той със задавен глас.

Острото й поемане на дъх и извиването на гърба й му дадоха отговора. Яростните му тласъци изведоха и него, и нея до върха, до отнемащия дъха край.

Той се измъкна и се отпусна до нея, преситен и готов за сън. Когато Роуз го побутна, той отвори очи и я намери да го гледа с тайнствена усмивка, извила устните й. Със събудено любопитство Доминик се надигна на лакът и вдигна вежда.

— Не искаш ли да ми кажеш на какво се усмихваш, или трябва да отгатвам?

— Отгатни — подразни го тя.

— Много съм уморен за гатанки, любов моя. Не може ли да почака до утре?

— Предполагам.

Помисли, че я чува да въздъхва, но очите му вече се затваряха и умът му се изключваше. Денят беше дълъг и изпълнен със събития. Беше почти заспал, когато почувства дъха на Роуз да докосва ухото му и я чу да казва — или поне помисли, че я чува — „Бременна съм“.

Надигна се, вече съвсем разбуден.

— Какво каза?

— Ще имаме дете.

Хвана я за раменете.

— Сигурна ли си?

— Толкова, колкото мога да бъда на този етап. Детето ни ще се роди приблизително след седем месеца. Доволен ли си?

Очите му се разшириха, после се присвиха.

— Откога знаеш?

— Подозирах, преди да замина от Драгоник.

— И не каза нищо?

Роуз има благоприличието да добие виновно изражение.

— Страхувах се, че няма да ме вземеш в Лондон, ако знаеш. Сърдиш ли ми се?

— Ужасно. Не е за учудване, че беше толкова уморена преди. Ако знаех, сега щеше да си седиш в Драгоник, на сигурно място в приемната.

— Точно затова не ти казах. Всичко се нареди, Доминик. Както можеш да видиш, добре съм. Никога не съм се чувствала по-добре.

Доминик погледна блесналото й лице и й повярва. Тръпка на облекчение се разля из него, после бързо се замени с възторг. Роуз щеше да роди неговото дете, наследник на Драгоник и начало на династия. Той беше най-щастливият мъж на света. Но това не я изваждаше от капана. Кога щеше да се научи да му се подчинява? Тази мисъл го накара да се усмихне. Нямаше рози без бодли, а неговата Роуз имаше повече от достатъчно бодли. Той въздъхна. Очевидно, отбягването на бодлите щеше да бъде неговият начин на живот занапред.

— Още ли ми се сърдиш? — запита Роуз, когато мълчанието помежду им се проточи.

— Ще имам ли някаква полза от това?

— Не, но като знам, че не ми се сърдиш, това ще ме накара да се почувствам по-добре.

— Не ти се сърдя. Но още съм шокиран от мисълта да стана баща. Мислиш ли, че ще ме бива?

— Ще бъдеш най-добрият. Да го приема ли като знак, че си щастлив?

Той я дръпна в прегръдките си и зарови нос във врата й.

— Щастлив съм, скъпа. Но повече никакви опасни трикове, ясно ли е?

— Да, милорд — отвърна тя нахакано. — Сега можеш да спиш.

Привличайки я плътно към себе си, Доминик се унесе. Сънищата му започнаха почти веднага. Усмихна се в съня си, когато едни дребни копия на Роуз започнаха да палуват в царството на мисълта му.

 

 

Доминик се събуди рано. Роуз все още спеше, затова той се облече тихо и намери тоалетната стая. Върна се в стаята, изми се и почисти зъбите си, внимавайки да не я събуди. Излезе от стаята в търсене на закуска и попадна на Лилиан в коридора.

Тя направи реверанс.

— Лорд Дракон, не знаех, че сте се върнали. Всички се зарадваха, когато дойде вестта за чудодейното ви излекуване. Никой не беше по-щастлив от лейди Роуз. О, простете бъбренето ми, милорд — каза тя, изчервявайки се красиво. — Аз съм Лилиан, камериерката на вашата дама.

— Добро утро, Лилиан. Роуз още спи. Ела по-късно.

— Лейди Роуз е още в леглото? — ахна Лилиан, очевидно шокирана. — Зле ли й е? Тя рядко пропуска утринната литургия.

— Тя… ние… стана късно… приказвахме си — оправда се неумело Доминик.

Бузите на Лилиан пламнаха. Тя направи още един реверанс и избяга.

Доминик се усмихваше по целия път към залата, където закуси заедно с другите гости на краля. Джон беше обещал да му даде аудиенция по втора утрення, затова той излезе навън във вътрешния двор и загледа как се упражняват група млади оръженосци. Когато черковната камбана удари за втора утрення, Доминик се върна в двореца, където остана да се разхожда напред-назад в преддверието, преди да бъде допуснат в частния кабинет на краля.

— Хубаво е да те видя здрав, Драконе — приветства го крал Джон. — Много големи възстановителни сили имаш. Казаха ни, че на практика нямало надежда да оцелееш, че раните ти били смъртоносни.

— Имах ангел-пазител, който бдеше над мене — каза Доминик.

Беше истина. Появата на Роуз на смъртното му легло беше сътворила чудо.

— Предполагам, че искаш разрешение да вземеш съпругата си и да си отидете в Драгоник — продължи рязко Джон.

— Мога ли да говоря свободно, сир?

— Обикновено го правиш.

— Разбирам, че сте отказали да подпечатате Параграфите на бароните.

Джон се вцепени.

— Това не е тайна. Тази проклета харта е оскърбление за короната. Никой крал не би трябвало да бъде принуден да търпи такива ограничения.

— Бароните мислят иначе. Заплахата от гражданска война е много реална, сир. Би било благоразумно да вземете на сериозно тази харта, ако искате да избегнете конфликт.

— Вече говорих със съвета. Те предложиха да пратя архиепископа и граф Пембрук да водят преговори с бароните. Не искам война, но не мога да сложа печата си под този заробващ ме документ, освен ако не се постигне компромис, по-благоприятен за короната.

Доминик не искаше да подтиква краля твърде далече, за да не изложи на риск позволението да отведе Роуз обратно у дома, където можеха да се грижат както трябва за нея, докато не се роди детето им.

— Простете, сир. Не бих говорил така смело, ако не беше необходимо. Осъзнавам, а и вие също, сигурен съм, че една гражданска война ще раздели страната, а вие не можете да допуснете такива безредици.

— Аз сам решавам кое е добро за страната ни — възрази Джон. — Свободен си.

Доминик се пое дълбоко дъх и продължи, игнорирайки отпращането, въпреки че осъзнаваше опасността, на която се излага.

— Ако преговорите пропаднат и армията на бароните стигне до градските порти, гражданите ще се присъединят към каузата им. Не можете да си позволите да пренебрегнете хартата. Ще умрат хора; можете да загубите живота си наред с трона.

Джон стана от стола си.

— Заплашваш ли ме, Драконе?

Доминик отказа да се сниши под свирепия гняв на краля.

— Не, сир, само се надявам да предотвратя гражданска война.

— Излез, преди да съм се ядосал и да съм ти намерил място в тъмницата си.

Разбирайки, че е направил всичко, което му е било по силите за бароните, Доминик се поклони и излезе от стаята.

Може би Джон трябваше да види армия пред портите на Лондон, преди да отстъпи.

Доминик се върна в стаята на Роуз и я завари да гледа замислено през прозореца, с тъжно изражение. Тя се обърна и му се усмихна.

— Видя ли се с краля?

— Да. Отказва да се вслуша в гласа на разума. Не знам как да постъпя. Гражданската война може да започне всеки момент. Тя ще разкъса Англия.

Роуз се приближи към него и го прегърна.

— Направи всичко, което можеше. Не мисля, че бароните са очаквали чудеса от тебе. Говорим за крал Джон, нали, всички го знаем, че е упорит, зъл и алчен. Няма да се съгласи да сложи печата си под нищо, което ограничава властта му.

— Страхувам се, че си права, любов моя.

— Трябва да се върнем веднага в Драгоник. Искам да се прибера у дома, Доминик.

— Да, точно това ще направим. Не искам бременната ми съпруга да се озове насред гражданска война.

Радост заля лицето на Роуз.

— Кога?

Той направи пауза, изражението му беше решително.

— Сега. Веднага щом се приготвите с майка ти.

— Един час. Това е цялото време, което ни е необходимо.

— Добре. Ще доведа конете, докато ти отидеш за майка си. Можеш ли да пътуваш? — запита той обезпокоено. — Ездата на голямо разстояние няма ли да навреди на детето ни?

— Не се безпокой, Доминик. Още не съм на етапа, когато ездата може да застраши детето ни.

Доминик я целуна бързо и тръгна към вратата. Когато я отвори обаче, го спря един дворцов страж, застанал в коридора.

— Нося съобщение от краля, лорд Дракон — каза стражът. — Негово Величество желае да останете в Уестминстър.

Доминик го изгледа втренчено.

— Негово Величество каза ли защо?

— Ако е имал причина, не я е оповестил. Каза да ви предам, че може да пожелае да поговори с вас отново по онзи въпрос, който сте обсъждали с него по-рано.

— Разбирам — изрече Доминик.

Стражът си тръгна. Изругавайки под нос, Доминик затвори вратата и изчака един миг, преди да се изправи пред Роуз, защото усещаше нейното разочарование също толкова остро, както и своето.

— Не мога да повярвам! — избухна Роуз. — Кралят е чудовище.

— Всички сме съгласни по тази точка, любов моя, но за съжаление той е кралят. Погледни го от светлата страна.

— Няма светла страна.

— Напротив, има. Ако Джон желае да обсъжда още хартата, трябва да приемем това като добър знак. Може би се е разколебал.

— Може би се опитва да реши дали да отдели главата ти от раменете. Трябва да заминем веднага, преди бароните да са стигнали до Лондон. Можем да се измъкнем от градинската порта и никой няма да разбере.

— Знаеш, че не мога да го направя. Ако има дори и малък шанс да убедим краля да приеме хартата, трябва да остана и да направя каквото мога, за да помогна на бароните. Щом неговите барони се изправят насреща му, Джон няма да има кого да прати да воюва. Той зависи от бароните, стоящи зад хартата, да водят неговите войни. Прекалено много му харесва да бъде крал, за да рискува трона си.

— Могат ли бароните да успеят, ако кралят продължи да упорства?

— Да. Имат хора и решимост, всичко е на тяхна страна.

Роуз въздъхна.

— Ако това ти е толкова присърце, значи наистина трябва да останем.

 

 

Минаха две седмици, преди Доминик отново да получи известие от краля. Тези седмици бяха време, преизпълнено с напрежение и безпокойство. Той се опитваше да прикрива безпокойството си от Роуз, но тя можеше да чете мислите му толкова лесно, сякаш бяха нейни, и в края на краищата той беше благодарен за подкрепата й. С всеки изминал ден Доминик осъзнаваше колко щастлив е бил, че се е сдобил със съпругата си. Това, че му беше дал Роуз, беше вероятно единственото хубаво нещо, което крал Джон изобщо беше направил, защото този владетел не се славеше с човечност.

В деня, когато Доминик получи повикването от крал Джон, той разбра, че ще се случи нещо извънредно важно. Роуз беше с него, когато дойде поканата, и Доминик се опита да успокои притесненията, които затъмняваха прелестните й сини очи.

— Опитай се да не се безпокоиш, любов моя. Наистина вярвам, че кралят започва да вижда, че бароните няма да се откажат и няма да изчезнат.

— Иска ми се да си бяхме у дома — въздъхна Роуз. — Мислиш ли, че той ще ни позволи да заминем, след като въпросът се разреши?

— Сигурен съм. Не сме нито затворници, нито заложници. Джон иска да бъда тук, за да помагам при преговорите. Целуни ме за късмет, любов моя.

Доминик я прегърна здраво, докато тя го целуваше и сладко се притискаше към него. Горещата й целувка му напомни за нощите, които бяха прекарвали в страстно любене и бяха заспивали прегърнати. Нямаше търпение да отведе Роуз в Пендрагон, за да се запознае с родителите му и с брат му.

Макар да беше излязъл твърде рано от дома си, за да си проправи сам пътя в живота преди толкова много години, той още беше силно привързан към семейството си и не беше загубил връзка с него.

Забеляза, че има необикновено много хора в коридорите, чу ги да си говорят с приглушени гласове, докато вървеше към покоите на краля. Нещо важно се готвеше и интуицията на Доминик му подсказваше, че кралят най-накрая е решил да приеме компромис.

Веднага го въведоха в частния кабинет на краля. Владетелят не беше сам. С него бяха архиепископът и влиятелният Уилям Маршал, граф Пембрук. Като че ли спореха за нещо, но замълчаха, когато Доминик влезе в стаята.

— Лорд Дракон — изрече кралят, — вярвам, не познавате Пембрук или нашия добър архиепископ.

След взаимните представяния Доминик зачака разговорът да продължи.

Когато кралят започна нервно да се разхожда, Доминик разбра, че предстои да бъде взето важно решение. Но не знаеше къде се вписва той самият в схемата на нещата. Внезапно Джон спря пред него и се вгледа заядливо в лицето му.

— Армията на бароните се е разположила на лагер в ливадата Рънимийд, между Уиндзор и Стейнс. Заплашват да разбият портите на Лондон, ако не преговарям с тях. Архиепископът и Пембрук преговаряха с тях от мое име.

— Мъдър ход, сир.

— Според тебе, може би — отбеляза кисело Джон.

— Има някои крайно настроени сред бароните, които се придържат към първоначалните искания и отказват да преговарят — вметна Пембрук. — Искат да се бият, а умерените барони не могат да променят намеренията им.

— Готов съм да се съглася с общите искания на бароните, но по-войнствено настроените не са доволни от моите отстъпки — измърмори Джон.

— Преговорите се провалиха — обясни Пембрук. — Ашфорд помоли специално за вас, Драконе. Мисли, че можете да помогнете да излезем от задънената улица. Бароните ви уважават, а Ашфорд вярва, че войнствената фракция ще се вслуша в думите ви.

— Хъм! — изсумтя Джон. — Моят рицар сега защитава враговете ми.

— Бароните не са ваши врагове, сир — отговори Доминик. — Те искат справедливо отношение, а в миналото не бяхте справедлив към тях.

— Аз съм кралят. Не съм длъжен да бъда справедлив — изгърмя Джон.

— Трябва, ако искате да опазите Англия от гражданска война — напомни му архиепископът.

— Виждам, че съм в малцинство. Много добре, върнете се в Рънимийд и вземете Дракона с вас. Може би ще бъде от помощ при преговорите.

 

 

Доминик имаше много малко време да обясни на Роуз защо трябва да замине. Намери я да седи на една скамейка в градината с подправките, която й беше станала любима. На лицето й се четеше загрижено изражение, когато той се присъедини към нея.

— Какво иска Джон? Позволи ли ни да се върнем у дома?

— Още не. Праща ме с мисия заедно с архиепископа и граф Пембрук.

— Каква мисия?

— Армията на бароните е разположена на лагер в Рънимийд, близо до Уиндзор. Преговорите са се провалили и Ашфорд е помолил аз да се срещна с тях и да се опитам да убедя по-неотстъпчивите барони да се върнат на масата на преговорите.

Роуз се вкопчи отчаяно в ръката му.

— Не искам да отиваш.

— Нямам избор, Роуз. Ако мога да предотвратя гражданската война, времето ми ще бъде добре употребено. После ще можем да се приберем у дома.

— Искам да дойда с тебе.

Доминик се взря в нея.

— Какво? Невъзможно. Ти си жена.

Тя изсумтя презрително.

— Много добре знам какъв е полът ми, милорд, но това не ме прави по-неспособна от който и да било мъж. — Очите й блеснаха, докато навлизаше в темата. — Рахман го няма, а ти имаш нужда от оръженосец.

Доминик скочи на крака, недоверчиво изражение се изписа на лицето му.

— Бременна си! Този разговор приключи. Ще ме чакаш тук, разбрахме ли се?

Роуз потисна един язвителен отговор. Да ядоса Доминик със сигурност не беше най-мъдрото нещо, но ако му дадеше и най-малкия намек какво възнамерява да прави, най-вероятно той щеше да я заключи в стаята й и да изхвърли ключа.

— Разбрахме се — отговори тя.

О, да, разбираше го, но просто не беше съгласна.

По-късно същия ден Доминик тръгна за Рънимийд с архиепископа и Пембрук. Оръженосците им ги следваха, а един от тях беше новият оръженосец на лорд Дракон, младеж с гладко, безбрадо лице и крака, които биха засрамили някои жени.

Роуз нямаше никакви угризения, че не се е подчинила на Дракона. Не беше давала никакви обещания и следователно не чувстваше никаква вина. Ужасно й беше омръзнало да седи като заложничка. Липсваха й ездата, ловът, соколите, да ходи където си иска и когато си иска. Беше казала само на майка си, че възнамерява да последва Дракона в Рънимийд, и то само защото знаеше, че майка й ще се безпокои, след като тя изчезне.

Щом взе решение, Роуз помоли Лилиан да й намери дрехи, каквито би носил оръженосец. Отначало Лилиан се колебаеше, но Роуз я успокои, като й каза, че възнамерява да изненада Дракона, като се облече като негов оръженосец и го придружи до Рънимийд. Лилиан беше сметнала това за чудесна лудория и се беше присъединила към играта. Дрехите, които й намери, й ставаха сравнително добре и когато Дракона напусна двореца, тя се присъедини към редиците на оръженосците, придружаващи своите лордове.

За Роуз не беше трудно да остане анонимна сред групата мъже и младежи, яздещи към Рънимийд, защото освен оръженосците, някои рицари и пажовете им яздеха заедно с групата, осигурявайки ескорт и същевременно защита. Щом стигнаха ливадите, където лагеруваше армията на бароните, Роуз беше просто едно лице сред тълпата.

 

 

Доминик поздрави Ашфорд, после тръгна след него към затревеното място, което беше достатъчно голямо, за да подслони всички участници в преговорите. След като изслуша някои от бароните, той реши, че Пембрук е бил прав в оценката си за крайно настроените, които настояваха за война. Никоя от отстъпките, предложени от краля, като че ли не ги задоволяваше. Времето минаваше. Преговорите бяха в мъртва точка, когато Ашфорд помоли Дракона да се обърне към бароните.

Неособено сигурен какво би могъл да каже, за да промени намеренията им, Дракона се вглеждаше в морето от очакващи лица. Погледът му се премести оттатък бароните към групата оръженосци и пажове, събрани наблизо. Очите му се върнаха към бароните, тогава рязко се преместиха обратно към групата младежи, стоящи вдясно от него. Челото му се набръчка и лицето му доби невярващо изражение, когато я разпозна. Би познал лицето й, където и да било.

Роуз отново нарочно не му се беше подчинила и беше действала както си иска, без да помисли за последиците. Той си представи цял живот да се занимава с опърничавата си Роуз и се запита дали ще успее да се справи. Поне никога нямаше да се отегчава.

Извръщайки поглед от Роуз, Доминик върна вниманието си към бароните. Думите му не бяха толкова красноречиви като на оратор, но идваха от сърцето. Каза им, че гражданската война ще разкъса страната и хора ще умрат, без да има нужда. Каза, че кралят е склонен на компромис и че те трябва да приемат това като добър знак. Продължи, обяснявайки, че Параграфите на Бароните може да станат крайъгълният камък на английския закон.

— Кралят изпрати надеждни мъже да преговарят с вас. Можем да намерим средно положение и да постигнем споразумение. — Замълча за малко. — Имайте предвид думите ми, когато възобновите преговорите си с лорд Пембрук. Помислете за всичко, което ще постигнете без кръвопролитие. Ако крал Джон сложи печата си под тази харта, вие ще спечелите задоволството да знаете, че сте поставили краля на колене.

 

 

Роуз се зарадва невъобразимо много. Речта на Дракона не беше само вдъхновяваща, а и обмислена. И съдейки по лицата на бароните, тя би могла да каже, че те сериозно обмислят думите му. Дощя й се да изкрещи от гордост. Дракона правеше сериозни усилия да предотврати гражданската война и тя със собствените си уши слушаше страстния му призив за хладнокръвие и здрав разум.

Пембрук и архиепископът поеха оттам, където беше свършил Дракона, и преговорите продължиха. Роуз се извърна, решавайки да си почине под едно дърво, докато се обсъждат компромисите. Не беше пристъпила и две крачки, когато някой я сграбчи отзад. Без да се поколебае нито за миг, тя хвана дръжката на ножа, който носеше на кръста си, и се приготви да се защитава.

Внезапно ножът беше измъкнат от ръката й и едни здрави ръце я задържаха плътно притисната до едни твърди като желязо гърди.

— Недей, Роуз. Не искам да те нараня. — Тя се отпусна облекчена.

— Доминик. Откъде разбра?

Той изсумтя.

— Да не мислиш, че съм сляп? — Дръпна я зад един висок плет, където можеха да поговорят насаме. — Какво да те правя? Изглеждаш решена да ми се противопоставяш.

Дръзката брадичка на Роуз се вдигна предизвикателно.

— Имам си собствено мнение, Доминик. Моля те, не очаквай всичко да става по твоему в този брак. Не мога да бъда покорна съпруга.

— Носиш детето ми!

Тя се усмихна.

— Наистина, нося го. Не бях в опасност, Доминик. Разстоянието до Рънимийд не е голямо, а и бях сред приятели, не сред врагове. Освен това, исках да присъствам на това паметно събитие. Това, което се решава днес, може да стане история, а аз не искам да оставам отстрани.

Доминик въздъхна.

— Обичам те ужасно много, Роуз, но ще бъде предизвикателство да се въздържам и да не те натупам, когато заслужаваш.

— Предизвикателствата са силната ти страна, нали, милорд Дракон?

— Ти си моята силна страна, скъпа. — Той хвана раменете й и положи страстна целувка на устните й. — Трябва да се връщаме на преговорите, преди някой да дойде и да ме излови, че се натискам с оръженосеца си. Ти стой тук — заповяда Доминик, когато наближиха района на преговорите. — Ако имаме късмет, ще можем скоро да се върнем в двореца и да се приготвим за пътуването към дома.

Роуз седна на земята и загледа преговорите. Надигаха се сърдити гласове, задаваха се въпроси, но изглеждаше, че бароните са склонни да приемат компромис. Тя заспа, опряла гръб на едно дърво, но беше пробудена от гръмък рев, който отекна над ливадата. Скочи и видя Дракона да идва към нея.

— Какво става? Война ли ще има?

— Не, преговарящите се съгласиха на компромис. Крайният вариант ще бъде уточнен в разговори в Рънимийд по-късно този месец. Уморена ли си? Знам, че е късно, но Уестминстър не е далече.

Дракона я хвана за ръката и я изправи. Роуз се прозя и прогони съня от очите си.

— Изобщо не съм уморена. Почивах си, докато вървяха преговорите.

— Доведи конете ни. Искам да поговоря с Ашфорд, преди да тръгнем.

Роуз намери конете им и ги доведе при дървото, за да изчака Дракона. Той се присъедини към нея след малко.

— Е, любов моя, всичко приключи. Ашфорд казва, че бароните са доволни от отстъпките на краля. Вярват, че този петнадесети юни ще влезе в историята като деня, в който Параграфите на бароните бяха подпечатани от краля.

 

 

Луната хвърляше дълги сенки по земята, когато стигнаха двореца. Роуз отиде веднага в техните покои, докато Доминик, архиепископът и Пембрук се запътиха право към краля. Ивици разкошна зора се промъкнаха по небето, когато Доминик най-накрая се прибра при Роуз. Тя спеше дълбоко и той се опита да не я събуди, докато сваляше дрехите си в тъмното и се пъхваше в леглото при нея.

Тя се раздвижи и прошепна името му.

— Спи, скъпа. Ще говорим по-късно.

Той я придърпа към себе си; тя се обърна в ръцете му.

— Ще говорим сега. Кога можем да заминем? Щом си тръгна от това свърталище на порока, повече не искам да чувам името на краля.

— Аз си оставам васал на краля; нищо не може да промени това, а и той те даде на мене. Това е нещо, за което мога само да му бъда благодарен.

— Съдбата ни събра — измърмори сънено Роуз. — И съдбата ще ни държи заедно. Обичам те, свиреп мой Драконе.

— Обичам те, моя бодлива рицарке. Ако имаме син, надявам се да има твоята смелост, но ако детето ни е момиче, ще го наречем Лилия или Маргаритка, или Теменужка, защото тези цветя нямат бодли.

— Цветето без бодли не предлага никакво предизвикателство — възрази Роуз. — Мисля, че обичаш предизвикателствата.

Доминик въздъхна тежко.

— Ти си и най-бодливото предизвикателство, и най-сладката радост от деня, когато се оженихме. Лека нощ, розо моя.