Сюзън Кери
Любовен зов (9)

Девета глава

Тери влезе след Бен в чистото, но вехто и неугледно бунгало. Прониза я мисълта, че никога преди не е ходила в мотел с мъж. Когато пътуваха заедно с Филип, те винаги наемаха в хотелите апартамент с две съседни спални.

— Това е най-доброто, което мога да ти предложа в момента, скъпа — каза Бен, доловил лекото й колебание. — Сигурна ли си, че всичко е наред?

— Сигурна съм.

— Толкова те обичам! — Той се наведе да я целуне и започна да разкопчава ризата си. После посегна към токата на колана. Без да е в състояние да откъсне поглед от него, Тери се зае със своята блуза и панталони. След секунди те бяха в прегръдките си и цялата мизерна обстановка нямаше никакво значение.

После Тери си спомняше, че никога не е чувствала Бен по-близък, отколкото в тази чужда и безлична мотелска стая, отдала се на желанието му и на собствения си болезнен копнеж, който той тъй лесно разпалваше у нея. Тази близост бе осезаема и в по-късните митове, когато, отмалели, лежаха неподвижно върху прохладния бял чаршаф и тихо разговаряха.

По обратния път към базата хапнаха пържени картофи и сандвичи, купиха си студена лимонада и в колата почти не разговаряха. Но възцарилото се мълчание бе някак спокойно и уютно. Бяха се забавили повече от необходимото. В парка „Ларсен“ часът за вечеря вече бе минал, а там имаше правило: който закъснее, да предупреди, за да не се приготвя излишна храна и после да се хвърля.

Все ще се намери някой да отбележи отсъствието ни или да попита какво ни е задържало тъй дълго, помисли Тери. Не се знае дали ще могат двамата с Бен да продължават така. Да се преструват, че отношенията им са само като между колеги, да прекарват от време на време заедно почивните дни, да открадват интимни мигове в крайпътни мотели. На Бен, очевидно, това положение също не му допада, макар да не е съвсем сигурна какво иска той. Още не бе споменал нищо за бъдещето на възродената им любов. Дори напротив — бе казал да оставят бъдещето само да се погрижи за всичко. Междувременно възникваха и проблеми. Много ясно беше подчертал едно — иска отношенията им да останат същите, но без това да попречи нито на собствената му кариера, нито на нейната.

Тери бе прекарала целия си живот сред академичните среди и много добре съзнаваше, че женитбата с Бен ще означава незабавния й отказ от неговото научно ръководство. В местния университет царяха същите правила по отношение на роднинските връзки. Ще бъде принудена да изостави научната си работа или да отиде другаде. И двете възможности бяха еднакво неприемливи. Ако остане негова любовница, поемат риска да бъдат разкрити. Ще последва наказание от деканата на Бен, макар Тери да знаеше, че към подобни връзки някъде се отнасят търпимо. Дори така да е, това би накърнило личната им и служебна репутация, а Бен не би желал имената им да бъдат опетнени. Не е като да са двама влюбени студенти, каквито бяха преди.

Трябва да се измисли нещо, реши Тери. Не може да продължава така година и половина, колкото ще трае обучението й. За нейна изненада никой, изглежда, не бе забелязал или не му бе направило впечатление, че ги е нямало дълго.

Следващите няколко дни двамата бяха погълнати от общите усилия да разговарят с влиятелни хора за подкрепа, да посещават местните политици и разпространяват из града плаката, който Ан и Арч бяха изрисували. Бен дори се обади в едно предаване по радиото, представляващо разговор със слушатели, за да даде гласност и подпомогне начинанието. Във вестника се появи обещаната от Орин Ло уводна статия по въпроса. Тя призоваваше местните жители да застанат в защита на „Лейк Ени“, да запазят този природен кът като национално богатство и за целите на науката. Има предостатъчно земя за строежи, част от нея притежание на Виктор Ларсен, пишеше редакторът. Не съществува никаква належаща нужда да се застрои именно това място, напротив — то трябва да бъде съхранено.

Журналист от друг вестник взе интервю от Дейв и Бен, както и от разярения Виктор Ларсен, за да представи що-годе обективно историята. Всички се надяваха публикуваните материали да окажат въздействие и природозащитната кауза да получи обществена подкрепа. Сутринта на самия Великден Ан се прояви с разточителна закуска. Шунка с яйца и палачинки с правено от нея домашно кайсиево сладко. Закусиха рано, за да могат да разнесат листовките из града, най-вече около църквите. Акцията продължи цял ден, чак до привечер. Върнаха се уморени и гладни, но ги очакваше печено агнешко за празничната гощавка. Вечерта позвъни Аби.

— Ще разговарям от лабораторията — каза Бен, после се обърна към Тери: — Ела с мен, трябва да поговорим веднага щом свърша.

Тя бе доволна да го придружи. Приседна на края на масата, докато той разговаряше по телефона. Още от първите думи на Аби лицето му стана сериозно, почти сурово.

— Кога се случи това? — попита накрая. — Той добре ли е? А ти?

Отговорът бе многословен. Бен стисна устни, явно разстроен от това, което чува.

— Виж, едва ли има нужда да ти казвам колко съжалявам, че се е стигнало дотам. Струва ми се… трябваше да те предупредя. Чувствам се виновен, задето не го предотвратих. — Последва мълчание. — Ние с Тери ще дойдем следващата седмица, след като предам доклада си. Тогава ще поговорим. До скоро — каза накрая и затвори телефона.

Какво става, искаше да попита Тери. Нещо с Майк ли се е случило? Но изразът на Бен я възпря. Безмълвно го изчака да седне. Той притвори за миг очи, а лицето му бе мрачно.

— Мога ли да направя нещо? — сложи Тери ръка на коляното му.

Той поклати глава.

— Просто постой с мен за малко — каза и хвана ръката й. — Ела да отидем някъде, където ще бъдем сами.

Излязоха. Насреща им се зададоха Джанет и Арч, но Бен я поведе към джипа, без да отговори на въпроса закъде са се запътили. Не промълви нито дума, докато излязоха от парка, пресякоха шосето и поеха по стръмния неравен черен път към Ред Хил. Вечерта бе приятна, мека и тиха, а небето — обсипано със звезди. Неспирно цвърчаха щурчета. Жално се обади кукувица. Тери си спомни за първата нощ в базата, когато стоеше на верандата, обляна в сълзи на гняв и мъка, и чу същия печален зов.

— Нещо се е случило с Майк, нали? — попита, обхваната внезапно от страх. Пред очите й изплува жизнерадостното лице на бившия съпруг на Аби.

— Да — отвърна кратко Бен. — Тежко е катастрофирал с колата.

О, Боже! Тери почувства остра болка, сякаш нещо я преряза. По бузите й се търкулнаха сълзи.

— Не исках да ти казвам — рече Бен и ги изтри нежно. — Бил е пиян, разбира се. Още не е ясно колко сериозно е пострадал.

Изкачиха се на хълма, където се извисяваше пожарната кула на Горската служба. До нея бяха складовете за противопожарното оборудване. Дежурният тъкмо се канеше да поеме по стръмната стълба към поста си горе.

— Здравей, Бен! — поздрави и изгледа Тери. — Хубава вечер. Смятам да присъствам на делото във вторник, ако не съм на работа.

— Благодаря — отвърна Бен. — Ще се радвам.

— Не вярвам да си ми дошъл на гости.

Бен се засмя, но Тери усещаше, че тревогата не го е напуснала.

— Прав си, Джордж. Търся местенце да се усамотя с моето момиче. Ще имаш ли нещо против да поседим за малко до оная барака и да подишаме чист въздух?

— Няма да ми пречите — подсмихна се Джордж. — Само не палете кибрит.

Бен взе едно войнишко одеяло, което държеше навито на руло зад седалките. Хванати за ръце, двамата тръгнаха надолу по хълма към недовършената дървена барака, която Горската служба строеше за подслон на постоянен пазач. Беше малка, но разположена върху широка равна платформа.

— Ако ги нямаше дърветата — каза Бен, — щяхме сигурно да виждаме светлините в равнината. Там на изток, отвъд стръмния склон на Лейк Уейлс.

Тери разбираше, че се опитва да я разсее и да й даде време да дойде на себе си от току-що чутото за Майк.

— Хайде, скъпа — разстла Бен одеялото. — Доста твърдичко е, но ръката ми ще ти служи за възглавница. Нека полежим тук малко и погледаме звездите.

Тя се изтегна до него и сложи глава на рамото му. Отгоре звездите премигваха като огнени точили, но студени и далечни.

— Кажи ми какво се е случило — обади се след време Тери.

— Наистина ли искаш да знаеш?

Тя кимна. Бен явно долови вълнението й по безмълвния жест.

— Цяла седмица се наливал с алкохол, после позвънил на Аби. Бил на път към нея, когато се случило. Врязал се челно в едно дърво. Като не се появил дълго, Аби се обадила в полицията и излязла да го търси. Кадилакът бил смачкан като хармоника, забит в голям бор, но Майк бил все още жив. Откарали го с вертолет до болницата в Кейп Коръл.

Известно време Тери не продума.

— Той е алкохолик, нали?

— Не зная. Ако не е, то чудесно умее да се преструва на такъв. Лошото е, че аз го харесвам, наистина го харесвам. Много жалко, че двамата с Аби не могат да бъдат щастливи заедно.

— Тя още го обича — каза Тери. — Май ти го бях споменала преди.

— Аз също мисля, че го обича — кимна Бен. — Тя е чудесен човек. Възхищавам й се… макар да смятам, че това, което се е случило между тях, е отчасти и по нейна вина. Родителите й не го одобряват. И никога не са го харесвали. Дори още преди да започне да пие толкова. Тя не намери достатъчно сили да им се противопостави, да застане изцяло на негова страна.

— Мъчно ми е за него — прошепна Тери и се сгуши в прегръдките му.

— Напомня ти за Филип, нали? — осмели се да попита Бен.

Тери кимна.

— Той чувстваше същото отчаяние и пиенето му беше точно толкова самоунищожително.

— Не ти е бил безразличен, нали? — Само едва забележимото потрепване на гласа му го издаде.

— Да. Макар никога да не съм го обичала така, както обичам теб. — Тя замълча. — Едва ли ти е приятно да го чуеш…

— Никога не съм го мразил — тръсна глава Бен. — И няма абсолютно никаква причина да го намразвам сега. Той е мъртъв, а аз съм жив. И ти си моя.

Тери усети, че в гърлото й се надигат ридания.

— И си благодарен — изрече през сълзи.

— Да, по дяволите! Така е! Обичам те и тези години на раздяла бяха прахосани, поне що се отнася до мен!

В гласа му се появи гняв и Тери го прегърна.

— Недей — каза с разкаяние. — За мен бе същото. Разбираш ли, онази нощ, когато Филип… Той ми каза да отида и да намеря това, което съм загубила.

Бен тихо изруга.

— Спомена ли моето име?

— Не. Не съм сигурна дали го е знаел. Но съм убедена, досещал се е, че в сърцето ми през цялото време е имало някой друг…

— Беше ли щастлива с него? — Бен я притисна към себе си. — Поне малко? Понякога се надявах поне да си щастлива, след като не мога да те имам.

— Предполагам, бях щастлива в известен смисъл, макар пиенето да усложняваше нещата. Бяхме приятели и имаше моменти, когато не бе толкова лошо. Когато заедно се радвахме на музиката, изкуството и други подобни удоволствия. Често играехме и се надлъгвахме на карти. Не беше станал досаден, въпреки болестта си.

— Сигурно много те е обичал?

— Да — въздъхна дълбоко тя. — Така мисля. Може би дори повече, отколкото преди злополуката. Затова съжалявам, че нямах смелостта да го напусна. Той вероятно би го приел като комплимент…

За неин собствен ужас, Тери започна да плаче с дълбоки беззвучни хлипания, изливайки цялата мъка и болка, които й останаха след смъртта на Филип.

— Скъпа, недей! — успокояваше я Бен и милваше косата й. — Мило мое момиче, няма за какво да се обвиняваш. Филип е пиел, за да забрави случилото се с него. Ти си била едно от хубавите неща в живота му.

Трепереща, Тери се сви на кълбо и се сгуши в него. Обхвана я успокояващото усещане, излъчвано от неговата близост.

— Може би — откликна като ехо. Опитваше се да види нещата от неговата гледна точка. — Може да си прав.

— Така е — рече уверено Бен. — Знаеш ли, когато ме напусна, сякаш ми изтръгна сърцето, но мисля, че винаги съм разбирал защо трябваше да постъпиш така. Да се омъжиш за Филип е изисквало невероятна сила, скъпа. Не трябва да гледаш с разкаяние назад.

— О, Бен! — промълви тя и го прегърна така, сякаш не възнамеряваше никога вече да го пусне. — Благодаря ти!

На другия ден, понеделник, Тери откри гнездото на сойките. На истинската съпруга. Сега имаше ясно доказателство, че развод не е имало. По-скоро случай на двуженство, аномалия, която би станала отлична опорна точка в нейните изследвания. Бен също беше въодушевен от новината, когато тя се върна и му съобщи наблюденията си. Бяха направили всичко възможно да се подготвят за очакващата ги на следващия ден битка и сега членовете на бойния отряд бяха временно разпуснати, за да се заемат с изоставените си занимания.

А Бен се залови да довърши доклада, който щеше да представи в четвъртък на орнитоложкия симпозиум в Сейнт Питърсбърг Бийч.

— Трябва да съм готов в сряда. Щях да свърша по-рано, ако не се бяха появили проблемите около „Лейк Ени“. Или ако ти не бе ангажирала така мислите ми.

Бяха сами в лабораторията. Тери се наведе и нежно го целуна.

— Обичам те! — каза. — Не мога да чакам до края на седмицата.

Той я изгледа с присвити очи.

— Аз също. В четвъртък оставаме в хотела, а в петък сутринта потегляме за Санибел. Междувременно не е зле да си починеш, любов моя.

Тя се канеше отново да го целуне, когато иззвъня телефонът. Дано не е пак Аби, помисли си. Не беше.

— Междуградски от Тампа — каза Бен, като прикри слушалката с ръка. — Във връзка с един студент.

— Аха — разроши тя косата му.

— Ще съм ти благодарен, ако излезеш, скъпа. И затвориш вратата.

На Тери малко й докривя, но изпълни нареждането. Любовта ги беше сближила така, че тя забравяше понякога, че той е професор и има задължения. Чудеше се дали обаждането е за Арч, или за Боб. Надяваше се да не се отнася за нея. Може пък да им пращат някой нов. Не мислеше, че е нещо важно.

Следващата вечер всички заедно заминаха за Себринг. Бен, Тери и Арч се качиха в джипа, а Дейв взе Джанет и Ан. Паркираха в една странична улица, после прекосиха изрядно поддържаната тревна площ пред сградата на съда. Алеята, водеща към широките стъпала, бе оградена от огромни стари дъбове, палми и магнолии. Тери почувства как възбудата й нараства с всяка крачка. Влязоха и тя долови сладникав аромат, вероятно на гардении и жасмин. Вътре, под величествения куполообразен свод, сновяха множество хора, някои от тях в тоги, но повечето приличаха на фермери, плантатори или пенсионери.

— Имам чувството, че дневният ред ще бъде доста дълъг — отбеляза Бен, като се оглеждаше. — Дейв, знаеш ли къде трябва да отидем?

— Надясно, после по стълбите и на горния етаж.

Добави, че техният адвокат, Джон Невил, ще ги чака там и ще ги отведе в залата, където заседава комисията. С изненада видяха, че тълпата долу изобщо не можеше да се сравнява с множеството, заело вече места в просторната съдебна зала. Някои се усмихнаха и кимнаха на Бен и Дейв. Мъж на средна възраст й подвикна:

— Вие ще спечелите.

Е, имаме някаква подкрепа, помисли Тери и се огледа за познати. На заседателната маса забеляза журналиста от „Лейк Плесид Джърнъл“, който беше интервюирал Бен и Дейв, а до него бе седнал друг, когото не познаваше. На първия ред седеше Орин Ло от „Себринг Нюз“. Той срещна погледа й и кимна. Значи е дошъл лично. Може би неговото присъствие ще им придаде известна тежест. Тя трепна, като разпозна още един мъж сред публиката — Виктор Ларсен. Бе по-едър, отколкото го помнеше. Лицето му бе още по-червендалесто, а пясъчнобелезникавата му коса бе съвсем оредяла за тези шест години, откакто го видя за последен път при разправията му с баща й. Седеше в лявата страна на залата и бе погълнат от разговор с възпълен, доста неприятен на външен вид адвокат в тъмносин костюм на тънки райета. Като че ли почувствал появяването им, Ларсен се обърна. Хвърли им пълен с омраза поглед, от който тръпки я побиха. С Ларсен беше и надзирателят Кевъндиш.

Арч я побутна с лакът и й подаде копие от дневния ред. Тери потърси тяхното дело: „Парцел «Лейк Ени», Виктор Ларсен, четиристотин акра, молба А-1.“ Беше в средата на страницата. Бен се взря в листа и се намръщи.

— Доста ще трябва да чакаме — рече.

Джон Невил се присъедини към тях и всички седнаха от дясната страна на залата, точно срещу Ларсен. След няколко минути влязоха съдебните заседатели и заеха местата си. Стенният часовник между два високи прозореца с венециански стъкла сочеше седем и десет.

В девет председателят обяви кратко прекъсване. Бяха изслушани вече шест-седем случая, някои от тях без опоненти. Две от делата обаче се проточиха. Противниковите страни твърдо отстояваха своето. Едното се отнасяше за някакъв склад за отпадъци, който загрозявал района, а другото — за подялба на земя край езеро. Делото за „Лейк Ени“ щеше да се разглежда след почивката.

— Искаш ли кафе или нещо за пиене? — попита тихо Бен. — Смятам да се поразходя.

— Аз също — отвърна Тери. — Цялото това чакане само ме изнервя.

С изключение на Дейв Торнтън и Джон Невил, цялата група слезе на долния етаж. Наредиха се сред навалицата пред малкия бюфет, предлагащ кафе, чипс, сандвичи и фъстъци. Преживяха неприятен момент, когато надзирателят Кевъндиш доближи до Джанет и я отправи през зъби неприлична забележка, от която тя за малко щеше да се разплаче. Бен я измъкна настрани, после купи за всички кафе. Качиха се с чашките горе пред залата, където все още стоеше значителна част от присъстващите. Внезапно Бен си проби път през тълпата и се здрависа със слаб тъмнокос мъж.

— Радвам се, че можа дойдеш. Кърт — каза, после ги представи един на друг. — Това е Тери Даниълс, моя аспирантка. Арч Ванмитър и Джанет Викъри — също мои студенти. Ан Несбит се грижи за всички нас в базата. Момичета и момчета, това е моят приятел Кърт Макензи от Министерството на природните ресурси. През цялото време поглеждах към вратата за него.

— Съжалявам, че закъснях — каза приятелят на Бен. — Пътьом трябваше да се отбия в Лейк Уейлс във връзка с подобен проблем. Радвам се да се запозная с всички вас.

— Трябва да влизаме — напомни им Арч, поглеждайки през вратата. — Вече заемат местата си. Сега е наш ред.

Оставащият за разглеждане въпрос по дневния ред преди техния бе някакво дребно разногласие, което мина без особени спорове и бе разрешено с учудваща бързина.

— Ние сме — прошепна Бен на Тери и стисна ръката й. — Да си пожелаем успех!

Седяха притихнали, докато директорът на градоустройствената служба оповести предложението на Ларсен, накратко описа въпросната собственост и препоръча проектът да бъде одобрен.

— Знаех си, че има свой човек там — прошепна Арч.

— Не е задължително — каза Бен. — Може би Ларсен е настоял, а те не са били наясно колко чувствителна екосистема е „Лейк Ени“. Нашата работа е да ги убедим в това.

— Кой ще говори от името на ищеца? — попита председателят.

— Аз! — Към подиума приближи адвокатът на Ларсен и се представи. С почти отегчен тон, сякаш въпросът бе толкова ясен и предрешен, че не си струваше да се спори, той изложи случая на своя клиент: Ларсен търпеливо изчакал посочения от баща му в завещанието срок за предоставяне на „Лейк Ени“ в разположение на биологичната база. Срокът скоро изтичал и сега той желае да застрои земята си, което е негово право. Молбата си е подал предварително, за да бъде включен в плана за строителство към момента, когато ще възвърне собствеността си. В измененията, които смята да направи, няма нищо извън рамките на обичайното. Нещо повече, предвижданото строителство върху този участък ще донесе допълнителни данъчни доходи за местната хазна. Адвокатът отстъпи встрани и погледна отегчено залата.

— Има ли възражения? — попита председателят.

Джон Невил стана и приближи до подиума.

— Да, има, господин председател — каза, после представи себе си и своя клиент.

Аргументите му бяха не по-малко основателни: разбира се, общоприето е селскостопански земи да се използват за жилищно строителство. Но в противоречие на току-що казаното от страна на ищеца, развитието именно на този участък ще бъде в ущърб на местните интереси, тъй като завинаги ще унищожи една природна ценност, единствена по рода си в цяла Флорида. Цитира това, което Бен му беше казал за езерото. Че е единственото в равнината на южното крайбрежие с история отпреди сто милиона години, уникални наносни пластове, редки и застрашени растителни и животински видове край бреговете му.

— На този участък е забелязана пантера — едно от нашите най-красиви и бързо изчезващи животни — продължи той. — Аз не ви призовавам да спасите „Лейк Ени“ заради учените в парка „Ларсен“, макар техните изследвания да са много ценни както за природата, така и за хората. Аз ви моля да го спасите за жителите на тази провинция и за щата Флорида.

Председателят го гледаше замислено.

— Какъв е смисълът да не включваме тази земя в градоустройствения план, след като през есента опонентът на вашия клиент бездруго ще я наследи? Доколкото разбирам, той няма намерение да я продава.

— Не, господин председател, няма намерение — вметна бързо адвокатът на Ларсен.

— Е, тогава? — обърна се председателят към Невил.

— Земеделският характер за използване на земята ще бъде по-приемлив и целесъобразен от гледна точка на дивата природа — отговори Невил. — Но ние очакваме държавата скоро да се заинтересува и придобие тази земя, да я направи обществено достояние. Тук присъства държавен представител от Министерството на природните ресурси…

Сдържано, но убедително приятелят на Бен обрисува окуражаваща картина за бъдещето на „Лейк Ени“, ако то бъде взето под попечителство на държавата.

— Очаквам да бъде включено в законопроекта, който сенаторът Бъртън Френсис от Лейк Уейлс ще внесе в края на месеца — каза. — Смятам, че перспективите за отпускане на средства от законодателното тяло са добри.

Кърт Макензи седна. Председателят призова за изказвания от залата. За изненада на Тери, няколко от присъстващите се изказаха в защита на „Лейк Ени“.

— Наистина съм впечатлен от тези млади хора, които миналата неделя раздаваха около църквата листовки за спасяването на земята — каза възрастен мъж. — Ако питате мен, това е американската демокрация в действие. Ако имаше повече млади хора като тях, тази страна нямаше да е на това дередже, на което е сега. Казвам да им дадем едно непокътнато парче от природата в тази страна.

Виктор Ларсен гледаше мрачно. Изказването на мъжа предизвика одобрителен шум в залата. Тери видя, че Джон Невил погледна към Дейв и Бен и вдигна вежди в ням въпрос дали желаят да говорят. Бен поклати отрицателно глава. По-добре да оставят тукашните жители да смятат, че това е тяхна собствена победа — ако, разбира се, победата е тяхна. Тери вцепенена наблюдаваше как съдебните заседатели обсъждат решението. Някои застъпваха страната на Ларсен. Накрая изслушаха заключителните забележки на двамата адвокати. Демокрация в действие, помисли Тери. Не бе поглеждала така на нещата. Бе нервна. Изходът на делото означаваше твърде много. Сплете пръсти и силно притисна длани една в друга. Председателят се канеше да пристъпи към гласуване. За неин ужас първите два гласа бяха в полза на Ларсен.

— Тези така и така бяха загубени — прошепна Бен. — Мисля, че все още имаме шансове.

Следващите три гласа бяха против. Двама от заседателите отсъстваха. Нужни им бяха общо четири гласа против, за да се отхвърли иска. Но този, който седеше от края вдясно също гласува „за“. Сега гласовете бяха три на три. Последва дълга пауза, през която председателят се взираше в Ларсен, после обърна поглед към тях.

— Председателят гласува „против“ — каза той отчетливо. — Препоръчва се отхвърляне на иска. Минаваме към следващия въпрос от дневния ред.

Всичко стана толкова бързо, че Тери се чувстваше като замаяна.

— Спечелихме, нали? — попита тя Бен, когато всичко заедно излязоха в коридора.

— Залагам си главата, че спечелихме, скъпа! — Тържествуващ, той я притисна в обятията си и звучно я целуна, без да го е грижа дали ги гледат.