Сюзън Кери
Любовен зов (4)

Четвърта глава

Тери не знаеше да се смее ли, да плаче ли. И смехът, и сълзите се надигаха у нея с еднаква сила. Дойде й нещо наум и тя колебливо погледна зад рамото си да провери какво е видял Бен. Въпреки влагата от душа, огледалото бе съвсем леко замъглено и я откриваше в цял ръст. Стоял си е там най-невъзмутимо и безочливо я е наблюдавал! Изведнъж се сети още нещо и се вбеси. Няма как да не е чул шума от водата, преди да влезе в банята. Разбира се, че е чул! Той… Той беше непоносим!

Спря крана, излезе от огромната стара вана и се уви в хавлията. Трябва да запали лампата, щом това е сигнализацията. Бен добре знае как изглежда гола, но няма защо да дава възможност на Боб и Арч да участват в шоуто. Привърши набързо и се прибра в стаята си, без да срещне някой.

След малко чу в коридора стъпките на Бен. Беше й дал точно две минути. Дори през затворената врата долиташе шумът от пуснатия душ. Каква ли глупачка съм изглеждала, като го обвиних, че е прекарал нощта с Аби, помисли Тери. Като му показах колко дълбоко съм засегната. Сега той злорадства, че неговите завоевания ме наскърбяват и ме карат да страдам. Но тонът му всъщност не беше враждебен. А и накрая призна, че не е имало нищо. Докато навличаше бързо късите джинсови панталони, блузата с презрамки и слагаше слънцезащитен крем на лицето си, тя непрестанно се връщаше към тази мисъл. Трябва да признае истината. Когато Бен отрече, че е бил с Аби, сърцето й радостно запърха, както и като й каза, че отиват заедно на полето, само двамата. Преди малко наистина бе готова да избухне в смях, като го замери със сапунерката. Стана й приятно, че той все още я смята за привлекателна. Освен това може би има шанс отношенията им да излязат от рамките на взаимната враждебност. Макар че Бен, такъв, какъвто го познава — буен и невъздържан, ироничен и присмехулен — е съвсем непредсказуем. Ето и сега, на закуската, ще й бъде трудно да го накара да сведе поглед към чинията. Ще я гледа закачливо, а тя ще си глътне езика от смущение. Или ще избухне в смях, като срещне очите му.

Той закъсня малко. Косата му бе все още влажна. Беше облякъл синя работна риза, която подчертаваше тена и правеше очите му да изглеждат неправдоподобно сини. Денят щеше да бъде горещ и той бе навил ръкавите и оставил ризата полуразкопчана. Още преди пладне ще я е съблякъл и тогава тя с усилие ще извръща поглед от широките му рамене, тесния таз и играещите под бронзовата кожа мускули. Ако тази сутрин бе някакво предзнаменование… В държането му обаче нямаше и следа от случката в банята, нито пък намек за нещо предстоящо. Напротив. Кимна й като влезе, подхвърли безлично „Добро утро“ и се зае с яйцата и мармалада.

— Бих искал днес да сте в помощ на доктор Торнтън и Джанет — обърна се след малко към Боб и Арч. — Около „Лейк Ени“ вчера видях следи, които може да са от пантера. Не бяха пресни и е трудно да се каже, но мисля, че има вероятност Джанет да се окаже права. Разбира се, не е изключено звярът да е вече на петдесет километра оттук.

Дейв Торнтън повдигна учудено вежди. Възможността следите действително да са на пантера не бе новост за него. Но явно не бе уведомен, че ще получи извънредно подкрепление. Арч забеляза моментното му недоумение и намигна на Тери. Тя повдигна рамене, правейки усилие да не сведе смутено поглед.

— Естествено, Джанет и аз приветстваме всяка помощ — обади се Дейв. — Между другото, къде е Джанет?

— Излезе рано сутринта.

— А Тери? — попита Арч. — Тя ще дойде ли с нас?

Бен поклати глава. Погледна я втренчено. Стори й се, че леко се подсмихна.

— Не. Днес ще обсъждаме нейния проект.

Закачливите пламъчета в очите на Арч не се нуждаеха от обяснение. „Значи все пак е великият професор Рено“ — казваха те.

— Извикай ме, ако се наложи — прошепна й той на верандата, преди да се качи в джипа с Дейв и Боб. — Но не чакай да стане твърде късно. Тези пясъчни дюни може да ме забавят, като ти идвам на помощ.

— Ужасен си! — отвърна Тери и го блъсна приятелски. — Трябва ли да смятам, че с теб ще е по-безопасно?

— Кой знае? — ухили се Арч.

Тери с досада видя, че Бен се е приближил и дочул кратката им схватка. На устните му отново се появи ехидна усмивка.

— Виждам, имаш успехи — отбеляза сухо, когато джипа с тримата се скри от поглед. — Хайде да вземем бинокли от лабораторията.

Съвсем леко я докосна по гърба, просто като вежлив жест да мине пред него по стълбите. Но през тялото й сякаш премина ток. С всички сетива усещаше присъствието му зад себе си. Без да се обръща, виждаше атлетичната му фигура, ироничните пламъчета в сините му очи, силните мускулести ръце. Обзе я див копнеж тези ръце отново да я галят. И къде остана цялата ми враждебна напереност, помисли тя. Нищо подобно не чувствам вече.

— Аз ще ги взема — отвори вратата на лабораторията Бен. — Искаш ли да пийнеш чай с лед? Има в манерката върху хладилника.

Докато тя си наливаше чая, Бен избра два бинокъла, пъхна бележник и химикалка в джоба на късите си панталони, после извади от бюрото тънка брошурка с бледосива корица.

— Виждала ли си я? — попита.

Тери приближи. Той държеше екземпляр от първата монография за сойките — резултатите от изследването, което бяха започнали заедно преди много време. Името на баща й бе на първо място, под него следваше името на Бен и после на Тери: Тереза М. Даниълс.

— Да — взе тя книжката от ръцете му. — Татко се погрижи да ми намери един брой. Каза, че ти си се заел с публикуването. Винаги съм се чудила… защо си сложил бащината ми фамилия? Тогава вече имах друга.

Той не реагира на загатването за женитбата й с Филип. Стоеше неподвижно, без да откъсва поглед от нея.

— Ти беше Тереза Даниълс, когато работеше върху темата. Стори ми се… подходящо да си подписана с името на баща си.

Тя не отговори. Ако бях Тереза Рено по времето, когато монографията бе публикувана, тогава не се съмнявам какво име щеше да се появи върху нея, помисли си.

— Радвам се, че си го написал по този начин — каза и му върна книжката.

Без да коментира повече, той я сложи в бюрото и й връчи единия бинокъл.

— Хайде, да тръгваме!

Навън, в сияйния слънчев ден, Тери реши да не се връща повече към миналото, да запази усещането за сегашния миг и да мисли най-вече за работата, която им предстои днес. Той си подсвиркваше тихичко — стар навик, който Тери помнеше. Беше й приятно да го слуша. Точно както й бе приятно да усеща слънчевите лъчи върху гърба си, да чува чуруликането на птичките, цвърченето на насекомите, да усеща уханието на горещата земя. Не й се вярваше, че върви отново редом с Бен, сякаш това е най-естественото нещо на света. След раздялата, която бе смятала за окончателна.

Пред тях зеленееше гората, изпъстрена тук-там с по-тъмните петна на боровете и лавровите дървета, а нащърбените палмови листа блестяха под яркото слънце. Ако не бях включила през онзи ден телевизора, мислеше тя, сега нямаше да съм тук. Едва ли някога щях да стъпя отново на това място. Не знаеше как ще се развият техните отношения в бъдеще, но засега й стигаше да бъде близо до него, да работят заедно. Чувстваше се леко и свободно след тези шест години, през които бе живяла нечий чужд живот.

В горичката ги посрещна дрезгавото хрипкаво писукане на сойките. С по-пъстра окраска сега, през любовния период, отколкото през останалото време на годината, сиво-сините птички прелитаха от клон на клон, готови да защитават територията си от нашественици.

— Взе ли фъстъци? — попита Тери.

Бен се подсмихна, бръкна в джоба и й подаде пълна шепа. С опитността на познавач тя подсвирна, имитирайки добре гласовете им и след миг една от най-войнствените птици вече бе стиснала с тънките си крачета пръста й.

— Наистина ги обичам! — рече разнежено Тери.

— Зная — отвърна й Бен. — Винаги си била в хармония с природата. Сега нека поговорим за работата.

Тя хвърли шушулките, настигна го и закрачи до него по утъпканата пясъчна диря. Обясняваше й как картират отново всяка година територията на птиците.

— Някои от двойките изчезват или умират и вместо тях идват нови. Или пък порасналите малки заемат мястото на родителите си. Сякаш си предават владенията от поколение на поколение. Имам пълни записки в лабораторията.

— Бих искала да ги видя. Сега върху какво работиш?

— Трябва да издирим всички нови гнезда. Идвам тук всеки ден и се опитвам да ги накарам сами да ме заведат до тайните си местонахождения.

— Аз мога да ти помагам.

— Разчитам на това. В момента до гуша съм затънал в работа. Занимавам се с едно проучване на птиците по поръчка на резервата от Санибел, а един ръкопис е в очакване да му обърна внимание през часовете си за отдих…

Стига Аби да не е тук, добави Тери наум и се ядоса на себе си.

— Друга книга ли? — попита.

Той й хвърли бърз поглед, сякаш да прецени какво е мнението й за сътрудничеството му с Ейвъри Уайлдър.

— Не… Това ще бъде монография. Съобразно всички академични изисквания.

— За какво се отнася?

— Помощта на подрастващите птици при гнезденето. Защо и как помагат… Проблемите с Ларсен съвсем не ме облекчават да довърша започнатото. — Той замълча. — Някой разказа ли ти за какво става дума?

— Не, но съм любопитна.

— Ами, нали помниш сина на Олаф Ларсен — Виктор?

— Груб червендалест тип — кимна Тери. — Не изглеждаше склонен да слуша, когато моят баща му обясняваше екологичните проблеми.

— Точно той. Винаги е негодувал, че баща му подари част от семейните владения за делото на науката. Сега е намислил да си отмъсти и е решил да използва за целта „Лейк Ени“.

— Какво беше „Лейк Ени“? Не си спомням.

— Спорен участък, който впоследствие бе присъединен към земите от дарението чрез съдебно дело. Прекрасно място е — с ливади, горички и шубраци, има торфени мочурища — общо четиристотин акра. Там се намира единственото в равнината на южното крайбрежие езеро с наноси, датиращи още от времето на плейстоцена.

— Отпреди сто милиона години?!

— Точно така. А той иска да го отводни, да го затрупа и да го превърне в крайбрежна вилна зона за победни наематели.

— Може ли да го направи? — премига тя.

— Имаме петнайсетгодишен договор за изследвания и той изтича Ларсен вече крои планове. Подал е молба до местната управа за изменение на главния градоустройствен план. Но дори да не успее да постигне това, което си е наумил, още в деня, в който си върне собствеността, ще закара там стада добитък и всичко окончателно и безвъзвратно ще отиде по дяволите! — Бен замълча, за да си поеме дъх. — Добре, нямам нищо против наемателите, но Ларсен разполага с толкова много друга земя, която може да застроява и която не е уникално природно явление. Вбесявам се, като мисля за това! Искаш ли да спрем за глътка чай? — предложи след малко. — В почивната станция на биолозите — посочи той два пъна под сянката на нискорасъл дъб.

Тери извади манерката и му я подаде. Бен отпи голяма глътка и й хвърли един от своите неразгадаеми погледи, които тя добре помнеше.

— Можеш ли да предприемеш нещо? — попита го.

— По отношение на Ларсен ли? Ще опитаме, разбира се, да се противопоставим на градоустройствените изменения. Подготвяме и още нещо. Заедно с Дейв полагаме усилия да убедим властите да обявят местността за национален резерват и да я откупят от Ларсен. Това ще ни създаде още повече проблеми — съдебни дела и куп други неприятности. Но си заслужава! — Бен отново посегна към чая. — Чудя се обаче… Кога точно ти хрумна идеята да се върнеш тук?

— Аз… — смути се Тери. — Няма да ти кажа!

— Е, нали сме стари приятели — светнаха лукаво очите му. — Защо да не ми кажеш?

Думите му съвсем я объркаха.

— Видях те по телевизията — призна. — В предаването на Боб Дохърти. Не обърнах внимание на идеите, които ти развиваше, но като те чух как говориш, за сетен път разбрах, че си истински учен-изследовател и няма по-добър от теб. Тогава реших да работя под твое ръководство.

Бен изведнъж стана сериозен.

— Благодаря. Поласкан съм… повече, отколкото предполагаш. Знаеш ли, има някои хора сред научните среди, които не одобряват Уайлдър, както и моето сътрудничество с него. Казват, че съм се продал за популярност и тлъсти пачки.

— Аз не мисля така.

— Няма да отричам, че финансовата страна беше задоволителна — повдигна рамене Бен. — Но истината е, че просто видях възможност да заложа в това учебно помагало основен, определящ принцип. Допускам, че движещ мотив за новата ми монография е да докажа сериозното си отношение към науката, каквото винаги съм имал.

— Кога е крайният срок? — попита Тери.

— Петнайсети април. Имам точно три седмици. Поканен съм да я представя на годишния симпозиум на Американското орнитоложко дружество в Сейнт Питърсбърг Бийч. Това е възможност, която не искам да изпусна.

Познавайки Бен, неговата упоритост и непоклатима решителност, когато се сблъсква с трудности или предизвикателства, Тери бе сигурна, че книгата ще докаже, без сянка на съмнение, какъв първокласен учен е той. Убедителността му и личното обаяние също ще натежат в негова полза, а странностите му ще бъдат простени или дори тайно ще будят възхищение.

— Е, желая ти успех! — усмихна се тя. — Ти ще ги убедиш. Винаги си имал дар-слово.

— Благодаря! — Бен се пресегна и леко прокара пръст по устните й. — Трябва да се смееш по-често — каза. — Тази трапчинка, която помня, е станала още по-привлекателна.

Тери почувства, че се изчервява. Не знаеше какво да отговори.

— Не ти е било лесно през последните години, нали? — отдръпна той ръката си. — Нямала си много поводи да се усмихваш. Болестта на баща ти, смъртта му. Изключително много се възхищавах от него… и го обичах, ако искаш да знаеш истината. Смъртта му бе удар за мен.

— С много хора беше така. Но ти му бе по-близък от всички останали. Той винаги мислеше за теб като за син, дори след като… — Лицето й пламна, тя извърна поглед, а думите увиснаха болезнено във въздуха. Очакваше той да стане рязко и да предложи друг път да продължат работата.

— Аз също винаги мисля за него като за баща — каза вместо това Бен. — И като за наставник от професионална гледна точка. Какво прави сега майка ти?

— Тя… — Тери пое дълбоко въздух. — Тя е в Аризона. Омъжи се за пенсиониран водопроводчик. Аз… не го харесвам особено.

— Животът си върви — поклати глава Бен. — Не можеш да го спреш. Слушай, Тери, искам да знаеш, че наистина съжалявам за това, което ти казах онази вечер.

— О, забрави го — отвърна тя и внезапно почувства, че всеки миг ще се разплаче.

— Ядосах се, че си все така красива и желана, и че не мога да се въздържа да не те целуна. Знам, на дълбоките рани им трябва дълго време да заздравеят.

Не съм сигурна дали тази изобщо ще заздравее, помисли тя. Несъзнателно хвана ръцете му.

— Бен — промълви, — само ако знаеш колко съжалявам за това, което ти причиних.

— Недей — отвърна й. — Няма защо да се чувстваш виновна. И двамата го превъзмогнахме, а сега се надявам да не го споменаваме повече и да заработим отново заедно. Смятам те за добро попълнение на екипа по проекта и не виждам защо да позволяваме миналото да застава на пътя ни.

Това бе практична, разумна малка реч, с която той твърдо я задържа на разстояние. „Не очаквай отново да станем любовници“ — сякаш й казваше. Дори да те намирам все още привлекателна, сега това не ми е нужно. Ако играеш по моите правила, тогава ще се спогодим.

— Ще бъдем приятели, нали? — попита той и протегна ръка.

— Да — отвърна глухо Тери. Сигурно само си въобразявам, че държи пръстите ми по-дълго от необходимото, помисли. Може и да ме смята за красива и желана, но го изложи тъй академично, като че ли описва някакво интересно пакостно растение, което трябва да се държи под строго наблюдение.

— Така. Искам да ти покажа нещо необичайно, което може да се окаже основен момент за твоите изследвания.

Необичайното бе чудатото поведение на две сойки, стигнали до разпадане на семейството, макар двойките от този вид обикновено да оставаха заедно за цял живот.

— Не мога да твърдя дали точно това се е случило — каза Бен. — Ще сме сигурни, само ако ги наблюдаваме известно време. — Докато обикаляха въпросната територия, той продължи да й разказва: — Една нова женска приема храна от мъжкия и вие гнездо с него, ето тук. Предположението ни е, че първата женска е болна. Успях с фъстъци да примамя мъжкия към бившата му другарка и той няколко пъти я храни, докато другата женска долетя разярено. — Повториха експеримента и резултатът беше същият. — Не е нормално — поклати глава Бен. — Имаш отправна точка за твоите проучвания.

Върнаха се по друг път. Провираха се под шубраците и ниските храсти да търсят гнезда. Изведнъж пътеката рязко зави и излязоха на познато място.

— Това не е ли езерцето, където… — запъна се Тери.

— Същото — хвърли й той кос поглед. — Искаш ли да отидем по-близо?

Не дочака отговор, хвана я за ръката и я поведе настрани от пътеката към обрасла с висока трева падинка. Точно тук бяха лежали в тревата преди шест години, когато той й предложи да се омъжи за него. Бяха наблюдавали няколко малки, наскоро оперени жеравчета, да надничат от гнездото си, плаващо върху купчина трева и пръст в средата на езерото. Денят бе слънчев. Летните облачета се отразяваха в прозрачните води. Бе най-щастливият ден в живота на Тери.

Това, което виждаше сега, бе празното гнездо, останало като островче сред тинята.

— Пресъхнало е — обади се тя с отпаднал глас.

— Заблатено е — поправи я той. — Ще започне да се пълни в края на април или в началото на май. — После забеляза нещо и я дръпна да приклекне до него в тревата. — Червеногръб ястреб — прошепна и вдигна бинокъла. — Виждаш ли го?

Тя поклати глава.

— Ето там… в клоните на онова високо лаврово дърво.

Тери чу пронизителния писък на ястреба, преди да го види. Той се стрелна нагоре и се зарея в синьото небе. Размахът на крялата му бе не по-малък от метър и двайсет.

— Красив е — прошепна тя и го проследи с бинокъла, докато птицата се превърна в малка точица в далечината — Тук е вълшебно. Човек сякаш се ражда отново.

Бен се беше излегнал в тревата. Слънцето напичаше и във въздуха се носеше смесеният аромат на гора, на мочур и тя долови още един слаб аромат, същият като в шишенцето, което намеря в банята Бен беше съвсем близо. Виждаше полепналите по ризата му сламки, черните мигли, които трепнаха, когато вдигна глава и я погледна с присвити очи. После внимателно извади заплел се в косите й бодил.

— Така ми се иска да те целуна, Тери — каза нежно. — Но ако ти не искаш…

Тя не възрази. Бен се обърна на хълбок и я прегърна. Устните му, твърди и чувствени, докоснаха нейните и ги накараха да се разтворят отзивчиво.

— Когато си тъй близо до мен, изгарям от желание — прошепна и, после целувката му стана буйна и страстна, правейки излишни всякакви думи.

Повали я в тревата, а ръцете й сами обвиха врата му. Тя сякаш престана да бъде отделно същество и се сля с него. Усещаше твърдото му пулсиращо тяло и разпалващата се страст.

— Бен… — успя да прошепне между целувките, с които покриваше устните й, лицето, шията. — Моля те…

— Молиш ме да спра ли? — повдигна глава той. В очите му бушуваха сини пламъци. Гласът му бе дрезгав. — Това ли искаш, красиво мое момиче? — Плъзна ръка под блузата и погали гърдите й.